Мисия Лондон

7.

„Борш & Сълзи“ беше известен руски ресторант, разположен в Южен Кензингтън. Стопанисваше се от потомствени белогвардейци. Важна особеност, която малцина знаеха и която упорито отсъстваше от рекламните листовки, бе, че под руския ресторант, в подземието, се помещаваше друг ресторант - български. Този български ресторант, грижливо скътан в търбуха на голямата матрьошка, съществуваше сравнително отскоро по силата на простия факт, че дъщерята на собствениците бе омъжена за българин. Предприемчив родолюбец, той беше поел риска да инвестира в носталгията, без да е запознат достатъчно с особеностите на родната й версия.

Българската носталгия не приличаше на руската - сълзлива и изобилна на минерални ресурси; дебела златна жила, от която поколения наред ловки търговци на блатни миражи бяха черпили и продължаваха да черпят. Българската носталгия беше прашна и спечена като овършан харман. Хранеше се със сирене от турската чаршия край Финсбъри Парк и с испанска сланина от ASDA; тъпчеше се с боб и леща, давеше се в чаша ракия - по възможност на аванта. Нямаше амбиция да властва, лесно можеше да я натириш в някой самотен кът на душата. Беше прекалено икономична, за да бъде икономически значима. Ето защо и българският ресторант беше осъден да остане завинаги в утробата на матрьошката като незаконен, безименен ембрион, който се бои да се роди, но същевременно му се иска и дра- па навън, докато не усети опъването на връвта, чрез която смуче жизнени сокове от приютилото го същество.

Руският ресторант имаше добре шлифован декадентски интериор: червени плюшени дамаски, свещи в бутилки от шампанско, някоя и друга прашна балалайка по стените, огромен декоративен самовар - всичко това, макар и чуждо на западния човек, беше донякъде очаквано и можеше да бъде разбрано с помощта на ключове от необятната руска литература. В руския ресторант свиреха руски романси, сервираха ледена водка и киевски котлет; човек можеше да си поплаче до насита, да поспори с Бога или дявола, да се влюби или да си пръсне мозъка с револвер, ако се намира в подходящо настроение.

Българският салон не предлагаше подобни романтични екстри. До него се стигаше по тясна стръмна стълбица като в Тартара. По стените висяха кукерски маски и царевични мамули, както и един щит от кована мед с изображение, напомнящо конник. Тук често ечеше свирня на кавал и гайда, думкаше тъпан, а людете, насядали плътно един до друг, сякаш вряха в общ казан. Лееше се вино и ракия, сервираха се прости, груби ястия, които по-скоро имитираха, отколкото реално възпроизвеждаха родните блюда. Но емигрантите се радваха на малко; те бяха забравили оригиналния вкус на храната и помнеха само обвивката. Не беше трудно да си въобразят, че ядат истинска домашна лютеница, докато всъщност набиваха обикновена салца с лук. Това значително улесняваше мениджмънта на кухнята, но влияеше слабо на приходите. Липсваше редовна клиентела - местните чревоугодници го подминаваха, а заблудените туристи нямаха кураж да стигнат по-далеч от руската част. Ресторантът се пълнеше главно по разни поводи - един, два пъти месечно. Тогава собственикът канеше Баничаров да подсили менюто с някоя по- завъртяна гозба. Готвачът нямаше нищо против - заплатата му беше мизерна и той гледаше е четири очи да припечели някоя и друга лира отгоре.

Тази вечер нямаше особен повод и „Борш & Сълзи“ беше полупразен. Не само българската, но даже и широко рекламираната руска част. Беше сряда - пикът на деловите емоции, и лондончани пестяха енергия за подвизи на борсата. Само две или три двойки с вид на туристи от Австралия и Нова Зеландия любопитно чоплеха порциите си с надежда да изчоплят зрънце от прословутата руска душа. Унил сервитьор, поляк, ги наблюдаваше цинично, облегнат на дървената колона до стълбите. Появата на Баничаров предизвика леко раздвижване на духовете, сякаш дългоочакваният герой от романите най-сетне бе излязъл на сцената и се готвеше да извърши нещо подобаващо откачено, което да им разкрие тутакси смисъла на живота. Баничаров обаче не стори нищо впечатляващо, а кротко и тихо отмина надолу по стълбите, кимвайки на сервитьора.

