Мъртви води

16

Хванах такси за Уилитс Пойнт. Лънди ми каза, че може да уреди да ме откарат, но предпочитах да се оправям сам. Не се бях сетил обаче, че ще се наложи да давам указания на шофьора. Той беше младеж и изглеждаше все по-нещастен, докато цивилизацията отстъпваше пред оплетения лабиринт от канали, които си проправяха път през равнината.

— Сигурен ли си, че знаеш накъде си тръгнал, друже? Наоколо няма нищо! — възкликна той нервно, когато еднолентовият път се усука около себе си, преди да мине по малък и гърбав мост.

Надявах се, че знам. Разпознавах отделни участъци, но от Лондон бях минал по маршрут, различен от този към моргата и не внимавах особено, докато полицаите ме возеха на идване. Освен това денят гаснеше, а потоците и каналите бяха набъбнали от завръщащия се прилив и пейзажът изглеждаше съвсем различно.

Накрая реших, че ще е по-лесно да се върна пеша, ако взема грешния завой, вместо да разкарвам таксито и казах на шофьора, че ще извървя оставащия половин километър. Той се ободри още повече, когато му дадох бакшиш, и ми помаха весело, след като тромаво обърна таксито на тясното шосе и изчезна обратно откъдето беше дошъл. Постоях още малко, заслушан в заглъхващия рев на автомобилния двигател и тихото плискане на вълните в канала, а после тръгнах по банкета на празния път.

Кларк ме беше помолила да остана в моргата, след като установих, че отделеното стъпало принадлежи на останките от Бароус.

— Ако това не е Лео Вилиърс, искам да знам кой, по дяволите, е — заяви, преди да излязат заедно с Лънди. — Възраст, произход и всичко друго, което може да ни помогне да стесним идентификацията или установим момента на смъртта. Ще можете ли да ни помогнете с тази задача, доктор Хънтърс?

— Ще сторя всичко по силите си — отвърнах и се обърнах към Фриърс. — Намерихте ли някакви ларви или какавиди, останали в дрехите?

— Не, но ако е престоял във водата, не бих и очаквал да има.

Аз също, но въпросът не беше в това. Конските мухи са ужасно упорити. Дори зимно време слабата слънчева светлина стига да вдигне температурите достатъчно, че да ги извади от скривалищата им. Но те не могат да снасят яйца под водата и, макар че трупът е бил на милостта на стихиите при отлив, никакви яйца не биха оцелели след последващото потапяне. Така че, ако имаше признаци за активност на мухи, това щеше да означава, че останките са прекарали на повърхността повече време от интервала между приливите. Това значително би променило скоростта на разлагане и следователно времето, изминало от момента на смъртта.

Ако липсваха ларви на мухи, можехме да изключим поне този вариант.

Фриърс продължи да се занимава с аутопсията на останките от бодливата тел, а аз се захванах със собствената си зловеща задача.

Не мисля, че някой от нас вече се съмняваше, че Вилиърс е изфабрикувал собствената си смърт. Онова, започнало като самоубийство, внезапно се бе превърнало в разследване на убийство и този път разполагахме с труп, който сочеше директно към Лео.

Дори адвокатите на таткото не можеха да оспорят тези факти.

Бях оптимист, че ще успея да снабдя Кларк с още информация за неизвестното лице, намерено в дрехите на Лео Вилиърс. Започнах с оглед на рентгеновите снимки, направени преди аутопсията. Пръстите чукче на стъпалото от маратонката предполагаха, че това е по-възрастен индивид, но от видяното на снимките положението изглеждаше по-различно. Ставите му ми се струваха в добро състояние, почти без възрастови изменения.

Мислех по въпроса, докато изучавах рентгеновите снимки на стъпалото. Вторият пръст например беше зле деформиран и, ако възрастта не се явяваше фактор, щеше да рече, че причината е или вродена, или професионална. Загледан в този пръст, предположих, че вероятно е именно резултат от работата на жертвата. Но за да науча повече, трябваше да огледам самите кости, а имаше само един начин да се постигне това.

