Мисия Лондон

17.

Днес беше голям ден.

Парадният вход на посолството зееше широко, а по стълбите още съхнеха следи от усърден парцал. Служителите шетаха възбудено из фоайето, нагласени в най-празнични одежди; от време на време някой изтърваваше до входа, поглеждаше към горния край на улицата и се връщаше разочарован при другите.

- Идват ли?

- Не идват — отговаряше той, - още не.

Каляската трябваше да пристигне точно в единадесет часа. Дотогава имаше още доста време, но служителите бяха неспокойни. Такова събитие рядко се случваше два пъти за един мандат и те желаеха да го изживеят в цялата му пълнота — като сватба, като изпращане на войник. Бяха надошли дори близките им, въоръжени с фотоапарати и камери, за да запечатат това небивало зрелище.

Церемонията по връчването на акредитивните писма.

Последният жив свидетел на предишното връчване бе призован обратно в родината преди шест месеца, но разказите му бяха оставили неизгладими впечатления във въображението на служителите. Известно време те живееха с надеждата, че ще бъдат включени в делегацията по връчването на писмата, докато най-сетне стана безпощадно ясно, че няма да има никаква делегация, а посланикът възнамерява да се яви в двореца сам. Това беше голям удар за дипломатите. „Срамува ли се от нас, що ли?“, шепнеха си язвително те. Техническият състав тайно злорадстваше. Ала въпреки тия противоречиви чувства, които ги измъчваха, днес всички бяха оживени, дори приятно възбудени. Обидата бе отстъпила на заден план. Сега Варадин въплъщаваше, тъй да се каже, националната идея. Той беше „нашият човек“. Нашият човек щеше да бъде приет от британската кралица с всички подобаващи почести. Каляската щеше да го преведе през сърцето на града до Бъкингамския дворец - на отиване и на връщане. Всички щяха да видят Нашия човек! Това беше вълнуващо.

Появата на Варадин във фрак, декориран с някакво лъскаво отличие от неизяснен произход, погъделичка сладостно и най-скептичните духове. Какъв юнак! Какъв хубавец! Сърцата преливаха от гордост. Вездесъщият страх от началника се бе изпарил. С нечувана досега дързост служителите и техните половинки кръжаха около него и се фотографираха за спомен, сякаш бе туристическа атракция - восъчна фигура в музея на мадам Тюсо или кралски гвардеец на пост. Варадин се чувстваше безсилен пред тази празнична еуфория - не му оставаше друго, освен да пристъпя от крак на крак, глупаво усмихнат, и да се мъчи да запази присъствие на духа.

Точно в единайсет кортежът се зададе от горния край на улицата и се спусна към посолството. Той се състоеше от две каляски, открита и закрита, теглени от огромни породисти коне. Съпровождаха го полицейски мотоциклети. На входа дежуреше домакинът Станойчо в приятен тъмносин блейзър, светли панталони и сребриста вратовръзка на точици, напомняща голяма умряла риба. В ръката му димеше цигара, а погледът му се рееше безцелно по преминаващите коли. Личеше си, че го мъчи някакъв труден въпрос, нещо от сорта: „Как съм попаднал аз тук? Защо съм тук? Тук ли съм всъщност, или не съм тук?“ Чаткането на копитата го изкара от носталгичния унес. Лъхна го миризма на пресни фъшкии. Едно от животните звучно изпръхтя; Станойчо се втренчи в кралските гербове върху вратичките на каляските.

В откритата каляска седеше маршалът на двора, сър Дъстин Глоу, с жезъл, ослепително бяла фуражка и пълна парадна униформа. Единият от лакеите пъргаво скочи на земята и му отвори вратичката. Маршалът слезе и важно се огледа. Висок, едър като мечок, с кръгла глава и малки палави очички, той напомняше поразително на покойния Бени Хил, чийто дом се намираше само на стотина метра от посолството.

Станойчо го зяпаше опулен като динен фенер. Той нямаше представа кой е Бени Хил, макар че всеки ден минаваше покрай паметната плоча пред къщата му, но бе тъй поразен от вида на кралския пратеник, че съвършено забрави да извести за височайшето му пристигане. Маршалът също се втренчи в Станойчо, не по-малко впечатлен.

