Мисия Лондон

37.

Телефонът го събуди точно в 6,35 сутринта. Обикновено по това време Дейл Ръдърфорд вече беше на крак, пиеше горещо черно кафе и зяпаше повторението на рубриката „От птичи поглед“ по Анимал Планет. Ала откакто се случи нещастието с патиците, придобило известност като Ричмъндската катастрофа, духът му бе посърнал, налегна го апатия и меланхолия. Вече не бързаше да навести питомците си с джоб, пълен със сухари, а гледаше да се излежава до последния момент, заровил глава под възглавницата. Ходеше на работа сънен и небръснат, а понякога дори закъсняваше. Колегите искрено му съчувстваха. След седмица трябваше да пристигне нова партида патици, която щеше да замести изчезналите. Надяваха се, че това ще го ободри. Дейл Ръдърфорд обаче знаеше, че никога няма да бъде същото.

Гласът дращеше в слушалката като мишле в консервена кутия:

- Добро утро, Дейл. Обажда се Нат Колуей. Да не би да спиш?

- Вече не - промърмори Дейл.

Нямаше причина да харесва Нат Колуей: беше очевидно, че гледа на случая с пренебрежение, а съдбата на патиците му е съвършено безразлична. Нищо чудно, че разследването беше стигнало до задънена улица.

- Деветият се обади - рече Колуей.

- Какво?! - трепна парковият служител.

- Още не сме сто процента сигурни - продължи детективът. - Сигналът е доста деформиран. В момента го сравняваме със записите на останалите. Нещо обаче ми говори, че сме засекли тъкмо твоята птичка.

- Мислех, че сте се отказали? - подхвърли Дейл, без да крие вълнението си.

- Ние да, но не и бордовият компютър на Астра - отвърна невъзмутимо Нат и добави: - Слушай, Дейл, ти познаваш системата по-добре от нас. Можеш ли да дойдеш?

- Естествено! Кога? - подскочи Дейл.

- Чакай ни в горния край на Хай стрийт. След двайсет минути - отсече Нат.

Микробусът се появи около седем. Дейл Ръдърфорд вече крачеше напред-назад по тротоара, загърнат в зеленикава полушубка. Нещо трепна в него при вида на въртящата се антена върху покрива. Деветият се беше обадил, каквото и да означаваше това!

- Качвай се, Дейл! - Нат отвори вратата.

Обгърна го познатото жужене на апаратурата. Сухият въздух беше наситен с електричество.

- Сър! - обади се внезапно мъжът със слушалките. Отново се изгуби!

Той започна да върти разни копчета, но след малко поклати глава:

- Изчезна.

- Дявол да го вземе! - изруга Нат.

- Какво става? - разтревожи се Дейл.

- И аз бих желал да знам същото - въздъхна детективът.

Сигналът изникна изневиделица върху радара на спътника рано тази сутрин, малко преди пет. Новината изстреля Нат Колуей от леглото и скоро целият екип беше на крак. В 5,32 обаче чипът замлъкна мистериозно и те прекараха повече от половин час, спрели в района на Чатъм. В 6,20 сигналът отново се появи.

- Какво ще правим сега? - попита Дейл.

- Ще чакаме - скръцна със зъби Нат.

В началото му беше трудно да проумее гнева и болката на парковия служител. Струваше му се леко чалнат. В края на краищата това бяха само едни тъпи патици! Но вече не смяташе така. Случаят в Хайд Парк беше влязъл в златния фонд на полицейския фолклор. Нат се чувстваше лично засегнат. „Хайде, хайде, обади се!“, нервно прошепна той.

Вместо това от джоба му се разнесе популярната мелодия на песента Six little ducks. Дейл му хвърли смразяващ поглед. Детективът се подсмихна вътрешно и извади мобилния си телефон. Беше сменил мелодията на GSM-a, докато кибичеха в Чатъм и се чудеха какво да правят. Надяваше се подсъзнателно да му донесе късмет. Беше Салински от лабораторията към оперативно-техническия център. Нат го изслуша внимателно, без да го прекъсва.

- Сигналът е идентичен е предишните - рече той, прибирайки телефона в джоба си. - Това поне вече знаем…

Виж ти, магията действала!

- Но защо се появява чак сега? - живо попита Дейл.

- Нямам идея - сви рамене Нат. - Може би нещо го е блокирало. Какво ще кажеш?

Дейл се замисли. По време на изпитанията бе установено, че някои чипове блокират при температура под минус 20 градуса Целзий. Предположението го накара да потръпне.

- Ако са ги замразили дълбоко… - тихо изрече той.

- Естествено, трябваше да се досетя! - възкликна Колуей. - Никой не може да изяде 40 патици наведнъж, нали? Пропуснали са да го извадят, а после са ги замразили!

