Мисия Лондон

36.

Точно в 18,45 една розова капела във формата на гигантски еклер мина триумфално през дверите на посолството. Зад нея припряно ситнеха Варадин и двете компаньонки, фоайето лъщеше като облизано. Кристалният полилей празнично искреше. На прага ги посрещна господин Кишев с мазен поклон. Още двама дипломати се мотаеха наоколо с вид на разсилни. Никой от тях не беше удостоен с честта да присъства на концерта. Задачата им бе да обслужват предната линия на светския фронт. Техническият състав беше изтеглен дълбоко в тила поради „тактическа несъвместимост“.

Деворина Селянова дори не забеляза услужливия дипломат; отметна небрежно екзотичното си кожено наметало и го остави в ръцете му. В роклята й бяха вплетени мъниста, които тутакси светнаха като новогодишни лампички. През рамото й бе преметната широка синя лента с тежък медальон в долния край - трофей от гостуването в някаква далечна страна. Тя намираше, че декорацията й придава достолепност и не пропускаше да си я слага при особено тържествени случаи.

Гигантският еклер се насочи към парадното стълбище, следван от антуража си. Изкачиха се бавно, с осанка на хора, които се възнасят на небето. От червената пътека се носеше свеж аромат на люляк. Вратите на залата за приеми бяха широко разтворени; между масите шетаха спретнати студенти с бели ръкавици, закупени специално за случая. Върху устните на Селянова затрептя одобрителна усмивка. После изведнъж изчезна.

- Ама каква е тази сергия? - продума нервно тя.

Погледът й сочеше към масата вляво от вратата.

Варадин повдигна рамене. Върху масата бяха подредени различни предмети - срещу всеки имаше етикет е цена. Нямаше представа откъде се беше взела тази проклета сергийка; само преди час, когато минаваше на последна инспекция, от нея нямаше и следа. Стоките имаха подчертано сувенирен характер: каталог с икони, издаден през далечната 1971 година (7 лири), купчина дискове с народна музика (по 5 лири), няколко чифта плетени чорапи (5 лири), декоративни цървулки (15 лири), кърпи с народни мотиви (6 лири), пъстра плетена торба (10 лири), както и още няколко живописни дреболии. Сред тях изпъкваше малката пластика на дакел с внушителна цена - 150 лири!

От коридора, който водеше към сервизните помещения, изникна фигурата на уредника. Дългата му коса беше вързана на опашка. Носеше черен вълнен костюм и дебела риза без яка, която му придаваше вид на семинарист.

- Вие ли подредихте тези неща тук? - посрещна го негодуващият глас на Селянова.

- Ами артистите ме помолиха - смотолеви той, поглеждайки виновно към битовото дървено чесало в ръцете си (Цена: 4 лири).

- Не ми харесва тази работа - поклати глава тя. - Разчистете ги веднага!

Уредникът обаче не помръдна. Тъй плах на институционално равнище, той беше готов да отстоява интересите си в битовата сфера до смърт. Госпожа Селянова нямаше навика да раздава хонорари. Нейната специалност бяха духовните стимули. Той знаеше, че ако не успее да пласира дакела, ще се върне вкъщи с празни ръце. А зимните сметки за парното неумолимо трупаха лихви.

- Сложи и тези касети, ако обичаш - пропя мелодичен глас. - Останали са ни от турнето в Аржентина.

Гласът беше на една от певиците. Тя изплува като видение от тъмния коридор, подрънкваща тежко с всички нанизи и пафти по себе си. Върху белосаното й лице личаха палави трапчинки.

- Чакахме ви, госпожо - усмихна се тя непринудено. - Нали нямате нищо против да продадем малко от нашите дреболии? Хората ги харесват, а някой лев отгоре ще ни дойде добре.

Точно в този момент един дипломат пробяга нагоре по стълбите и размаха ръце.

- Идат! - провикна се патетично той и се втурна обратно.

- Стискайте палци! - възкликна певицата и се шмугна по коридора към импровизираните гримьорни в дъното.

Уредникът възприе делово изражение. Селянова изви отчаяно поглед към Варадин, но той само вдигна вежди в знак на философско примирение. Компаньонките побързаха да се изтеглят на заден план.

Настъпи загадъчна тишина. „Започва се“, рече си Варадин и стомахът му се сви. Коравите шевове на фрака злобно се впиваха под мишниците му; говедото Миладин сигурно беше объркало номера. С кой акъл го изпрати да му взима дрехи под наем! Под периферията на шапката очите на Селянова щяха да се пръснат от очакване. „С малко повече късмет можем да й пробутаме дори крокодил!“, помисли си той.

- Ама защо никой не идва! - промърмори нетърпеливо Селянова, като се взираше в пустото стълбище.

- Ей ги на! - възкликна Мичето зад гърба й.

По червената пътека се зададе една самотна двойка.

