Мисия Лондон

21.

Радистът Рачо зяпаше островърхата камбанария на църквата Сейнт Джордж и пафкаше цигара след цигара. Металните капаци на прозорците зееха, отвън повяваше свеж ветрец. Радистът си мислеше, че ако забучат една антена на камбанарията отсреща, връзката с Центъра значително ще се подобри. Сеансът беше приключил едва преди десетина минути. В ефира имаше смущения и емисията продължи по-дълго от обикновено. Графиката на сигнала се люшкаше като пияна в прозорчето на осцилоскопа, а информацията се процеждаше със скоростта на лепило през иглено ухо. Въпреки това той успя да обработи постъпващите материали от София и да изпрати прегледа на печата заедно с две къси грами. Беше свършил работата си за днес освен ако не изникнеше някоя спешна шифрограма. Но вероятността за това беше малка. В кутията „Марлборо“ оставаха още три цигари. В стека върху масата имаше още седем кутии.

Рачо излезе от апаратната, като остави вратата отворена, и зашляпа по пустия бял коридор, осветен от неонови лампи. Беше висок отпуснат тип е физиономия на непукист, зад която се спотайваше пресметлив тарикатски ум. Той се отби в малкия бокс, зареди кафе- машината и продължи по коридора. Другият край на секретния сектор гледаше към улицата. Радистът открехна един прозорец, отправи празен поглед към преминаващите коли, после се върна, като прибра пътем димящата чаша кафе.

Секретният сектор беше оборудван по времето на студената воина: няколко изолирани помещения, защитени срещу подслушване и всякакъв род нежелано проникване. Прозорците бяха снабдени с метални капаци, а външните стени бяха подсилени. Тук се намираха комуникационният център на посолството и сейфовете с поверителна документация. Според инструкциите в случай на вражеска атака личният състав трябваше да се залости вътре и да унищожи всички следи от дейността си. За целта в централното помещение беше монтирана огромна метална пещ за изгаряне на документи. Някога тази пещ бе пламтяла весело, поглъщайки тонове взривоопасна информация. Сега всичко бе мъртво. Единственият постоянен обитател бе Рачо Радиста. Той гореше от време на време в печката разни боклуци, за да се топли. Напоследък обемът на оперативната работа рязко бе намалял, а Рачо имаше твърде малко странични занимания. Ето защо можеше да се посвети изцяло на дебелите каталози с освободени от мито дипломатически стоки, които получаваше най-редовно. Поради факта, че живееше предимно в секретния сектор, радистът разполагаше е известни средства, за които дипломатите можеха само да сънуват. Тук липсваха съблазните на големия град и свързаните с тях разхищения. Животът беше прост и здравословен като в монашеска обител. Всички столици бяха различни посвоему, ала секретните сектори навсякъде си приличаха.

Радистът отпи гореща глътка кафе и се залови да бърника един малък уред, който бе открил неотдавна в прашния сандък със специално оборудване, завещан му от предшественика. Апаратът, съветско производство, служеше за откриване на подслушвателни устройства, като засичаше вълните им, но не беше работил поне десет години. Рачо имаше слабост към електрониката, освен това си правеше сметката да го пласира на някой битак при удобен случай. И без това никой не се интересуваше от него. Тази сутрин го беше включил към зареждащото устройство, за да провери изправността на батерията му. Стрелката сочеше, че зарежда. Това обаче не беше достатъчно. Той разкачи уреда от зареждащото, сложи си слушалките и го включи. В началото апаратът произведе куп хаотични шумове, сякаш се прочистваше от многогодишното мълчание. Радистът регулира нивото на звука и нагласи антената. Постепенно шумовете се изчистиха, остана само един упорит сигнал, който писукаше в далечината като скакалец под похлупак.

„И таз добра!“, възкликна той.

Споменът за отминалите дни на студената война, изпълнени с напрежение и съзидателен труд, се събуди в паметта му. Обзелата го носталгия обаче скоро премина в тревога. Звукът в слушалката напомняше сигнала на действащо СРС[16]. За всеки случай той изключи всички уреди в апаратната, които можеха да бъдат източници на вълни. Но сигналът не изчезна, дори стана още по-ясен. Нима в посолството имаше „бръмбар“?

Той обиколи секретния сектор с уреда през рамо, но не установи никаква промяна в параметрите на сигнала. Бръмбарът явно не беше тук. Това го накара облекчено да въздъхне, понеже сваляше от плещите му тежка отговорност. Оттук нататък го глождеше по-скоро любопитство. Къде си, майка ти стара?!

Той слезе на долния етаж, където сигналът чувствително се усили. Тук се намираха повечето кабинети, включително този на посланика, а достъпът беше значително по-лесен. Влизаха и излизаха всякакви вагабонти: от техниците на „Ксерокс“ до журналисти и съмнителни бизнесмени. Нямаше да се изненада, ако CPC-то беше закачено някъде наблизо. Мина по коридорите, но не успя да засече нищо по-конкретно. Натъкна се на стажанта Пуйчев, който го изгледа със страхопочитание. Не беше длъжен да му дава обяснения, но все пак реши да изпита невежеството му, като го информира, че „измерва електромагнитния фон заради смущенията в ефира“. Пуйчев кимна разбиращо, поласкан от оказаното му доверие.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-интензивен ставаше звукът в слушалките. Рачо провери залата за приеми, както и прилежащите към нея помещения, но не откри нищо. Във фоайето се сблъска с господин Кишев, на когото пробута старата лъжа за „електромагнитния фон“. Той я прие, без да се замисли. Нещо друго тежеше на душата му.

Баничаров шеташе неспокойно около печката, когато вратата на кухнята се отвори и радистът влезе, въоръжен със слушалки на ушите и странен уред през рамо. Готвачът нито го очакваше, нито му се зарадва.

- Ей, какво става? - попита той нащрек.

Радистът сложи пръст на устните си и пристъпи напред. Баничаров се изпречи на пътя му, но Рачо го отмести с решителен жест. Коленете на готвача омекнаха. С безпогрешен усет на магнитна стрелка радистът се ориентира към фризера.

- Какво има вътре? - попита той.

- Нищо - каза Баничаров с последните остатъци на твърдост в гласа си.

- Отвори го! - нареди радистът.

Готвачът се засуети край фризера, като ровичкаше неохотно из джобовете си.

- Ох, май съм загубил ключа - измънка той.

- Слушай, Баницо! - сряза го Рачо. - Не знам какво криеш, но предполагам, че не желаеш цялото посолство да научи за това, нали? Хайде, отваряй фризера!

- Нищо няма бе, човек! Какво си се заял!?

- Значи да докладвам на посланика, а?

- Какво ще докладваш? - сгърчи се готвачът.

- Виждаш ли тази машинка? - поде заплашително Рачо: - Тя ще докладва, не аз!