Мисия Лондон

15.

По случай откриването на Европейската конференция в Лондон се изсипа значителна част от правителството, предвождано лично от министър-председателя. Местната преса се отнасяше твърде скептично към въпросното събитие, прокрадваха се дори нотки на цинизъм, но за изтормозените от прехода правителства на Източна Европа това беше същинска манна небесна, опияняваща прелюдия към евентуалното им членство в клуба на заможните побратими от Запад.

През тези три дена, изпълнени със суматоха и дълги речи, с възторг и недотам прикрито разочарование от мъглявите цели на конференцията, Варадин се мъчеше единствено да оцелява. Окръжаващата действителност се мержелееше пред очите му като пейзажа зад прозореца на високоскоростен влак; различаваше ясно само препятствията, грапавините и капаните, които трябваше да избягва. Непосредствената близост с премиера го ужасяваше; този суров и властен политик, изплувал от първичния хаос на посткомунизма, имаше вид на човек, който закусва всяка сутрин крехки чиновнически съдби със сос от хрян и чесън. Варадин имаше основания да смята (беше подочул отнякъде), че той не е във възторг от номинирането му за този пост, и трепереше да не стори нещо, с което да потвърди първоначалните му резерви. От друга страна, като истински кариерист, изпитваше патологично влечение към хората, облечени с власт, и се стремеше неистово към тях с всички рискове на подобна опасна близост. Сега обаче трябваше да внимава да не бъде заслепен единствено от сиянието на премиера, защото със сигурност щеше да си навлече омразата на другите двама министри, а те лесно можеха да му навредят. Налагаше се да държи под око и служителите си, които се суетяха като хиени край силните на деня и само дебнеха удобен момент да го злепоставят. Задачата не беше никак лесна.

Конференцията се провеждаше в Ланкастър Хаус - най-представителната част на двореца Сейнт Джеймз. Мястото спираше дъха с пищната си украса и определено не допринасяше за душевния комфорт на държавниците от Източна Европа. Под тежко позлатените тавани на някогашната кралска резиденция витаеше усещане за победа и поражение. Победа, в която всички участваха; поражение, за което никой, поне видимо, не скърбеше. Но ако победата беше обща, тогава защо плодовете й бяха обрани само от едната страна, а за другата бяха останали само дръжките?… Това се мъчеха да проумеят лидерите на младите демокрации и вътрешно негодуваха срещу новото разделение на Стария континент. Между тях самите обаче бяха останали твърде малко братски чувства. Простият и очевиден факт, че бяха толкова подобни, че можеха да се оглеждат едни в други, ги вбесяваше. Дразнеше ги собственото им недодялано отражение и предпочитаха да се оглеждат в богатите си западни роднини с аристократични навици и благородно поведение. Бяха ревниви и подозрителни един към друг, склонни да приемат напредъка на съседа като свой личен неуспех и обратното. Драпаха отчаяно да излязат от общия кюп, без да гледат къде стъпват. Голямото състезание за Европа беше започнало. Страните фаворити тържествуваха, че са излезли с едни гърди пред бившите си съюзници, но радостта им бе помрачена от съзнанието, че между тях и развитите европейски държави лежат още много мили. Изоставащите, сред които попадаше и отечеството на Варадин, бяха щастливи, че изобщо са допуснати до състезанието. Не си правеха труда да се сравняват със Запада, защото в подсъзнанието им битуваше сентенцията на неизвестен балкански мъдрец, че „и срещу нас да тичат, пак няма да ги стигнем“. Гордостта им се подхранваше от факта, че има още по-тежки случаи, като Молдова или Югославия, които така и не бяха намерили място на „масата за преговори“.

Западните дипломати гледаха с неохота този недотам бистър коктейл от водка, палинка и гроздова, който им се налагаше да погълнат. Щеше им се в крайна сметка, ако могат, да го изхвърлят тайно под масата, без никой да ги забележи. Но не можеха: погледите на всички бяха втренчени в тях и едно погрешно движение рискуваше да доведе до непредвидими последици. Нямаше измъкване!