Мъжът беше грамаден, е изпъкнало шкембе и брада във формата на катинар, която го правеше по-стар, отколкото бе в действителност. Беше облечен целият в черно и ако се съдеше по вратовръзката и кърпичката в горното джобче на сакото му, имаше навика да се заглежда по витрините на Оксфорд стрийт. До него пристъпваше някакво странно същество е осанка на щраус и почти същите пера.

- Халваджиеви - процеди Селянова, - случайно да не закъснеят!

Щом двойката се изкачи обаче, лицето й възприе най-благосклонен израз.

- Радвам се да ви видя, господин Халваджиев - усмихна се тя.

- Благодаря, подобно - изпръхтя мъжагата, като се ръкува последователно е нея и е посланика. После се обърна към половинката си: - Ивон, запознай се е госпожа Селянова. Това е Ивон - добави той е отсянка на гордост.

- Драго ми е - разцъфтя съществото. - Страхотно парти! Мършавата й шия бе бронирана е няколко реда перли.

- Хайде, идвай! - придърпа я той към себе си. Двама студенти се завтекоха да им покажат местата.

Селянова ги изчака да се отдалечат достатъчно и жлъчно подхвърли:

- Спонсори, какво да ги правиш.

Халваджиев дължеше благополучието си на един малък къс от народното стопанство, блуждаещ безпризорно някъде между Изтока и Запада след разпадането на социалистическата икономика. Той го беше взел на буксир и самоотвержено отвел край тихото устие на Темза. В редките случаи, когато говореше за това, Халваджиев обичаше да използва глаголи като „спасявам“ и „съхранявам“. Малцина обаче споделяха неговата логика. По този повод в България се спрягаха съвсем други глаголи, обагрени в силно негативен смисъл. Затова често му се налагаше да спонсорира културни мероприятия особено когато се организираха от управляващите. Печатницата за индулгенции се въртеше с пълна пара.

В 19,00 пред посолството спря голям туристически автобус. Вратите му се открехнаха с приглушено съскане и пред смаяния поглед на дипломатите се изсипа шумна тълпа от хора в официално вечерно облекло. Предвождаше ги Робърт Зиблинг.

- Ето ни и нас! - бодро извика той и се втурна напред.

Селянова застана нащрек.

Гостите заприиждаха по стълбището. Заваляха титли и усмивки: баронеса Ремулад, дукеса Хафбрейн, сър Джей, лейди Маркс, сър Галфън. Тя усети, че се разтапя сред този светски водовъртеж. Опашката се проточи чак до долния край на пътеката. Преди да влязат в залата, знатните особи спираха пред сергийката, пипаха мистериозните вещи, задаваха въпроси. Ала уредникът не знаеше английски и не беше в състояние да задоволи любопитството им. Само ги наблюдаваше с растяща неприязън. Никой не се сещаше да извади портфейла си. Проклети циции!

Последни докретаха дипломатите, които мъкнеха инвалидния стол със сър Дефи Атууд. Главата му се люшкаше насам-натам, а медалите звънко подрънкваха върху мундира му. Край тях подтичваше строгата лейди Госип и настойчиво подвикваше:

- За бога, внимавайте!

После отново настъпи затишие.

- Ами ако не дойде? - разтревожи се Селянова.

- Няма такава опасност - рече Варадин, поглеждайки часовника си.

В този момент изникна Зиблинг.

- Какво правите тук? Защо не сте пред входа?! - разсърди се той. - Не сте ли чели сценария? Това не ви е все пак дукеса Хафбрейн!

- О, божичко! - възкликна Селянова. - Съвсем забравих!

Тя сграбчи посланика подръка и двамата запрепус- каха надолу по стълбите. Зиблинг поклати осъдително глава.

Бари Лонгфелоу се доближи до него и небрежно се подпря на парапета. Сега той беше виконт Балтазар дьо Мулен.

- Очертава се тежка вечер, а, сър? - подхвърли Бари.

-Нея изпускай от очи тази пасмина! - предупреди го Зиблинг.

- Знам си работата! - отсече той.

Уредникът ги гледаше втренчено е малките си лъскави очички. Зиблинг му помаха дружелюбно:

- Хай, дойдохме с мир!

Той не разбра какво му казват и свъси подозрително вежди.

Шибани циции!

Ролсът безшумно акостира пред входа на посолството. Липсваха всякакви опознавателни знаци: гербове, знаменца, коронки. Огромното черно возило беше обгърнато в тайнственост, сякаш се движеше не по човешките пътища, а летеше по невидимите магистрали между световете. От колата излезе строен мъж в бежов шлифер, отвори задната врата и подаде ръка на една възрастна дама.

„Господи, едно към едно!“, изтръпна Варадин.

- Your Majesty! - изцвили госпожа Селянова и се хвърли към старицата като ястреб, съзрял заек в полето.

