Мисия Лондон

4.

Ще бъда, няма ли да бъда?

Натрапчиво се питаше вторият секретар Кишев, втренчен в писмото върху бюрото си. Не смееше да го отвори. Върху плика се мъдреше печатът на кралската канцелария. Писмото беше дошло тази сутрин и тутакси се бе озовало в чекмеджето му за служебна кореспонденция. Не беше нужно да го отваря, за да отгатне какво пише вътре. Имаше само две възможности. Едната щеше да го погребе. Другата - да го направи герой. Той не беше хазартен тип и вече се проклинаше, че толкова лекомислено бе поел този ангажимент. Не беше за неговата уста лъжица.

„Да би мирно седяло, не би чудо видяло“, казваше народът. Но как, как можеше да си седи мирно, когато мандатът му неумолимо изтичаше? Дните се топяха един след друг като песъчинки в пясъчен часовник. Може би затова се вкопчи в тази сламка с надежда да спечели някоя и друга червена точка, да се докара пред силните на деня. Животът на Острова му харесваше. Беше прекарал тук повече от две години и му се струваше жестока несправедливост да си опакова багажа тъкмо сега, когато този живот се бе просмукал в него. А какво го чакаше у дома? Това никой не можеше да каже. Много вода беше изтекла през тия две години. Правителството се беше сменило; хората, на които преди се беше мазнил и които го подкрепяха, сега бяха изритани от министерството - други, нови и гладни хора бяха дошли на тяхно място и сигурно вече му крояха шапката. Паникьосан от задаващата се развръзка, той изневери на здравия си бюрократичен инстинкт (който не върши нищо, той не греши!) и се впусна в трескава активност, нагърбвайки се е деликатно посредничество, което очевидно не бе по силите му. Беше си въобразил, че за награда ще го оставят в Лондон още един мандат. Или една година. Дори половин година, пак е нещо! Но какво можеше да стори един малък втори секретар срещу вековния имперски истаблишмънт? Как можеше да му въздейства? От каква позиция? G какви средства? Никой нямаше да пита. Напротив, щяха да го изкарат виновен - тъкмо него, червея.

„Прецака се, Кишев, сам се прецака!“, мислеше си той, гледайки мрачно плика. Ами ако не беше? Трябваше да мисли позитивно. Позитивното мислене лежи в основата на всеки успех. Негативното мислене е наследство от социализма. Той отвори внимателно плика и измъкна листа е треперещи пръсти.

Кишев прочете писмото още десетина пъти. В едната и в другата посока. Съдържанието оставаше същото. После вдигна листа срещу светлината и се взря във водния знак, прозиращ през хартията. Помириса я; долови онзи лек аромат на богатство и власт, който излъчваха вещите, идващи от света на висшето общество. Дълбок метафизичен страх скова сърцето му.

Лошите вестоносци ги убиват, нали?

В този момент някой почука на вратата. Една къдрава глава се появи за миг и изстреля новината с точността на професионален убиец:

- Новият посланик дойде!

Противно на очакванията на Варадин Димитров, който се оказа лош психолог, новината за неговото пришествие не порази тутакси посолството, а измина твърде дълъг и заобиколен път, следвайки по-скоро човешките закони, отколкото природните.

Коста Баничаров беше самотна отчаяна душа, на която бе чужда идеята за солидарност и взаимопомощ. На него и през ум не му мина да грабне телефона и да предупреди колегите си за грозящата ги опасност. Всъщност един готвач не можеше да има колеги. Нямаше на света по-самотна длъжност от неговата. Под готвача имаше помощник-готвач. Над готвача беше Бог или още по-страшно - Нищо, в зависимост от убежденията. Баничаров беше атеист.

Той сипа на кмета пълна чиния пача, отвори две ледени бири и седна да му прави компания. До излитането на самолета оставаха по-малко от два часа, но кметът не се тревожеше особено, по-скоро не можеше да повярва, че самолетът ще излети без такава важна фигура като него. Двамата бъбреха небрежно в кратките промеждутъци между няколко кметски залъка. Баничаров не се съмняваше, че новият посланик е изтичал право в посолството, и мисълта за това го караше да подръпва нежно края на посивелия си котешки мустак. В 15,30 на входната врата позвъни шофьорът Миладин. Кмет и готвач си стиснаха ръцете.

- Ако някога останеш без работа - рече г-н кметът, - заповядай в град Провадия. С такава пача няма да пропаднеш, мой човек!

Шофьорът, естествено, не подозираше за драматичния развой на събитията. Той научи за това от словоохотливия си събеседник, който не пропусна да го поздрави с новия началник. Миладин също бе твърде саможиво същество с притъпени социални инстинкти и реши да запази новината за себе си. В джоба му имаше мобилен телефон, но той съвсем съзнателно го изключи. След като остави кмета на летище Хийтроу, Миладин отпраши към един от известните лондонски битаци.