Парковият служител мълчеше. Нат сложи ръка на рамото му.

- Май се досещам какво го е активирало отново…

- Тогава трябва да побързаме, Нат! - избухна Дейл. - Преди да сме го открили в канализацията!

Следващият час премина в догадки и мрачни съмнения. Антената напразно опипваше ефира, мъчейки се да изрови сигнала от вселенската купа сено. Чипът не даваше признаци на живот. Дейл увеси нос.

- Имаш ли представа как му действат стомашните сокове? - опита се да разведри атмосферата Нат.

9,15. Операторът, който дремеше със слушалки на ушите, внезапно се размърда.

- Гледай ти! Птичката се е събудила - констатира той със задоволство.

10,30. Колата се спусна по Хай Кензингтън и спря пред магазина на „Марк и Спенсър“.

- Изгуби се - докладва операторът.

- Пак ще изскочи - каза Нат.

- Не ви ли прави впечатление, че всички следи водят към тази част на града? - обади се Дейл.

- Прави ни - отвърна детективът.

През последния час сигналът се появяваше периодично на интервали от по десетина минути. Очевидно устройството бе увредено от неблагоприятната среда, но продължаваше героично да изпълнява дълга си. „Давай, малкият! Още половин час!“, молеше се Нат.

В микробуса цареше тягостно очакване. Всеки път можеше да бъде последен - малкият екип добре съзнаваше това. Никой не бързаше да се радва. От прецизен инструмент за контрол над случайността чипът се беше трансформирал в зарче на съдбата.

- Ооопс! Ето ни отново! - възкликна операторът. Микробусът се вля колебливо в уличния поток.

- Близко сме! - потри ръце Нат Колуей.

Мъжът пред екрана кимна. Внезапно по лицето му се изписа тревога.

- Сър? Боя се, че източникът се движи, сър! - рече той, втренчен в пулсиращата светлинка.

- Как така!? - избухна Нат. - Тия какво, да нямат антирадар?! Eгa ти, high-tech кокошкари се навъдиха! Давай след него! — нареди той.

Нат изключи рекордера и го прибра в джоба си.

- Защо правиш това? - попита Дейл с известна погнуса.

- Документирам последната фаза на операцията - гласеше навъсеният отговор.

От ауспусите на колите струяха бледи изпарения. По остъклената фасада на SEGA, империята на виртуалната реалност, пълзяха отраженията на разкъсани облаци.

- Чудя се, как ли изглежда този мръсник!?- процеди Дейл.

- Не знам - рече Нат. - Може би е нямал идея какво точно яде?

- Нямал бил… - сви юмруци парковият служител.

- Във всеки случай очаквам да ни каже къде е вечерял - додаде Нат Колуей.

- А на мене ми се ще да го прасна в лакомата мутра! - отсече Дейл.

- Въпрос на приоритети - сви рамене детективът.

- Детектив Колуей… - спря го мек, ала властен глас.

Пред него стоеше едър мъж с кафяв костюм и черна погребална вратовръзка. На ревера му висеше бадж с означение VIP контрол. Сините му очи бяха като езерца от втечнен метан.

- Лейтенант Рупърт Евъридж - представи се мъжагата. - Моля, последвайте ме!

- Но ние тъкмо…- опита се да възрази Нат.

- Знам! - прекъсна го авторитетно лейтенантът. - В течение съм. Възложено ми е да поема контрола върху операцията от този момент нататък. Ще ви обясним всичко. За бога! - нервно додаде той. - Накарайте подчинения си да скрие това нелепо устройство! Привлича вниманието!

Нат се поколеба. Нямаше особен избор. Той проследи с натежал от мъка поглед групата, която се отдалечаваше.

- Хайде! - подкани ги Рупърт Евъридж, сякаш се боеше, че Дейл ще се хвърли след тях.

Той ги поведе през плетеница от коридори и врати е автоматични ключалки, които мазно щракаха, щом пъхнеше смарт картата си в тях. Нат изпита нездравото усещане, че се движи зад кулисите на огромна сцена. Озоваха се в затворено помещение е нисък таван, натъпкано с монитори. По средата седеше мъж в бежов шлифер и равно като дъска лице. Луминесцентните лампи хвърляха индигови отблясъци по челиците му. „МИ-6?…“, помисли си Нат.

- Здравейте, джентълмени - обърна се той към Нат и Финч, без да става. - Неприятна ситуация, а? Трябва да решим как ще процедираме.

- Струва ми се, че решението вече е взето, сър… - кисело промърмори Нат.

Името на агента беше Бибит. Майкъл Бибит.

- Знам колко труд и нерви сте хвърлили досега - подхвана той е лека прозявка. - Не искам да останете е впечатление, че се действа през главата ви.