- Oh, my dear! - възкликна мисис Кънингъм. - Вашата благородна кауза ме трогна до сълзи! Ето че отново се срещаме, екселенц - обърна се тя към Варадин: - Продължавайте да служите на родината си в същия дух и Бог ще ви възнагради!

„Вещица!“, процеди наум той, поемайки ръката й.

Дипломатите закръжаха наоколо като възбудени оси; единствено строгият поглед на Варадин ги удържаше на прилична дистанция. Групата се отправи към залата. Кралицата се подпираше на госпожа Селянова и повтаряше неуморно:

- Oh, my dear!

Бодигардът ги следваше неотлъчно.

Кръвта шумеше в главата й. Господи, каква чест! Каква чест! Да можеха да я зърнат отнякъде Кютучева и Мустакова! Какво знаеха те? Жалки провинциалистки! Ето, че ТЯ върви до мен, обляга се на ръката ми, говори е мен - самата английска кралица! Чувате ли? Виждате ли? Разбирате ли? Не, никой не дава пет пари. Ужасен народ, не заслужава нищо. Oh, my dear! Ето, че пак го повтори. Това са сигнали. Тя ме харесва. Пътеката под краката й беше изчезнала; имаше чувството, че стъпва по въздух. Изпълваше я чудно сияние. Вървете на майната си, проклети простаци! Аз минах от другата страна. Вече не съм една от вас. Не съм същата. Друга съм. Не ви познавам.

Ах, колко е хубаво!

- Я, какво е това? - възкликна мисис Кънингъм.

„О, не! Пак тази проклета сергийка“, изруга наум Селянова. Магията изчезна. Кралицата се залепи за масата и започна да разглежда нещата. Особено впечатление й направиха декоративните цървулки от свинска кожа.

- Какви интересни мокасини! - рече тя, като ги повдигна за връзките.

Този път уредникът се почувства длъжен да каже нещо.

- Цървули - произнесе сериозно той, целият изпотен от притеснение. - Национален костюм.

- Oh, tzarvuli! - видимо респектирала, повтори тя. - Колко прекрасно наистина! Tzarvuli!

- Цървули, цървули - ентусиазирано закимаха всички наоколо.

- Изглеждат толкова сладки - умилено каза мисис Кънингъм. - Мога ли да ги пробвам?

Уредникът премигна глуповато.

- Иска да ги пробва - преведе Селянова с леден глас.

Варадин метна унищожителен поглед към Зиблинг, който следеше ситуацията с нездрав интерес, граничещ с удоволствие. Дипломатите се разтичаха и донесоха стол. Тя седна и свали сандалите си. Уредникът й помогна да завърже цървулите.

- О, толкова са удобни тия tzarvuli - рече кралицата, като се разходи напред-назад: - Ще ги взема.

„Господи, какъв урок ни даде тя всъщност!“, проблесна в съзнанието на Селянова. Само една кралица можеше да постъпи толкова дипломатично. Беше й в кръвта.

- Your Majesty! - развълнувано извика тя. - Изглеждате фантастично!

- Oh, my dear! - махна с ръка мисис Кънингъм.

Без да се преобува, тя зашляпа към залата. Всички

гости станаха на крака и започнаха да ръкопляскат. После вратите се затвориха. Лицата на дипломатите посърнаха. Мавродиев запали цигара и напъха дълбоко ръце в джобовете си. Кишев вдигна кралските сандали от земята, разгледа ги със страхопочитание и ги постави на масата.

- Ей, ами кой ще плати цървулите!? - внезапно се сети уредникът.

Въпросът му увисна без отговор. Данаилов кръстосваше пред вратите като лъв и сумтеше гневно. От залата се разнесоха тържествени звуци. Кишев, който минаваше за познавач на класическата музика, се ослуша и скръбно отбеляза:

- Одата на радостта.

„Одата на радостта“ се изпълняваше от група български студенти, които се обучаваха в Кралския музикален колеж. Гостите ги слушаха в захлас. Обслужващият персонал сновеше безшумно между масите и пълнеше чашите с вино. Когато тази своеобразна интермедия приключи и ръкоплясканията утихнаха, госпожа Селянова се надигна и пое дълбоко въздуха, наситен с аурата на висшето общество. Той я зашемети като райски газ и тя едва не политна назад, ала се овладя.