„Това - каза си той - трябва да е българският маршал.“

Цигарата догаряше между пръстите на Станойчо; той се сепна и захвърли фаса през парапета. Двамата маршали се здрависаха.

- Добър ден - рече Станойчо на чист български, изчерви се до ушите и покани знатния гостенин с широк славянски жест.

Дъстин Глоу леко се поклони. През дългата си вярна служба той беше изтърпял какви ли не туземни ритуали и вече нищо не беше в състояние да го смути.

Първа го забеляза жената на готвача. Тя зяпна от изненада и го посочи с пръст. Варадин светкавично се отърси от подчинените си и се завтече към пратеника на кралицата. Останалите се юрнаха навън, за да видят каляските. На улицата вече се бе насъбрала внушителна тълпа - минувачи и туристи. Дипломатите се подредиха чинно в полукръг, а при вида на втората карета физиономиите им внезапно се оживиха. Може би сърцето на началника се беше обърнало в последния момент? Или го налагаше кралският протокол? Кой от тях щеше да бъде избран?

Тази мимолетна надежда беше попарена още в зародиш. Лакеят ги уведоми, че закритата каляска е резервна - в случай че внезапно завали. Дипломатите видимо посърнаха. Горчивината се завърна в душите им с цялата си отровна сила. Вече нямаше съмнение, че са отрязани най-хладнокръвно от церемонията като ненужен и срамен апендикс. Макар и привикнали на всевъзможни унижения, тази последна обида им се струваше съвсем незаслужена. Най-нещастен несъмнено бе военният аташе, полковник Владимиров. Специално за случая той бе облякъл новата си парадна униформа с лам- пази, която по негова преценка с нищо не отстъпваше на тази на кралския маршал. Нима посланикът се срамуваше и от него, стария ветеран?

Междувременно един японски турист успя да се намърда чевръсто в каляската и да се снима няколко пъти, преди да бъде прогонен от ченгетата. Дипломатите си размениха криви усмивки - нямаха дори този шанс.

Маршалът и посланикът слязоха по стълбите, следвани неотлъчно от Станойчо, към когото сър Дъстин проявяваше дразнещо и напълно необяснимо за Варадин внимание. Дузина камери и фотоапарати се насочиха към тях. Посланикът обгърна с поглед рехавото си войнство и прочете огорчението по лицата на дипломатите. Така им се падаше! Нима наистина очакваха да ги помъкне при Нейно величество за единия сеир?! Провери обувките им: бяха лъснати грижливо, с изключение на прашните, разшерватени мокасини на проклетия стажант. Сигурно пестеше всяко пени като обезумяла катерица.

Сър Дъстин Глоу потупа Станойчо по рамото като стар приятел и му подаде ръка:

— Very nice to meet you, indeed!

Станойчо се напрегна да измъдри нещо подходящо.

- Досвидание! - топло изрече той на единствения чужд език, който поназнайваше, преди Варадин да му затъкне устата с поглед.

Гръм и мълнии! Дипломатите ехидно се разхилиха, с изключение на полковника, който тихо страдаше, забил очи в земята. Маршалът разгледа униформата му с интерес. После вдигна поглед към небето и След като се увери, че няма да вали в близките 20 минути, покани Варадин да се качи в откритата каляска.

Големите колела се затъркаляха по асфалта.

Два часа по-късно същите големи колела го върнаха обратно пред посолството. Приемът по случай акредитацията бе започнал и домакинът отново стърчеше на стълбите, за да посреща гостите. Зървайки посланика, Станойчо веднага си каза: тоя човек вече е друг човек! Какво точно се бе случило с Варадин през тия два часа, трудно можеше да се прецени, но цялото му същество излъчваше усещане за някаква необратима и важна промяна. Той мина покрай сащисания домакин, без дори да го погледне, и изкачи парадното стълбище с бавна тържествена походка, сякаш крепеше върху главата си огромна ваза. В голямата зала имаше двайсетина души, които си бъбреха небрежно с чаши в ръка - чиновници от Форин офис, дипломати от бившите братски страни, представители на българската общност, както и няколко странни птици, долетели незнайно защо и как. Приемът беше в началото си. Внезапно разговорите секнаха, всички погледи се насочиха към портала, където сега стоеше Варадин с бледо лице и влажни пулсиращи слепоочия, а аурата на новопридобитото му достойнство струеше изобилно през наетия за 18 лири фрак. Присъстващите се втурнаха да му честитят.

