Мъртви води

8

На следващата сутрин ме събудиха чайките. Шумните им крясъци ме измъкнаха от дълбокия сън, бяха толкова силни, сякаш се намираха в стаята заедно с мен. В клепачите ми напираше мека светлина, което беше странно, понеже спях на спуснати завеси. Опитах се да пренебрегна и двете — не ми се ставаше, но след това отворих очи. Втренчих се в непознат заострен покрив с боядисани в бяло греди, без ни най-малка представа къде съм. След това си спомних.

Значи все още бях жив.

Полежах известно време, уютно стоплен под завивката. Не изпитвах особено желание да помръдна, докато предпазливо проверявах как се чувствам. По-добре, реших. Много по-добре.

И гладен.

Това беше добър знак. Почти не бях ял снощи. След като Рейчъл Дерби си тръгна, за кратко поумувах върху идеята да взема душ, но не смятах, че ще ми стигнат силите. Взех два парацетамола да сваля температурата, отворих си кутия доматена супа и я сложих да се топли на електрическия котлон, докато си събуя все още мокрите панталони. Хапнах, колкото можах — треперех толкова силно, че лъжицата дрънчеше по паницата.

Но нямах апетит. Оставих повечето супа неизядена, изпълзях в леглото и дръпнах завивката над главата си. Всичко ме болеше и, докато поредното втрисане ме разтърсваше, пак се запитах дали в ден, пълен с лоши решения, идването тук вместо в болница не е било най-лошото от всички. Няколко часа се унасях и се будех трескаво, но в някакъв момент съм заспал както трябва.

Сега, като си погледнах часовника, видях, че минава десет. Взирах се в дървените греди над мен и се вслушвах в стърженето на птичи крачета по покрива. Нищо чудно, че звучаха все едно са вътре — практически така си и беше. Чуваше се и друг шум, идентифицирането на който ми отне повече време. Намирах се на горния етаж на стар хангар за лодки, с пристан отдолу. Явно приливът прииждаше и звукът, който ме учуди, беше нежното плискане на вода под дюшемето на пода.

Седнах внимателно и спуснах крака от леглото, като се позабавих, преди да се изправя. Все още се чувствах безсилен, но определено много по-добре от предния ден. Инфекцията в крайна сметка не се бе оказала предвестник на сепсис, а просто някакъв краткотраен вирус, който или антибиотиците, или собствената ми имунна система бяха прогонили. Ако не пресилвах нещата, след ден-два щях да съм съвсем добре.

В момента умирах от глад. Сбръчквайки нос, осъзнах, че имам и спешна нужда от душ. Колкото и да бях гладен, щеше да ми е по-вкусно, ако преди това съм се изкъпал. Банята беше компактна, но добре измислена — като всичко останало в студийния апартамент. Стоях дълго време под горещите камшици на водата, наслаждавах се на жиленето й. Чист и избръснат, сега вече се преоблякох в дрехите, които бях взел за престоя при Джейсън и Аня. След това отидох да се погрижа за закуската.

В хладилника намерих мляко, масло и яйца, на кухненския плот имаше и половин хляб и неотворен буркан с мармалад. Опекох две филийки и си изпържих яйца, докато заври водата за кафето. Нахраних се стръвно на малката маса в трапезарията и после си опекох още филийки, които намазах с масло и мармалад.

След като закусих, се почувствах по-добре, отколкото от няколко дни насам. Направих си още едно кафе, занесох го до еркерния прозорец и погледах как чайките се люлеят в полупълния поток, преди най-сетне да си позволя да обмисля положението, в което бях попаднал.

Грешката беше тъпа, откъдето и да я погледнеш. Лънди ми бе споменал, че Ема Дерби, предполагаемата жертва на Лео Вилиърс, е омъжена. Не ми беше хрумнало, че може да има различна фамилия от тази на съпруга си. Дори когато Траск спомена жена си, не успях да направя връзката, понеже бях приел, че говори за Рейчъл.

Сестрата на Ема Дерби.