- Your Majesty! Dear ladies and gentlemen! - подхвана тя c монументална интонация на дружинен ръководител, който рапортува пред лагерния огън. - Голяма чест и голямо удовлетворение за мен е да ви приветствам с добре дошли. Присъствието на толкова забележителни личности в тази зала днес е ясен знак за съпричастност към нашата благородна кауза. Искам да ви благодаря от името на целия български народ и да ви уверя, че този исторически сигнал ще бъде разбран и оценен по достойнство. Тази вечер вие ще имате уникалната възможност да се докоснете до непреходните ценности на българския гений. Позволете ми да отворя пред вас тази драгоценна съкровищница на духа, от която струи светлината на най-възвишените човешки идеали, за да се убедите, че ние принадлежим към едно и също културно отечество, наречено Европа. Your Majesty! Ladies and gentlemen! Гордост и вълнение обземат сърцето ми при мисълта, че тъкмо аз съм призвана да ви поднеса този цивилизационен ключ към моята страна. Моля ви най-покорно да го приемете!

Настъпи кратка пауза. Зиблинг започна да прип- лясква подканящо и всички останали го последваха. „Yes! - извика наум Селянова. - Знаех си, че ще ги пратя в облаците!“ Словото й бе съчинено от един опитен литературен ласкател, преминал на служба при мъжа й директно от яслата на предишните си господари. Биваше си го, трябваше да признае.

- А сега, позволете ми да дам думата на Her Majesty, Елизабет II, кралица на Великобритания - патетично обяви Селянова.

- Благодаря - кимна делово мисис Кънингъм. - Каузата на кафявите мечки винаги е била близко до сърцето ни. Затова считаме, че настоящата инициатива представлява ценен принос за екологичното равновесие на континентална Европа.

Сянка на недоумение премина по лицето на Деворина Селянова.

- Ама какви ги дрънка тя, по дяволите! - изсъска Варадин в ухото на Зиблинг. - Концертът е в полза на сираците! Пише го дори върху поканите!

- Има ли значение? - прошепна онзи. - Все са застрашени видове, нали?

Зад маската му на непукизъм обаче изригна грозен порой от ругатни: тоя скапаняк Мънроу! Всичко да оплеска! Ще му резна хонорара на това къркано лайно!

- Кафявите мечки са наши приятели - заключи важно мисис Кънингъм. - Следователно приятелите на кафявите мечки също са наши приятели.

Тя повдигна чашата си:

- За здравето на всички мечки по света!

„Майната ти, Мънроу“, въздъхна Зиблинг. Отекнаха френетични ръкопляскания.

- Ще ми платиш за това! - процеди посланикът.

- Човешко е да се греши - сви рамене Зиблинг.

„Е, какво пък толкова“, мислеше си госпожа Селянова, докато аплодираше речта на кралицата. При толкова ангажименти човек се обърква. Знаеше го от личен опит. Думите отлитат, фактите остават. По-важното е, че седи на масата ми, мъдро заключи тя.

Програмата се откри е изпълнение на народната певица Радка Манджурова. Беше сервиран и ордьовърът: задушени дробчета с бяло вино и салата от пресни репички a la Banicharoff

- Mmm, delicious![22]- възкликна мисис Кьнингъм, но комплиментът й остана нечут.

Радка Манджурова беше природен феномен, изследван неведнъж от физиците. Гласът и притежаваше мощна пробивна сила. За да се докаже нагледно този неоспорим факт, пред публиката беше извършена демонстрация. Поставиха една кристална чаша на около метър пред устата на певицата и след няколко могъщи извивки тя се пръсна на прах. Селянова стрелна победоносно примрялата от ужас кралица:

„Имате ли вий таквиз чудеса?“, казваха сякаш очите й.

Интензивната честота на звука, изглежда, смути някакво устройство в дежурната стая и то се разписка тревожно. Генералът се надигна и го изключи.

- Абе какво става там? - промърмори той.

- Веселят се - жлъчно подхвърли Данаилов, хрускайки една препечена кожица.

Военният аташе беше дежурен. Размотаваше се по анцуг и кецове и се чувстваше значително по-комфортно от дипломатите, мобилизирани да изпълняват портиерски функции. Отгоре на всичко беше добре запасен: в пристъп на необикновена щедрост (артелна солидарност?) готвачът му беше изпратил огромно плато, преливащо от тъмно патешко месо и баница. Към това беше прибавил две бутилки асеновградски мавруд и шест кутии бира „Бекс“. Генералът не беше скръндза, а и не можеше да се справи сам с подобно изобилие, затова побърза да го сподели с унилите си колеги. Мъжете седяха прегърбени около ниската масичка, лапаха мръвки и пийваха, обидени от живота. От време на време разсеяно хвърляха поглед към екрана на телевизора. Към осем часа се появиха Пуйчев и художникът, натоварени със запалителни материали, и започнаха да подготвят фоайето за предстоящата илюминация.

- Вижте, дават кралицата! - възкликна консулът Мавродиев.

Останалите автоматично завъртяха глави към телевизора. По ВВС 1 течеше репортаж за посещението на британската кралица в държавата Могамба. „Днес следобед Нейно величество Елизабет II се срещна с президента д-р Майкъл Сесето Локо - се твърдеше в репортажа. - Визитата съвпада с третата годишнина от провеждането на демократичните избори в бившата британска колония. Утре кралицата ще посети националния парк „Тете“ и ще разговаря с главата на англиканската църква, епископ Брайън Мегато-Бонго.“ До кралицата важно пристъпваше черен мъжага в разкошна златотъкана роба; на заден план се мяркаха палми, босоноги деца, военни в парадни униформи.

