Мъртви води

1

Съставено от над шейсет процента вода, човешкото тяло не се отличава с добра плаваемост. Ще се задържи на повърхността само докато има въздух в дробовете, преди постепенно да потъне на дъното. Ако водоемът е много студен или дълбок, ще си остане там и ще премине през бавно и постепенно разпадане, което може да продължи с години.

Но ако водата е достатъчно топла, за да се хранят и размножават бактериите, трупът ще продължи да гние. В червата ще се натрупат газове, които ще повишат плаваемостта, докато той не се покаже отново на повърхността.

И мъртвецът буквално ще се въздигне.

Обърнато с лицето надолу, с крайници, протегнати към дълбините, тялото ще се носи на повърхността или точно под нея. С времето, като в зловещо, обърнато наопаки повторение на сътворението си в амниотичния мрак на утробата, евентуално ще се разчлени. По-дребните части се отделят първи: пръсти, китки, стъпала. После ръцете и краката, накрая — главата. Всички те отпадат една по една, докато не остане само торсът. Когато и последните газове, образувани от разлагането, се разсеят, трупът потъва полека за втори и последен път.

Но водата може да стане причина и за по-различна трансформация. При разлагането на меките тъкани пластът подкожна мазнина започва да се разпада и обгръща някога живото тяло в дебел мазен слой. Известна като адипоцир или "трупен восък", ако я представяме с по-живописното название, тази светла субстанция има и не тъй кошмарно име.

Сапун.

Обвити в мръснобелия си саван, вътрешните органи остават съхранени, докато тялото се отправя на последното си самотно плаване.

Освен ако случайността не го извади на бял свят.

Черепът принадлежеше на млада жена, за пола намекваше по-грацилната структура. Фронталната кост беше висока и гладка, липсваха изразени издатини на надочните дъги, а малката бучица на мастоидния израстък под отвора на ухото изглеждаше прекалено деликатна за мъж. Подобни белези не са определящи поотделно, но взети заедно не ми оставяха и капка съмнение. Всички постоянни зъби бяха пробили преди смъртта — показател, че жертвата е на повече, от дванайсет години, но не ги надвишава с много. Макар че липсваха два кътника и горен резец, вероятно избити след смъртта, останалите зъби почти не бяха износени. Те потвърждаваха историята на останалата част от скелета — че девойката е умряла, преди да стигне до края на юношеството.

Причината за смъртта беше твърде очевидна. Почти в средата на окципиталната кост, в тилната част на черепа, зееше назъбен отвор с дължина около три сантиметра и ширина горе-долу наполовина. Нямаше белези на зарастване, а ръбовете на раната бяха напукани, което подсказваше, че по време на нараняването костта е била жива. Ако контузията беше нанесена посмъртно, картината щеше да е различна, а костта — суха и крехка. Първия път, когато вдигнах черепа, с изненада дочух отвътре почти музикално трополене. Помислих, че е заради костните фрагменти, натикани в черепната кухина от предмета, с който е била убита младата жертва. Но звукът беше прекалено силен и плътен. Рентгенът потвърди предположението ми: в черепа на момичето свободно се търкаляше нещо тънко и симетрично по форма.

Връх на стрела.

Невъзможно беше да се каже точно колко стар е черепът или колко време е лежал в земята на ветровитите нортъмбърлендски блата. Със сигурност можеше да се твърди само, че жертвата е мъртва от над петстотин години — време, достатъчно дръжката на стрелата да се разпадне и костта да потъмнее до тъмнокарамелен цвят. Никога нямаше да узнаем подробности за момичето — нито кое е било, нито как е загинало. Щеше ми се да мисля, че убиецът й — тъй като тя или се е обръщала, или е бягала от него — в крайна сметка е бил наказан за злодеянието. Но и това нямаше как да бъде узнато.

Върхът на стрелата се завъртя с тих, мелодичен тропот, докато прибирах черепа и внимателно го увивах в хартия, преди да го върна в кутията. Като другите древни скелети в университетската катедра по антропология, и този се използваше за обучение на студентите: зловещ сувенир, достатъчно древен, за да не е чак толкова шокиращ. Бях свикнал с това — Бог знае, че бях виждал много по-страшни неща, — но точно този memento mori[1] винаги ми се е струвал особено значим. Може би е заради младостта на жертвата или заради бруталната й смърт. Приживе това момиче е било нечия дъщеря. Сега, векове по-късно, единственото, останало от безименното дете, се съхранява в лабораторен кашон.

