Мисия Лондон

14.

- Екселенц! - възкликна Робърт Зиблинг още от прага. - Не мога да ви опиша колко поласкан се чувствам от тази покана!

Изпълнителният директор на Famous Connections пое бледата ръка на посланика и здраво я стисна. Беше среден на ръст, малко над четирийсетте, с буйна червеникава коса. Модни тесни очила с жълти стъкла минаваха през лицето му. Носеше строго едноредно сако, закопчано чак до врата му като куртка.

- Заповядайте - рече вдървено Варадин и кимна към тежката кожена гарнитура, изпълнила предната половина на кабинета му.

Той изчака Таня Вандова да сервира чай на госта и поде предпазливо:

- Получих отлични препоръки за вашата агенция от Дийн Карвър.

- О, да! - кимна енергично Зиблинг. - Той е наш редовен клиент. Много оригинален човек. Неуморим фантазьор!…

Варадин премигна учудено.

- Мистър Карвър сподели, че вашата агенция разполага с контакти на най-високо равнище - продължи колебливо той. - Няма да скрия, че това силно ме заинтригува. Виждате ли, моите контакти са предимно официални, което налага редица ограничения… Разбирате, нали?

- О, да… - закима Зиблинг.

- Възможността за един по-неформален стил на общуване винаги ме е привличала - допълни посланикът. - Понякога тези връзки може да се окажат много по-плодотворни от официалните…

- Така си е - съгласи се Зиблинг и попита лукаво: - А в каква сфера по-точно са вашите интереси?

- Моля?

- Нашите контакти са твърде широки - подхвана Зиблинг. - Затова са групирани в различни категории. Например звездите от шоубизнеса: Спайс Гърлз, Елтън Джон, Бой Джордж, Мистър Бийн, Бени Хил.

- Чакайте! - прекъсна го Варадин: - Бени Хил не е ли умрял?

Зиблинг го изгледа стъписано, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“.

- Извинете… - сконфузи се Варадин.

- Аристократите, разбира се, са в друга обширна категория - продължи Зиблинг, - както и политиците: лейди Тачър, Торби. Имаме също така някои много ефектни контакти по католическа линия.

- Във връзка сте с лейди Тачър? - попита Варадин, тръпнещ от респект.

- Постоянно! - възкликна Зиблинг. - Знаете ли, тя е изключително търсена жена. Такъв стил, такава желязна ръка!

- Не се и съмнявам.

- Графикът й е запълнен до дупка - бързо продължи той. - Естествено, винаги може да се намери пролука, но все пак предимство имат постоянните ангажименти.

- Предполагам, че това не е евтино? - Варадин примижа, изплашен от собствената си дързост.

- Добрите инвестиции никога не са евтини! - поклати глава Зиблинг. — Какво да си кривим душата: тези неща остават за цял живот!

- Така е - кимна свенливо Варадин. - И все пак, колко?

- Драги мой, та това не са ви марули в супермаркета! - скара му се закачливо Зиблинг. - Зависи преди всичко от характера на ангажимента. Както и от продължителността му: час, два, цяла вечер. Личността на клиента също не е без значение. Изобщо, всяка оферта е индивидуална.

- Разбирам - кимна посланикът.

- Вижте, ние не искаме да печелим от хаотични, мимолетни връзки! - поде вдъхновено Зиблинг. — Кога- то изграждаме даден контакт, винаги се стараем да гледаме в перспектива. Затова връзките, установени с наша помощ, обикновено са стабилни и траят дълго. Понякога с години.

- Впечатляващо — прошепна Варадин.

- И така, лейди Тачър?

- Всъщност не - рече посланикът. - Става дума за двореца.

- Аха, значи дворецът… - кимна Зиблинг. - Какво пък, ние често работим с тях.

- Организираме благотворителен концерт — поде скромно Варадин, — и бихме желали Нейно величество да ни удостои с присъствието си.

- Нейно величество? - повдигна вежди Зиблинг.

- Именно!

- Интересен избор — той сплете замислено пръстите на ръцете си, - дързък. Може да се уреди, разбира се, не че не може… Обаче този концерт малко ме смущава. Какво по-точно имате предвид?

- Ами благотворителен концерт, нали разбирате - обърка се посланикът. - В полза на българските сираци.

- Сираци? - разтревожи се Зиблинг. - Имате предвид малолетни…

- Ммм, да - кимна посланикът, видимо затруднен, - предполагам, някъде до 18 години…

- Не мога да им позволя да участват в спектакъла! - възрази енергично Зиблинг.

- Няма да участват, разбира се! - съгласи се посланикът. - Нали са в България. Вижте, това е само поводът… Искаме да съберем най-отбрана публика. Висшето общество, така да се каже.

- Аха - кимна Зиблинг успокоен. - Добре. Имаме известен опит с мероприятия от такъв характер. Очертава се като твърде амбициозен проект.

- Така е - потвърди Варадин.

- Ще трябва да разработим предварителен сценарий - рече Зиблинг. - Имаме си специален човек, който се занимава е това. Ще ви се обади в най-скоро време. Казва се Томас Мънроу.

„Това се казва делови подход“, рече си Варадин. Тоя Карвър май ще излезе прав.

