Мисия Лондон

10.

Катя изхвърча от банята с мокра коса, от която се сипеха пръски, и тутакси срещна завистливия поглед на Доротея Тотоманова. Очите й бяха като два тъпи шиша. Момичетата деляха стая 3 х 4 и нямаше как да се обичат. Доротея, наричана още Доти, имаше пъпчиво лице и дебели глезени. Катя притежаваше всичко останало, което имаше някаква стойност в очите на доминиращия пол. „Чиста порнография“, мислеше си Доти, като изяждаше с поглед различни обособени части от тялото на съкафезничката си. Понякога имаше чувството, че тези неща са откраднати от нея самата; струваше й се, че би било справедливо поне да има правото да ги докосва. Една утеха, която неизменно й биваше отказвана.

Катя не беше особено навита да я зяпат по въпросния начин, и то съвършено безплатно, ала съзнанието, че това нанася непоправими щети върху самочувствието на зяпащия, дълбоко я възмездяваше. Тя изсуши набързо късата си прическа, навлече чифт развлечени дънки, фланелка, яке и метна раницата си през рамо.

- Тръгвам - извести тя.

- Чао - измърмори Доти, без да става.

„Ах ти, мръхло!“, помисли си Катя. Доротея Тотоманова не трябваше да работи, получаваше известна сума от родителите си и когато не ходеше в университета, обикновено се търкаляше в леглото с дебели, неподходящи книги.

- Знаеш ли, трябва да излизаш повече - рече й Катя, привидно загрижена.

- Гледай си работата! - сряза я Доротея.

- Окей! Окей! - каза Катя и подхвърли отмъстително: - Тогава поне отваряй прозорците…

Вратата хлопна и Доротея остана сама. Тя се изплези и размаха среден пръст подир Катя. После измъкна една тухла, озаглавена „Насоки в радикалния феминизъм“ от някой/някоя си Стоун Джон Стоун, и стръвно започна да гълта страниците.

Както обикновено, Саманта Брик стоеше пред входа, само по кремав комбинезон и високи чехли на босо, и канеше минувачите с лъстиви жестове:

- Come on, darling! Pop in![5]

Катя намираше, че това действа по-скоро отблъскващо на клиентите, но бизнесът ревниво пазеше традициите си, а на нея, в края на краищата, й беше през оная работа. Над входа, облицован с черни огледални плочки, се гърчеше неонов надпис „Baily’s place“. Такива ги имаше с хиляди, пръснати по всички континенти, малки инкубатори на порока, където мъжете носеха ледените си спаружени яйца с надежда да измътят някоя и друга кекава ерекция.

- Cheers - Саманта докосна ръката й.

Катя се усмихна и пъхна пръсти между нейните. Саманта беше мека доброжелателна блондинка, прехвърлила 40-те, почти без татуировки. Беше отслужила времето си на пилона и животът неотклонно я изтласкваше към периферията. Имаше какво да разкаже старата Саманта, но никой не я питаше.

Катя изтича надолу по стълбите и се мушна през една странична врата в гримьорната. Погълна я добре познатият хаос, пропит с миризма на пот и дезодоранти. Момичетата се суетяха полуголи, размятаха цици и задници във всички посоки. Във въздуха се носеха части от бельо и думи на различни езици. Тази непринудена атмосфера донякъде й допадаше, напомняйки й за предвечния биологичен бульон, откъдето бе произлязъл животът. От време на време зад завесата цъфваше къдравата глава на Камал Далали, ливанец по рождение, който менажираше цялата менажерия. На врата му се поклащаха достатъчно златни ланци, за да се обеси на тях. Камал Далали гръмко обявяваше името на момичето, чийто ред наближаваше:

- Вера! Хари ап![6] Хари ап!… Франсоаз! Хари ап!… Фен Ли! Хари ап!

Катя навлече един абсурден костюм, състоящ се от черни кожени ремъци и високи ботуши, седна пред огледалото и усилено започна да трупа грим върху лицето си. Ботушите бяха готини, защото в тях се събираха много бакшиши. Кони Делано се опита да й пробута някакви прахчета, но и този път удари на камък. От другата й страна, словачката Беата, която се обучаваше в престижния LSE[7], ругаеше на матерния си език; слабините й се бяха изринали и това щеше да редуцира приходите й. Катя я посъветва да ги наклепа с фондьотен. Камал Далали отново подаде глава:

- Кейт! Хари ап! Хари ап!