Оголването на разлагащ се човешки труп от всички меки тъкани не е приятно занимание. Сложих си гумена престилка и дебели гумени ръкавици и свалих колкото ми беше по силите с нож и ножици, режех толкова близо до костите, колкото можех, без да ги докосна. Тъканите щяха да бъдат съхранени заедно с органите и останалата част от трупа за погребение или кремация, щом изтръгнем цялата възможна информация.

На масата за аутопсии остана зловеща поредица кости — като рисунка на клечковидно човече, по-скоро анатомична карикатура, отколкото човешко същество. Дори при това положение не бях приключил. Внимателно прерязах хрущялите на ставите, като постепенно разглобих останките като скелет на пиле. Разединените кости слагах в големи бидони със слаб разтворител, в който ги оставих да се накиснат през нощта в лабораторна камина[11]. Понякога оголването на скелета по този начин се оказва времеемко занятие, а преди костите да са готови за оглед, се изисква многократно накисване в топъл разтворител и обезмаслител. Но това е излишно в случаите, когато останките са разложени колкото тези, особено предвид дългия им престой в потока, който и бездруго бе започнал процеса. До сутринта костите би трябвало да са достатъчно чисти, за да мога да ги проуча и да снабдя Кларк с още информация.

Щом оставих бидоните да клокочат тихичко, нямах повече работа в моргата. Отидох да потърся Фриърс, но Лан — младата сътрудничка, ми каза, че вече си е тръгнал. Аутопсията явно не бе отнела много време, но това не ме изненада. Един патолог нямаше да успее да научи особено много от труп, разложен така, както онзи от потока.

Това беше в моята област.

Бях разочарован, че няма да имам възможност да науча какво е узнал Фриърс. Въпреки че този път обстоятелствата бяха различни, това беше втората пропусната от мен аутопсия. Но събитията от деня ме смазаха още докато си събличах престилката и се миех в съблекалнята. Струваше ми се невъзможно тази сутрин да съм пил кафе с Рейчъл в Крукхейвън. Денят се оказа дълъг, а тежестта в крайниците ми, докато се влачех по пустия път, ми напомни, че все още не съм се възстановил напълно от болестта.

Зарадвах се, когато стигнах отбивката за Крийк Хаус, въпреки че мисълта да се видя отново с Рейчъл пробуди в мен не само трепет, но и притеснение. Казах си, че нямам причини и за двете. Очуканият бял дифендър беше паркиран до горичката, но сивият лендроувър на Траск не се виждаше никъде. Собствената ми кола стоеше малко по-встрани, странна позната нотка сред чужда обстановка.

Проправих си път през дърветата и изкачих стъпалата до предната врата. През матираното стъкло видях светлина — топло, уютно сияние, което ми се стори илюзорно, предвид преживяванията на семейството. След това вратата се отвори и пред мен застана Рейчъл.

И тя изглеждаше уморена, но ми се усмихна.

— Здрасти.

Без да пита, отстъпи встрани и ме пусна вътре. Бях влизал в къщата сутринта, за да сменя мокрите си дрехи, но не й бях обърнал особено внимание. Оказа се от проектите с разменено местоположение, където семейната баня се намира на долния етаж. Предположих, че и спалните са разположени тук, долу. Домът имаше скандинавско излъчване, макар че беше твърде добре обживян, за да го нарека минималистки. Белите стени бяха нашарени и очукани с отпечатъци от ботуши и велосипедни гуми, на боядисаното дюшеме в безредие се валяха разнообразни обувки и гумени ботуши. Дървени стъпала водеха към горния етаж, откъдето чувах тиха музика.

— Как е Фей? — попитах, а Рейчъл затвори след мен. Надушвах лек аромат на сандалово дърво. Твърде лек за парфюм, по вероятно сапун или шампоан.

— Сърди се на инжекциите, което е добър знак — каза тя с усмивка. — Задържаха я под наблюдение за всеки случай. Няма сериозни порязвания, но й преляха кръв и е имала лека хипотермия. Андрю обаче смята, че утре ще си е вкъщи. Да ти предложа кафе или нещо друго?

— Няма нужда, дойдох просто да си събера нещата. И да върна тези…

Посочих якето на Траск и старите гумени ботуши, които все още носех. Рейчъл ги видя и се засмя.

