Мъртви води

5

Крачеше в средата на пътя с гръб към мен. Скочих на спирачката и завъртях волана с всички сили. Последва къртещо зъбите скърцане, когато колата задра странично в живия плет, и зверско друсане, когато гумите засвириха по затревения банкет. Предната врата се изравни с непознатия и се чу ясно тупване от удара. Призля ми, чувствах се нереално изпразнен, докато се борех с колата и под съпровода на трошащите се клони успях да я спра на чакъла след зловещо пързаляне.

Залитнах срещу колана, а главата ми се люшна, когато инерцията ме изпрати обратно в седалката. Боже, помислих вцепенено, с препускащо сърце, докато се обръщах да погледна назад.

Мъжът все още стоеше по средата на пътя.

Очаквах да видя тялото му проснато на асфалта или да го намеря да лежи в плета. Да го видя така — на крака и очевидно жив и здрав, ми подейства като неочаквано изкупление. Разтреперан, отворих вратата и слязох.

— Добре ли сте? — попитах.

Непознатият ме погледна празно с оцъклени очи, хлътнали в издължено и изсушено лице. Беше висок и слаб като скелет, носеше стара и мазна кафява ветробранка и гумени ботуши. Посивяващата му коса бе сплъстена и от бледото му лице на туфи стърчеше келява брада. С две ръце притискаше нещо към гърдите си и чак когато наклони глава към мен, осъзнах че е чайка.

— Добре ли сте? — повторих и пристъпих към него. Той се отдръпна със страх и видимо объркване. Колкото и да беше висок, изглеждаше някак уязвим. Спрях и вдигнах ръце. — Няма нищо, просто исках да се убедя, че не сте пострадали!

Непознатият размърда устни, сякаш се канеше да каже нещо, после отклони поглед. Закрачи по пътя, все още притиснал чайката към себе си.

— Не, почакайте… — подех, но той не ми обърна внимание. Ботушите му шляпаха около дългите му щъркелови крака, докато минаваше покрай мен, все едно въобще не съм там. Внимание ми обърна само чайката в обятията му, която извърна глава и запримигва към мен с гневно око.

Ама че работа… Проследих отдалечаването на непознатия, все още разтърсен от разминаването на косъм. Ако бях взел завоя малко по-бързо, несъмнено щях да го ударя. Глупаво място, на което да стои човек, но окъсаните му дрехи и поведението му предполагаха наличие на сериозни психични проблеми. Не бях сигурен какво да правя и просто зяпах подире му. Не беше по правилата просто да напусна произшествието, но не виждах особени варианти. Не беше пострадал и макар че ходенето по пътя го поставяше в опасност за самия него, както и за шофьорите, не можех физически да го спра. Освен това изглеждаше способен да покрива големи разстояния с тънките си крака — вече бе изчезнал от поглед зад съседния завой.

Огледах за последно празния път и се прибрах в колата. Не беше ударена сериозно, макар че клоните на глога белязаха боята, когато се изтеглях от плета. Стисках зъби, докато деряха калниците и вратите, и се стараех да не мисля за ремонта.

При потеглянето погледнах часовника на таблото. Все още имах време да стигна за брифинга, но не можех да си позволя да се бавя повече. Главоболието ми се влошаваше, а раздрусването от рязкото спиране не подобри положението. Отворих прозореца, за да влезе свеж въздух, и продължих да карам бавно да не би опърпаният тип да реши да спре на още някой завой. Но не го видях нито зад следващия, нито зад по-следващия. Тъкмо започнах да се отпускам с мисълта, че е хванал напряко през полето, когато взех поредния завой и го забелязах.

Вървеше си в средата на пътя право пред мен.

Ох, да му се не види… Намалих и го доближих. Непознатият не се обърна и не показа признаци, че ще се отдръпне. Просто продължи да си върви с все същата скорост, притиснал здраво чайката към гърдите си. Инстинктивно посегнах към клаксона, но не го натиснах. Нещастникът очевидно и бездруго беше на нокти и не исках да го плаша.

— Да те хвърля донякъде? — предложих.

Надали идваше отдалеч и все щях да имам време да го оставя, ако живее наблизо. Това би го махнало от пътя и би успокоило съвестта ми. Много принципно, подигра ми се тихо гласче. Усмирих го с мисълта, че винаги мога да се обадя на социалните служби, ако знам къде живее. Точно сега трябваше да съм на друго място.