Да се кълчи около пилона и да откача една по една частите на оскъдното си облекло, не беше кой знае каква работа. Беше по-лесно, отколкото да висиш в някакъв скапан магазин или да миеш чинии, и определено - по-доходно. Много студентки го вършеха. Катя имаше разходи: трябваше да плаща огромната такса за университета и от време на време да изпраща някакви пари на родителите си. Дължеше им го. Бяха ипотекирали апартамента си в София, за да покрият първоначалната вноска. И въпреки това Катя можеше да си позволи доста по-сносен живот, но тя предпочиташе да спести някоя и друга лира. „You never know“[8], както казваха англичаните. От друга страна, намираше нещо привлекателно в това двойствено съществуване, някаква особена тръпка на злорадство и отмъщение, която я караше да не се отказва от ролята си на отрудена, бедна студентка, готова да заложи кожата си, за да обитава дупката в посолството.

Винаги когато останеше гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи - както в онзи смешен клип — да сваля частите на тялото си и да ги хвърля на публиката, докато се отърве и от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахолякът от прожекторите. Този саморазрушителен порив се пробуждаше у нея след всяко изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но траеше кратко. Последно завъртане около пилона. Беше полезно за фигурата. Прясно избръснатите й мишници лепнеха от пот. Сега оставаше само да мине на четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите - най-смислената част от представлението.

Но не и най-приятната! Пътеката беше топла от лампите, които грееха под нея в зелено, оранжево и бяло. Тя се плъзна напред като голяма пъстра котка, извивайки сладострастно гръбнака си, а мъжките ръце тикаха банкноти в ботушите й. Някакъв простак забоде хартийка в задника й - много оригинално, няма що! Тя изсъска предупредително. Друга хартийка докосна зърното й, плъзна се надолу и кацна в ботуша й. „Е, майната ви!“, помисли си тя. Продължи да лази напред, обирайки парични знаци като лепкава мухоловка. В самия край на пътеката зърна някаква оцъклена физиономия. „Тоя ще си изтърси целия портфейл в ботушчето ми“, хрумна й. Пътеката беше топла, хартийките гъделичкаха кожата й. Оцъкленият ставаше все по-оцъклен. „Аре, кихай си десетачката, задник такъв“, нервираше се тя, поклащайки нетърпеливо активите си под носа му. Реакция не последва.

- Да ти го начукам! - просъска тя на роден български в лицето му и рязко се врътна.

Повече не се обърна. Обратният път й се стори значително по-къс. Тя се изправи, помаха закачливо на публиката и изчезна зад кулисите.

Първата й работа бе да преброи мангизите: 55 паунда. Не беше зле! Върна се в гримьорната и започна да чисти грима. Беата продължаваше да се тюхка заради обрива на слабините си.

- Наистина ли не искаш да пробваш тая stuff?[9] - подхвърли изкусително Кони: - Убийствена е!

- Не - поклати глава Катя.

Избягваше да се заседава излишно в Бейлис. И без нея гримьорната се пръскаше по шевовете. Момичетата излизаха едно след друго на сцената, изкарваха си

номера, идваха следващите. Никога не се повтаряха. Камал Далали особено се гордееше с това разнообразие. За една вечер се изреждаха повече от трийсет парчета. Ако някоя искаше да изкара нещичко отгоре, оставаше да танцува lap-dance из сумрачните сепарета, разхвърляни по ъглите. Катерина също го беше правила, без особени скрупули, но тази вечер не се чувстваше достатъчно алчна.

От ботуша изпадна един паунд. „Абе това да не ви е спестовна касичка!“, ядоса се тя, но все пак се наведе, за да го потърси под стола.

- Кейт, скъпа! - долетя гласът на Гънтър Час. - Имам нещо за теб!

Гънтър Час беше младичък симпатичен обратен, който се грижеше за гардероба на стриптийзьорките и понякога изпълняваше дребни поръчки. Тя вдигна глава и недоверчиво присви очи. Час доприпка пъргаво, въртейки дупето си като пумпал.

- Един джентълмен желае да танцуваш лично за него — той размаха под носа й банкнота от десет лири. - Чака те в сепарето. Явно си му легнала на сърцето.

Това не беше нещо ново: зяпачите често си харесваха момичета от сцената и ги канеха за индивидуални изпълнения на масата. Доходен бизнес, макар че контактът беше твърде близък. Клиентите рядко излъчваха приятна миризма в този момент.