Прибрах кутията в металния шкаф при останалите. Разтрих схванатия си врат, влязох в кабинета си и седнах пред компютъра. Докато машината зареждаше, бях обзет от обичайното нетърпение — като кучето на Павлов. И както винаги, нетърпението бе изместено от разочарование. Открих единствено присъщите на академичния живот ежедневни писма: въпроси от студенти, напомняния от колеги и тук-там реклами, които спам филтърът не е успял да улови. Нищо друго.

Това продължаваше месеци наред.

Едно от писмата беше от професор Харис — новия декан на антропологията, който ми напомняше да се свържа със секретарката му и да си насроча среща. Да прегледаме вариантите относно поста ви, както деликатно се беше изразил. Стомахът ми се присви, когато го прочетох, но не беше изненада. А и, така или иначе, беше проблем за следващата седмица. Изключих компютъра, оставих лабораторната престилка на закачалката и си облякох якето. На излизане в коридора се разминах с една от докторантките.

— Лека, доктор Хънтър! И весели празници! — пожела ми тя.

— Благодаря, Джамила, и на теб.

Мисълта за предстоящия дълъг празничен уикенд понижи духа ми още повече. Глупашки бях приел покана да го прекарам с приятели в дома им в Котсуолдс. Беше преди седмици, когато празниците изглеждаха достатъчно далечни, че да няма от какво да се притеснявам. Сега обаче бяха дошли и аз не бях толкова оптимистично настроен, особено като се имат предвид многобройните други гости, които не познавах.

Твърде късно. Отключих колата, прекарах пропуска си през скенера и зачаках бариерата на паркинга да се вдигне. Предвид лондонските задръствания и допълнителния данък беше глупаво всеки ден да шофирам до университета, вместо да пътувам с метрото, но навикът умира трудно. Като консултант в полицията бях свикнал при откриване на труп да ме викат в различни части на страната, често без предизвестие. Тогава възможността да се придвижвам бързо бе от полза, но, разбира се, това беше преди неофициално да попадна в черния списък. Сега ходенето на работа с кола започваше да ми се струва по-скоро пожелателно мислене, отколкото важна привичка.

По пътя към къщи спрях да напазарувам дреболиите, които трябваше да носи всеки гост. Заминавах чак сутринта, така че ми трябваше и нещо за вечеря. Помотах се из магазина без особено въодушевление. От няколко дни не се чувствах особено добре, но го приписвах на отегчението и апатията. Когато осъзнах, че разглеждам полуготовите храни, си теглих един ритник наум и продължих нататък.

Пролетта тази година закъсня, зимните ветрове и дъждове продължиха чак до април. Натежалото небе не помагаше за удължаването на дните и вече бе започнало да се смрачава, когато завих в улицата, на която живея. Намерих къде да паркирам и занесох пазарските торби до апартамента си. Намираше се на първия етаж в голяма викторианска къща с малко фоайе, което делях с жилището над мен. Щом наближих, видях мъж с гащеризон да работи по входната врата.

— Добър вечер, началник — приветства ме весело той. Държеше ренде, а около отворената чанта в краката му бяха разпръснати разнообразни инструменти.

— Какво става? — попитах, загледан в новата дъска около ключалката и стърготините, посипани по пода.

— Тук ли живеете? Някой се е опитал да разбие вратата. Съседката ви ни извика да я оправим… — работникът издуха стърготините от ръба на вратата и отново плъзна рендето по него. — Не е добре да си оставяте къщата отключена в този квартал.

Прекрачих чантата с инструменти и отидох да говоря с въпросната съседка. Беше се настанила в горния апартамент само преди няколко седмици — привлекателна рускиня, която, поне с такова впечатление бях останал, работеше като туристически агент. Бяхме си разменяли само обичайните любезности и сега не ме покани да вляза.

— Вратата беше разбита, когато се прибрах — обясни рускинята. Тръсна гневно глава и ме лъхна вълна мускусен парфюм. — Някой мръсен наркоман се е опитал да влезе. Биха отмъкнали всичко!

Кварталът не беше особено читав, но наркоманските набези тук не бяха по-сериозни, отколкото другаде.

— Входната врата беше ли отворена?