— Да, разбирам защо би искал да се отървеш от тях. Виж, защо не ги свалиш и не се качиш горе за едно питие? Андрю е още в болницата, а Джейми отиде при приятел, така че тук няма никого. Компанията ти ще ми е приятна.

Коридорът беше осветен само от сиянието от горния етаж. Рейчъл носеше къса черна тениска, която едва стигаше до колана на джинсите й, слабите й ръце с все още запазен тен бяха голи. Усмихваше се колебливо и в погледа й забелязах следи от неувереност, отражение на това, което чувствах и аз. Напрежението ми се стопи и приех поканата.

— Звучи чудесно!

Очаквах дневната на къщата да е впечатляваща, но Траск бе надскочил себе си. Целият горен етаж беше с открит план, отделните зони — преградени с лавици с книги, за да създават илюзия за уединение. Теракотеният под бе застлан с разностилни килими, около камината бяха наредени удобни на вид дивани и кресла. Най-голямата част от стаята заемаше лъскава съвременна кухня, нисък дървен шкаф я отделяше от палисандровата маса с виенски столове.

Но най-впечатляваща беше стъклената стена, която обхващаше цялата фасада. Тази панорамна конструкция беше много по-изумителна от еркера в къщата за гости и гледаше право към потока, а френските прозорци извеждаха на дълга тераса. Отвъд нямаше нищо, освен притъмняващото небе над блатото и потока, почти потънали в здрача.

— Страхотна гледка — отбелязах.

Рейчъл хвърли поглед натам, сякаш огромната стена бе нещо, което вече не забелязваше.

— Андрю искал да е основната забележителност на къщата. Лично я планирал, след като се запознал с Ема. Не мисля обаче, че тя се вълнуваше колкото него… — стори ми се, че съжалява за признанието. — Е, как си ти? Няма лоши последици от поредното накисване в потока, нали?

— Не, добре съм.

— Изпрах ти дрехите. Якето ти е още влажно, така че по-добре задръж това на Андрю, докато твоето изсъхне.

— Благодаря — отвърнах изненадан. — Нямаше нужда.

— Нямаше нужда и ти да тръгваш с Андрю, но го стори… — тя се усмихна за миг. — Сигурно ще се наложи да инвестираш в нов чифт ботуши. Почистих ги, доколкото ми е по силите, но не са в особено добро състояние.

Не беше изненадващо. Това им беше второто мокрене за два дни.

— А кучето на Фей добре ли е? — попитах, понеже изведнъж осъзнах, че не виждам малкото мелезче никъде.

— Кейси? Ще се оправи. Наложи се ветеринарят да й сложи упойка, така че задържаха и нея под наблюдение… — Рейчъл се отправи към големия плот в средата на кухнята. — О, и преди да забравя — колата ти е готова. Джейми смени свещите.

— Кога? — Изненадах се, че е намерил време предвид всичко случило се.

— Следобеда. Взех го от болницата, след като бях при ветеринарите. Честно казано, според мен се зарадва, че има с какво да се занимава.

Предположих, че новината е добра, но не изпитах и капка от облекчението, което бях очаквал. Сега можех да шофирам от Лондон до моргата всеки ден. Пътуването щеше да отнема повече време, но вече нямах причина да оставам в Бакуотърс.

— Какво ще искаш за пиене? Чай, кафе или нещо по-силно? — попита Рейчъл.

— Хм? О, само кафе, благодаря.

— Ял ли си? Мога да ти направя сандвич — предложи тя. Не бях хапвал нищо от сутринта и напомнянето за това пробуди празния ми стомах. Домакинята се усмихна на колебанието ми. — Ще го приема като съгласие.

Седнах на стола до плота. На отсрещната стена имаше снимка на Ема с Фей и Джейми. "Лондонското око" се въртеше на заден фон и двете деца изглеждаха по-малки. Смееха се, а Джейми гледаше към мащехата си, която се усмихваше срещу фотоапарата. Приличаше на естествена сцена, но от усмивката на Ема лъхаше същата заучена поза като тази на автопортрета в къщата за гости.