Размерите на гафа ме потресоха. Нищо чудно, че всички бяха толкова нервни. За Траск и семейството му вчерашният ден несъмнено е бил мъчителен. Дори ако полицията не им го е съобщила, със сигурност са чули за находката в делтата от хорските слухове. И въпреки че Ема Дерби се водеше в неизвестност от прекалено дълго време, за да са нейни тези останки, семейството й със сигурност си е задавало въпроси. Всички бяха наясно че, ако трупът не е нейният, вероятно принадлежи на човека, който я е убил.

Рейчъл практически каза същото предишната вечер: Денят беше странен. Твърде емоционален. За всички ни. Трепнах при мисълта колко безчувствен съм изглеждал в очите им. Представих се като консултант на полицията и те са сметнали, че знам кои са. Но личните ми проблеми така ме бяха заслепили, че буквално се наложи да прочета името на проблема буква по буква. И то едва след като нахлух в живота на скърбящото семейство.

Не можех да променя случилото се. В момента бях в състояние само да поднеса извинения и да оставя домакините си на спокойствие колкото се може по-бързо. Макар че колата ми продължаваше да стои повредена пред дома на Траск в празничната неделя, май щеше да се окаже по-лесно да го кажа, отколкото да го направя.

Допих си кафето и се обадих на пътна помощ. Както бе казала Рейчъл, в къщата за гости имаше сигнал, макар и слаб. Намерих място до прозореца, където изглеждаше по-силен, но когато позвъних и избрах опцията "случаят не е спешен", се озовах на изчакване. Докато чаках да говоря с някого, огледах помещението. Беше простичко, но добре планирано — място, където бих останал по-дълго при други обстоятелства. Съпругата на Траск очевидно е имала талант. В мига, в който си го помислих, забелязах рамкираните фотографии, подредени до стената. Спомних си, че Лънди спомена нещо за фотографските й занимания. Тръгнах натам с любопитство и изгубих сигнала веднага щом отстъпих от прозореца.

Набрах пак номера и отново се оказах на изчакване. Страхотно. Превключих телефона на високоговорител, сложих го на перваза и приближих снимките. Очевидно чакаха да бъдат окачени по стените, така че се съмнявах някой да има против да ги разгледам. Бяха около дузина, с различни размери, но всичките черно-бели. В долния край на всяка се кипреше един и същ жизнерадостен подпис: Ема Дерби.

Бяха предимно натюрморти и пейзажни снимки. Имаше една на къщата за гости и на потока, обгърнат от зловещи сенки сред тъмната огледална вода. На друга се виждаше морската крепост, слънцето танцуваше по вълните, а тя самата бе изкусно очертана на фона на черно-белия залез. Не бях специалист, но снимките ми се струваха много прилични, макар и малко клиширани. Една в частност — снимка на лъскав хромиран мотор на пясъчния бряг — беше толкова очевидно режисирана, че практически крещеше "плакатно изкуство".

Имаше само един портрет. Беше на привлекателна жена с дълга тъмна коса, която рамкираше усмихнато срещу фотоапарата лице; беше гола, като изключим елегантно нагънатия бял чаршаф. Заглавието, със същия почерк като подписа, гласеше просто "Аз".

Беше първата снимка на Ема Дерби, която виждах. Дори предвид угодническото естество на автопортрета, жената беше наистина хубава. И очевидно го знаеше. Нужна е много самоувереност — или суетност, — за да позираш по такъв начин. В очите й се четяха наслада и самодоволство, в наклона на брадичката се забелязваше намек за арогантност. Знаех, че е нечестно да се съди така, но беше трудно да си представя уверената жена от снимката да се примири с отдалечено място като Бакуотърс. Или с брак с Траск, помислих си, по-стар мъж със син тийнейджър и малка дъщеря. Лънди ми беше споменал, че Ема Дерби се е преместила тук преди две-три години, когато се омъжила, така че явно не беше майка на Фей и Джейми. Инспекторът каза също, че бракът й не вървял още преди аферата с Лео Вилиърс. Започвах да разбирам защо.