Вече бях проверил апартамента си, но неговата врата бе непокътната. Нямаше следи някой да се е опитвал да проникне вътре насила. Съседката поклати глава и разлюля гъстата си тъмна коса.

— Не, беше само разбита. Негодникът се е изплашил или се е отказал.

— Обадихте ли се на полицията?

— Полицията ли?! — Тя изпухтя презрително. — Обадих се, да, но не ги е грижа. Вземат отпечатъци, свиват рамене и се разкарват. По-добре да сменим ключалката. С по-здрава този път!

Каза го многозначително, сякаш разбиването на старата ключалка е по моя вина. Ключарят вече привършваше, когато слязох долу.

— Всичко е оправено, началник. Ще му трябва една ръка боя, за да не се надуе дървената вложка, когато завали… — Той вдигна вежди и разлюля в ръка два комплекта ключове. — Е, кой ще плаща сметката?

Погледнах пак към горния етаж и вратата на съседката. Остана си затворена. Въздъхнах.

— Приемате ли чекове?

След като ключарят си отиде, донесох лопатка и метла да почистя стружките от фоайето. В ъгъла се бе забучила една, навита на спирала. Приклекнах да я измета и, когато видях ръката си на фона на черно-белите плочки, ме обзе замайващо чувство за дежавю.

Лежа в коридора със забит в корема нож, а кръвта ми изтича върху шахматния под…

Беше толкова ярко, че останах без дъх. Сърцето ми биеше бясно. Изправих се и се заставих да дишам дълбоко.

Усещането вече отминаваше. Отворих външната врата и поех хладния нощен въздух.

Исусе! Това пък откъде дойде?

Споменът за нападението не ме бе връхлитал отдавна и този път стана без причина. Вече се сещах за случката толкова рядко. Бях направил всичко по силите си да я оставя зад гърба си и, макар физическите белези да стояха, смятах, че психологическите рани са зараснали.

Очевидно не бяха.

Посъвзех се, изтърсих стружките в кофата за боклук и се прибрах в апартамента. Познатият ми дом бе точно какъвто го оставих сутринта — безлични мебели в прилична по размери стая, с кухня и малка градинка отзад. Беше напълно удобно място за живеене, но сега, с още пресния спомен в мислите си, осъзнах колко малко от свързаните с него спомени са щастливи. Както при ходенето до работа с кола, така и тук ме задържаше единствено навикът.

Може би беше време за промяна.

Без особен ентусиазъм разопаковах покупките и си взех бира от хладилника. Факт беше, че се намирам в задънена улица. И промяната се задаваше независимо дали я исках, или не. Макар да бях на щат в университета, прекарвах по-голямата част от времето си в консултации за полицията. Като съдебен антрополог ме викаха при намерени човешки останки, прекалено разложени или унищожени, за да се занимава с тях патологът. Работех в тясно специализирана област, населена предимно от лица на свободна практика като мен, които помагаха на полицията да идентифицира останки на жертви и осигуряваха колкото се може повече информация за момента и начина на настъпване на смъртта им. Бях станал близък със смъртта във всичките й кървави форми, владеех езиците на костите, разложението и гнилостните процеси. По мнението на повечето хора заниманията ми бяха зловещи и имаше моменти, когато аз самият ги понасях трудно. Преди години изгубих съпругата и дъщеря си при катастрофа, животът им бе отнет от пиян шофьор, който се измъкна невредим. Случилото се с тях ме накара да се откажа от професията си и да се върна към първоначалната си кариера на общопрактикуващ лекар, грижех се за проблемите на живите, а не на мъртвите. Погребах се далеч в малко селце в Норфолк и се опитах да избягам от стария си живот и спомените, свързани с него. Но експериментът не продължи дълго. Пипалата на смъртта и последиците от нея ме намериха и когато едва не загубих друг човек, когото обичам, ми се наложи да приема, че не мога да избягам от онова, което съм. За добро или лошо, антропологията е моята работа. В това съм добър.

Или поне бях. Миналата есен се включих в бруталното разследване в Дартмур, завършило с двама мъртви полицаи и принуден да подаде оставка старши инспектор. Макар че вината не беше моя, аз се превърнах в неволен катализатор на скандала, който последва, а никой не обича проблемните сътрудници. Полицията — най-малко от всички.