- Екселенц, искам да ви пожелая много успехи по сияйната пътека на дипломацията! - Дийн Карвър МР разтърси енергично ръката му. Лицето му весело пламтеше от виното.

- Мистър Карвър! - възкликна посланикът. - Наистина се радвам да ви видя!

- Вашето внимание ме трогна. Старите връзки не трябва да ръждясват!

- Какво говорите, толкова съм ви задължен! — възрази Варадин.

- Нима? - повдигна вежди Карвър.

- Агенцията, която ми препоръчахте - услужливо го подсети Варадин, — мисля, че ще свърши чудесна работа.

- А, моля ви се, няма за какво — великодушно промърмори той, като остави празната си чаша върху подноса на минаващото момиче и си взе нова. - Cheers!

- Мистър Зиблинг, тъкмо говорехме за вас! - извика посланикът.

Карвър механично завъртя глава, физиономията му стремително се изпразни от характер и съдържание, сякаш в основата й бе зейнал широк сифон.

- Джентълмени - поздрави ги невъзмутимо Зиблинг, - за мене е чест да споделя тази изискана компания.

Носеше обичайното сиво сако с маоистка кройка, бежови панталони и обувки с изразителни бомбета. Този път стъклата на очилата му бяха сини.

- Какво търсите тук? - прошепна Карвър.

- Ха-ха, изненадан ли сте? - доволно отбеляза Варадин. — Не си губим времето, а? Караме право в целта! Ще ме извините ли за минутка? Налага се да обърна малко внимание и на другите гости.

- Забележително хладнокръвие! - поклати глава Зиблинг, после се обърна към Дийн Карвър: - А от вас ще излезе чудесен рекламен агент!

- Не разбирам за какво говорите! - просъска онзи.

- Хайде, хайде, препоръчали сте ни на Негово превъзходителство, нима това е малко? - благо рече Зиблинг.

- Не си спомням такова нещо! - възрази енергично Карвър.

- Дори сте му дали визитната ми картичка! - продължи Зиблинг. - Нямах представа, че още я пазите! Кога успяхте да се сближите толкова? На кожо чашки бяхте?

Кръвта нахлу в лицето на депутата.

- Какво си позволявате?! Станала е ужасна грешка!

- Никаква грешка, драги! - увери го Зиблинг. - Негово превъзходителство бързо се ориентира. Разбрахме се от половин дума. Той знае какво иска за разлика от някои други. Амбициозен проект! Тези хора се целят високо, знаете ли? Може да нямат стил, но имат мащаб!

- О, да! - унило се съгласи Карвър. - Старите им лидери знаеха как да живеят. Бяха същински барони!

- Значи сте в течение?

- Не ме забърквайте в това! — рязко се отдръпна депутатът. - Не искам да знам нищо!

- Услугата си е услуга - прошепна Зиблинг, присламчвайки се отново към него. — Получавате 50% намаление за следващия път. Новото ни Бритни направо е страхотно!

- Изкусител такъв! - простена Карвър. - Добре, ще ви се обадя по-нататък. Сега трябва да тръгвам, извинете ме пред посланика. Гудбай!

Той се озърна неспокойно и бързо се отправи към изхода.

Зиблинг се помота безцелно, после се залепи до една от масите. Взе си парче баница от подноса и предпазливо отхапа. Кимна одобрително.

- Banitza! - ентусиазирано възкликна някой зад гърба му.

Към масата се устреми висока суха жена. Костеливата й ръка лакомо се стрелна към подноса.

- A national pie[15] - поясни тя, срещайки изумения поглед на Зиблинг.

- Ba-ni-tza - повтори той след нея, ухили се и си взе още едно парче.

Варадин изникна до него и каза с леко неудобство:

- Надявам се, че не скучаете. Къде е мистър Карвър?

- Неотложни ангажименти… - неопределено махна с ръка Зиблинг и добави загрижено: - Екселенц, налага се да поговорим! Веднага!