- Хубава работа! - опули се генералът. - Ами че тя нали е тук?!

Никой не каза нищо; телевизорът бълваше данни за икономическото развитие на Могамба през последното десетилетие, в което нямаше нищо радостно въпреки успехите на демокрацията.

- Хайде сега, какво се правите, че не знаете! - рече внезапно Данаилов. - Има си двойник жената! Като Брежнев, като Елцин. Всички са имали двойници, та дори наш Тошо! Тя какво, да не е нещо по-проста?!

- Значи, според теб, това е двойник? - Мавродиев посочи недоверчиво към екрана.

- А ти какво си мислиш, бе? - избухна Данаилов, който беше ярък привърженик на конспиративната теория. - Че ще изпратят кралицата при ония маймуни? Не ставай смешен! Ти как мислиш, защо тя се домъкна тук толкова тайно: без охрана, без каляска. Снимки не дават да се правят. Защото официално се води в Могамба! Ако сега речеш да се обадиш в двореца и ги попиташ къде е кралицата, никога няма да ти кажат, че е тук. Направо ще ти се изсмеят, ако им излезеш с тая новина!

- Ама се издъниха, защото я видяхме! - ехидно каза генералът.

- Дреме им - махна с ръка Данаилов.

Той хвърли поглед към платото и се начумери; месото беше изчезнало.

- Ами Клинтън, дето беше в България - обади се Кишев, като бършеше гузно мазните си пръсти в една салфетка. - Той ли беше?

- Ти пък - поклати глава Данаилов. - Него тогава изобщо не го пускаха да излезе от страната, защото беше подследствен заради оная Моника.

Настъпи неловко мълчание.

- Ще гледате ли мача Лийдс-Манчестър? - благоразумно попита генералът.

Всички кимнаха облекчено.

Основното ястие беше съпътствано от кратка музикална пауза. Симпатично дуо флейта и китара озвучаваше прозаичното потракване на приборите с трубадурски мотиви от четиринайсети век.

- Искам да ви уверя, my dear, че имате страхотен готвач! - прошепна мисис Кънингъм на Селянова. - Дивечът е просто фантастичен!

Селянова се изчерви от удоволствие и отправи признателен поглед към Варадин. Самата тя не беше хапнала почти нищичко. Сетивата й бяха изтръпнали от притеснение; струваше й се, че дъвче картон. Нямаше нужда от тази груба материална субстанция! Стигаше й да попива фините аристократични вибрации, наситили атмосферата в залата. Варадин от своя страна попиваше нейните вибрации и също се чувстваше сит. Което определено не важеше за Зиблинг, нито за останалите гости. Кой казваше, че изисканите хора ядат малко?

На съседната маса господин Халваджиев гълчеше жена си на български:

- Ивон, какво чоплиш като кокошка, яж!

- Глътнах нещо, някаква костилка, може да има още - рече тя, забила нос в чинията си.

- Ами, шубе те е да не станеш дебела, знам - подразни я той.

- Майната ти!

- Никога няма да станеш - поклати глава той с известно съжаление. - Бива си я патицата, скивай баронесата как лапа! Не се страхува, че ще стане дебела.

- Защото е баронеса, дръвнико!

Като чу титлата си, баронеса Ремулад изправи глава и важно се усмихна. През цялата вечер тя се придържаше стриктно към инструктажа на Бари Лонгфелоу и избягваше да отваря уста, освен за да пъхне вътре някоя апетитна хапка. Доброто впечатление обаче се разваляше от абата на Невърбъри. Той и още неколцина караха Бари да мята погледи като мълнии.

„Ама че майтапчийски поп!“, мислеше си Халваджиев с неясна тревога, докато наблюдаваше как абатът се занася с Ивон.

В този момент сър Дефи Атууд отново изяви желание да ходи до тоалетната. За трети път! Това беше трудоемка операция, тъй като тоалетните се намираха чак на партера. Четирима студенти хванаха количката и я помъкнаха надолу по стълбите с пъшкане и ругатни, напиращи зад червените им лица. Този път жертвоготовната лейди Госип прояви учудваща коравосърдечност.

- Ааа, не! Стига толкова! - злобно просъска тя. - Искам да видя следващия номер. Оправяй се сам, клоун такъв!

Сър Дефи Атууд обаче не можеше да се оправи сам, от което следваха куп допълнителни усложнения.

Самюъл Фог се забавляваше като луд.