За Варадин конференцията беше повод за официални контакти на всевъзможни равнища: от чужди посланици и висши служители на Форин офис до външни министри и държавни глави. Той обаче не се оставяше да бъде подведен от лекотата, с която се осъществяваше това общуване. Беше нащрек и се опитваше да анализира възможностите, които откриваше пред него всеки контакт. Ала винаги оставаше разочарован от ниския хоризонт и тясната перспектива на очертаващото се развитие. Цялата отчайваща безплодност на тези мимолетни запознанства сега му изглеждаше очевидна като припламване на запалка без газ. В тях нямаше дълбочина, нито ресурс за пълноценна връзка. Имената им тутакси се изтриваха от паметта му още щом сложеше визитната им картичка в джоба си. Разговорите с тях изискваха не повече от триста думи и той за пръв път в кариерата си се усъмни, че един добре трениран имбецил би могъл лесно да го отмени в тази функция!

Дали пък тъкмо той не беше този имбецил?

Той вдигна поглед, изпълнен с безпокойство, към премиера. Дали не беше прочел мислите му? Хората във властта обикновено развиваха силна интуиция спрямо подчинените си. В момента обаче цялото внимание на Първия бе погълнато от речта на председателя на Европейската комисия. Микрофончето със синхронния превод бръмчеше усърдно в ухото му, но дали казаното изобщо достигаше до слуха му? Беше невъзможно да се прецени. През последните години Варадин бе наблюдавал хората начело на държавата отблизо и бе доловил процесите, които неумолимо протичаха в тях, почти без изключение. Властта ги изсмукваше отвътре като стриди: лицата им прилепваха върху черепите, очите им ставаха кръгли и неподвижни, готови да изскочат навън като сачми. Сетивата им също се променяха: старите атрофираха, на тяхно място се появяваха нови, които напомняха по-скоро сетива на гущери и насекоми. Първо губеха способността да слушат, сякаш вече не вникваха в смисъла на думите, а после преставаха и да виждат - гледаха през хората, като че ли са от стъкло. Доверяваха се единствено на вибрациите, които разпращаха във всички посоки, за да се завърнат при тях, отразили информация за околния свят.

Вибрациите на властта бяха универсални, не се нуждаеха от преводач; те опипваха бдително всяко срещнато тяло: изследваха формата и състава му, проверяваха го на твърдост и цвят, търсеха грапавини и пукнатини, отчитаха силата и степента на собствените му вибрации, при положение че имаше такива. После докладваха. Телата бяха одушевени или неодушевени. Одушевените се деляха на подчинени и неподчинени. Неподчинените - на враждебни и неутрални. Враждебните - на силни и слаби.

Със силните трябваше да се внимава!

Председателят на ЕК беше силен, макар че изглеждаше мек и добре огладен - беше консистентен, без пукнатини; вибрациите му бяха ниски и приглушени, ала в тях се таеше мощ. Не толкова мощ на характера, кожото на институцията, която представляваше. Не беше за подценяване и министър-председателят беше нащрек: студен и неподвижен, с вдигната глава - жичката на микрофона, увиснала безжизнено от ухото му, - издаваше го само бавното движение на гръкляна. Нап- ред-назад. От другата му страна седеше външният министър и прилежно си водеше записки в луксозен тефтер с позлатени кантове. Той също бе натикал микрофон в ухото си, макар че не се нуждаеше от превод, очевидно за да демонстрира солидарност с началството. Варадин хвърли поглед в собствения си тефтер и с ужас установи, че е надраскал само едно самотно човече с крайници като клечки в най-долния ъгъл на страницата. Той се впусна да наваксва загубеното, но точно тогава речта на председателя някак неочаквано свърши. Настъпи известна суетня, докато думата не взе някакъв друг лидер. В този момент премиерът наклони глава към Варадин и прошепна:

- Готова ли е речта ми?

Посланикът инстинктивно кимна. Всъщност не беше сигурен. Ставаше дума естествено за английския превод на речта, който трябваше да раздадат на всички присъстващи. Въпросното произведение бе редактирано неуморно чак до последния момент и едва тази сутрин служители на посолството бяха започнали трескаво да го превеждат. Той се надигна безшумно от мястото си и се спусна към един от дипломатите, които придружаваха делегацията.

Съветникът Данаилов си бъбреше небрежно с могъщия министър на индустрията и още неколцина висши чиновници от правителствения антураж. Тази гледка предизвика киселини в стомаха на посланика. Той го дръпна настрани и попита готова ли е речта на премиера. Данаилов погледна часовника си и спокойно каза:

- Вече трябва да са я донесли. Ще ида да я взема.

