Мисия Лондон

19.

Готвачът прекара неспокоен ден. Когато нямаше кулинарно мероприятие, той беше сравнително свободен и можеше да се размотава, колкото си иска. Това очевидно се зловидеше на посланика. Варадин му възложи да боядисва клозета и банята в резиденцията. Готвачът силно негодуваше срещу тази несвойствена задача, но нямаше особен избор. От време на време намираше повод да отскочи до посолството, за да нагледа фризера. Олющеният сандък глухо бучеше в дъното на кухнята, примижал с единственото си червеникаво око. След като се увереше, че всичко е наред, готвачът заключваше кухнята и се връщаше при четката. Вечерта пробва да се обади на Толоманов, но телефонът му даваше свободно. Мобилният му пък беше изключен. „Укрива се копелето недно!“, рече си той. Знаеше, че когато нещата започнат да се проточват, работата върви към провал. Тая далавера с патиците му се виждаше съмнителна още от началото, затова беше поискал своя дял предварително. Бяха го преметнали. Сега имаше патици, но нито лира в джоба си. Заплатата му беше свършила преди два дена. Живееха с остатъците от последния прием и жалките спестявания, които Норка все пак успяваше да откъсне от доходите им.

Толоманов се обади чак на следващия ден следобед. По гласа му си личеше, че не го прави по собствено желание, а поради някаква крайна причина. Беше притиснат до стената. Звучеше уплашено.

- Трябва да се видим веднага! - рече бързо той.

- Какво има? - попита Баничаров с всички лоши предчувствия накуп.

- Ще ти кажа, идвай! Аз съм в бара на „Консорт“. Нали го знаеш?

Хотел „Консорт“ се намираше точно срещу посолството. Беше собственост на един сърбин, при когото Чаво бе работил известно време, а после бяха станали приятели. Хотелът не изпъкваше с нищо особено в редицата от добре поддържани фасади от тази страна на улицата. Отвътре беше също така безличен, макар и добре поддържан; в него отсядаха предимно туристи средна ръка и представители на балканските етноси, попаднали в Лондон по различни причини. Имаше славата на шпионско гнездо и дипломатите обикновено го подминаваха. Но това не важеше за персонала. В „Консорт“ човек можеше да поработи на черно, да продаде някоя и друга дребна стока, въобще беше ценен източник на доходи.

- Здраво, Симич! - махна Баничаров на бармана, който бъркаше някакъв коктейл зад масивния плот.

- Добър дан! - кимна Симич.

Беше здрав синеок сърбин с конско лице. Носеше риза с къси ръкави и черна папийонка и си играеше с шейкъра като с ръчна граната. Говореше се, че тоя Симич бил издирван заради някакви престъпления в Босна, но това не пречеше на готвача да го снабдява с евтини цигари от посолството. Симич винаги плащаше в брой.

Чаво седеше на една масичка до прозореца. Заведението беше полупразно. Готвачът се приближи, мрачен като буреносен облак. Ръцете му бяха изцапани с боя.

- Носиш ли мангизите? - попита той.

- Сядай! - кимна Чаво.

Готвачът приседна с неохота, но въпросът в очите му остана. Актьорът изглеждаше блед и разтревожен. Той се озърна и каза ниско:

- Пречукали са Батьката!

- Каквоо? - облещи се готвачът.

- Пречукали са го - повтори Толоманов.

- Откъде знаеш? — усъмни се онзи.

- На, виж! - Чаво измъкна някакъв вестник и го разгъна пред готвача.

- Хъм… - измърмори той; надписите не му говореха нищо.

Чаво посочи снимката в горния ъгъл на страницата и прочете съпътстващия текст: „Вълна от престъпност залива Запада след падането на Берлинската стена. Вчера към 18,30 на излизане от ресторант „Водка“ беше прострелян бившият гражданин на СССР Азис Николаевич Асадуров. Асадуров е дължал пари на руската мафия и се е укривал във Великобритания, твърдят от полицията.“

Лицето на снимката поразително приличаше на техния общ познат. Но Баничаров не беше убеден:

- Сигурен ли си, че е той?

- Сто процента! - развълнувано поде актьорът. - От два дена не мога да се свържа с него. Потъна сякаш вдън земя. Знаех си, че има нещо. Беше толкова потаен.

Това беше самата истина. Личният живот на Батьката тънеше в дълбока мъгла. Чаво нямаше представа къде живее, нито как е истинското му име. Бяха се запознали в руския ресторант. Мобилният телефон беше единствената връзка помежду им.

Докато се спотайваха в ботаническата градина, той разглеждаше изсеченото лице на съдружника си и се питаше защо се е захванал с този кокошкарски бизнес, когато очевидно бе призван за по-велики дела. Но после, докато събираха натръшканите по брега патици и ги тъпчеха в чувалите, той си даде сметка, че за Батьката няма принципна разлика дали обира Банк ъв Ингланд, отвлича Транссибирския експрес, или бракониерства в обществен парк. Беше познал Празнотата отвъд закона. И нищо друго не го интересуваше.

- Какво ще правим сега? - обади се готвачът. Чаво прелисти вестника и му показа друго заглавие:

- Тук пише за нас!

- Какво пише? - попита неспокойно готвачът.

- ВАРВАРСКИ НАБЕЗИ В РИЧМЪНД ПАРК!

- Тц-тц-тц…

- Не се коси! Пише, че „разследването буксува“.

- Абе, не знам - въздъхна Баничаров. - Накиснахме се. Носиш ли парите?

- Какви пари, бе! - избухна Толоманов. - Батьката каза, че ще вземе капаро от китайците. Обаче каква я мислихме, каква стана!

- Вземи ти!

- Не ги познавам. Те бяха негови хора.

Готвачът инстинктивно сви юмрук. Прииска му се да прасне Чаво през лицето.

- И к’во ще ги правим сега тия патици, бе, да ти еба майката! - просъска злобно той. - Ти си виновен!

- От къде на къде! - възмути се актьорът. - Нали няма опасност да се развалят?

- Не могат да стоят вечно там! - извика Баничаров.

- Ще ги шитнем бе, човек! - успокои го Чаво. - Полека-лека, на тоя, на оня.

- Сърбина няма ли да ги купи? - рязко попита готвачът.

- Ще поговоря - кимна актьорът. - Ти виж в нашия ресторант.

- Е, поне няма да умрем от глад - изсумтя Баничаров със скрита закана.

Чаво му хвърли изплашен поглед.

- Ей, пич, нали такова, още сме партньори?! Готвачът не каза нищо. Внезапно бе усетил прилив на сила. Контролираше положението. Държеше и патиците, и ножа. Шибани актьори!