Рейчъл се захвана да пълни чайника и да вади храна от хладилника. Забелязах напрежението й, докато режеше хляба. Внезапно спря и остави ножа.

— Трябва да попитам. Андрю каза, че си му споменал за… мъжа, който сте намерили днес. Не е жена. Така ли е?

— Да, така е.

— Значи определено не е Ема?

— Не, не е.

Рейчъл издиша и видимо се отпусна.

— Добре. Съжалявам, нямах намерение да те разпитвам. Просто… Така де, вече намериха два трупа? Какво, по дяволите, става?

— Не знам — признах. Което също беше истина.

Рейчъл кимна, после се усмихна извинително.

— Майната му, ще си сипя чаша вино. Искаш ли? Грубо ще е да пия сама.

Сетих се за антибиотиците, но бързо изтиках тази мисъл от ума си.

— Е, не ми се иска да съм груб.

Тя се разсмя — сладък гърлен смях, който се отприщи като бент. Налях виното, докато тя мажеше хляба с масло. Чукнахме се, преди да отпием.

— Боже, колко е хубаво! — въздъхна Рейчъл. Остави чашата си на гранитния плот и продължи да се занимава със сандвичите.

— Значи сега се връщаш в Лондон?

— Така предполагам.

— Но ще продължиш да работиш с полицията? Местната, имам предвид?

— Вероятно по-скоро в Челмсфорд, но да.

Рейчъл пресилено се втренчи в сандвичите.

— Би могъл да продължиш престоя си в къщата за гости, ако желаеш.

Предложението беше толкова неочаквано, че не знаех как да реагирам.

— Ами… не…

— Не, разбира се — припряно ми взе репликата от устата тя, — сигурна съм, че искаш да се прибереш. Просто си помислих, че… така де, ще ти спести време. Струва ми се безсмислено да шофираш напред-назад.

Така беше. Премислих всички причини, поради които не бива да приемам, не на последно място сред тях бе какво ще кажат Кларк и Лънди. Но бяхме минали етапа, на който всъщност имаше някакво значение. И щеше да има повече смисъл за мен да остана някъде в района. Знаех, че търся доводи за решение, което вече бях взел, но всички аргументи против ми се струваха по-непривлекателни от изчервяването, което се плъзгаше по шията на Рейчъл пред очите ми.

— Сигурна ли си, че няма да е проблем?

— Разбира се. Защо да е проблем? — тя ми се усмихна притеснено и гърдите ме стегнаха, докато я гледах как реди сандвичите в чиниите. — Е, разкажи ми нещо за себе си. Не пожела да се обадим на никого, когато беше болен, и знам, че не си женен. Разделени ли сте, разведен или…?

Имах чувството, че съм стъпил на твърде стръмен склон.

— Вдовец съм. Съпругата и дъщеря ми загинаха в катастрофа преди няколко години.

Постарах се да говоря равно. Думите вече бяха изгубили голяма част от ударната си сила, повторението притъпяваше болката в старата рана. Очите на Рейчъл се разшириха от изненада, тя се пресегна и сложи длан на ръката ми.

— Съжалявам — в гласа й прозвуча тъга, но не и неловкостта или притеснението, които бях свикнал да очаквам. Задържа ръката си още малко и после я отпусна. — На колко беше дъщеря ти?

— На шест. Казваше се Алис — усмихнах се аз.

— Хубаво име.

Така мислехме и ние. Кимнах. Изражението й беше омекнало.

— Затова ли се стараеш толкова много?

— Не те разбрах.

— В работата си. За теб не е просто професия, нали? Наистина я вземаш присърце.

Известно време търсих подходящите думи, после просто свих рамене.

— Не, не е просто работа…

Последва тишина, но не неудобна. Рейчъл плъзна чинията със сандвичите към мен и се усмихна.

— Трябва да хапнеш нещо.

Небето навън потъмняваше все повече, придаваше на стаята сумрачна и интимна атмосфера. Скоро щеше да дойде време да светнем лампите, но домакинята ми изглеждаше доволна да седи в сгъстяващия се здрач. Изглеждаше по-млада, по-спокойна и не мисля, че това бе само ефект от промените в светлината.

