Мисия Лондон

30.

Разправиите с Британския музей бяха изцедили силите му, а сега и тази проклета воня… Щеше да го довърши окончателно! Не разбираше как е възможно на такава малка площ като посолството да се концентрира толкова идиотизъм! Нямаше ли критична маса? Или отдавна беше надмината? Вонята го блъсна в носа още на път за летището. Шофьорът слушаше музика по радиото; правеше се на разсеян. Въпреки това прозорецът му беше отворен, а под огледалото се поклащаше чисто нов ароматизатор.

- На какво мирише тук? - попита страховито Варадин.

- Застоял въздух - подхвърли гузно шофьорът.

Варадин пое дълбоко дъх и усети, че му призлява.

Отново го пързаляха.

- Какъв въздух, бе!? Мирише на умрели лисици, та се не трае! - избухна посланикът.

Миладин нямаше особен избор:

- Ами случи се една беля - неохотно призна той.

(Винаги започваха така!)

Белята беше станала вчера сутринта. Преди да се яви в службата, той отскочи до рибната борса, откъдето домъкна огромна сьомга. На връщане обаче попадна в задръстване и нямаше време да я остави у дома. Рибата беше престояла в багажника само няколко часа, но, изглежда, нещо бе изтекло от нея и се бе просмукало в тапицерията.

- Как е станало? - тюхкаше се шофьорът. - Беше си добре опакована.

До кацането на самолета оставаше по-малко от час.

- Защо ми го казваш чак сега? - попита ледено посланикът.

Цифрите се бунтуваха в главата му, търсеха път навън.

- Мислех, че ще се отмирише - простодушно отвърна Миладин. - Тая сутрин изпрах багажника. Съжалявам, господин посланик, няма да се повтори.

Нямаше нужда да се повтаря - едва ли щеше да уцели по-сгоден момент! Но реши да пести силите си; вече беше твърде късно да предприема каквото и да било. Варадин облегна глава назад и свали стъклото от своята страна. „Има да я помниш тая риба, дръвнико!“, закани се наум той.

Трябваше да си каже цифричките!

На Хийтроу духаше хладен вятър. Дипломатите се суетяха в подножието на Изход 7, където обикновено акостираха гробниците на „Балкан“. Недалеч бяха паркирани три разнородни по марка коли, начело със зеления роувър. Двама полицаи е ярки, флуоресцентни жилетки наблюдаваха протоколната суетня е известно любопитство. На осезаема дистанция от подчинените си, е ръце кръстосани на гърба, важно стърчеше Варадин Димитров.

- Ето го! - извика г-н Кишев е престорена радост, посочвайки муцуната на самолета, която се подаде иззад ъгъла на терминала.

Варадин също забеляза приближаващия самолет, обърна се и строго измери дипломатите. Безцелните разговори тутакси секнаха и те побързаха да се подредят зад него по ранг. Групичката застина в тържествено очакване.

Опашката на самолета беше опушена, сякаш бе прелетял над бойно поле. Той направи широк завой и се дотъркаля до мястото за паркиране. Машините от славната серия Ту-155 имат тази особеност, че люковете им по никакъв начин не пасват с ръкавите за достъп на големите летища - налага се да бъдат обслужвани от подвижни стълби. Едно от тия допотопни съоръжения подходи към самолета, докато воят на турбините постепенно заглъхваше. Дипломатите забиха погледи в люка, но той остана затворен още няколко минути.

Най-сетне вратата хлътна навътре, мярна се униформата на стюардесата и една глава се подаде навън. Всъщност не беше глава, а коса или по-точно косище - ситно сплетено на малки плитчици, които падаха на всички страни. През косата надзърна месест черен нос. Той подуши влажния лондонски въздух и доволно изпръхтя. След него се появи останалата част от тялото. Черният мъж отметна назад гривата си и се втренчи учудено в групичката на посрещаните. Беше атлет - облечен в розово яке и дълга бяла роба, с лъскав медальон на шията. Под мишница носеше стереокасетофон. Дипломатите го зяпаха втрещени: всички очакваха първо да слезе госпожа Селянова заедно със свитата си. Черният мъж се ухили широко и натисна копчето на касетофона. Разнесе се безгрижно реге. Поклащайки се грациозно, той слезе по стълбата, мина покрай редицата от официални лица и рече небрежно:

-Хай!

Представителят на компанията притича чевръсто и го насочи към входа на терминала.

- Нигерийската група - обясни той на посланика, - пътуват транзит през София.

От самолета се изсипаха още десетина африканци, сетне започнаха да се нижат някакви мрачни хорица с внушително количество ръчен багаж. Те стрелваха с неприязън посрещаните и бързо се устремяваха към терминала, за да поемат по пътя на визовата си Голгота. Най-отзад подскачаше един будистки монах с черно куфарче, саронг и сандали на бос крак.