Останал насаме със себе си, Коста Баничаров свали маската на непукизъм и нахалство, която неизменно носеше в чуждо присъствие, и стана мрачен като селянин, следящ пътя на градоносните облаци над изкласилите ниви. Той пропусна край ушите си опяването на жена си, която, както обикновено, роптаеше срещу социалната си участ.

- Надомъкнат се от кол и въже, наплюскат се, осерат всичко, после хайде чисти след тях! - нареждаше тя, мъкнейки камара чинии към кухнята. - Всички станаха големци! Няма живот за народа!

Тя беше дребна, набита женица с големи трудови ръце и непокорна уста. Очите й, вечно присвити, гледаха с упрек и недоверие окръжаващата я действителност. Като съпруга на готвач-международник тя беше изръшкала доста свят, но дълбоко в себе си вярваше, че реално съществува само родното парче земя, някъде между Искъра и Витоша. Независимо къде пребиваваше - в Париж, Берлин или Лондон, - тя подреждаше бита на семейството съобразно тази своя доколумбова представа за света, отвоювайки постепенно от западната джунгла двор за домашната си цивилизация.

Напоследък Баничаров често се питаше: защо, по дяволите, се бе оженил за нея? Или по-точно: защо, да се такова у главата, продължаваше да бъде женен за нея? От мързел, това беше истината. Домързя го да си търси жена по сърце и посегна към най-близкото. После го домързя да се развежда и ето вече 20 години се влачат заедно. Сексът не върви. По цял ден се карат. Тя го презира. Той я презира. Бяха направили две деца в голям интервал от време. Имаха малко спестени пари - твърде малко, за да бъдат поделени.

След обяд в резиденцията се обади лицето Чавдар Толоманов. Той живееше от доста години в Лондон и се представяше ту за търговец, ту за човек на изкуството, но всъщност се издържаше от нещо трето, за което избягваше да говори. От време на време Баничаров го снабдяваше с евтини цигари от дипломатическата квота на посолството и лека-полека двамата се сприятелиха. Чавдар Толоманов се появи с крайно арогантно предложение дори според занижените критерии на готвача.

- Искам да ти кажа, че съм забил страхотно гадже - осведоми го оня. - Ако щеш вярвай, истинска латиноамериканка. Искаш ли да ти се обади? Казва се Жулиет. Само че не говори български, ха-ха…

В слушалката кънтеше музика и Баничаров предположи, че Толоманов му се обажда от някакво заведение. Беше си пийнал и очевидно се забавляваше добре.

- Слушай, пич, дай да уредим една далавера… ~ продължи Чавдар Толоманов. - Кметът замина ли си? Добре. Виж сега, лъжем я тук тая Жулиет, че аз съм българският посланик. Става ли да я доведа в резиденцията? Само за една нощ, а?

- Не става! - отсече Баничаров. - Новият посланик вече дойде.

- Айде бе! - учуди се Толоманов. - Как така изведнъж?

- Ей тъй, довлече си задника преди два часа - троснато отвърна готвачът. - Хайде, че имам да чистя…

„Ще ми се прави на посланик!“, рече си той и тръшна телефона.

Новината обаче беше изтекла. Чаво Толоманов нямаше закалката на посолските хора. Без да прибира мобилния си телефон, с който силно се гордееше, той набра първия попаднал му номер. От другия край на жицата се обади жена на име Дафинка Закс. Закс преживяваше от рентата на починалия си съпруг и имаше славата на весела вдовица. Тя всмука жадно прясната клюка и деликатно отклони предложението на Толоманов да играе ролята на престаряла богата леля, предлагаща охотно площ за интимните авантюри на племенника си. Дафинка Закс изстреля новината в няколко посоки и мълвата тръгна, подобно на пожар, към подстъпите на нищо неподозиращото посолство, където работният ден клонеше към своя естествен завършек.

В 16,30 телефонът на секретарката звънна и един мазен глас каза:

- Моля, бихте ли ме свързали с господин посланика?

Секретарката, Таня Вандова, трепна като опарена. Познаваше този гласец и никак не й беше симпатичен.

- Новият посланик още не е дошъл - ледено рече тя.

- Не го крийте! Не го крийте! - сладко пропя отсрещната страна. - Знам от отлично информиран източник, че е пристигнал днес следобед. Искам само да го поздравя е добре дошъл.

- Нещо ви е заблудил вашият източник - отвърна невъзмутимо секретарката. - Тук няма никого. Дочуване.

В действителност Таня Вандова съвсем не беше тъй самоуверена и реши да се довери на здравия си секретарски инстинкт. Последва кратък разговор с резиденцията и Баничаров бе принуден да изплюе камъчето. (Голяма черна точка за готвача!) Новината светкавично обходи кабинетите. Часът беше 17,30. След това посолството внезапно опустя като поразено от чума.