Вдигна очи и ме хвана да я гледам.

— Какво? — попита и се усмихна загадъчно.

— Нищо. Просто се питах как стоят нещата при теб. Планираш ли да останеш тук, или ще се върнеш в Австралия?

Беше грешният въпрос. Тя остави сандвича си.

— Не знам. Бях на кръстопът, още преди изчезването на Ема. Току-що бях прекъснала седемгодишна връзка. И той беше морски биолог. И ми беше началник, което направи положението… неловко.

— Какво стана?

— О, обичайното. Двайсет и две годишна докторантка, която изглежда по-добре по бикини.

— Съмнявам се! — изтърсих, без да се замисля.

Рейчъл се усмихна и зъбите й се белнаха дори на слабата светлина.

— Благодаря, но трябва да й го призная. Срещала съм сепии с повече морал, но наистина изглеждаше добре по бански. Както и да е, върнах се на Острова да премисля нещата. Да си прочистя главата, да реша какво да правя. Единственото хубаво, ако може да се нарече така, беше, че по тази причина вече бях тук, когато Ема изчезна.

Настроението се промени, все едно ни лъхна студено течение.

— При тях ли беше отседнала?

— Не, бях дошла за сватба в Пул — една стара приятелка, която не бях виждала от години, но поне бях в страната. Родителите ни са мъртви, така че нямах причина да се връщам особено често. С Ема бяхме обсъждали възможността да се видим, докато съм тук, но така и не стигнахме дотам. Всяка си имаше своя живот, а и не изглеждаше да има нужда да бързаме…

Никога не изглежда така.

— Каза, че била по-малка от теб?

— С пет години. Честно казано, никога не сме били особено близки. Твърде различни бяхме. Тя винаги е била самоуверена и открита. А и поначало притежаваше способността да се харесва на хората около себе си. Когато обръщаше внимание на някого, го караше да се чувства така, сякаш слънцето изгрява специално за него. Просто залязваше доста бързо… — Рейчъл се засмя сконфузено и остави чашата си. — Еха! Не знам откъде дойде това. Май прозвучах като истинска крава.

— Прозвуча като сестра.

— Прекалено си дипломатичен — тя посегна към бутилката с вино и доля чашите ни. — Не искам да добиеш грешна представа за Ема. Можеше да е прекрасна. Държеше се чудесно с Фей, макар че не притежаваше нужното, за да я нарече човек майчински тип. Ема всъщност не се "занимаваше" с деца, така че се отнасяше с Фей по-скоро като с тийнейджър. По-малка сестра. Фей я обожаваше. Затова изминалата година беше много тежка за нея. Вероятно повече, отколкото за всички останали.

Представих си сенките под очите на момичето, прекалено тънките й ръце. Дъщерята на Траск не помнеше майка си, но да загуби и мащехата си на тази крехка възраст, е било тежък удар.

— Затова ли остана?

Притесних се да не съм прекалил. В първия момент Рейчъл не отговори, втренчена в столчето на винената чаша, която полека въртеше в пръстите си. Накрая обясни:

— Това е една от причините. Не ми изглеждаше редно да си тръгна, без да съм узнала какво е станало с Ема. Всички смятахме, че сравнително скоро ще имаме новини. Всеки ден очакваш полицията да се обади и да каже, че са открили нещо, но така и не се случи. И колкото по-дълго продължаваше, толкова по-трудно беше да кажа просто, ами, добре, достатъчно чаках, тръгвам си. Знам, че Ема им беше само мащеха, а Фей и Джейми не са ми роднини… Само дето сега вече са. Разбираш ли ме?

Търсеше потвърждение, че е права. Светлината бе оредяла дотам, че зелените й очи сияеха в тъмната стая.

— Така мисля — кимнах.

— Не е толкова заради Андрю и Джейми, макар че един бог знае какво им е. Не ги познавах много добре, но Джейми очевидно е бил открито и весело хлапе. Сега е различен, а когато си между него и Андрю, сякаш се движиш по тънък лед. Но те са достатъчно зрели, за да се справят. Тревожа се по-скоро за Фей. Може би, ако живееха в града, където има други хора и наоколо е пълно с нейни приятели, щеше да е различно. Но тук, в пустошта… тук няма нищо, което да я крепи.

