Мисия Лондон

11.

Червените стопове на микробуса горяха призрачно в нощта. Колата даде заден ход и напътствана от знаците на Баничаров, бавно потъна в черното гърло на гаража.

Батьката изключи двигателя и насочи към Баничаров мощен фенер. Готвачът заслони очи.

- Молодец! - отекна гласът на азиатеца.

Толоманов чевръсто отвори задната врата. Двамата свалиха някакъв дълъг предмет, закопчан в жълта найлонова торба. Баничаров гледаше отстрани. Въздухът в гаража вонеше на бензин и той усети пристъп на гадене. Батьката му тикна фенера.

- Ти водиш! - рече Толоманов.

Спуснаха се по стълбите и минаха през мазето. От време на време Баничаров се обръщаше и стрелваше с неприязън съдружниците си. Чуваше ги как тътрят товара си, а найлонът шумеше неприятно. Батьката ругаеше тихо на някакъв алтайски език.

Излязоха в централния коридор, завиха наляво и се озоваха пред вратата на кухнята. Тук готвачът спря и тревожно се ослуша.

- Какво има? - нервно се обади Толоманов.

- Май чух нещо вътре - прошепна Баничаров и продължи да се ослушва.

- Шубе такова! Да не оцапаш гащите - подхвърли Чаво.

Готвачът сви презрително устни, отключи вратата и светна лампата. Кухнята беше празна.

Баничаров направи знак да го последват и се запъти към дъното на помещението. В нишата до хладилника имаше огромен стар фризер, заключен е катинар. Мъждива червена лампичка сигнализираше, че съоръжението още работи. Готвачът отключи катинара и повдигна капака. От вътрешността се надигна ледена пара.

- Айде! - измърмори той, като се обърна към Чаво и Батьката.

Физиономията на готвача замръзна. Ципът на торбата зееше, в процепа се виждаше лице на млада жена. Лицето беше бяло и неподвижно като излято от парафин. Мъртво.

- Ну, познакомтесь - мрачно рече Батьката. - Даян, принсес ъв Уелс.

Баничаров уплашено извърна лице.

- Не бой се, бе! - обади се Толоманов: - Това е само труп. Труп, който струва сума мангизи. И тия мангизи са ни в кърпа вързани!

- Ама чакайте, бе! - отчаяно извика Баничаров. - Нямахме такава уговорка!

- Что? - смръщи вежди Батьката.

- Какви ги дрънкаш, бе? - настръхна Чаво.

- Ама това е труп бе, хора! - повтори ужасен Баничаров. - Какво ще го правите?

- Нищо! - извика Чаво. - Плащат си, връщаме им го обратно.

- Ох, гади ми се! - изпъшка готвачът.

- Какво се превземаш! Та ти си готвач! - подхвърли Чаво.

- Аз да не готвя хора бе, кретен! - избухна Баничаров. - Вижте, не сме говорили за труп. Не може да го оставяте тук!

Батьката рязко затвори ципа на торбата.

- Хватит! - строго рече той.

Мъжете уловиха торбата от двете страни и я сложиха във фризера. Батьката побърза да го затрупа е продукти. После тръшна капака и потупа отгоре е длан. Баничаров гледаше напълно безпомощно.

- Хорошо - ухили се Батьката. - Убираемся отсюда.

Нещо просветна в мозъка на готвача и той препречи пътя на двамата мъже.

- А денги? Где денги?

- Ааа! - вдигна пръст Батьката. - Сорри, забьш.

- Как така забьш?! - настръхна готвачът. - Първо ми мъкнете труп, а сега и денги забьш. Нали се разбрахме - 100 лири на ръка веднага.

- Завтра, завтра - промърмори е досада Батьката.

- Няма завтра! Сейчас! - извика Баничаров.

- Ийзи бе, мой човек - намеси се Толоманов. - Завтра ти се каза, значи завтра. Ние тук правим бизнес за милиони, няма да се лъжем за някакви стотинки, я. Нали, Батька?

- Так, так - кимна презрително оня.

- Аа, да си ебете майката! - разфуча се готвачът и тръгна да отваря фризера: - Взимайте си я! Айде !

В този миг една желязна ръка го сграбчи за гърлото. Друга ръка опря до лицето му дълъг и очевидно остър като бръснач нож. От очите на Батьката струеше отровна, проникваща радиация. Отчетливо и бавно той изрече поредица от непознати слова на родния си език. Смисълът на тия чужди думи не беше твърде сложен и се разкри от само себе си пред готвача: „Тя излиза от фризера - ти влизаш. Празно няма!“

Баничаров се събуди с жален вопъл. Жилавите пръсти на Батьката още лепнеха по шията му. Краката му, проснати върху ниската масичка пред телевизора, бяха изтръпнали. Гърбът го наболяваше. Беше спал в креслото. Звънецът в дежурната стая бръмчеше настоятелно. Мониторите, които следяха улицата и входовете на посолството, синкаво трептяха. Върху един от тях личеше ясно фигурата на Чавдар Толоманов, тъпчещ нервно пред задната врата на посолството. Готвачът се надигна с пъшкане от креслото, довлече се до бутона на автоматичната ключалка и го натисна.