Загледан в снимката, потърсих прилики между сестрите. Забелязвах ги в областта около очите, както и в разкошната тъмна коса, но ако не знаех за роднинската им връзка, не бих се досетил. Рейчъл Дерби не беше така очевидно привлекателна, но и не ми се струваше, че би разчитала толкова на грим и осветление.

И ето ти поредното рязко отсъждане. Записаният глас от високоговорителя на телефона продължаваше да ме моли да остана на линия, докато преглеждах останалите рамкирани снимки. Тъкмо ги бях върнал до стената, когато на вратата се почука.

Подскочих виновно, все едно ме бяха хванали да правя нещо нередно. Уверих се, че снимките няма да изпопадат и отидох да видя кой чука.

В първия момент се разочаровах, когато отворих и видях Траск. Носеше същото опърпано велурено яке като вчера, макар че днес суровото му лице бе гладко избръснато. Държеше ботушите ми в едната си ръка, а в другата — хладилна чанта, навярно тази от колата ми.

— Може ли да вляза?

Отдръпнах се, за да го пропусна вътре. Той огледа студиото, сякаш не го беше виждал преди.

— Да ти предложа кафе? — попитах.

— Не, няма да се бавя. Реших да видя как си.

— По-добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Ето, донесох ти ги… — той ми подаде ботушите, а хладилната чанта остави на пода. — Рейчъл ги изсуши нощес, но вероятно ще искаш да се почистят. Иначе солта ще ги разяде.

— Благодаря! — оценявах жеста, но мислех, че истинската причина за посещението му беше да се убеди, че наемателят им е преживял нощта. Не го винях. — Виж, искам да се извиня за снощи. Нямах представа кои сте. Нямаше да ви поставя в такова положение, ако знаех.

— Да, разбрах — той сви рамене. — Нямало е как да знаеш. И не биваше да приемам, че си наясно.

Погледна към хладилната чанта и бръчките по лицето му се вдълбаха. Или беше моята, или приличаше точно на нея и си помислих, че всеки момент ще ми обясни защо я е донесъл.

— Джейми сам предложи да поработи върху колата ти — смени темата Траск. — Солената вода щеше да съсипе двигателя, ако беше останала още дълго в това положение. По принцип първо бих се разбрал с теб, но предположих, че би искал да си тръгнеш, така че му казах да се захваща. Надявам се, нямаш нищо против.

Разбирах, че искат да ми видят гърба, но не бях съвсем сигурен доколко е добре синът на Траск да се заема с колата. Вчера не ми изглеждаше особено готов да помага. И макар да не исках да изглеждам неблагодарен, ако проблемът се окажеше толкова сложен, колкото Джейми бе предположил, изпитвах смесени чувства относно възможността да поверя возилото си в ръцете на тийнейджър.

Внимателно подбрах думите си.

— Мислех, че трябва да се закара в сервиз. Може ли да я оправи тук?

— Стига солта да не е разяла двигателя прекомерно, според него ще успее. Не се притеснявай, Джейми знае какво прави. Той сам стегна лендроувъра си, белия, от нулата. Спестяваше и си го купи, когато беше на петнайсет, като ремонтираше каквото може и купуваше резервни части от моргите и онлайн. Напълно способен е да свали и почисти двигател.

Прозвуча ми по-скоро като разяснение на факт, отколкото като хвалба. Искаше ми се, разбира се, предложението да е било направено вчера, но бяха имали достатъчно проблеми, без да се налага да спасяват и мен.

— Все още мога да повикам пътна помощ — казах. — Не очаквам сина ти да се откаже от почивните си дни.

— Той няма против, хоби му е. Ако останеш доволен от работата му, ще приеме заплащане. Догодина ще постъпи в университет, така че парите ще са му от полза… — Траск наклони глава към телефона, който в момента ми свиреше тихо музика. — Не ми изглежда майсторът да се е запътил насам.

Прав беше. Вероятно щях да си тръгна по-бързо, ако синът му успее да ремонтира колата, отколкото ако чаках пристигането на пътната помощ. Но ми хрумна и нещо друго. Погледнах ключовете за колата ми, оставени на кухненския плот.

