Мисия Лондон

12.

Варадин цъфна в посолството малко след девет. По пътя бе срещнал Баничаров, който се прибираше от дежурство с найлоново пликче в ръка и угрижен гурелив поглед. Това тутакси вкисна настроението на посланика, сякаш в млякото му беше капнал неканен сопол. Поздравиха се сухо.

Зад стъклото на приемната го посрещна една не по-малко унила служителка, която медитираше над стар български вестник. Той прекоси парадното фоайе и се опита да мине през вратата, която водеше към вътрешната част на посолството. Оказа се, че е забравил кода на електронната ключалка. Няколко минути напразно се мъчеше да го налучка. Най-сетне се появи консулът, който се направи, че не забелязва затрудненото му положение (но отвътре сигурно се кикотеше!), предпазливо го поздрави и набра нужните цифри. Варадин побърза да се шмугне в асансьора и натисна копчето за втория етаж. На излизане от кабината хвърли поглед надясно, където предишния ден бе забелязал едно особено мърляво кътче върху мокета, и със задоволство установи, че вече е почистено.

Таня Вандова бе на работното си място, в преддверието на кабинета, и трескаво сортираше обичайната камара писма, която се изсипваше всяка сутрин.

- Добро утро - поздрави го тя, без да прекъсва заниманието си.

Той промърмори нещо неразбрано и хлопна вратата след себе си.

Последва кратък разговор по телефона и след малко счетоводителката долетя на галоп, помъкнала наръч папки.

- Готов ли е списъкът с наемателите? – попита той.

Тя кимна утвърдително и му подаде един лист. Варадин го разгледа обстойно и въздъхна тежко като човек, комуто предстоеше да мести огромна планина от камъни. Посолството беше доста населено, макар че през последните години щатът му бе съкратен драстично в резултат на перманентната икономическа криза. Дрехите на някогашната държава мастодонт не бяха по мярката на наследника й. Природата обаче не търпеше празно място и жилищната площ бе заета до последната мансарда от разни странни субекти с неизяснени, ала осезаеми протекции, настанени по силата на балканското обичайно право. Варадин беше наясно, че това е деликатна материя, но също така знаеше, че трябва да ги разкара един по един. Жилищната площ бе мощен лост в ръцете на всеки ръководител: с нея можеше да се търгува, да се маневрира, да се балансира. Този ресурс му принадлежеше по право и единствено той трябваше да решава кой ще го ползва.

- Защо всички тези хора живеят тук? - попита скептично Варадин.

- Амии - запецна Бианка Стругарева, докато вътрешно негодуваше: какво се правиш, че не знаеш, задник такъв. - Заварено положение! - най-сетне изстреля тя, щастлива, че е намерила точната формула.

- Аха, заварено положение - повтори той с отвращение и рязко добави: - Но не могат да останат повече тук..

- Разбира се - съгласи се тя. - Особено тези, дето не си плащат наема. Като Бобеви например…

- Защо не сте ги изгонили досега?!

- Защото водят дело — търпеливо поясни тя. - Рашо Бобев, бившето търговско аташе, съди министерството. Твърди, че е уволнен неправомерно.

- И какво от това? Да си ходи в София да се съди, колкото ще! - избухна Варадин.

- Не иска да си ходи. Чакал изхода от делото. Надява се да го възстановят.

- Ще го възстановят те - сви устни Варадин. - Добре си е направил сметката. Тия дела се точат е години. Изхвърлете го!

Бианка Стругарева не каза нищо.

- Какво има? Няма ли полиция в тази страна?

- Ще се раздуха работата и пак ще се изложим - предпазливо отбеляза тя.

- Дааа, вярно. Не е добра идея - въздъхна той, масажирайки замислено основата на носа си. С какви глупости беше принуден да се занимава! Обзе го гняв: — Тогава измислете нещо друго — пискливо изрече той. — Изключете му тока. Спрете му водата. Искам да се разкара!

- Ще кажа на домакина — равнодушно кимна тя.

- Действайте!

Точно така, един по един; щеше да ги вади от кацата е меда като малки гадни насекоми - с пинцета. Тази красива визия го накара да скръцне със зъби от кеф. Сипа си чаша вода и пусна вътре шумяща таблетка, която тутакси оцвети течността в отровно жълто. Погълна я и слабо се уригна.