Погледнах през огромните прозорци към потъналия в мрак поток. Небето почти бе почерняло и само полюшващите се отражения във водата разделяха черното течение от околното тресавище.

— Не ми се струва подходящо място и за сестра ти — казах.

Рейчъл се усмихна криво.

— Меко казано.

— Как са се запознали? — попитах и бързо махнах с ръка — Извинявай, не ми е работа.

— Не, няма проблем. Честно казано, приятно е да има с кого да поговоря за всичко това. — Рейчъл погледна към чашата си. — Неин приятел си строеше нова къща и Андрю беше архитектът. Ема се беше впуснала в занимания с интериорен дизайн и фотография и се зае с вътрешното оформление. Винаги е била добра в тези неща. Беше малко след като се раздели с дългогодишния си приятел — един от онези свръхсамоуверени типове, които се увличат по бойни изкуства и самопомощ. Смяташе се за музикант и кинематографист, понеже се бе занимавал с някакви претенциозни музикални клипове. Истински тъпанар.

— Харесвала си го, а?

— Не си ли личи? — усмивката й бързо угасна. — В много отношения ужасно си приличаха. И двамата бяха екстроверти, вечно крояха големи планове, които така и не се сбъдваха. Периодично късаха и после пак се събираха и Ема се срещна с Андрю по време на една от разделите им. Шест месеца по-късно бяха женени…

Рейчъл се обърна към снимката на сестра си с Джейми и Фей, като че ли още се опитваше да проумее какво се е случило.

— Щях да падна, когато получих сватбената покана. Не беше толкова заради това, че се омъжва, понеже Ема винаги е била импулсивна. Но Андрю не ми се струваше неин тип, а що се отнася до идването тук… — тя поклати глава. — Ема се нуждаеше от хора около себе си, харесваше галерии и партита. Не тинести долини и тресавища.

— Говори ли с нея за това?

— Нали съм й по-голяма сестра, разбира се, че говорих! — в гласа й долових усмивка. — Каза ми, че прекалено много се страхувам от промяната и че е похабила достатъчно от живота си за "копелета". С което не можех да споря. Каза, че била готова да уседне, че тази къща ще бъде шоурум и за нея, и за Андрю. Той ще проектира къщи, а тя ще изпълнява интериорния дизайн и ще допълва с фотография. Всичко щяло да бъде наред. А след това се появи Лео Вилиърс…

Замлъкна и отпи от виното. Чаках. Атмосферата в сумрачната стая бе подходяща за признания и долавях, че Рейчъл се радва да има с кого да сподели.

— Вилиърс нае Андрю за някои неща. Има прелестна къща в естуара, мисля, че Ема има нейни снимки някъде тук. Вилиърс искаше да я изкорми и префасонира, така че тя убеди Андрю да й позволи да се занимава с вътрешния дизайн…

Спомних си Лънди да ми посочва къщата на Вилиърс на устието на естуара. Голямо викторианско имение с фасада, обърната към морето.

— Тя каза ли ти, че са имали любовна връзка?

— Не, но знаех, че става нещо. Каза ми, че с Андрю имат проблеми и че мисли да го напусне, съответно предположих, че се вижда с някого. Но не искаше да каже за кого става дума… Даже се зачудих да не би… — Тя рязко разтърси глава, отхвърляйки някаква неприятна мисъл. — Както и да е, ситуацията малко се разгорещи. По онова време имах проблеми със собствената си връзка и вероятно съм се престарала в ролята на по-голямата сестра. Ема ми каза да си гледам работата и затвори телефона. Тогава за последно говорих с нея.

Вече разбирах по-добре защо Рейчъл се е почувствала длъжна да остане тук с далечните роднини, които едва познава. Вината е сериозен мотив, особено когато в кюпа се добави и мъка.

— Андрю подозираше ли нещо? — попитах. — За връзката й, имам предвид?