Междувременно светлината в залата помрачня и трапезната музика секна. Наизлязоха още музиканти, сред които и един внушителен тъпанджия със засукани мустаци, излъчен от местната българска общност. В пространството между масите, предвидено за сцена, се появи някаква странна персона с вид на читалищен деец и вдъхновено изрецитира:

- Your Majesty! Ladies and gentlemen! Предстои ви да видите един древен ритуал, наречен „Молитва за дъжд“. Оригиналният ритуал произхожда от село Кундурли в Югоизточна България, а художествената интерпретация е дело на изтъкнатата актриса Лариса Мъндева.

Тя направи кратка пауза и продължи с прочувствена интонация:

- Лято е, над изпръхналата от суша Тракийска низина не се мярка и сянка на облаче. В каменистите речни корита се прескачат гущери и жаби. Селяните угрижено крачат из пожълтелите ниви. Дори птичките са замлъкнали! Тогава селските първенци се събират и решават да се обърнат към прастарите обичаи, наследени от дедите им, за да умилостивят природните стихии. Най-личната мома на селото, Райна, ще изпълни край реката ритуалния танц за викане на дъжд.

Последните й думи заглъхнаха в ритъма на тъпана.

В залата влетя мършава босонога девойка, облечена в дълга бяла роба. Като размахваше заплашително някаква стара рамка над главата си, тя се впусна във вихрен танц около масите. „Дум, дум, дум!“, загърмя тъпанът, събуждайки езически трепети в душите на присъстващите. Запищя кавал, обади се гайда, после се включиха останалите инструменти. Гостите престанаха да се хранят, в очите им заблестяха пламъчета и скоро един подир друг започнаха да полюшват глави в такт е тъпана: дум, дум, дум.

- The call of the wild![23] - прошепна мисис Кънингъм със страхопочитание.

От време на време девойката вдигаше лице към тавана и силно се провикваше: „Ууух! Уууух!“, наподобявайки родилен напън.

В пристъп на атавизъм господин Халваджиев пъхна ръка под масата и я сложи върху коляното на Ивон. (Малката ми Ивон!) После я стрелна е крайчеца на окото си, но не установи видим ефект от постъпката си. Ръката му пропълзя нагоре, чак до ластика на чорапа й, плъзна се от вътрешната страна на бедрото и внезапно замръзна. „Дум, дум, дум!“, продължаваше да бие тъпанът. Лицето на Ивон остана неподвижно.

Зовът на дивото.

Другата ръка очевидно се намираше там доста преди неговата. Беше топла и отпусната, плуваща в блаженство и забрава. Той я сграбчи здраво, преди да е избягала.

- Ивон, защо се правиш на умряла? - ниско прошепна той.

Тя не реагира. За сметка на това преподобният абат на Невърбъри ужасено извърна глава. По лицето му се изписа страдалческа физиономия. Халваджиев имаше желязна хватка. Кокалчетата на абата игриво пукаха в огромната му шепа, ала в очите му нямаше радост. „Накъде върви светът?“, питаше се горчиво големият мъж.

„Уууух! Уууух!“, пънеше се девойката, махаше е рамката и призоваваше стихиите.

„Ъъъх! Ъъъъх!“, пригласяше й абатът на Невърбъри, а от челото му капеше пот.

Ивон, все така невъзмутима към драмата, която се разиграваше между бедрата й, заби лъжичка в десерта.

- „The Fire Lady“, как ти звучи? - попита художникът.

- Става - кимна Пуйчев. - Защо да не става?

- Значи, като кажа накрая: „Here the Fire Lady comes!“[24], палиш фитилите, разбра ли? - рече Спас Немиров.

- Окей, няма проблем - съгласи се стажантът.

Той се вълнуваше от всяко съприкосновение е модерното изкуство и приемаше задачата си изключително сериозно. Танцуващия е огъня изтича нагоре по стълбите и хвърли последен изпитателен поглед към творението си. Върху мраморния под бяха подредени точно двеста петдесет и три метални чашки, пълни с различни запалителни смеси, оплетени в бикфордови шнурове. Изискваше се силно въображение, за да долови човек контурите на женско лице сред това минно поле, но художникът потри доволно ръце. Птичето на късмета най-сетне беше кацнало на рамото му. Чакаше този миг от години: години на огън и самота, на незачитане и присмех. Но сега - край на униженията! Самата британска кралица щеше да го удостои с вниманието си. Това беше повратен момент в кариерата му. Ако демонстрацията се харесаше, нищо чудно да го засилят с поръчки за нови огнени спектакли. Ще започнат да го канят по разни замъци. Той облиза пресъхналите си устни. Нямаше начин да не им хареса. Беше дал всичко от себе си за предстоящата илюминация. Беше изчислявал и експериментирал неуморно седмици наред. Щеше да бъде истински шедьовър!

- Готов ли си, Пуйчев? - провикна се Спас Немиров.

В отговор стажантът само щракна със запалката си.

