Мисия Лондон

28.

Срещата на посланиците беше продължила твърде дълго. За ужас на всички присъстващи дървените курабии отново бяха включени в дневния ред. Старата секретарка беше подала жалба срещу неправомерното й, според нея, отстраняване и Комисията по вътрешна етика я бе възстановила на предишната й длъжност. Секретарят изглеждаше унил. Не беше ясно кое повече го беше разстроило: обстановката на Балканите или връщането на мис Кроун. Лошото му настроение се предаде на останалите и намери израз в безличен документ, огласен от пресцентъра, под заглавието: „Посланиците споделят загрижеността на Форин офис по повод новата криза на Балканите“. След срещата посланик Мартинеску покани Варадин на импровизиран обяд в един ресторант наблизо. Можеше лесно да се откачи, но не искаше. Предстоеше му да пише обширен доклад и му се щеше да отложи този момент във времето. Колата го върна обратно в посолството към четири и половина.

Той профуча край дежурната стая и се закова в централното фоайе. Точно по средата се издигаше някакво странно съоръжение. На пода бяха разпръснати всякакви елементи: тухли, камъни, фризове, плочи. Станойчо и Пуйчев спореха разгорещено над някаква схема, разгъната върху капака на единия от сандъците. Домакинът държеше в ръце дебела глинена тръба, покрита със зеленикава плесен.

— Г-8! - крещеше стажантът. - Защо ми даваш Е-7. Потърси Г-8, мамка му!

- Ми, нема го! - вдигаше рамене домакинът.

- Какво става тук? - смразяващо попита посланикът.

- Сглобяваме инсталацията, господин посланик - докладва Пуйчев. - Пратили са ни някаква авангардна скулптура. Следваме упътването, но мисля, че ще бъде по-добре да изчакаме куратора на изложбата.

Младият човек беше доста открехнат в областта на модерното изкуство и неслучайно отговаряше за културната политика на мисията.

Гадно предчувствие се надигна в стомаха на Варадин. Той заобиколи предпазливо конструкцията и хвърли поглед на съпътстващата документация. Списъкът с частите изпълваше няколко страници. Беше приложена и план-скица, която приличаше повече на ребус, отколкото на упътване.

- Не пише какво е - въздъхна Станойчо.

- Но замисълът е ясен - добави стажантът. - Трябва да изглежда като нещо старо.

Варадин се втренчи в долния ъгъл на листа. Там се мъдреше надпис със ситен шрифт: WC - 635 BС.

- Какво сте домъкнали вие, бе?! - процеди той, като захвърли листовете и заплашително се приближи до така наречената инсталация.

- Господин посланик! - долетя гласът на Таня Вандова от другия край на залата. - Един човек държи на всяка цена да се срещне с вас!

- Какъв човек? - сепна се той.

- Някой си Бенет. От Британския музей - уточни тя. - Чака в приемната.

Той се намръщи.

- Не си спомням да имам среща с него.

- Казва, че е спешно. Адски е нервен!

Варадин стрелна мъртвешки двамата служители и се отправи към приемната.

Мъжът сновеше покрай стените на стаята като чакал. Беше дребен човечец с ъгловата глава, издаваща упоритост. Носеше кариран кафяв костюм и червено шалче вместо вратовръзка. Шумът на отварящата се врата го накара да се обърне.

- Здравейте! Аз съм Кларк Бенет от Британския музей - светкавично се представи той, поемайки ръката на Варадин. - Кажете ми, че е при вас!

- Кое по-точно? - изуми се посланикът.

- Античният WC!

- Моля? - повдигна вежди той.

- Не знам как е станало — подхвана бързо мистър Бенет. - Двете пратки сигурно са пътували едновременно. Тази сутрин вашите хора са били на летището и са взели едни сандъци, които всъщност са предназначени за нас. В другите сандъци има картини - те са вашите.

- Но как е възможно това?! - извика Варадин. - Пратките не са ли адресирани?

- Разбира се, че да! - възкликна Кларк Бенет. - Нямам представа защо са отмъкнали нашите сандъци! Може би си приличат? Но понеже става дума за дипломатическа пратка, явно никой не им е обърнал внимание.

- Елате! - мрачно каза Варадин.

Двамата се отправиха към фоайето.

- Къде е Б-5? Преди малко го държеше! - ечеше гласът на стажанта.

- Ама тук трябва да сложим Е-5! - мърмореше Станойчо.

- Баба ти е Е-5! Дай Б-5!

- Oh gosh! What have you done, for Christ sake! - разнесе се отчаян вик. - Stop it, please, stop it![17]

Станойчо се стресна и изпусна тухлата на пода. Тя се счупи на две.

- Ооо! - проплака мистър Бенет, сякаш я бяха изпуснали върху крака му. - Don’t touch anything! Stop! Stop![18]

През лицето на посланика премина синьо-зеленикав гърч като мълния. Станойчо и Пуйчев пребледняха и отстъпиха назад. Кларк Бенет измъкна мобилен телефон и набра някакъв номер е треперещи пръсти.

- I found it! I found it![19] - развика се той. - Бързо идвайте, преди да са го унищожили. Куийнз Гейт 67! Побързайте!

После се обърна към посланика.

- Екселенц! Тази антика е застрахована за 1 760 000 лири стерлинги. Не мога да допусна нещо да й се случи. Тия двамата да се махат! Моите хора ще дойдат и ще приберат всичко. Не се тревожете за вашите картини. Още утре ще си ги получите! What a day! What a day, indeed![20]

Раздаде се някакъв звук, който силно напомняше стъпкването на жаба: гвъчикхъг! Посланикът запуши устата си с длан и даде знак на Пуйчев и Станойчо да се разкарат. Кларк Бенет го наблюдаваше поразен. Ва- радин се шмугна във вътрешната част на посолството. Качи се в асансьора и го залости между етажите. И започна да крещи:

- 100! 100! 100!