Варадин с облекчение проследи фигурата му, която напусна залата за преговори, после мигновено се присъедини към групичката.

Данаилов излезе от Ланкастър Хаус с походка на добре похапнал човек, прекоси двора с паркираните лимузини и отиде до портала. Там вече го чакаше и се озърташе неспокойно стажантът Никола Пуйчев. Той нямаше пропуск за конференцията, задачата му беше просто да донесе преведената и размножена на ксерокс реч от посолството.

- Как си, момче? - потупа го Данаилов по рамото.

- Получихте ли я? - попита стажантът. Изглеждаше объркан и притеснен.

- Какво да сме получили?

- Ами речта - каза той.

- Не я ли носиш? - учуди се съветникът.

- Преди малко ви я пратих по един човек - рече стажантът и побърза да се оправдае. - Страхувах се да не стане късно.

- Чакай тук. Ще ида да проверя - каза съветникът с внезапно помрачнял глас.

След малко се върна още по-мрачен.

- Няма я - рече той, почесвайки се зад ухото. - Защо не ме изчака бе, умник?

- Чаках - проплака стажантът. - Нямаше ви и се притесних. Помолих един човек да извика някой отвътре, но той предложи сам да я занесе.

- Какъв беше тоя човек? - попита подозрително Данаилов.

- Ами - запъна се младият Пуйчев. - С шлифер и очила. Беше много любезен.

- И ти му даде речта на премиера? — повдигна вежди съветникът. - Всичките екземпляри?

Стажантът кимна съкрушен.

Данаилов набързо разпита охраната. Ченгетата потвърдиха, че Пуйчев дал копията на някакъв висок джентълмен със зелен шлифер. Мъжът идвал час по час на портала, носели му разни документи, а той ги отнасял навътре. Май че бил от румънското посолство, но не бяха сто процента сигурни. Край входа постоянно имаше навалица.

Данаилов заряза стажанта да се пържи в собствен сос и чевръсто се отправи към зданието, като се озърташе на всяка крачка за зеления шлифер. Варадин го дебнеше, скрит зад една колона във фоайето.

- Къде е речта? - попита той, блед като платно.

- Ама още ли не са я донесли? - изненада се Данаилов, но не твърде сполучливо.

- Не! Не! Не! - отсечено повтори посланикът.

- Тоя Пуйчев я дал на някакъв румънец - рече съветникът. - Оня обещал да ни я предаде.

- Мръсен идиот!!! - Варадин удари с юмрук по колоната.

- Може пък да я донесат - подхвърли Данаилов.

- Надявай се ти! Ами ако не я донесат?

Съветникът благоразумно замълча. В очите на посланика заискри безсилна омраза.

- Трябва да намерим тоя тип на всяка цена! - озърна се панически той. - Премиерът ще говори след десет минути. Ще ни обесят!

„Тебе ще те обесят“, рече си опитният Данаилов, но се постара да си придаде загрижен вид. Описа, доколкото можа, предполагаемия румънец и двамата хукнаха да го дирят в различни посоки.

Цифрите летяха в главата на Варадин като топчетата в сферата на тотализатора. Зеленият шлифер бе потънал вдън земя или бе оставен на гардероб, защото никъде наоколо не се мяркаха лица с връхни дрехи. „Мамка му! Мамка му! - нареждаше си той, подтичвайки в транс. - Знаех си аз, че нещо ще се случи! Знаех си! Тия капути!“ Старите британски политици от портретите го наблюдаваха с отсянка на презрение.

Внезапно той спря на място като закован, осенен от зловещо подозрение. Дали не го пързаляха с този митичен румънец? Не ставаше ли дума всъщност за българин? Тая лисица Данаилов! Или подмолният Пуйчев - само се прави на ахмак! А може би двамата - престъпно съдружие с цел да го провалят? Той се върна обратно в залата; беше почти сигурен, че съветникът вече се е лепнал за делегацията и го топи за случилото се. Там обаче нямаше никого. Варадин си отдъхна за секунди, после паниката отново го пришпори: премиерът вече не слушаше другите лидери, а съсредоточено преглеждаше собствената си реч. Готвеше се да вземе думата.