И внезапно работата ми като консултант пресъхна.

Неизбежно това оказа ефект и върху университета. Технически бях само сътрудник на временен договор, не на постоянна длъжност. Сделката ми даваше свобода да се занимавам с консултации за полицията и позволяваше на катедрата да извлича ползи по съвместителство. Но сътрудник, който работи по разследвания на важни убийства, е много далеч от сътрудник, който внезапно е станал persona non grata във всички полицейски участъци. По договор ми оставаха само няколко седмици на работа и новият декан на катедрата по антропология даваше да се разбере, че няма да продължава да влачи безполезен кадър.

Ясно беше, че ме вижда в тази роля.

С въздишка се наместих в креслото и отпих от бирата. Изобщо не се чувствах в настроение за провинциални празненства, но Джейсън и Аня бяха стари приятели. Познавах Джейсън от медицинския университет и бях срещнал съпругата си на един от неговите купони. Когато напуснах Лондон след смъртта на Кара и дъщеря ни Алис, оставих приятелството да се разсъхне заедно с всичко останало и така и не стигнах до възстановяването му, след като се върнах.

Джейсън обаче се свърза с мен точно преди Коледа, след като видял в новините името ми във връзка с проваленото разследване в Дартмур. Оттогава няколко пъти се срещах със семейството му и с облекчение открих, че липсва неудобството, което очаквах. Бяха се преместили, откакто изгубихме връзка, така че ми спестиха горчивите спомени, които старата им къща щеше да пробуди. Сега живееха в просълзяващо скъп дом в Белсайз Парк и имаха вила в Котсуолдс.

Именно там щях да ходя утре. Едва след като приех поканата, научих, че има уловка.

— Поканили сме още няколко души — съобщи ми Джейсън. — Аня иска да те запознае с една дама. Тя е адвокат по наказателни дела, така че би трябвало да имате доста общи теми. Сещаш се, полицейски истории и подобни. Плюс това не е омъжена. По-точно е разведена, което е все същото.

— Значи за това става дума? Опитвате се да ме уредите с някого?

— Не аз, Аня — обясни приятелят ми подчертано търпеливо. — Но запознанството с красива жена няма да те убие, нали? Ако се харесате, прекрасно. Ако ли пък не, какво толкова? Просто ела и каквото стане.

В крайна сметка се съгласих. Знаех, че двамата с Аня имат добри намерения, пък и купонджийският ми календар не беше препълнен напоследък. Сега обаче перспективата да прекарам празниците с непознати ми се струваше ужасна идея. Е, вече е твърде късно. По-добре се възползвай, доколкото е възможно.

Уморено се надигнах и се захванах с вечерята. Когато телефонът звънна, помислих си, че е Джейсън, който проверява дали ще отида. Не отричам, че ми хрумна да измисля извинение в последния момент, но после видях, че номерът на екрана е скрит. Реших, че е някое рекламно обаждане, и за малко да не вдигна, но старите навици се задействаха.

— Доктор Хънтър ли е?

Обаждаше се мъж и гласът беше твърде стар за телемаркетинг.

— Да, кой е на телефона?

— Аз съм инспектор Боб Лънди от полицията в Есекс… — Лънди говореше спокойно, даже бавничко, с по-скоро северняшки, отколкото крайбрежен акцент. Ланкашир, помислих си. — В неудобен момент ли ви хващам?

— Не, нищо подобно… — оставих бирата, напълно забравил за храната.

— Извинете, че ви безпокоя по празниците, но името ви ми даде главен инспектор Анди Макензи. Работили сте с него по разследване на убийство преди време?

Каза го като въпрос, но аз си спомнях Макензи достатъчно добре. Беше първият случай, по който работих, след като изгубих семейството си, и фактът, че чувах името му точно когато мислех за онези дни, бе странно съвпадение. По онова време Макензи беше само инспектор и връзката ни не се оказа от най-леките. По-скоро по моя вина, отколкото по негова. Затова бях благодарен, че ме е препоръчал.

— Точно така — отвърнах и се постарах да не възлагам големи надежди на разговора. — С какво мога да съм полезен?

— Съобщиха ни за забелязан труп в естуара[2] Солтмиър, на няколко километра по брега от Мърси Айлънд. Не можем да свършим кой знае какво тази вечер, но точно след изгрев има отлив. Имаме доста добра представа къде може да е изплувало тялото, затова ще започнем с претърсването и операцията по изваждане на останките веднага щом осветеността ни позволи. Знам, че звъня без предупреждение, но дали има възможност да се видим с вас там утре сутрин?