„Що не вземеш да се гръмнеш“, рече си Нат.

- Умът ми не го побира! Защо? - въздъхна Бибит, като завъртя стола си към мониторите. - Изглеждат нормални същества, почти като нас…

Варадин и Селянова разговаряха на четири очи, изправени до стъклената стена, която гледаше към пистата. Компаньонките седяха в меките кресла, тапицирани със златиста коприна, и гледаха любопитно към тях. Мичето пиеше блед чай е лимон, който съответстваше на цвета на лицето й. Спътницата й похапваше плодов пай, като го поливаше обилно с черно кафе. Изглеждаше свежа и румена, готова да прекоси земното кълбо по всички азимути.

- Ама и тая кола! Как може да смърди така?! - въздъхна Мичето. - За малко пак да стане белята!

- И ти си ми една мимоза! - изсмя се другата. - Аз тая воня добре я познавам. Навремето имахме един трабант и моят мъж ходеше с него за риба. И значи, като забрави рибата в багажника и като напече слънцето, абе к’во да ти разправям… Цялата мукава се беше просмукала, после едва го продадохме. Да, години ще минат, докато се измирише.

- Като котешка пикня! — кимна Мичето.

- Ъхъ, няма отърване!

- Ми що ходят за риба с тая скъпа кола? - възне- годува Мичето.

- Че да не е нещо тяхна! - изсумтя другата, забождайки парче пай.

Зад прозорците премина един гигантски Джъмбо джет на бразилските авиолинии. Стреснати от близостта му, Варадин и Селянова инстинктивно замълчаха в очакване на грохота от двигателите му. През плътните стъкла обаче долетя само приглушено бучене.

- Още не мога да повярвам, че тя ми се обади след всичко това - въздъхна Селянова. - Мислиш ли, че е искрена?

- Тя знае, че ти не си виновна - рече Варадин.

- Естествено, че не съм! - тръсна глава Селянова и продължи умислено: - Дори ми се извини, че си е тръгнала толкова внезапно. Но иначе била във възторг от концерта! От вечерята - също. Каза да поздравим готвача.

- Аз ще го поздравя - кимна Варадин.

- Жалко, че един такъв инцидент хвърля сянка върху цялото събитие - поклати глава тя и сниши глас: - Не мисля, че е било случайно. Има хора, които се опитват да ми попречат. Зловидят им се успехите. Чиста проба саботаж според мен. Трябва да разберем кой стои зад това.

- Ще се постараем - обеща той.

- И да внимавате с медиите! - предупреди го тя. - Никаква излишна информация. Те и без това ще си го доизмислят.

- А ти се опитай да си спомниш кой ти пробута тоя пишман художник - ехидно подхвърли Варадин.

- Сещам се - процеди Селянова, - тъкмо затова бързам да се прибера. След седмица откривам Дните на българската култура в Берлин, а програмата я прави един тип, дето ми го препоръчаха по същата линия. Ако пак се издъним, няма да го преживея!

- Успех - рече Варадин, като стисна леко ръката й.

- Благодаря ти все пак за всичко, което направи за мен. Няма да го забравя - каза тя, отвръщайки несъзнателно на жеста му. - Ще гледам да намина пак някой път, ако ми остане време, но без тия джофри - тя стрелна неприязнено компаньонките си с поглед. - Халваджиеви ще поемат разноските, така че не се притеснявай. Задължени са ни, по дяволите! - заключи тя делово.

- Тия чужденци! - поклати глава Рупърт Евъридж. - От петнайсет години работя на това летище и не мога, и не мога да ги проумея!

- Кой от тях е домакин на източника? - полюбопитства Бибит с гнусливо изражение, сякаш ставаше дума за смъртоносен вирус.

- Още не знаем, сър - докладва бойко сержант Финч. - Ще трябва да минат един по един през скенера. Но ако питате мен: жената с кожите е човекът, който търсим.

- Не - поклати глава лейтенант Евъридж, - тази с болнавия вид, тя е!

- Аз пък залагам десет лири на дебелата - каза Бибит. - А вие, Колуей? Какво ще кажете за Негово превъзходителство?

- Не си падам по хазарта - поклати глава детективът. - Но съм готов да приема залозите ви при условие, че ми разрешите да установя кой точно е приемникът.

- И какво, ще го арестувате ли? - живо попита Майк Бибит.

- Едва ли ще се наложи - отвърна Нат. - Но ще разберем как източникът е попаднал в стомаха му. Трябва да е станало тази вечер. Ще установим къде, какво точно са яли и…

- Аз ще ви кажа - прекъсна го агентът. - Вечеряли са в посолството. Имало е някакъв странен прием. Присъствали са артисти. За съжаление не знаем нищо повече.

