Мъртви води

2

Когато потеглих на следващата сутрин, още бе тъмно. Имаше движение дори по това време, фаровете на камионите и подранилите шофьори се усукваха по шосетата, но с отдалечаването от Лондон намаляха. Насочих се на изток. Щом оставих претъпканите предградия зад гърба си, уличните лампи изчезнаха, а звездите грейнаха по-ярко. Приглушеното сияние от екрана на джипиеса създаваше илюзия за топлина, но толкова рано сутринта все пак се налагаше да включа парното. Зимата се оказа студена и дълга и при все обещанията на календара за пролет, новият сезон бе настъпил само технически.

Бях се събудил схванат и ставите ме наболяваха. Ако бях пил повече от една бира вечерта, щях да припиша състоянието си на лек махмурлук, но след горещия душ и бързата закуска се почувствах по-добре, бях твърде зает с мисли за предстоящия ден, за да се тревожа от болежки.

По пътищата извън града рано сутрин цареше спокойствие. Крайбрежните блата на Есекс не бяха много далеч от Лондон — плоски равни земи и селца, които водеха вечна и често изгубена война с морето. Не бях добре запознат точно с този участък от югоизточното крайбрежие и, макар че в изпратените по имейла указания Лънди отново ме бе предупредил да си оставя достатъчно време, мислех, че е прекалено предпазлив, докато не разгледах картите на естуара онлайн. "Мишето гнездо" от криволичещи канали и потоци, което инспекторът бе споменал, бе част от област, наречена Бакуотърс — приливен лабиринт от канали и канавки в единия край на естуара. На сателитните снимки наподобяваха капиляри, водещи към артерия, и повечето от тях бяха достъпни единствено с лодка. Пътят, по който щях да мина, бе в края им, но пак изглеждаше тесен и мъчен.

Сиянието от навигацията отслабваше с просветляването на небето пред мен. От едната ми страна на фона на изгрева се очертаваха рафинериите на Канви Айлънд — черни насечени силуети, обсипани със светлинки. На шосето се появиха повече коли, но когато завих в поредната отбивка, движението отново отслабна. Скоро пак останах сам, обърнал фарове право към надвисналата зора.

Не след дълго изключих навигацията, вече разчитах само на информацията на Лънди. Навред земята беше равна като опънат чаршаф, намачкан от горички глог и само тук-там по някоя щръкнала къща или хамбар. Указанията на инспектора ме преведоха през малко, запуснато градче, наречено Крукхейвън, което се намираше съвсем близо до началото на естуара. Подминах сглобяеми къщи с мозаечна мазилка и каменни къщурки, за да стигна до мъничко пристанище, където няколко траулера[3] и риболовни лодки с мръсни корпуси бяха катурнати под ъгъл в тинята и чакаха прилива да им върне грацията и смисъла.

Градчето беше неприветливо и не съжалих, че го оставям зад гърба си. Пътят продължи покрай естуара — на местата, където приливът бе заливал бреговете, асфалтът се беше износил. И то скоро, ако се съди по вида му. Бе отминала поредната лоша зима, съпроводена с наводнения, но, затънал в собствените си проблеми в Лондон, не бях обръщал особено внимание на новините за бури по крайбрежието. Тук обаче, съдейки по изсъхналите водорасли на пътя и по околните полета, хората едва ли са могли да ги пренебрегнат. Лошото време и глобалното затопляне не са просто академичен дебат, когато си изложен на резултатите от въздействието им.

Последвах пътя към естуара. Отливът постепенно го превръщаше в гола кална равнина, нашарена с езерца и канали. Започнах да се чудя дали не съм свил в грешно отклонение, но след това видях поредица ниски сгради по брега. Пред тях бяха паркирани разнообразни полицейски коли и, ако оставаше и капка съмнение, дървената табела, побита недалеч от сградите, потвърждаваше местонахождението ми: "Салтмиър Ойстър Ко."

На портата стоеше полицай. За да ме пусне да мина, се консултира по радиостанцията. Спрях на ронещ се асфалтов паркинг, редом с другите коли и полицейската каравана, настанена зад разпадащите се бараки на стридоловната компания. Излязох, схванат от шофирането. Наоколо отекваха скръбните крясъци на чайките и лъхаше на гниещи водорасли, смесени с присъщия мирис на солена тиня. Поех си дълбоко дъх и се загледах над ширналата се блатиста долина. Пресъхналият естуар изглеждаше така, сякаш някой гигант е гребнал голяма шепа от него и е оставил само тинята и отделни локви и езерца. Донякъде напомняше лунен пейзаж, но приливът вече започваше да се завръща: виждах как струйките се промъкват обратно по каналите, врязани в дъното на естуара, и ги изпълват пред очите ми.