Тя поклати глава:

- Нещо не съм в настроение. Съжалявам. Да си избере друга.

Не беше длъжна да го прави в края на краищата. Час направи гримаса:

- Много ще се наскърби, да знаеш - рече той. - Искаше специално теб!

- Не мога да му помогна!

Тя събра нещата си и ги натъпка в раницата.

- Да знаеш, че ще загубиш! Не е като другите чикиджии! Изглежда готин! - не преставаше да опява Час, вкопчен в избледняващия мираж на бакшиша си.

- Тогава ти му потанцувай. Чао! - помаха му тя.

Наистина не беше в настроение. По-точно, беше в прекадено добро настроение, за да си го разваля, търкайки задника си в чатала на някакъв лъскач. Всички бяха такива!

Наближаваше полунощ, когато излезе от Бейлис. Меката Саманта продължаваше да кисне пред входа и да мами оредяващите минувачи с вид на дрогирана сирена. Катерина се озърна за такси, но не й провървя. Трябваше да излезе на някоя по-оживена улица като Шафстбъри. Всъщност нямаше нищо против и да се поразходи. Лондонските улици й се струваха сигурни дори в този късен час.

Поне до този момент.

- Мис Кейт! - долетя глас близо до рамото й. - Почакайте!

Тя се обърна рязко. Беше непознат мъж.

- Какво искате? - попита тя, като ускори неволно крачки.

- Не ви ли казаха, че ви чакам? - попита той с нотка на обида.

Имаше гладко дълго лице, обрамчено от остри, ниско остригани бакенбарди с ръждив цвят. Беше трудно да се отгатне възрастта му. Носеше черно кожено сако и жилетка на сребристи райета. Интонацията му силно я подразни.

- Слушайте! - сряза го тя. - Не правя това, освен когато на мен самата ми се иска! А сега се разкарайте!

- Няма проблем, не съм дошъл заради някакъв лап-данс - ухили се той. - Макар че не бих отказал. Просто исках да поговоря с вас и това ми се видя най- лесният начин.

- Не ми се разговаря - отсече тя.

- Казвам се Бари Лонгфелоу - представи се той, без да обръща внимание на думите й, - а намеренията ми са съвсем почтени. Ако благоволите да ме изслушате.

- Не ме интересува!

- А би трябвало - рече той, - защото имам атрактивно предложение за вас.

- Аха, ясно - кимна тя, - това пък съвсем не го правя.

- Нищо не ви е ясно! Знам какво си мислите - бързо поде той, - но грешите. Това е провинциално мислене!

Тя спря и го изгледа. Последните му думи я жегнаха.

- Най-сетне! - възкликна той и каза отчетливо: - Искам да ви предложа роля.

- Роля ли? - тя присви недоверчиво очи.

- Точно така, роля - потвърди той. - В малък, но твърде обещаващ спектакъл.

- Вие режисьор ли сте? - попита тя.

- Ммм, нещо такова - уклончиво се съгласи той. - По-скоро изпълнителен продуцент. Няма значение. В момента търсим подходящо лице за главната роля. Имах възможност дълго да ви наблюдавам. И ми се струва, че сте истинска находка!

Тази работа й се струваше доста съмнителна.

- За какъв спектакъл става дума? - попита тя.

- Нашите спектакли са камерни. Но с добър бюджет - уточни многозначително той. - Няма много думи.

- А какво има? - заинтересува се тя.

- Има известен еротичен елемент - предпазливо рече той. - Но това не би трябвало да ви смущава, нали?

- Ммм, зависи от сюжета - подхвърли Катя.

- Невинен! Съвършено невинен! - увери я той.

- Хъм - замълча тя.

Струваше й се странно, че води този разговор насред улицата.

- Но аз не съм актриса - рече тя накрая.

- Ще видим, ще видим - промърмори Бари.

- Освен това имам акцент - заключи Катя.

- Акцент - той махна пренебрежително е ръка: - Рускиня ли сте?

- Не, българка.

- Няма значение. Няма много думи! - повтори той настоятелно.

„Ама че лепка!“, помисли си тя.

Бари се възползва от мигновеното й колебание и побърза да я снабди с визитната си картичка.

- Обадете ми се - каза той, - но не отлагайте прекалено дълго!

После направи крачка назад, обърна се и изчезна в уличния мрак.