Толоманов бутна вратата и влезе. Озова се в малко мърляво фоайе, където имаше втора врата. Автоматът отново избръмча и той мина и през нея. Баничаров го посрещна в дъното на коридора, сънен и блед.

—Ти що не отваряш ма, Баницо такава?! - развика се Чаво.

- Заспал бях — смотолеви готвачът. - А вие защо закъснявате?

- Кой е закъснял, бе?! - Толоманов завря часовника си под носа му: беше 1,25 след полунощ. - Звъня тук от десет минути!

Баничаров се почеса зад ухото.

- Абе сънувах една работа… - поде той и млъкна несигурно.

- Пак мадами, а? - подхвърли актьорът язвително.

- Принцеса беше - уточни готвачът. - Даяна. Поточно трупът на Даяна…

- Не думай! Ама ти яко си се извратил!

- Вие го бяхте откраднали - мрачно продължи Баничаров - и го домъкнахте в посолството. Скрихте го във фризера. Нещо като историята с Чарли Чаплин…

- Виж ти - почеса се актьорът замислено. - Не ми беше хрумвало… Късно се сещаш! Айде да действаме, че на Батьката ще му кипнат лайната - заключи Чаво делово.

- Добре - изръмжа готвачът, - чакайте ме отзад.

Той се върна в дежурната стая и хвърли поглед към мониторите: улицата и парадният вход бяха чисти, фигурата на Толоманов се мярна, притичвайки до някакъв микробус, паркиран от страната на посолството. После микробусът даде заден ход и изчезна от полезрението на камерите. Готвачът изгаси лампата, остави вратата на стаята открехната и потъна във вътрешността на посолството. Спусна се в мазето, мина през плетеница от коридори, задръстени с вехтории, и се изкачи по тясната метална стълбица, виеща се в тъмното. Употреби значителни усилия, докато се пребори с ръждивата ключалка. Най-сетне малката, ала тежка врата от пресована ламарина се отвори и той се озова в просторно помещение, пропито от миризма на машинно масло. Щракна запалка: светлината се плъзна по повърхността на дълга мазна локва. Гаражът беше празен, с изключение на камара боклуци, струпани в ъгъла. Като внимаваше да не падне в ремонтния канал, Баничаров заобиколи локвата и се добра до входа. Без да пали лампата, отключи катинара и вдигна резето. Крилата на вратата се разтвориха със сърцераздирателно стържене.

Стоповете на микробуса горяха призрачно в нощта. Колата даде заден ход и напътствана от знаците на Баничаров, бавно потъна в черното гърло на гаража.

Батьката изключи двигателя и насочи към Баничаров мощен фенер. Готвачът заслони очи.

- Молодец! - отекна гласът на азиатеца.

Толоманов чевръсто отвори задната врата. Двамата изхвърлиха навън няколко обемисти найлонови чувала. Баничаров гледаше отстрани с противното чувство, че вече е присъствал на тази сцена. Въздухът в гаража вонеше на бензин и той усети пристъп на гадене. Батьката го изгледа неодобрително:

- Тн что смотриш?!

Тикна му фенера и го накара да вземе един от чувалите.

- Ти водиш! - рече Толоманов.

Спуснаха се по стълбите и минаха през мазето. Излязоха в централния коридор, завиха наляво и се озоваха пред вратата на кухнята. Тук готвачът спря и тревожно се ослуша.

- Какво има? - нервно се обади Толоманов.

- Май чух нещо вътре - прошепна Баничаров и продължи да се ослушва.

- Шубе такова! Да не оцапаш гащите - подхвърли Чаво.

Готвачът сви презрително устни, отключи вратата и светна лампата.

Батьката подсвирна от изненада. Помещението беше огромно; можеше да се предположи, че тук се готви храна за цял полк. Впрочем това не беше съвсем далеч от истината: особено в недалечното минало, когато животът в посолството течеше на широка нога, по тоталитарному. Сега светският живот се цедеше капка по капка през игленото ухо на пазарната икономика и в кухнята бе настъпило запустение. Част от посудата бе разграбена. Умивалниците бяха хванали патина. Плочките около тях бяха пожълтели и напукани. Баничаров бродеше като призрак между студените фурни и празните хладилници. Да готви, му се налагаше рядко, майстореше главно сандвичи и хапки от полуфабрикати. Сегиз-тогиз завърташе по някоя баница, посрещана от гостите с неизменния възглас: „Oh, banitza!“, затаил в себе си и печал, и носталгия, и надежда за нещо по- стабилно като пълна агнешка плешка например. Уви, ерата на плешките беше изчерпана, погребана дълбоко под планина от оглозгани кости. Резенче кисела краставичка и кренвирш, забодени на клечка за зъби - това беше всичко, на което можеха да се надяват.