Поредният полъх на вятъра донесе до ушите ми равномерното бучене на хеликоптер — полицейски или на бреговата охрана. Виждах далечната прашинка, която се въртеше над водата. Щеше да се възползва максимално от светлината и отлива, за да проведе визуален оглед на района. Плаващият труп не излъчва достатъчно топлина, за да бъде засечен в инфрачервения спектър и е по-трудно да се забележи от въздуха. Особено ако е точно под повърхността. Което означаваше, че няма да разполагаме с много време, за да намерим останките, преди водата да се върне и да ги отнесе.

Затова не стой да зяпаш безцелно. Една от полицайките в караваната ми каза, че инспектор Лънди е на вълнолома. Заобиколих заключената стридоловна база и минах отпред. Заобленият корпус на полицейската РИБ лодка — надуваем плавателен съд с твърд корпус, чакаше върху платформа на края на бетонния улей и сега вече разбрах защо издирването се провежда оттук. Улеят се спускаше до дълбок канал в тинята право пред вълнолома. Завръщащата се вода щеше да напълни първо него и да позволи пускането на лодката, без да се чака пълното наводняване на естуара. Водата още не се бе покачила достатъчно за лодката, но от водовъртежите и вълните по повърхността съдех, че не остава много време.

До РИБ лодката стояха групичка мъже и една жена, говореха си тихичко и държаха димящи пластмасови чаши. Част от тях носеха кажи-речи военни униформи — тъмносини панталони и ризи под обемисти спасителни жилетки, които ги определяха като Морския корпус, но другите бяха цивилни. Обърнах се към тях:

— Търся инспектор Лънди.

— Аз съм — обади се един от цивилните и се обърна: — Доктор Хънтър, нали така?

Трудно е да се съди за вида на човек по гласа му, но този на Лънди чудесно му подхождаше. Инспекторът беше малко над петдесет години, с телосложение на застаряващ борец, който е започнал да трупа килограми; не беше във форма, но масата и мускулите му още си стояха. Щръкналите мустаци му придаваха вид на дружелюбен морж, но зад очилата с метални рамки лицето му изглеждаше едновременно добронамерено, но и някак печално.

— Подранихте. Лесно ли ни намерихте? — попита той и се ръкува с мен.

— Благодарение на указанията — признах. — Бяхте прав за навигацията.

— Има си причина да наричат района Бакуотърс[4]. Елате да ви налея чаша чай.

Мислех, че ще се върнем до караваната, но Лънди ме преведе през натрошения асфалт до колата си — очукан воксхол, на вид издръжлив като собственика си. Инспекторът извади голям термос от купето и наля горещ чай в двете пластмасови чашки от комплекта.

— По-добър е от гадорията в караваната, повярвайте — той завинти обратно капачката. — Освен ако не слагате захар. Аз самият си падам любител на сладкото…

Не слагах, но въпреки това взех чая с удоволствие. Пък и исках да науча повече за случая.

— Имахте ли късмет досега? — попитах, подухвайки горещата течност.

— Засега не, но хеликоптерът лети от изгрев. Шефката — главен инспектор Пам Кларк, идва насам с патолога, но имаме разрешение да извадим трупа, веднага щом го намерим.

Чудех се къде ли са тези двамата. Главният инспектор и патологът винаги присъстват, когато става дума за останки на сушата, тъй като мястото, на което е намерен трупът, е потенциална сцена на местопрестъпление и към него следва да се подхожда съгласно процедурата. За морски операции обаче това невинаги е възможно от практическа гледна точка, понеже тялото е във властта на вълните и течението. Обикновено в такива ситуации приоритетът пада върху изваждането на останките възможно най-бързо.

— Казахте, че имате представа къде може да се намира трупът?

— Така смятаме. Забелязан е в естуара около пет часа вчера следобед. Приливът по това време се е обръщал, така че течението би трябвало да е изтласкало тялото доста бързо. Ако водата го е отнесла в морето, значи си губим времето, но смятаме, че е останало на сушата преди това. Виждате ли ето там?

Той насочи дебелия си пръст към естуара, на около километър разстояние. Различих поредица дълги гърбици, които се издигаха от тинестото дъно като ниски кафяви хълмове.

— Наричат ги Бароус — обясни Лънди. — Наносни дюни, пресичат целия естуар. Откакто сложиха вълноломи по-нататък по крайбрежието, районът е засипан с наноси. Съсипаха теченията и сега всичкият отмит пясък се оказва на прага ни. Дори при висок прилив могат да влизат и излизат само малки плоскодънни лодки, така че има голяма вероятност и тялото да не мине покрай дюните.

Огледах далечните пясъчни гърбици.

— Какви са плановете ви за изваждането?

Именно в тази част на операцията идваше моят ред — да дам съвет как е най-добре да се подходи с останките, без да се повредят, ако са силно разложени. Все още не смятах, че помощта ми тук е толкова важна, но не можех да измисля друга причина да ме извикат. Лънди подухна лекичко димящия си чай.