Робърт Зиблинг напусна кабинета в приповдигнато настроение. Той дори подхвърли някаква закачка на Таня Вандова, която му се стори твърде угрижена.

Варадин реши, че трябва да се възползва от този кратък момент на частично удовлетворение (удовлетворението никога не беше пълно, затова пък траеше кратко) и да се опита да уреди някои семейни дела, зарязани в бързината около отпътуването. Трябваше да се обади на жена си. Това беше една тема, за която той избягваше да мисли, откакто бе стъпил на британска земя. Но нямаше начин да я изличи от съзнанието си, пък и не му се щеше да го прави. Още не! Може би има надежда? Погледна часовника си: сега в София трябва да беше към десет сутринта. Добро време, реши той, набра номера и зачака. Дали още се излежава? Кога ли си е легнала? Какво е правила толкова до късно?

- Ало - обади се решителен мъжки глас.

Варадин зяпна от ужас, но не каза нищо. Нито затвори.

- Ало - повтори гласът с подозрителна нотка.

Варадин слухтеше напрегнато. Оня също започна да слухти и няколко секунди се чуваше само пращенето по линията. После и двамата затвориха почти едновременно.

„Грешка“, каза си Варадин, неособено убеден.

Набра отново. Този път се обади сънен женски глас.

- Ало, Надя, събудих ли те? - попита той с облекчение.

- Здравей, почти… - рече тя. - От Лондон ли се обаждаш?

- Как мислиш? - язвително подхвърли той.

- От Лондон, иначе щеше да се изтърсиш право вкъщи, познавам те. Защо се обаждаш?

- Искам да дойдеш - строго поде той. - Нуждая се от теб. Надявам се, че си размислила.

- Да, доста мислих - рече гласът. Последва кратка пауза.

- Значи ще дойдеш?

- Не, естествено, че не.

- Става дума за Лондон, ако случайно си забравила - кисело подхвърли той.

- Става дума за българското посолство в Лондон - уточни тя. - Има значителна разлика.

- Какви ги дрънкаш! - тихо просъска той.

- Добре ме чу! - отсече Надя. - Не ми харесва средата и туйто! Като си спомня предишния мандат, ми се повдига. И по-предишния! Всички тези дупки вонят еднакво, независимо къде се намират. И преди, и сега: нищо не се е променило и няма да се промени, защото скапаната държава си е все същата. Чаткаш ли за к’во става дума?!

- Надя, Надя….

- А, не разбираш, значи?! Мислиш си, че си хванал Господа за брадата, но всъщност той теб те е хванал, знаеш ли къде? За ташаците, за топките, за яйцата! И бавно ти ги мачка. Мачка, мачка - вече петнайсет години. Не си същият човек, за когото се омъжих навреме- то. Сега си като някой, дето му е минал валяк между краката. Всички ставате такива, като се повъртите някоя и друга година в тая мелница!… Аз обаче нямам намерение да ставам част от това. Няма да бъда една от онези мизантропични женици, които придружават мъжете си по коктейли, а през останалото време се мъкнат на дамски партита и организират благотворителни вечеринки, финита ла комедия!

- Ще киснеш там, значи! - злобно заключи той.

Вече му се щеше да не се беше обаждал.

- Няма ТИ да,ми кажеш къде ще кисна! - озъби се тя. - Ще замина за ОАЕ.

- За къде?

- Уж си дипломат, трябва да знаеш: Обединените арабски емирства.

- Какво ще правиш там? - наежи се Варадин.

- Намерила съм си работа в една клиника.

- Ще работиш като лекар?

- Точно така, това ми е професията. Заминавам след два месеца. Ще трябва да ми пратиш малко пари.

- Дума да не става!

- Тогава ще изпратя стария ти партиен билет, кь- дето трябва.

- Старият ми партиен билет? Няма такъв.

- Ще ти се, ама аз го прибрах от боклука. Мога да ти го пратя по куриер, ако ти ми изпратиш 500 лири. Ще ми трябват за адвокат.

- Кучка!

- Не ме ядосвай, човече! Звъниш по никое време, будиш гаджето ми, будиш и мен, говориш глупости. Казах ти: всичко свърши. Ще продам апартамента и ще ти дам половината пари. Какво повече искаш?

- Кучка!!! - безсилно повтори той.

- Ха-ха-ха! - бликна ехиден кръшен смях от другия край на слушалката. - Добре ме разсъни ти; айде чао засега!

Връзката прекъсна. Варадин разклати слушалката, за да я изтръска сякаш от полепналата отрицателна енергия, и я сложи на мястото. „Първо частно посолство!“, процеди наум. Ала на глас изрече само: 100.

- 100! 100! 100!…

Д-р Пеполен не разрешаваше на емоциите да излизат от рамката на числата между 1 и 100 - това беше желязно правило. Нямаше обаче категорично становище дали цифрите не могат да се повтарят и Варадин често се изхитряше да излива душевния си смут на малки порции по 100, изстрелвани като картечница, докато изчерпеше кладенеца на безпокойството си. Д- р Пеполен и не подозираше за тази иновация, иначе може би щеше да я осъди.