В този момент един от телефоните на бюрото му започна яростно да звъни.

- Альо, ти ли си? - прозвуча капризен женски глас.

- Аз съм - рече той без капчица ентусиазъм. - Радвам се да те чуя.

- Не се радвай толкова! - сряза го тя. - Мислех, че мога да разчитам на теб.

- Естествено, че можеш!

- Не мога, там е работата - прекъсна го тя. - Защо криеш от мен?

- Какво крия? - адреналинът му рязко скочи.

- Не ме прави на луда! Всичко зная - извика тя и добави съкрушено: - Получен е отказ!

- Боже, ти затова ли се косиш?! - възкликна той. - Изобщо не бери грижа, ситуацията е под контрол.

- Не се притеснявам, бясна съм! Оня плужек, Кишев, ме мотае вече половин година! - избухна тя. - Трябва да го накажеш!

- Ще го накажа, я! - побърза да се съгласи той. - Хубавичко ще го накажа.

- Дано вече не е прекалено късно. Кой знае какви ги е надробил - въздъхна тя. - Може би нарочно е нарушавал етикета, за да я дразни; да я отврати завинаги от нас. Саботьор! И ти го прикриваш!

- Не го прикривам! - енергично възрази той.

- Не искам да се мярка пред очите ми, като дойда пак, чуваш ли!

- И без това му изтича мандатът - утеши я той, - няма да види следващ.

- Така му се пада - измърмори тя. - А какво ще правим ние при това положение?

- Мисля да ангажирам специална агенция за тази цел - поверително рече той.

В слушалката отекна подозрително пращене. Хрумна му, че може би ги подслушват. Не разискваха нещо особено секретно, но въпреки това се почувства като глупак.

- Каква агенция? - попита тя.

- Пъблик рилейшънс[11].

- Оооо! - в гласа й трепна боязън, сякаш ставаше дума за някакъв изключително сложен домакински уред.

- Утре имам среща с директора. Изглеждат печени, но засега не мога да ти кажа повече - добави предпазливо Варадин.

Мисълта за подслушването не му даваше мира.

- Кога ще я докарат? - попита безцеремонно тя.

- Абе това да не ти е теле! - гневът му изби през всички предпазни клапани.

- Не ме интересува! — извика тя. — До два месеца да е на линия! Дължиш ми го, по дяволите!

- Ще направя, каквото мога - изпъшка той, полузадушен от злоба.

- Ще бъде по-добре за всички ни!

Връзката прекъсна.

- 94! – извика патетично той.

Няколко секунди остана съвършено неподвижен. Вътрешният телефон звънна няколко пъти, но Варадин не реагира. На вратата се почука и Таня Вандова подаде глава.

- Майор Улав чака да го приемете - извести притеснено тя.

- 48 - каза безизразно той. - Да влезе.

Дългата фигура на майора изникна над дребничката секретарка.

- Seventy seven! - изкрещя майор Улав, нахлувайки в стаята като хала с протегната напред десница.

- Какво? - сепна се Варадин.

- Nice to meet you! - майорът силно стисна ръката му: - Нямам време за губене. Приготвил съм ви 77 кашона с хуманитарна помощ, които трябва незабавно да заминат за България. Там хората измират! - патетично заключи той.

Варадин го разгледа с известна боязън. Майор Улав беше пенсиониран колониален офицер, който излъчваше неизтощимо желание да напляска някой непослушен абориген. Беше кокалест, дълъг старчок, доста над шейсетте, с гладък гол череп и сив четинест мустак. Носеше тъмносин костюм без вратовръзка и лъснати до блясък чепици — сякаш не му се налагаше да ходи пеша по улиците, а се придвижваше от кабинет в кабинет като привидение. На врата му висеше карта на благотворителната организация, която представляваше.

Майорът се тръшна на канапето и заизважда разни брошури от чантата си. Варадин се настани предпазливо срещу него. След малко се появи и Таня Вандова с поднос с кафе.