Варадин пропусна шествието да се оттече край него с каменно лице. После отново се втренчи в люка на самолета. Близо минута не се показваше никой освен стюардесата. Хрумна му, че може би трябва да изпрати някого, за да провери какво става. В този момент обаче от вътрешността на самолета сякаш рукна някакво сияние и на прага застана самата госпожа Селянова.

- Ето я! - възкликна Кишев.

От върха на стълбата светът изглеждаше малък и незначителен. Тя пое дълбоко въздух и забрави да издиша по-голямата част от него. Обожаваше този момент! Погледи, изпълнени с трепет, лица, преливащи от възторг! Усещането я зареждаше с адреналин за цяла седмица. Тя се усмихна царствено и постоя още няколко секунди върху най-горното стъпало, наслаждавайки се на ефекта от появяването си. После бавно започна да слиза, като въртеше глава наляво-надясно, сякаш там долу я очакваше необятно ентусиазирано множество. Варадин се втурна да я посрещне.

- Най-сетне! Откога те чакахме! Добре дошла! - произнесе тържествено той, взе ръката й и попита загрижено: - Как пътувахте?

- Сносно - отвърна тя.

Беше средна на ръст, с горделиво лице и сложна прическа, върху която бе закрепена още по-сложна капела. Пухкаво червеникаво наметало обгръщаше раменете й като мантия. В ръка държеше малка чантичка, изработена от кожата на някакво рядко животно. Беше изискана посвоему, принуди се да признае Варадин.

После се дотъркаляха двете й компаньонки, съпруги на политически лица от по-дребен калибър, които също бяха прегърнали каузата на благотворителността и безплатния въздушен транспорт. Подир тях се измъкнаха същинските участници в концерта: две народни певици, гайдар, гъдулар, едно обещаващо сопрано и някакво странно същество, което щеше да изпълни ритуал за викане на дъжд. Последен се тътреше уредникът с тежък сак през рамо. Той беше скулптор и мъкнеше в чантата си фигурка на дакел, излята от бронз. Надяваше се да я продаде по време на краткия си престой в Лондон.

Деворина Селянова се ръкува хладно с дипломатите, пресичайки решително опита на Кишев да я заговори. Повика компаньонките си и съпроводени от Варадин, се отправиха към роувъра. Настъпи кратко объркване, до- като останалите от групата се разпределят по другите коли. Начело на колоната застана полицейски автомобил и ги поведе към ВИП терминала.

- Ще затвориш ли прозореца, че ми духа? - обърна се Селянова към Варадин.

Той се намръщи и вдигна стъклото до половина.

- Целия, ако обичаш! - настоя тя. - Настинала съм. Ти също! - рече тя на шофьора.

Той стрелна тревожно патрона си, но онзи само натисна копчето на стъклото. Шофьорът направи същото.

- Ама на какво мирише тук? - обади се едната компаньонка.

- Да, наистина! На какво мирише? - повтори другата. Деворина Селянова подсмръкна и отсече:

-На нищо!

Варадин въздъхна облекчено.

На кръстовището при Чизик попаднаха в задръстване. Колоната пъплеше със скорост около метър в минута. Отдясно на пътя стърчаха огромните билбордове на Бритиш Еруейз. На това място често ставаха задръствания; хрумна му, че рекламите са поставени тук нарочно, за да се набият по-добре в мозъка на чакащите. Това се казваше стратегия!

- Нали е сигурно, че ТЯ ще дойде? - обади се Деворина Селянова от задната седалка.

- Имаме потвърждение - отвърна Варадин.

Вонята разяждаше мозъка му; идеше му да сграбчи шофьора и да го удуши с голи ръце. Животното му с животно, не усеща нищо!

- Господи, Кютучева и Мустакова ще се пръснат от яд! - възкликна тя. - Така им се пада, като не дават самолета! Да се друсам в тоя зверилник!

- С положителност ще се пръснат - кимна той.

Това беше тревожна тенденция: с набъбването на популацията на онеправданите нарастваше и броят на благодетелите. Конкуренцията между тия добри хора ставаше все по-жестока, а липсата на правила — все по- очевидна. Кютучева и Мустакова също развиваха трескава благотворителна дейност, опирайки се на могъщите си мъже и контролираните от тях ресори. Напоследък Селянова си беше внушила, че двете са се съюзили срещу нея. Заслужаваха добър урок!

- Какво ти е, Миче?! - долетя уплашен възглас.

Задната врата рязко се отвори, Миладин наби спирачките. Последва трагичен вопъл, съпроводен с обилно изхвърляне на течност.

- Божичко!!! - извика Селянова, закривайки ужасено лице.

От съседните автомобили изплуваха учудени физиономии. Вратата хлопна и Мичето (сега вече нямаше начин да забрави името й!) се отпусна на седалката, като бършеше брадичката си с кърпичка. Глуповатото й пухкаво лице се тресеше от ужас.

- Зле ми е - гърлено промълви тя.

Деворина Селянова плътно стисна устни. Варадин открехна стъклото. Останалата част от пътя премина в тягостно мълчание.