Сетих се за купона на Джейсън и Аня, но само за секунда. Щяха да ме разберат.

— Искате да съм на линия за изваждането?

И преди бях работил по случаи с удавници, но обикновено ме викаха, след като са извадили тялото. Съдебните антрополози се намесваха, ако има останки от скелет или тялото е силно разложено. Ако ставаше дума за скорошно удавяне и тялото бе в относително добро състояние, нямах работа там. А и това нямаше да е първата фалшива тревога, вдигната от плаващ чувал за боклук или вързоп с дрехи.

— Ако успеете да дойдете, да — обясни Лънди. — Трупът е забелязан късно следобед от неколцина яхтсмени. Планирали да го изтеглят на борда, но след това се приближили достатъчно, за да го подушат, и си променили намеренията.

И по-добре. Ако тялото бе започнало да мирише, това означаваше, че разлагането е започнало. Пренасянето му на лодка вероятно би нанесло още щети и, макар да имаше методи за различаване на посмъртните контузии от тези, предизвикани преди смъртта, винаги бе по-добре травмите да се избягват.

— Имате ли представа кой може да е? — попитах, докато си търсех химикалка и хартия.

— Един от местните изчезна преди шест седмици — отвърна Лънди и, ако не бях толкова развълнуван, сигурно щях да забележа колебанието му. — Смятаме, че има голяма вероятност да е именно той.

— Шест седмици е доста време за плаващ в естуар труп.

Нищо чудно, че яхтсмените са усетили миризмата. Не беше нечувано човешки останки да останат на вода седмици и дори месеци, но това обикновено се случваше в по-дълбоки води или в открито море. В естуар, където тялото би изплувало и оставало на сухо поне два пъти дневно, бих очаквал досега да са го забелязали.

— Не и в този — отвърна Лънди. — Напоследък не го използват толкова много лодки и е насечен от потоци и солени блата като гнездо на плъхове. Тялото би могло да се носи по него със седмици.

Драсках с химикалката в тефтерчето си в опит да я разпиша.

— А мъжът в неизвестност? Има ли подозрителни обстоятелства около изчезването му?

Инспекторът отново се поколеба:

— Нямаме причини да смятаме, че е замесен някой друг.

Спрях да драскам, доловил предпазливостта му. Ако нямаше замесен друг човек, оставаха вариантите естествена смърт, нещастен случай или самоубийство, а отношението на Лънди предполагаше, че не са първите два. Това обаче не обясняваше защо бе така уклончив.

— Има ли нещо специално в случая?

— Не бих го нарекъл точно "специално" — Лънди говореше с тона на човек, който внимателно си подбира думите. — Да речем просто, че сме под натиск да открием дали тялото е на този, на когото смятаме. Ще ви разкажа повече утре. Щабът ни е в стара стридоловна база, която е доста трудна за намиране. Ще ви изпратя упътване на имейла, но си оставете повечко време, за да стигнете дотам. В тази дива пустош сателитната навигация не е от особена полза.

След като затворих, останах да се взирам в празното пространство. Очевидно инспекторът не беше склонен да сподели по телефона всички подробности, но не се сещах какво има да крие. Самоубийствата изискваха внимателно отношение, особено когато става дума за семейството, но полицаите обикновено не бяха чак толкова сдържани.

Е, скоро щях да разбера отговора. Включително и на въпроса защо искат да присъствам при претърсването. Дори ако бяха прави и трупът е бил в естуара от седмици, обикновено не биха имали нужда от присъствието на съдебен антрополог, за да го извадят от водата, а едва когато останките са закарани в моргата.

Но нямах намерение да споря. Това беше първият случай, който ми предлагаха от цяла вечност, и се надявах, че е знак за промяна на отношението към мен. Господи, дано! Изведнъж дори мисълта за партито на Джейсън и Аня вече не ми изглеждаше толкова лоша. Щеше да се наложи да шофирам по-дълго до Котсуолдс, но операцията по изваждането не би трябвало да отнеме цял ден. Ще разберат, ако закъснея.

Отидох да си събера багажа в по-весело настроение, отколкото от седмици.