От страничната врата се появиха дипломатите, похапнали и развеселени. Генералът ги изпрати до прага. Внезапно по лицето му се изписа силно безпокойство.

- Ей, к’ви са тия взривове тука, бе! — отекна гласът му.

- Спокойно, старши! - обади се Танцуващия с огъня. — Ситуацията е под контрол.

- Илюминация! - допълни Пуйчев с щастливо изражение.

- Каква илюминация?! Посланикът знае ли? - погледът му тревожно шареше по шнуровете и паничките, пълни със съмнителен прах.

- Лично се разпореди - надменно отвърна художникът.

Тримата дипломати предпазливо заобиколиха инсталацията, като цъкаха с език. Генералът продължаваше да виси на прага. Не му харесваше тази работа, ама никак! Беше започнал кариерата си в сапьорните части и макар да не беше практикувал специалността си от години, се чувстваше някак лично засегнат от това пренебрежение. „Как така ще разреши минноподривна дейност, без да се допита до специалист?!“, негодуваше той.

- Пуйчев! - просъска военният. - Дай запалката!

Стажантът се обърка.

- Стой си там! - заплаши го художникът с пръст.

- Не смей да палиш!

- Смей да се издъниш само!

В този момент се чу как вратите на залата се отвориха и гостите започнаха да излизат.

- Лампата, лампата! - драматично извика Спас Немиров.

Данаилов услужливо щракна ключа зад гърба си и грамадният кристален полилей угасна. Скоро широкото стълбище се изпълни с народ. Най-отпред важно пристъпваха Селянова и мисис Кънингъм, придружени от Варадин и Зиблинг. Зад тях се мяркаше пребледнелият лик на преподобния абат, а сър Дефи Атууд отново се полюшваше в количката си като китайски мандарин.

- Чудесна вечер! - отбеляза безгрижно Зиблинг.

- Хъм - промърмори посланикът и си каза: „Толкова хубаво не е на хубаво.“

Танцуващия с огъня ценеше високо знаковата система на Дивия запад. Специално за случая той беше подбрал най-доброто от гардероба си: нова дънкова риза с живописни апликации върху джобовете и яката в стил Уили Нелсън, неизменните кожени панталони и червеникави ботуши е обковани носове. На кръста му блестеше огромна тока.

Художникът изчакваше публиката да се събере, мълчаливо изправен по средата на фоайето, е разпуснати коси и наведена глава като шаман, вглъбен в тайните на душата. Концентрираше се върху думичките, които трябваше да каже на английски. Проклети думички! Боеше се да не му избягат в последния момент, въпреки че ги беше ковал в паметта си цяла сутрин. Езиците не бяха силната му страна. Как беше началото: „Respectable quests?[25]“, мамка му! Тъпанджията се появи в горния край на стълбите и започна да почуква подканящо по тъпана.

„Respectable quests, dear queen“? He, не се казва така, по дяволите! А как? След малко ще бъдете свидетели на една небивала демонстрация, зачената в лоното на най-първичната стихия, огъня! А сега на английски. Как беше „първична стихия“? Ами „зачената в лоното“? Да се еба в главата проста, откъде ги наизмислих! Е, майната му! Аз да не съм оратор, аз съм художник, заключи той; нека творбата ми да говори вместо мен!

Танцуващия с огъня повдигна глава и произнесе бавно и отчетливо:

- Here, the Fire Lady comes!

В гърдите на присъстващите пролази странен хлад, сякаш току-що бе възвестено Второто пришествие. Стажантът, който не очакваше такъв рязък старт, трескаво затършува из джобовете си. Танцуващия с огъня се ослуша да чуе познатото съскане на фитила, но нищо особено не последва.

- Here, the Fire Lady comes! - повтори внушително той.

В този миг Пуйчев произведе заветния пламък. Генералът инстинктивно се отдръпна, затвори вратата след себе си и побягна към дежурната стая.

Пламъкът се разрои на малки трепкащи езичета, които запълзяха по фитилите със злобно съскане. После изведнъж изчезнаха, а над паничките се извиха тънки струйки дим. Замириса на сяра. Лицата на гостите се изопнаха. Варадин и Селянова се спогледаха разтревожено. Тя понечи да каже нещо, ала думите повехнаха върху ръба на устните като шлюпки суха кожа. Тя ги изстърга със зъби. Внезапно към тавана изригна сноп червеникави искри. Последва истинска заря. Сред пламъците изплуваха размазаните контури на лице, което почти веднага бе погълнато от пушек. Сензорите на автоматичната противопожарна система реагираха мълниеносно. Дрънченето на алармата извади присъстващите от вцепенението. Настъпи суматоха. От тавана започна да пръска вода.