— Как е отворил капака?

— По същия начин, по който отворихме и багажника. Оставил си колата отключена.

Явно съм бил по-зле, отколкото предполагах. Спомних си, че взех чантата си от багажника, докато Рейчъл товареше лендроувъра, но и животът ми да зависеше от това, не можех да се сетя дали след това съм заключил. Припряно се замислих какво държа отзад: кален гащеризон и ботуши плюс куфарчето, в което се намираха работните ми инструменти. Нищо поверително или притеснително, но обикновено бях по-внимателен.

— Ето затова я донесох — Траск се накани да побутне хладилната чанта с ботуш, но се спря, преди да я докосне. На лицето му се изписа отвращение. — Джейми забеляза миризмата. Не я отворихме, но наистина не искам това чудо пред къщата си!

Като го спомена, вече и аз усетих миризмата — наситена амонячна смрад, която лъхаше от кутията. Наведох се и отворих капака. Смрадта внезапно се усили. Траск отстъпи крачка назад.

— По план вчера бях тръгнал на гости у приятели — обясних и го оставих да види сиренето и виното. Ледът, в който ги бях опаковал, отдавна се беше стопил. Виното не беше пострадало, но липсата на охлаждане не беше подобрила вкусовите качества на узрелия камамбер.

Траск ги зяпна стреснато, после се разсмя.

— Исусе, помислих си… така де, сещаш се!

Сещах се. Предвид професията ми, беше приел, че в кутията има някаква зловеща улика. Гримасата му се уталожи в обичайните дълбоки бръчки, щом веселието му отшумя.

— Обади ми се инспектор Лънди — каза той, опитвайки се да звучи равнодушно. — Не беше официално, просто… от любезност. Каза ми, че намереният вчера труп почти със сигурност е на Лео Вилиърс.

Изненадах се, но само за миг. Лънди несъмнено познаваше семейството от изчезването на Ема Дерби. Успокояването на тревогите им може и да не влизаше в стандартните процедури, но беше извънредно хуманен жест. Заради него инспекторът се издигна в очите ми.

Въпреки това не беше редно да си позволявам коментар. Кимнах неопределено, а Траск намръщено се загледа в пода.

— Виж, вчера беше… е, малко дадохме на късо. Джейми се надява да оправи колата най-късно следобед, но няма как да е сигурен, преди да оцени размера на щетите… Но ако отнеме повече време… — Той сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Казвам само, че така или иначе къщата се дава под наем, така че ако трябва, може да останеш още една нощ.

Не беше най-гостоприемното предложение, но разбирах защо се чувства раздвоен.

— Благодаря, но предпочитам да се прибера.

Домакинът кимна с рязък жест, сякаш се опита да прикрие облекчението си.

— Твоя работа. Предложението ще важи, ако си промениш мнението.

Когато Траск излезе, извадих съсипаното сирене от хладилната чанта и колебливо го подуших, преди да преценя, че вече се е развалило. Увих го в найлоновата торба, която намерих на кухненския плот. Хладилната кутия продължаваше да смърди, така че я измих, за да се отърва от миризмата. Дори това малко усилие ме разтрепери, затова си направих чаша чай и седнах пред прозореца. Мисълта за грешното предположение на Траск отново ме накара да се усмихна. Разбираемо беше. И не можех да го виня, че не желае парче от труп пред къщата си.

Знаех от опит какво е.

Неясна мисъл се опита да разбуди подсъзнанието ми, но ми се изплъзна почти веднага. Почувствах се по-добре след кратката почивка и след като си допих чая и измих чашата, отидох да огледам ботушите, които Траск ми беше върнал. Не бяха пригодени за накисване в морска вода, но като изключим лекото втвърдяване, все още бяха годни за носене. Канех се да ги оставя, когато неясното притеснение се върна. По-силно този път. Взирах се в ботушите и се опитвах да се сетя какво съм пропуснал. И изведнъж ме осени.

— О, идиот такъв! — изпъшках.