Но мъжът, който крачеше пред колата, не отговори. Зачудих се дали не е глух, така че го повиках отново. Този път леко помръдване на главата показа, че ме е чул.

Просто не ми обръщаше внимание.

Въпреки добрите си намерения, започвах да се ядосвам. Опитах друг подход.

— Ще ме пуснеш ли да мина?

Пак не получих отговор. Огледах процепа между него и глога и се зачудих дали ще успея да мина, но зарязах идеята. Пътят беше прекалено тесен и опитите за заобикаляне на пешеходци с кола рядко завършват добре.

Колата ми ръмжеше на първа скорост, докато се взирах във високия тип с мръсния шлифер пред мен. Той продължаваше да си върви по пътя, все тъй понесъл чайката.

Обмислих варианта да сляза от колата и да се опитам да го убедя да се дръпне, но съзнавах, че така само ще се забъркам в проблеми. Макар да бях просто лекар, не психиатър, този човек очевидно имаше проблеми. Нямаше начин да предвидя как ще се държи, ако се почувства заплашен.

А и вече личеше, че е притеснен. Беше започнал да крачи по-бързо и накланяше глава настрани, като хвърляше погледи през рамо. Каквото и да му имаше, беше уязвим и уплашен — и аз не му помагах.

С въздишка изостанах и оставих колата почти да спре, така че непознатият да напредне. И сега какво? Бях потънал в студена пот и ми се гадеше, дъвчех устната си и се ядосвах за изгубеното време. Той като нищо щеше да продължи така километри напред. Какво прекрасно извинение да закъснея за брифинга!

Или напълно да го изпусна. Навигацията най-после се ориентира и джипиесът започна да изчислява къде съм. Лънди ме беше предупредил да не разчитам на уреда, но се нуждаех от алтернативен маршрут. Поне от отбивка, та да мога да се размина с човека пред мен. Открих черен път, който явно се събираше с този след малко повече от километър. Щеше да ме отведе право в солените блата на Бакуотърс, но само за кратко. Едно беше сигурно — ако не сторех нещо, щях да закъснея.

Шосето пред мен беше чисто. Потеглих пак и гледах как стрелката на екрана отбелязва положението ми все по-близо до завоя. Не виждах и следа от пешеходеца. Пак се запитах кой ли е и каква е историята му. Къде беше тръгнал с проклетата чайка?

Почти пропуснах отбивката. Беше просто процеп във високия глог — еднолентов път, който отбиваше под прав ъгъл. С надежда да не се натъкна на друга кола, тръгнах по него. Асфалтът беше натрошен и буренясал с изключение на двата успоредни коловоза, прокарани от преминали преди мен пътници. Плетът ме насочваше между стените си и ми пречеше да видя накъде карам. Според картата следваше Т-образно кръстовище с друго шосе, което водеше нагоре. Достатъчно беше да завия по него и да го следвам около километър и половина, за да се върна на пътя, от който току-що слязох. Все още имах достатъчно време да стигна за брифинга, казах си, а после плетът свърши и видях какво лежи пред мен…

Пътят влизаше в река.

Широка ивица вода се стелеше пред мен и отрязваше достъпа до другата страна. Не беше река, осъзнах, а приливен поток. Сигурно се вливаше в естуара и сега беше наводнен от прииждащата вода. Толкова навътре в сушата покачването отнемаше повече време, но водата вече беше покрила по-голямата част от тинестото дъно на потока. Пътят, който навигацията ми обеща, представляваше само тънък брод — тясна ивица чакълен насип. Пресичането при отлив не би било проблем, но големи участъци от брода вече бяха потопени и той се смаляваше право пред очите ми.

Изругах и спрях колата. Нямаше къде да обърна и не бих се наел да карам на заден по криволичещия коловоз. Казах си да запазя спокойствие, докато се взирах в бързо потъващия брод.

Потокът тук не беше много широк и от другата страна виждах Т-образното кръстовище с шосето, по което възнамерявах да тръгна. Беше агонизиращо близо. Водата, покриваща брода, все още бе плитка, не виждах каква разлика има с карането по наводнен път. Но нямаше да остане в това положение много дълго — ако се канех да пресека, трябваше да го сторя сега.

Е, какво да бъде? Тръгваш или оставаш? Всъщност нямаше варианти. Дадох на скорост и подкарах през брода.