„Сякаш адът отвори врати - спомняше си старата мисис Кънингъм чак до края на живота си и особено в последните дни, когато един набожен свещеник често се отбиваше при нея, за да я утешава: - Да, аз видях ада. Разбрах какво ме очаква, заради начина ми на живот, заради това, че бях дръзнала да се уподобя на Нейно величество. (Пауза.) Когато пламъците избухнаха, пред нас се очерта грозният лик на демон, който викаше от преизподнята. Ала най-зловещото бе, че чертите му смътно напомняха тези на покойната лейди Даяна. Всемогъщи Боже, и досега го виждам! На мястото на очите искряха ослепителни синкави огньове. Внезапно от устата на звяра изригна ален език, който почти облиза полилея. Сетне започна да излиза гъст, лютив дим. Пушекът обгърна цялото фоайе! (Пауза.) Щяхме да се издушим, ако не беше задействала противопожарната система. От тавана рукнаха потоци вода, сякаш Господ беше чул молитвата за дъжд. Зиблинг ме сграбчи за ръката и ме повлече навън. Колата чакаше пред посолството. Метнахме се вътре и отпрашихме. (Пауза.) Оттогава не съм се правила на кралица. Уплаших се. Чувствам, че звярът е наблизо и дебне да склопя очи. Какво ще стане с мен, отче?…”

- Ама къде са всички?! - извика дрезгаво Селянова, като въртеше смаяно насълзените си очи. - Your Majesty!!!

Шапката-еклер беше подгизнала като реване. Гъста жълтеникава мътилка се стелеше ниско над пода. От тавана продължаваха да църцорят струйки вода. Вара- дин кашляше в шепа. Мъчеше се да скрие злорадството, прокрадващо се дълбоко в душата му: „Сама си виновна, тъпачко!“

Танцуващия с огъня беше отлетял като прериен дух. Стажантът Пуйчев глуповато опипваше опърлените си вежди. Деворина Селянова се спусна към него и го сграбчи за реверите.

- Ти! Ти, гнусно нищожество, ще ми платиш за това! - извика в изстъпление тя.

- Мичето припадна! - долетя плачливият глас на другата компаньонка, ала никой не й обърна внимание.

Мавродиев и Данаилов се щураха замаяни из фоайето, стъпвайки безразборно върху паничките. Кишев пълзеше опипом към тоалетната и стенеше жално:

- Ох, очите ми! Не виждам нищо…

- Къде ми е дакелът? - възкликна тревожно уредникът, когато и последните ивици дим се отдръпнаха от сергията.

Мястото на малката пластика беше празно. Погледът му попадна върху сандалите на кралицата и дълго време не се отмести от тях. „Откъде, по дяволите, се взеха тия тъпи сандали?“, мъчеше се да си спомни той. После отново плъзна очи към празното място на дакела. Мамамустара!!! Крадлив народ, ееей! Отново свърна поглед към сандалите и внезапно го напъна остър социален протест: „Дори цървулите не си платиха, мамицата им!“

Внезапно той установи, че не е единственият, който гледа към кралските сандали. Г-н Халваджиев също беше вторачил малките си очички във височайшия обект.

- Дай ми ги! - просъска той.

Върху лицето му блестяха ситни капчици. Ивон хлипаше и храчеше до него, а от носа й се точеше тънка вадичка кръв.

- Ъъъъ! - уредникът инстинктивно придърпа сандалите към себе си.

- Ще ти дам 20 лири - рече Халваджиев и хитро присви очи.

„Кралски сандали са това, един ден ще струват хиляди…“, работеше умът му.

- Амии… - почеса се уредникът. - Кралски сандали са това…

- 50 лири - прекъсна го Халваджиев.

„Уха! - рече си уредникът. - С по-малко от двеста няма да минеш.“

От улицата долетя сиренен вой. Три червени коли е мигащи лампи спряха пред входа на посолството, откъдето продължаваше да се точи дим. Кой беше викнал пожарната, така и не се разбра. Генералът упорито отричаше да е той, макар че следите водеха именно към дежурната стая. Въпреки късния час от хотела излязоха няколко души, за да погледат сеир.

- Двеста и нито пени отгоре! - изръмжа зачервен Халваджиев.

- Твои са - клекна уредникът.

Озърна се инстинктивно и тикна сандалите в едно пликче е емблемата на „Българска роза“. Портфейлът на Халваджиев приличаше на коледно прасенце.

- Хайде, Ивон - рече той, като отброи десет новички двайсетачки.

Из фоайето щъкаха разни типове е шлемове и противогази. Селянова седеше на един стол с крака, потопени в дима, и цивреше. Около нея се мотаеше мъж е жълта мушама и боботеше нещо през маската. Други двама свестяваха Мичето. Варадин се разправяше е някакъв ентусиаст, въоръжен е маркуч, който напираше да проникне във вътрешността на посолството.

- Тц-тц-тц - поклати глава Халваджиев. - Пак я оплескахме, ама нейсе.