В празния български салон седяха двама мъже. Бяха заели масата в дъното и Баничаров ги забеляза едва когато му помахаха. Единият, с осанка на бивш културист и рехави руси мустаци като на пропаднал шлях- тич, беше Чавдар Толоманов, с когото бе разговарял следобеда. Другият беше непознат.

- Сядай - покани го Чавдар. - Това е Батьката. Батька, ето наш человек.

Въпросният Батька беше сух, висок индивид с изсечено, азиатско лице и тъмна кожа. Носеше изсулен в раменете марков анцуг, под който личеше щедро окосмена гръд. На ръката му проблясваше масивна златна верига. Баничаров го виждаше за пръв път, но тутакси заключи, че далеч по-здравословно би било, ако изобщо не беше го срещал.

Батьката имаше корава, безпощадна ръка.

- Ние тук пием водка - рече Чавдар. - Ще удариш ли за начало една глътка?

Баничаров нямаше голям избор. Водката беше ледена и мека като снежинка навръх Коледа. Той замези с парче сланина. Вкусно.

- Ну?… - басово изръмжа Батьката.

Баничаров стрелна Чавдар Толоманов.

- Спокойно - вдигна ръка онзи. - Батьката е вътрешен.

Той е човекът, за когото ти разправях. През него минава всичко.

Точно това тревожеше най-много готвача в този момент. Изведнъж си даде сметка, че се е накиснал, и то яко. Беше повярвал на Толоманов, беше се оставил негодникът да го завлече надълбоко. „Не се захващай с тия измекяри!“, гълчеше го Норка, но кой да слуша. Може да не беше дама, но не беше глупава.

Чавдар Толоманов беше бивш филмов актьор. На- времето, в самия залез на социализма, беше изиграл няколко роли, добивайки завидна популярност на местно ниво. В това се състоеше и нещастието му: тази популярност (именно популярност, а не слава!) му се струваше твърде дребна и незначителна, съпоставена със заслепяващите върхове на величието, до които се възмогваха светила от ранга на Де Ниро, Кевин Костнър, Майкъл Дъглас, та дори пикливият Брад Пит. Чавдар Толоманов естествено по нищо не им отстъпваше; работата бе, че жестоката съдба го беше лашнала на няколко хиляди километра встрани от мястото, където класяха звездите, в един друг климатичен пояс, където можеха да се родят само безформени картофели. Ето защо той реши да промени това крайно несправедливо положение, като се премести в по-благоприятна географска точка. След като, без видима причина, не получи виза за Америка, той се озова в Лондон, където, въоръжен е брилянтно CV и две демокасети, формат VHS, се зае да щурмува продуцентите и всевъзможните castings, които течаха в града. Англичаните, любезни хора, го приемаха радушно, макар и леко учудено, кимаха, явно респектирани от творческата му биография, но упорито отказваха да го ангажират. По една проста причина - непоправимият му славянски акцент. Той положи неимоверни усилия да се изцери от тази невярна болест и постигна известен напредък. Това обаче се случи в последната фаза на състезанието за ролята на зъл компютърен маниак от съветски произход, проникнал в системата за ядрена безопасност на съюзниците. Продуцентите решиха, че акцентът му не е достатъчно изразителен, и предпочетоха един стопроцентов англичанин, който го докарваше значително по-зловещо. Тежък удар за Толоманов. Оттук нататък животът на актьора придоби хаотичен облик, присъщ на хора, изгубили здрава почва под краката си. Подхващаше различни работи, които не му носеха нито достатъчно пари, нито пък друг вид удовлетворение. Залъгваше се, че това са временни занимания процес на адаптация към новата среда. Ала теченията на живота неумолимо го отдалечаваха от призванието му, въвличайки го във все по-абсурдни начинания и комбинации, често с полукриминален оттенък. Депресията изби в лакомия, която в условията на изобилието на западния пазар не беше трудно да засити. Скоро добре поддържаното му тяло изгуби форма, напълня и погрозня. Той съзнаваше падението си, но не намираше смелост да се завърне в отечеството си, сякаш интуитивно се досещаше, че там го очаква само презрение и неприязън. Сънародниците му, като повечето източноевропейци, бяха склонни да оправдаят заминаващите, но не прощаваха на завърналите се, които рушаха мита за Запада - последното убежище на тия отчаяни души, наследили пепелищата на посткомунизма.