През първите десет минути майорът несвързано бърбореше за своята организация, като изброяваше патетично имената на разни знаменитости, които фигурираха в списъка на настоятелите. - Като натрупа достатъчно титли и гербове, за да стъпи върху тях, той погледна отвисоко посланика и го попита защо българите по принцип са толкова неотзивчиви към хуманитарната помощ.

- Какво имате предвид? - повдигна вежди Варадин.

- Какво имам предвид?! - саркастично повтори майорът. - Ами ние се трепем тук, събираме разни полезни вещи, но на кого му пука!

Варадин тактично замълча.

- Имам информация, че по-голямата част от тази безкористна помощ отлежава в складовете на посолството. Така ли е? - рязко попита бившият военен.

- Нямам представа - повдигна рамене посланикът. - Аз съм тук само от седмица.

- Казва ни се, представяте ли си, че ние сами трябвало да се погрижим за транспорта! Сякаш нещата, които изпращаме, не си струват разходите за пътя - възмущаваше се майор Улав. — Смятам, че по този начин вие обиждате цялата благотворителна общност. Една цивилизована страна не постъпва по този начин. Помислете за имиджа си!

- Новият имидж, това ще бъде първата ми грижа! - увери го посланикът, докато се бореше с първите признаци на мигрената.

- И добре ще сторите! - възкликна майорът. - Не бих искал моите седемдесет и седем кашона да мухлясват в някой склад.

Варадин реши, че ще направи добро впечатление, ако покаже известна съпричастност към темата, и любезно се заинтересува:

- А какво има в кашоните?

Груба непредпазливост. Майорът трепна като ужилен:

- Питате какво има вътре! Какво има в моите кашони! Oh, my Lord! - вдигна ръце той и ги отпусна безсилно. - Oh, Jesus! - повтори той със същото движение, изразяващо дълбока покруса пред наглостта и безочието на аборигена. - На митничари ли ще си играем? Или подозирате, че ще ви изпратим разни боклуци, а?!?

- Не съм казал подобно нещо! - уплашено възрази Варадин.

Мигрената вече вършееше из мозъчните му клетки.

- Но вашето гнусливо любопитство издава точно това, нали! - сряза го майор Улав. - Все едно, аз не се срамувам от съдържанието на моите кашони! Вътре ще намерите само прости и здрави неща, които са служили дълго и честно на моите compatriots и ще служат също толкова дълго и честно на вашите изпаднали denizens![12]

- Не се съмнявам! - побърза да се съгласи Варадин.

- Докажете го! - възкликна майорът. - Тези кашони трябва да достигнат предназначението си час по- скоро.

- Лично ще се ангажирам!

- Чудесно! Защото после ще ви изпратя още сто кашона - тържествуващо заяви майорът - подлоги!

- Какво?! - бързо премигна посланикът.

- Приютът Сейнт Куентин в Северен Хемпшиър беше закрит неотдавна - поде радостно майор Улав, - разпродават всичко, а подлогите даряват на нас. Ние пък ще ги дарим на вас. Ако заслужавате, of course! - закани се той шеговито с пръст.

- Наистина, не знам как да ви благодаря - измънка Варадин.

- Благодарността и благотворителността са две лица на една монета - мъдро заключи майорът и рязко стана. - За съжаление не мога да остана нито секунда повече. Лейди МакБигботъм ме очаква. Експедираме десет тона зимни дрехи за Бомбай.

Той разтърси ръката на замаяния посланик и излезе с твърда решителна походка, сякаш маршируваше по опънат конец.

Варадин потъна обратно в креслото; отпусна глава на облегалката и затвори очи.

- 95 - произнесе тихо той.

Но не изпита никакво облекчение. Черепът му болезнено пулсираше, гумен и мек като забравен на слънцето плондер. Беше едва пладне. Предстоеше му обяд във Френското посолство, който се очертаваше да бъде твърде формален и студен поради всеизвестната неприязън на французите към всеки, който не говори езика им. Следобед го очакваше поредица от срещи с чиновници във Форин офис. Вечерта трябваше да бъде на прием в хотел „Карлтън“ по повод на нещо, което мозъкът му категорично отказваше да запамети. Улови се натрапчиво да мисли за студентката, която почистваше кабинета му. Очевидно нямаше проблем да я из- чука. Въпросът беше, какво щеше да му струва?