- Да не би да има проблеми? - попита Варадин.

- Напротив! - увери го Зиблинг. - Предстои ви незабравимо преживяване! Тъкмо затова исках да ви помоля да бъдете по-дискретен.

- Моля? - повдигна вежди посланикът.

- Дис-крет-ност! - повтори настойчиво онзи. - Това е нашият основен принцип. Не бива да изтича информация за събитието, иначе ангажиментът ни автоматично се прекратява!

- Така ли?… - трепна Варадин.

- Точно така! Вижте, оценявам вашия открит стил, но обществото на Острова е много по-консервативно, отколкото предполагате - сниши глас Зиблинг. - Дойдох специално, за да ви предупредя. Ако медиите подушат… Просто край!

- Медиите винаги виждат само лошите неща… - намръщи се посланикът. - А успехите премълчават!

- Именно! - съгласи се Зиблинг. — Радвам се, че мислим еднакво, формалните и неформалните контакти не бива да се смесват за нищо на света! Това са две паралелни вселени. По принцип избягваме подобни ситуации, но във вашия случай правим изключение.

Варадин премигна недоумяващо. До тях изникна една студентка с голям поднос сандвичи. Внезапно подносът застрашително се наклони на една страна.

- Ууупс! Внимавай! - възкликна Зиблинг.

Катерина овладя баланса, но погледът й остана прикован в него. Трудно щеше да го забрави. Това беше той!

Малоумникът, дето ме натъпка е хайвер до козирката! Какво търси тук?!

- Здравей! - безгрижно рече Зиблинг. - Тук ли работиш?

- Да - наведе очи тя.

- Познавате ли се? - неспокойно попита Варадин.

Зиблинг пропусна въпроса край ушите си. Взе си сандвич, огледа го критично и каза:

- Тези сандвичи ви отдалечават от Европа.

Варадин се втренчи в кулинарното изделие на Баничаров и бе принуден да признае (дълбоко в себе си!), че е възгрубичко.

- Аз не съм сноб - поклати глава Зиблинг. - Макар и да съм израсъл в добро семейство, ценя добродетелите на простия живот. По отношение на сандвичите обаче има някои свещени за тази страна стандарти, с които вашият готвач е по-добре да се съобразява. Радиусът на един сандвич обикновено отразява положението на домакина в обществото — охотно продължи Зиблинг. — Ще забележите, че в колкото по-изискани кръгове навлизате, толкова по-малко става това разстояние. Периферията се отстранява спиралообразно, докато остане само сърцевината - ядката, така да се каже, която понякога е толкова малка, че не може дори да се хване с пръсти, а се набучва на клечка. Има и такива места, естествено, където сандвичите просто изчезват, т.е. витае само идеята за сандвич, а в действителност се поднася единствено сухо шампанско в мнооого! тесни чаши. Аз обаче не ви препоръчвам този вариант - побърза да уточни Зиблинг, - не бива да се забравя, че сандвичите съответстват на общественото положение, а не обратното. В този смисъл едни необмислено дребни хапки могат да се изтълкуват погрешно - като проява на стиснатост или парвенющина, затова не се осланяйте прекалено на усета на готвача си! Донасяйте при всяка възможност проби от други коктейли - ако не вие лично, то възложете на някой служител; измервайте ги, сравнявайте ги, класирайте ги по групи, записвайте си така неусетно ще започнете да схващате логиката на един или друг сандвичен формат, ще се ориентирате какви да бъдат и вашите собствени сандвичи.

Зиблинг погълна грозния сандвич на две хапки и го поля с вино. Устата на Варадин глупаво зееше. Чувстваше се безсилен да отсее истината от подигравката. Наоколо кръжеше рояк от гости, а в тавата на Катерина бяха останали само листата от марулята.

- В началото на този век - подхвърли Зиблинг - някой си посланик Емилио Барбареску изучавал английските сандвичи в продължение на два последователни мандата. Трактатът му, озаглавен „За йерархията на диаметъра“, никога не бил публикуван, но се разпространява апокрифно сред дипломатическите кръгове. Ако ви попадне случайно, прегледайте го на всяка цена!

Като каза това, той се сбогува церемониално и си тръгна.