Очите на чиновниците бяха пълни с тъга. Те седяха неспокойно край дългата гола маса в заседателната зала под картата на България, оцветена в студени розови и жълти цветове. Злите езици твърдяха, че тази карта е поставена тук не толкова да възбужда патриотични спазми у служителите, колкото да им напомня откъде са дошли и къде могат да се върнат отново, ако не внимават достатъчно. На практика това беше единственото, което можеше да ги стресне истински. Призракът на завръщането! Той витаеше неумолимо около тях, хилеше се грозно от всеки ъгъл и тровеше живота им със спомена за дъхавия роден чернозем от първия до последния ден на мандата им. Темата за завръщането беше тема табу, обвита с тягостно мълчание. Да попиташ някого кога смята да пътува обратно (един прозрачен евфемизъм), беше проява на лош вкус, на грубост и дори на враждебност. Никой не говореше за завръщането, никой не смееше да го спомене на глас от страх да не събуди злите сили, дремещи нейде в Министерството на външните работи. И макар всички, до последния телефонист, да бяха наясно, че това е неотменима участ, неотменима като зимата и смъртта, дълбоко в сърцето си кътаха надежда, че този скръбен час ще ги отмине, че някак си ще бъдат пропуснати или забравени в общия калабалък и грозното известие няма да ги застигне. Ала известието неизменно пристигаше, придружено със зловещата формулировка „окончателно завръщане“ - дело на отмъстителен бюрократ в далечното минало, останала непроменена в течение на десетилетия. И настъпваше сезонът на отлива, на великото
привличане; осъдената душа поемаше обратно по пътя, осеян със сълзите на предшествениците й, назад през Терминал 2 на Хийтроу, през Изход 7 или 9, към мрачната ладия на националния превозвач „Балкан“, призован да затръшне вратата зад гърба й окончателно.
Минаваше 10 сутринта. Председателското място беше още празно. На благоразумна дистанция през няколко стола седяха дипломатите, с отворени бележници и извадени химикалки. Техническият състав се бе скупчил в другия край на масата - шофьорът, счетоводителката, радйстът, готвачът и домакинът. Малко неща свързваха тия хора така, както взаимната неприязън, наслоявана с течение на годините на принудително съжителство в условията на финансова и културна резигнация. При все това, можеше да се каже, че от известно време те живееха сравнително поносимо и дори безгрижно. Всеки имаше своите малки радости, имаха и една голяма, обща радост: нямаха началник. Вече няколко месеца София се бавеше да назначи човек на този важен и съблазнителен пост. Интересите на няколко лобита се преплитаха и взаимно си пречеха. Падаше такова подвиване на вода, че пътят към заветния остров бе заприличал на ледена пързалка. През това време на относително безвластие животът в посолството се организираше от само себе си върху началата на разума и прогреса, далеч от хаоса на административните разпоредби. Дрязгите между служителите бяха позатихнали, беше се породил някакъв неясен дух на доброжелателство и взаимопомощ, който влияеше благотворно върху дейността на целия колектив. Не че доносите бяха секнали съвсем, но нямаше кой да ги чете. Нямаше кой да пише черни и червени точки - София беше далеч. Ала ето, че краят на това спокойно и естествено съществувание беше ударил. Началникът беше дошъл. Беше пристигнал ненадейно, без предупреждение, което ясно издаваше враждебните му намерения. Животът на чиновниците се обърка.
След малко влезе секретарката Таня Вандова с дебела тетрадка-дневник под мишница и каза кратко:
-Иде.
Настани се невъзмутимо на стола отдясно на председателското място, отвори тетрадката и също зачака. В стаята се възцари мълчание.
Докато слизаше по стълбите, Варадин Димитров си представяше унилите физиономии на подчинените си и по лицето му плъзна усмивка. „Нека чакат, нека тръпнат!“, помисли си той. Не се съмняваше в онова, което винаги бе знаел: че има срещу себе си шайка негодници, които паразитстваха на гърба на държавата. В първия момент непукизмът и самодоволството им го изумиха, после го разяриха. Започна да крои планове как по-ефикасно да им вгорчи бита, за да им напомни, че службата не е печеливш билет от лотарията. Харесваше му да наблюдава как възвръщат обичайния си вид на наплашени зверчета. И това беше само началото.