- Ну что? - повтори Батьката, изнасяйки въпросително (заплашително?) тялото си напред.

- Те таквоз! - изтърси готвачът, сипа си още водка и я изпи. - Новият посланик дойде!

- Значи е вярно! - възкликна Чаво Толоманов, обърна се към Батьката и кимна: - Бил дошъл.

- И още как! - потвърди Баничаров.

- Добре де - поде актьорът. - Това какво общо има с нашата работа?

- Как какво, бе?! - избухна готвачът. - Ами той сега веднага ще започне да ръчка насам-натам, да души, ще въвежда ред. Не става!

- Глупости! - прекъсна го Чаво. - Той сега още е замаян, не му е ясно за какво става дума, докато се осъзнае, ние ще сме си опекли работата. Така ли, Батька?

Батьката сухо кимна.

- Говори си ти - поклати глава Баничаров. — Не си го виждал. Откачен тип. Изтърсва се така, без предупреждение. Всичко може да му хрумне.

- Айде сега, той си има други грижи - успокои го актьорът. - Няма да тръгне да се рови по хладилниците.

- Абе кой го знае - въздъхна готвачът. - Какво да ви кажа? По-добре си намерете друго място.

- Как така се отказваш, бе! В последния момент - избухна Чаво Толоманов. - Че ние вече сме инвестирали в тоя проект! Нали, Батька?

- Хъм - мрачно свъси вежди онзи.

- Батьката е на мнение - строго поде актьорът, - че вече е твърде късно да се дава заден ход. Машината работи на пълни обороти!

Баничаров скептично се почеса по врата:

- Ще измислите нещо. Има толкова други места.

- Чтооо? - повиши тон Батьката.

- Ничего, ничего! - побърза да го успокои Чаво Толоманов.

Челото му блестеше от пот; той се обърна към готвача и трескаво занарежда:

- Слушай, Баничаров, ще загазим. Гарантирал съм за теб, а сега се дъниш!

- Ще ме върнат - отбеляза кратко Баничаров.

- Какво?

- Ако ни гепят, ще ме върнат в България с първия полет - мрачно допълни готвачът.

- Господи! - провикна се Чаво Толоманов. - Ние тука си слагаме главите в торбата, него щели да го върнат. Какъв дурак, а, Батька! Да не го върнат - само за това се грижи!

Батьката отметна глава назад и показа равните си бели зъби.

- Хо, хо, хо! - басово се изхили той.

- Слушай, Баницо такава - подхвана Чаво, - имаш две възможности: да постъпиш като путка или да постъпиш като мъж. Ако се държиш като путка, тоя тук - Батьката, лично ще се погрижи да съжаляваш, че въобще си стъпил някога в Лондон! Ако се държиш като мъж, прибираш си тлъстия дял плюс аванса и си свиркаш. Е, кое избираш?

На масата стана тихо. По стените на запотената бутилка пъплеха тънки вадички. Някакъв заблуден индивид слезе по стълбите, помота се безцелно и се настани в другия край на салона.

- Само за една седмица - въздъхна най-сетне Ба- ничаров. - И сто лири на ръка предварително - напомни им той.

Батьката сложи ръка на рамото му.

- Молодец!