— Не е нещо, което би обсъждал, особено с мен. Веднъж призна как смятал, че Ема си има някого, понеже много често пътувала до Лондон. Но едва после, когато полицията му съобщи, че свидетели са я виждали полугола в спалнята на Вилиърс и тъй нататък, осъзна с кого се е срещала. Боже, беше ужасно! Андрю побесня и тръгна към къщата му да иска признания! За щастие, в къщата нямало никого, но все пак беше глупава постъпка.

— Кога се случи?

— О, много преди Вилиърс да изчезне. И да, полицията знае за това… — в гласа на Рейчъл се прокрадна кисела нотка, която подсказваше, че се досеща какво си мисля. — Андрю и Джейми страшно се скараха. Джейми го обвини, че се държи като егоист и че трябва да мисли за Фей. Прав беше и Бог знае какво щеше да стане, ако Вилиърс си е бил у дома. Но минаха седмици, преди двамата изобщо да си проговорят.

— Не ми влиза в работата — отвърнах предпазливо. — Но ако Ема е обмисляла да напусне съпруга си, не е ли било възможно просто да си е тръгнала?

Рейчъл поклати глава.

— Това беше първата ми мисъл. Но все на някого щеше да се обади досега. Както казах, тя имаше нужда да общува и не й е в стила да си тръгва тихомълком. Обичаше да блъска врати, не би си събрала багажа и просто да изчезне, не и без сцени и скандали. И няма начин да си зареже нещата. Със себе си е носила само чанта и фотоапарат. Оставила е дрехите и паспорта си, дори колата. Минито отвън е нейно. Полицията го намерила изоставено в старата стридоловна станция недалеч оттук. Никой от нас не е посмял да го кара оттогава.

Радвах се, че е станало достатъчно тъмно да прикрие изненадата ми. Нямаше причина Лънди да споменава такива подробности, но явно ставаше дума за същия пристан, откъдето започна операцията по прибирането на трупа в естуара.

Рейчъл отсъстващо си играеше с почти празната чаша.

— Никой не го казва официално, но си мислят, че е отишла някъде на среща с Вилиърс. Никой не знае какво е станало след това. Вероятно няма и да научим, понеже… онзи гнусен страхливец си е видял сметката, вместо да си признае.

Не, помислих си, не — не си е видял сметката. Убил е някой друг, за да изглежда, че е станало така.

Интимността, която бях усетил помежду ни, се изплъзваше. Последните капки се оттекоха с трясъка на автомобилна врата отвън.

— Това трябва да е Андрю — обади се Рейчъл. Изправи се и се огледа, сякаш си припомни къде се намира. — Станало е доста тъмно!

Стана и светна лампите. Здрачът отвън се превърна в мастило, потокът и тресавището изчезнаха, а просторният прозорец се обърна на огледало, което отразяваше стаята обратно към нас. Чу се отварянето на входната врата, а след това тежките стъпки на Траск закънтяха по стълбището.

Изглеждаше напълно изтощен. Лицето му беше видимо обезкървено, бръчките — вдълбани повече. Дрехите му още бяха смачкани и петносани с тиня, изглеждаше с десет години по-стар, отколкото сутринта. Видя ме и спря, сякаш се бореше да отгатне причината за присъствието ми в дома си.

— Как е тя? — попита Рейчъл, щом той се отправи към мивката.

— Спи. Докторите казват, че утре ще се чувства достатъчно добре да се прибере у дома… — Траск завъртя кранчето и си наля вода. Адамовата му ябълка подскачаше, докато пиеше на един дъх и после остави чашата с въздишка. — Къде е Джейми?

— Излезе с Лиъм и другите си приятели. Не каза къде отива.

Траск ми се стори недоволен, но явно нямаше сили да задълбава в темата. Видях го как огледа чашите за вино и сандвичите, останали в чинията. Същото направи и Рейчъл. Очаквах да го попита дали иска чаша, но тя не го стори. Вместо това се засуети:

— Искаш ли да ти направя нещо за хапване?

— Ще ям по-късно. Значи намина на гости, а, доктор Хънтър?

— Не, наминах да си взема багажа — отвърнах и се изправих. Последното, от което според мен Траск имаше нужда, бяха гости. — Радвам се, че Фей е добре.

— Аз също.