- Здравейте! - сухо поздрави Варадин и зае мястото си начело на масата.
Химикалките бдително щръкнаха, готови да записват безсмъртните му наставления. „Рефлексите умират последни“, доволно си помисли той.
После внезапно се намръщи.
- Къде е господин Кишев?
Дипломатите се спогледаха и вдигнаха рамене. Той поклати осъдително глава.
- Ще ви кажа нещо неприятно - поде Варадин, сякаш бе възможно да им съобщи нещо друго. Дългите речи не бяха по вкуса му. Говоренето го плашеше, за- щото издаваше хаотичната природа на ума му. Мислите му подскачаха насам-натам като скакалци, изпълзели от затворен буркан. Беше му трудно да ги прибере обратно. Затова предпочиташе да отваря уста колкото се може по-рядко.
- В София смятат, че тук цари анархия - рече той. Прибра грижливо буболечките в главата си и продължи нататък: - Посолството не е активно в изграждането на новия образ на България. Липсват контакти на високо равнище.
Мълчание. Погледи, преливащи от всеотдайност.
- Както знаете, в понеделник се открива Европейската конференция — поде той. - Ще присъства самият премиер и членове на правителството. Очаква се ЕС да обяви нова стратегия за присъединяване. Предполагам, че трябва да сте в течение.
Дипломатите енергично закимаха. По този повод между посолството и министерството бяха разменени десетки факсове. Уточняваха се детайлите на програмата, превеждаха се трескаво речи и меморандуми за намеренията на правителството в една или друга област. Програмата и речите обаче непрекъснато търпяха някакви промени и трябваше да се уточняват и превеждат отново. Беше същински ад, подправен обилно с истерия, която се носеше на облаци от кухнята на властта.
- Отсега ви предупреждавам - вдигна пръст той: - няма да търпя никакви гафове!
Гафовете - всички живееха е този кошмар, който неизменно се сбъдваше. Чиновниците бяха толкова наплашени и смазани от системата, че не смееха да взимат самостоятелни решения. Напрежението им често избиваше в апатия, граничеща е кататонен сту- пор, в най-решителния момент. Тогава се случваха кошмарите.
- Какво става е концерта на госпожа Селянова? - попита внезапно посланикът, след като се убеди, че е изчерпал темата.
- Работим по въпроса - обади се съветникът Данаилов е бодра интонация на електротехник, който поправя безнадеждно скъсан кабел. — Правим всичко, което зависи от нас!
- Тогава защо се отлага вече два пъти? - строго попита Варадин, присвивайки изпитателно очи.
По лицата на дипломатите се изписа паника. Техническият състав злорадо наблюдаваше инквизицията. Таня Вандова рече снизходително:
- Още не можем да осигурим представител от двореца.
- Каните ли ги изобщо?
- Естествено - спокойно отвърна Таня Вандова.
Мандатът й изтичаше през лятото, така че нямаше
особено какво да губи.
- Кой се занимава е това? - студено се осведоми
той.
- Кишев! - гракнаха всички в хор.
- Той изобщо знае ли, че сме тук? - рязко попита посланикът.
- Не знам - сви рамене Таня Вандова. - Не съм го виждала от сутринта.
- Потърсете го! - нареди той.
„Лошо му се пише на Кишев“, помисли си тя и бързо излезе от стаята.
Възцари се тягостно мълчание.
- Профсъюзът на пощенските работници обеща да закупи 50 билета - обади се ни в клин, ни в ръкав консулът Мавродиев, навярно с плахата надежда да спечели благоразположението на началника.
Голяма грешка. Посланикът го стрелна с дълбока неприязън.
- Вие май не сте в час! - кисело отсече. - Въпросът не е да съберем хора от кол и въже. Става дума за най-отбрана публика - аристократи и светски личности.