Баничаров невъзмутимо изтърси чувала върху дългата поцинкована маса. Отвътре изпаднаха десетина добре охранени патици. Вратовете им бяха безжалостно извити. Направи му впечатление, че върху крака на всяка има сребристо пръстенче.

- Тц-тц-тц, къде ги изловихте? - попита той.

- Наблизо - ухилиха се двамата мъже.

Една от птиците немощно приплясна с. крило, явно не беше доубита, както трябва. Баничаров прекъсна мъките й с рязък жест. Сега плуваше в свои води и това му вдъхваше самоувереност. Той измъкна две мърляви бели престилки и ги подхвърли на съдружниците. След известно колебание те ги нахлузиха и застанаха чинно от двете му страни като чираци. Готвачът им връчи по един нож и посочи към печката, където от няколко часа къкреше огромен котел е вода.

- Знаете какво да правите, нали? - попита той. Двамата мъже кимнаха и запретнаха ръкави.

- Имате четири часа - предупреди ги Баничаров. Той се върна в дежурната стая и погледна часовника си. Беше отсъствал не повече от двайсет минути. Седна зад бюрото, измъкна тетрадката-дневник и се разписа в графата „дежурен“, защото на сутринта обезателно щеше да забрави. В съседната графа „забележки“ отбеляза: без произшествия. Затвори дневника и го прибра обратно в чекмеджето.

Дежурството беше гадно, но затова пък дълго. От готвача до съветника - нямаше измъкване. Всички бяха равни в отбиването на този свещен дълг. Всеки ден, около шест следобед, човек можеше да ги види да припкат към посолството, понесли в пликче лични вещи, суха храна и чаршафи. Унижението се повтаряше три или четири пъти в месеца, в зависимост от графика. Киснеха в дежурната като паяци до сутринта: зяпаха телевизия, вдигаха телефона, отваряха при нужда вратата, пиеха, ядяха, спяха. Вардеха държавната мечка. Някои дори чукаха, но готвачът не беше сред тях.

Той се тръшна пред телевизора, изсули обувките си и отвори кутия бира. При друг случай щеше да се просне на леглото под прозореца и да закърти мигновено, ала този път се налагаше да бди. Беше нащрек и често отклоняваше поглед към синкавото сияние на мониторите, окачени върху отсрещната стена. Струваше му се, че го наблюдават, макар че функцията им беше точно обратната.

Въздухът миришеше на чорапи.

Измъкна изпод задника си олющеното дистанционно управление и включи порноканала, декодиран на ползу роду от сръчен български студент. Позяпа малко, но не успя да се съсредоточи. Мислеше само за патиците. Тлъсти парчета! Откъде ли са ги докопали?… Ако китайците не ги купят, както се кълняха Чаво и Батьката, имаше да набиват патешко цяла година. Мамка му! Много патица, много нещо!

Електронното пискане на телефона го извади от дрямката. Той вдигна слушалката и сънено каза:

-Да.

- Bulgarian embassy? - пропя далечен гласец.

- Ъхъ.

- Excuse me, would you tell me if I need a visa to Bulgaria?[10] - занарежда невинно гласът.

Последва кратка пауза. В гърдите на готвача се надигна бунт. Той не знаеше бъкел английски, но успя да схване думата „виза“, което наля масло в огъня.

- А ма, путко! - злобно просъска той: - К’ва виза в сто часа през нощта ма, да ти го начукам!!!

От другата страна се понесе ситен, подигравателен смях.

- Къртиш, а? Мама ти стара! - Чаво Толоманов рязко смени интонацията. - Баница такава!

Звънеше му по мобилния си от кухнята.

- Вие ли сте, бе? Що се ебавате? - изръмжа готвачът, като се поокопити. - Готови ли сте?

- А ти как мислиш?

- Идвам - кратко рече той.

Беше четири и десет сутринта.

Кухнята вонеше на кланица. Чаво и Батьката усилено търкаха ръце над умивалника - кръвта се беше набила дълбоко под ноктите им. Фризерът пращеше от патици. Перушината и карантията бяха натъпкани обратно в чувалите. Баничаров огледа под масите и се намръщи: налагаше се да минава с парцала. В една чиния имаше купчина сребристи пръстенчета.

- Ну, убираемся отсюда - рече Батьката, като изтръска мокрите си ръце срещу стената.

Нещо щракна в мозъка на готвача.

- А денги? Где денги? - тревожно попита той.

- Ааа! - вдигна пръст Батьката. - Сорри, забьш.

- Как така забьш?! - настръхна готвачът. - Нали се разбрахме: 100 лири на ръка веднага.

- Завтра, завтра - промърмори с досада Батьката.

- Няма завтра! Сейчас! - извика Баничаров.

- Ийзи бе, мой човек - намеси се Толоманов. - Завтра ти се каза, значи завтра. Няма да се лъжем за стотинки, я. Нали, Батька?

- Так, так - кимна презрително оня.

Готвачът се опули като зомби. Вече два пъти го минаваха със същия номер. Той понечи да каже нещо, но усети, че пак ще влезе в релсите на познатия сценарий. Махна с ръка и се изплю на пода.