Под гумите захрущя чакъл, после го заглуши съскането на пръските. Поддържах скоростта ниска, без да отпускам газта и не свалях очи от едва видимата ивица пред мен. На места изчезваше изцяло и се налагаше да държа волана изправен и да се надявам, че няма завои. Кокалчетата ми побеляха от стискане, докато гледах как водата се разделя пред колата като пред лодка. Но отсрещният бряг се приближаваше и, когато подминах средата, се поотпуснах.

Почти стигнах, помислих си, и изведнъж колата се разтресе, когато едното предно колело хлътна в невидима дупка.

Не беше много дълбока, но и малко стигаше. Предницата на колата се наклони и загреба вода, а двигателят веднага угасна.

— Не! — възкликнах и побързах да запаля. — Не, не, не…

Двигателят кашля достатъчно дълго, за да ми даде надежда, след това замлъкна.

Пак завъртях ключа с надежда да постигна някакъв резултат.

— Хайде де!

Двигателят изхърка, преди да замлъкне. Опитах пак и после още веднъж, но не чух дори избръмчаване. Седях в настъпилата тишина, вцепенен от връхлетялата ме нова катастрофа. Отсрещният бряг не беше на повече от няколко автомобилни дължини. Погледах го, а после отворих вратата на колата и скочих. Водата беше адски студена и ми стигаше до коленете. Преля през прага и се просмука през ботушите и панталона ми. Течението дърпаше изненадващо силно и си спомних думите на Лънди, че приливът прииждал по-бързо от тичащ човек.

Нямах намерение да тичам обаче. Прозорецът на шофьора бе все още отворен, така че бързо хлопнах вратата, за да не влезе вода в купето и посегнах навътре да завъртя волана с ръка. След това опрях рамо и започнах да бутам. Колата се залюля напред и спря. Гумата продължаваше да е здраво заседнала в дупката. Изпсувах и напънах, натисках здраво, забил пети в чакъла. Не успях да преодолея ръба на дупката, но този път очаквах съпротивлението. Щом автомобилът се върна назад, пак напънах и използвах собствената му инерция, за да го освободя.

Да! Колата тромаво се понесе напред. Продължавах да бутам, а водата плискаше около коленете ми, докато се борех да задържа гумите в движение. Вече едва различавах брода, тъй като приливът го наводняваше все повече, но държах предната броня прицелена там, където чакълът водеше към отсрещния бряг. Водата дърпаше краката ми, докато нахлуваше. Ставаше все по-трудно да бутам, но всеки метър, който успявах да преодолея, ме отвеждаше по-близо до сушата. Бях влязъл в ритъм… когато колата внезапно спря. Хванах се за нея, понеже изгубих равновесие и веднага осъзнах какво е станало. Гумите бяха попаднали в нова дупка.

— Недей така! — изпъшках и се опитах отново да освободя машината с люлеене.

Този път нямах късмет. Напъвах срещу колата, краката ми се пързаляха и потъваха в чакъла, докато се опитвах да набера инерция, но тя не помръдваше. Задъхан, изоставих опитите си. Нямаше да тръгне, ако не успея да й проправя път. Вече бях затънал до бедрата. Свалих якето си, сложих го на покрива и си навих ръкавите, преди да бръкна в ледената вода и да потърся дупката, в която беше хлътнала гумата. Остри камъни и черупки издраха пръстите ми и се врязаха в безчувствените им връхчета, докато се опитвах да ги разчистя.

Губех си времето — колата бе затънала твърде здраво. Ударих разочаровано по калника и се замислих дали в багажника случайно не нося нещо, с което да копая. Капакът на хладилната чанта не ставаше за лопата, но пак щеше да е по-добре от голи ръце. Държах се за колата, за да не се подхлъзна в пролива, и изджапах до задната й част. Но още докато отварях багажника, вече знаех, че няма да има полза. Водата се надигаше твърде бързо. Вече газех толкова дълбоко, че не бях сигурен дали ще успея да избутам колата дори по равното. Нямаше да е безопасно да остана в потока още дълго.

Въпреки това не бях готов да се предам. Водата не беше стигнала до ръба на багажника. Отворих го, като пренебрегнах торбата за боклук с рибарския гащеризон, който не бях имал време да облека, и придърпах хладилната чанта. Канех се да сваля капака, когато чух звук. Слаб, но съвсем ясен — рев на двигател. Надзърнах над багажника и зърнах сив метал иззад живия плет, който обкръжаваше пътя до потока.

Задаваше се кола.