Варадин се впусна да търси румънците. Тяхната делегация се намираше чак в другия край на залата. Излезе, заобиколи и пак влезе. Натъкна се на групичка дипломати, които му кимнаха учтиво, ала хладно. Никой от тях не носеше шлифер. В същия миг се появи и Данаилов. Той сканира набързо присъстващите, после плъзна очи върху купищата документи, разхвърляни по масите. Погледите на двамата мъже се срещнаха. Данаилов разпери ръце.

- Питай ги! - просъска посланикът.

- Ще ни се смеят - прошепна съветникът.

Прав беше, по дяволите!

Двамата отново се разделиха и продължиха да търсят. Сега Варадин надничаше на всякакви щури места: зад пердета, вази, кресла, включително в кошчетата за боклук. Имаше вид на агент, който търси бомба със закъснител в последната минута преди взрива. Охраната следеше действията му с нарастващо безпокойство, докато най-сетне един млад мъж е дискретна слушалка в ухото решително се приближи до него.

- Can I help you, sir? - попита той безцеремонно.

Варадин се втренчи диво в гладкото му розово лице.

Можеше ли да му помогне наистина? В този миг от залата долетя името на министър-председателя като грозен удар на гонг, отбелязващ Второто пришествие. Той се олюля. Агентът лекичко го подхвана за лакътя.

- Ваше превъзходителство! — уплашено възкликна той, очевидно вече бе успял да прочете баджа на ревера му.

Варадин запази героично равновесие и каза това, което бе редно и се казваше в подобни сложни ситуации:

- 99.

- Beg you pardon, sir?! - повдигна вежди агентът. -99.

- Ah! - засмя се той, щастлив, че е схванал смисъла на чуждите думи по мимиката на лицето. - The toilet! This way, please - той посочи към дъното на коридора.

Варадин тръгна механично в указаната посока. Агентът поклати глава и бавно изрече:

- Деведесетидевет.

Чуждите езици бяха голяма работа.

Какво беше това странно и хубаво място, чудеше се Варадин, оглеждайки се с любопитство. Как беше попаднал тук? Тясната кабинка го караше да се чувства защитен. Стените, плочките, таванът блестяха от чистота. Беше топло и ухаеше приятно. Водата нежно ро- молеше под капака на седалката. „Аз съм в клозета!“, хрумна му. Точно преди минута беше казал благословената цифра 1. Сега беше спокоен. Внезапно погледът му бе привлечен от дебел наръч листа, поставен върху казанчето. Нямаше вид на хартия за тоалетни нужди. Прочете заглавието. Адреналинът отново го шибна в мозъка.

Речта на премиера!

Шибаният превод на шибаната реч в 50 шибани екземпляра - тук, в кенефа!

Вратата на кабинката широко се разтвори и в рамката й се очерта внушителният силует на възрастна дама. Грижливо фризирана, с красиво, жестоко лице. Тя се намръщи и строго сви устни като възпитатежа във викториански девически колеж.

- You naughty boy![14] - закани му се тя с пръст и тръшна вратата.

„Това не беше ли лейди Тачър?“, запита се той с увиснало до коленете чене.

Непослушно момче!

С няколко чевръсти скока Варадин се озова в коридора, притиснал скъпоценните екземпляри до гърдите си, и се втренчи болезнено в обувката върху вратата на тоалетната. Беше влязъл в дамската.

Той забърза към залата. На входа го пресрещна Данаилов.

- Значи се намериха! - възкликна той, като пое услужливо тежкия наръч.

- Аз ги намерих! - сряза го Варадин.

- Тъкмо навреме!

- Какво?! - сепна се Варадин. - Още ли не е започнал да говори? Стори ми се, че съобщиха името му.

- Съобщиха, че ще говори след паузата - уточни Данаилов.

Тия думи сякаш погалиха душата на посланика с ангелско перо. Беше най-хубавото, което му се случваше през тези два дни. Дори коварният Данаилов му стана симпатичен, съвсем за кратко, разбира се.

- Погрижете се да раздадат речта на премиера! - рече той, когато усещането за ненадейна и незаслужена благодат попремина.

Изпъчи гърди, отърси се от последните прашинки малодушие и се включи в делегацията с грацията на обигран светски лъв.