— Дейвид ще остане още няколко дни — съобщи му Рейчъл. — Прецених, че няма да има проблем да ползва къщата за гости.

В кървясалите очи на Траск проблесна искрица интерес.

— Работиш с полицията, така ли?

— Просто рутинна лабораторна работа.

Надявах се това изказване да е достатъчно смътно да го откаже. Той кимна, интересът му вече гаснеше.

— Остани колкото желаеш!

Моментът определено беше неловък.

— Е, най-добре да тръгвам.

— Ще те изпратя — обади се Рейчъл, когато се запътих към стълбите.

Вече бяхме поели надолу, преди Траск да ме повика от горното стъпало:

— Доктор Хънтър? Ако не си зает утре вечер, ще се радвам да се присъединиш към нас за вечеря. Сервираме около седем и половина.

Ясно забелязах, че Рейчъл изглежда не по-малко изненадана от мен. Поколебах се, бързо прецених дали да приема, или не. Но след всичко случило се, не виждах причина да откажа.

— И аз ще се радвам!

Ботушите ми се бяха втвърдили от второто накисване, но ги обух. Рейчъл ми подаде изпраните дрехи и все още влажното яке и настоя да взема продуктите, които бях купил сутринта. Изглеждаше потисната, докато вратата се затваряше, надявах се, че не съжалява, задето се е разкрила толкова.

Нощта бързо се спускаше над Бакуотърс, докато пресичах горичката от бели брези. Стволовете им призрачно сияеха в здрача, а клоните им се полюляваха на вятъра, в който звънеше тихото плискане на потока. Бях преполовил пътя до колата, когато осъзнах, че ключовете не са в мен. Понечих да се върна в къщата, но спрях, когато предната врата се отвори и оттам се показа Рейчъл.

— Това ли търсиш? — попита тя, докато слизаше по стълбите, и вдигна ключовете от колата ми.

— Май да. Благодаря!

— Този за къщата за гости също е в мен. Даде ми го тази сутрин.

Съвсем бях забравил. Радвах се, че не съм отпътувал, преди да се усетя, и зачаках, а Рейчъл прерови разнообразните ключове на връзката.

— Съжалявам, някъде тук е. Използвам резервните ключове на Ема и все още не знам за къде са половината от тях — тя се мъчеше да види връзката на слабата светлина. — А, ето го.

Докосна с пръсти моите, докато ми даваше ключа от къщата. Контактът беше мимолетен, но усетих боцкане като от електрически ток. Рейчъл стоеше угрижена на пътя.

— Виж, всичко, което казах тази ве…

— Не се притеснявай, дума няма да излезе от устата ми — уверих я, разочарован, че й се налага да ме моли.

— О, не, нямах това предвид! — каза тя припряно и се пресегна да ме хване за ръката. — Просто… Е, исках да ти благодаря. Обикновено не хленча толкова, но наоколо нямаше с кого другиго да поговоря.

— Не хленчеше. И се радвах да те слушам.

Тя стоеше достатъчно близо, за да усетя топлината на тялото й във вечерния хлад. Мигът се проточи.

— Добре тогава — отърси се Рейчъл и леко се усмихна, когато отстъпи встрани. — Ще се видим утре.

Добре тогава. Проследих завръщането й в къщата и изчаках да чуя затварянето на вратата, преди да продължа към колата си. Все още беше влажна отвътре и лъхаше на мухъл — знаех колко време ще е нужно, за да изветрее миризмата, но почти не й обърнах внимание. Осъзнах, че още се усмихвам. Двигателят запали от първия път и ако изобщо имаше някаква разлика, тя беше, че колата реагира много по-добре отпреди. Джейми се беше справил чудесно и си отбелязах да му благодаря — и платя, — когато се върна за вечерята.

Но на път към къщата за гости мислех предимно за Рейчъл. Тя просто те докосна по ръката няколко пъти, не прави от мухата слон. Би трябвало да се съсредоточа върху онова, което ме очакваше в моргата. Предстоящият ден щеше да е тежък. Оказа се, че е дори по-тежък от очакваното.

На следващата сутрин полицията намери гроб в къщата на Лео Вилиърс.