- Тогава ще разпитаме готвача - упорито продължи Нат. - Да ни каже откъде се е сдобил с патиците. Сигурен съм, че накрая ще стигнем и до преките извършители!

Беше се запалил. Също като Дейл. Това не водеше до нищо добро.

- Не се съмнявам в логиката ти, Колуей - съгласи се Майк Бибит. - Ти си добър детектив. И лош стратег, за което, естествено, нямаш вина. Такава ти е работата.

Виждаш случая, но изпускаш политическата му рамка. Даваш ли си сметка какъв потенциален скандал се крие тук?

Ситуацията на Балканите е комплицирана, вероятно ще се наложи военна интервенция. Нуждаем се от подкрепата на местните лидери повече отвсякога. И точно в този момент ти предлагаш да злепоставим тези хора, като ги представим в една, меко казано, дивашка светлина! Чаплин, чадърът, папата, а сега и това! Знаеш ли колко усилия полагат, за да постигнат що-годе европейски имидж?! Поболяват се от всяка негативна публикация. А какъв порой ще се излее само! Ще ни трябват месеци, докато успокоим общественото мнение. Междувременно ще текат най-деликатни преговори. Не, не мога да ти разреша да поставиш на карта националните интереси заради ято диви патици!

- Значи залаганията се отменят? - попита Нат Колуей.

- Да! - отсече агентът. - Разбирам добре как се чувстваш. Аз също обичам да храня птиците в парка и не смятам, че следва да се третират като дивеч. В момента обаче си имаме други приоритети. Патиците определено не са сред тях!

- Мистър Финч - обърна се Нат към сержанта, - мисля, че операцията вече приключи. Да се махаме оттук. Довиждане, господа.

- Разчитаме на вашата дискретност - настигна го гласът на Майк Бибит.

Този път „Балкан“ летеше с боинг. Варадин изпрати гостите си до края на ръкава, изчака люкът на самолета да хлопне и се върна в залата. Беше доволен, че няма други изпращачи. Селянова подозираше, че дипломатите имат пръст в злощастния инцидент. Във всеки случай беше сигурна, че тайно злорадстват, и не желаеше да и се мяркат пред очите. Варадин ги отпрати е удоволствие.

Не бързаше за никъде. Перспективата да се напъха отново във вмирисания роувър определено не го блазнеше. Той вдигна поглед към монитора и установи, че самолетът за София вече е излетял. Вълна от облекчение заля гърдите му, а сърцето му заподскача от радост като котка, подушила валериан. Настани се на бара и си поръча малка светла бира „Гролш“. Докато пяната се слягаше, шушнейки под носа му, а машините кръстосваха пистата като стада бели слонове, в съзнанието му зейна врата. Ала вместо цифри през нея нахлу светлина. И той съзря целия си четиригодишен мандат, проснат пред него като руло от златна коприна, което се търкаляше през калта на живота. „Ще си купя нова кола!“, мина му през ума. Може би СААБ или мерцедес?… Още не беше решил.

Внезапно, от мрака на някакъв джоб, пропищя мобилният му телефон. Той го измъкна е неохота.

- Господин посланик! - разнесе се тревожен глас. - Майор Улав е тук, заедно с цял ТИР подлоги. Иска да ги разтовари в двора на посолството. Твърди, че вие сте му обещали да ги доставите в България. Какво да правим? Той крещи и рита персонала. Боя се, че не е на себе си…

- Какво? - смръщи вежди Варадин.

- Изпадна в истерия, като му казахме, че няма къде да ги складираме…

- Какво? - повтори Варадин. - Не ви чувам добре… Кой се обажда?

- Удари Пуйчев с една подлога по главата само защото му каза, че е ръждясала! Заплашва, че ще се оплаче на премиера, ако не ги приемем. Луд човек! Чувате ли го как крещи?

- Нищо не чувам - скръцна със зъби Варадин. - Връзката е лоша. На летището съм…

- Какво да правим?!…

В този момент някой грабна слушалката.

- Екселенц! Екселенц! - отекна пронизителен писък. - Това е нечувана наглост! Нямате право да отблъсквате помощта ни! - беше самият майор Улав. - Настоявам да разговарям лично с вашия премиер. Този въпрос трябва да се реши веднъж завинаги. Чувате ли?…

Варадин инстинктивно отдръпна слушалката от ухото си. Стори му се, че по нея се стича слюнка. После изключи GSM-a.

Обзе го неистово желание да го тресне в плочките, но си даде сметка, че щеше да му бъде вторият за тази седмица. Изгълта бирата на един дъх и си поръча втора. Остана известно време заслушан в шепота на пяната, ала не успя да схване нищо. „Ще оцелея! - рече си той. - Каквото ще да става…“