„Какво съм седнал да му обяснявам на тоя дивак!“, ядосано си рече той. Представи си г-жа Селянова, изправена пред тълпа от пощаджии и шофьори. Dear Ladies and Gentlemen. Немислимо! Веднага му хрумна, че зад това привидно доброжелателно предложение може би се крие по-далечна цел: да бъде злепоставен пред силните на деня. От този миг добродушният тромав консул се превърна в очите му във Вредител Номер Едно, чие- то унищожаване не биваше да се отлага. С деликатните си рецептори другите тутакси доловиха, че се случва нещо лошо (опасност! опасност!), и повече не обелиха дума.
Името на г-жа Селянова всяваше трепет и смут у всички тях, включително у Варадин Димитров. Особено у него! Деворина Селянова бе съпруга на влиятелен български политик. Тя никак не можеше да се примири с второстепенната роля, отредена й от историята, и жадуваше за свой собствен ореол на жена общественик.
Както често се случва с тия прости хорица, издигнали се внезапно, по волята на случая, до върховете на социалната йерархия, в главата й се вихреше мътен водовъртеж от непомерни амбиции и грандиозни планове. Г-жа Селянова се стремеше неистово към ексклузивния клуб на световния елит, без да жали средства - преди всичко държавни. Мечтаеше да се види в сияйното обкръжение на знаменитостите, които браздяха светските хроники на тлъстите западни издания. В тази неравна битка за престиж Деворина Селянова имаше упорит и вездесъщ противник - собствените й сънародници, обитаващи безнадеждните пространства между глада и мрака. Те сякаш не можеха, а и не искаха да проумеят колко важно е да изглеждат добре (comme il faut!) в този решителен момент. Дънеха я на всяка крачка, и то със замах, типично по балкански. Неблагодарна пасмина! Госпожата обаче не се отказваше лесно. Щом вие така - и аз така. Мизерията на широките маси беше добър повод за фините хора от цяла Европа да се съберат, да послушат музика, да похапнат. Изхождайки от тая благородна логика, тя се залови с много хъс и подсъзнателна отмъстителност да организира благотворителни мероприятия във всички по- значителни столици, където имаше български посолства. Това беше тежко изпитание за състава на съответните мисии. Госпожата беше взискателна и трудно преглъщаше ограничения светски ефект от човеколюбивата си дейност. Навсякъде съзираше измяна, саботаж, конспирация. Дипломатите никъде не бяха на ниво и не взимаха присърце делото й; гледаха по-скоро да отбият номера и да потънат отново в тресавището на жалкия си бит. Варадин Димитров проникновено беше доловил терзанията й и бе съумял да я убеди, че не е равнодушен към тях. Месеци наред я следваше неотлъчно по петите, като й внушаваше, че тъкмо той е човекът, който ще осъществи мечтите й в Меката-на- всички-сноби. Тя бе съдействала до голяма степен за назначението му. Беше й длъжник.
Погледът му се плъзна по лицата на служителите, но срещна единствено наведени очи. Добър знак. Добре го даваше. Виновният служител е добър служител. Кой го бе казал?…
Залисан в тържеството си над тия смачкани души, той допусна известна разсеяност и мислите му се разпълзяха в различни посоки. Доктор Пеполен нямаше цяр срещу тази напаст. Може би единственото спасение бе да насипе отрова по всички кьошета на мозъка си. Но имаше риск да умори водещата мисъл. Коя беше тя? Изглеждаха поразително еднакви. Коя да избере?…
- Прозорците не са чисти - рече той подир малко с тежка въздишка.
Лицата на дипломатите се отпуснаха едва доловимо за сметка на техническия състав. Изминаха няколко дълги, лепкави секунди. Счетоводителката Бианка Стругарева се напъна да роди някакво смислено обяснение, но не можа да каже нищо.
Таня Вандова се върна и ги информира, че Кишев изобщо не е идвал на работа. Говорила със съпругата му: имал проблеми със сърцето и го приели за изследване в болницата.
Безпомощна ярост овладя сърцето на новия посланик; той премигна бързо няколко пъти и отсече:
- Свободни сте!