— Общо взето ще трябва да се ориентираме на място и да преценяваме в движение, щом разберем къде е. Ако е в Бароус, няма да можем да го вдигнем с хеликоптера. Пясъкът там е твърде мек за приземяване и ако се опитаме да спуснем човек, рискът от затъване е прекалено голям. Лодката е най-добрият вариант, само се надяваме, че ще успеем да стигнем до него преди приливът да го отнесе… — той ми се усмихна. — Надявам се, че си носите гумени ботуши.

Знаех от опит до какво може да доведе прибирането на останки по вода и си бях взел дори рибарския гумен гащеризон. От видяното досега този случай обещаваше да е по-зле от повечето.

— Казахте, че знаете коя е жертвата?

Лънди отпи шумно от чая и попи мустаците си.

— Така е. Местен жител на трийсет и една на име Лео Вилиърс, обявен за изчезнал преди месец. Баща му е сър Стивън Вилиърс…

Произнесе го като въпрос, но името не ми говореше нищо. Поклатих глава.

— Не съм го чувал.

— Е, родът е доста известен наоколо. Цялата земя ей там — той посочи отсрещния бряг на естуара. Изглеждаше малко по-високо от мястото, на което стояхме, и вместо солени тресавища и канали по него се виждаха обработваеми ниви, ясно очертани от тъмните щрихи на междите. — Това е имението на Вилиърс. Поне част от него. Притежават много земя и от тази страна. Занимават се със селско стопанство, но сър Стивън има пръст в един куп начинания. Шелфов петрол, фабрики. Стридоловната база също му принадлежи. Купи предприятието преди около десет години и шест месеца по-късно го затвори. Уволни всички.

— Сигурно е имало много недоволни — започвах да разбирам откъде идва натискът, за който Лънди спомена по телефона.

— Не беше толкова зле, колкото може да се очаква. Имаше план да се изгради яхтено пристанище. Говореше за прокопаване на канали в естуара, построяване на хотел, преобразяване на целия регион. Би отворило много работни места за местните и това притъпи болката от ликвидирането на стридоловната база. Само че природозащитниците оказаха голяма съпротива и, докато вървяха споровете, сър Стивън просто заряза мястото. Може да си позволи да не бърза, а и има достатъчно политическо влияние да спечели накрая.

Хора като него обикновено печелеха. Погледнах към калното дъно на естуара, където водата вече се покачваше.

— И как е замесен синът му в цялата работа?

— Не е. Или поне не директно. Лео Вилиърс е, така да се каже, черната овца. Единствено дете, майка му починала, когато бил малък. Изритали го дори от частно военно училище и след това отпаднал от университетско офицерско обучение в последната година. Баща му все пак успял да го вкара в Кралската военна академия, но и нея не завършил. Без особена причина, така че вероятно се е издънил в нещо, а баща му е дръпнал някой конец, за да прикрие нещата. След това просто минаваше от скандал на скандал. Майка му оставила попечителски фонд на негово име, така че нямаше нужда да работи и май му харесваше да си докарва неприятности. При това беше хубавец — като лисугер в кокошарник с момичета, но се държеше зле с тях. Развали няколко годежа и се забъркваше в какво ли не — от шофиране в пияно състояние до телесни повреди. Баща му е много загрижен за името на рода Вилиърс, така че семейните адвокати не остават без работа. Но дори сър Стивън не успяваше да прикрие всичко… — Лънди ме погледна притеснено. — Ясно е, че казаното си остава между нас, нали?

Постарах се да не се усмихвам:

— Не бих казал и дума.

Той кимна удовлетворен.

— Както и да е, казано накратко, известно време изглеждаше, че е мирясал. Баща му сигурно е мислел същото, понеже се опита да го насочи към политиката. Говореше се, че ще става депутат, даде интервюта за местната преса. Обичайната шумотевица. После изведнъж всичко секна. Местната партия намери друг подходящ кандидат и Лео Вилиърс се покри. Все още не сме наясно защо.

— И по това време е изчезнал физически?

Лънди поклати глава:

— Не, онова беше доста по-рано. Но изчезна друг човек. Местна жена, с която е имал афера.

В този момент осъзнах, че съм разбрал целия случай погрешно. Не ставаше дума просто да се открие изчезнал човек. Бях приел, че Лео Вилиърс е жертвата, но той не беше.

Беше заподозреният.

— Това е изцяло поверително — допълни инспекторът и понижи глас, въпреки че наоколо нямаше кой да ни подслуша. — Не е пряко свързано с днешното издирване, но е по-добре да сте наясно с предшестващите събития.

— Смятате, че Лео Вилиърс я е убил?

Инспекторът сви рамене.

— Така и не намерихме тялото, така че не можехме да докажем нищо. Но той е единственият сериозен заподозрян. Жертвата беше фотографка, премести се тук от Лондон преди две-три години, когато се омъжи. Ема Дерби — бляскава и много привлекателна. Такива жени не се намират в западнали краища като нашия. Лео я нае да му направи официалните снимки, когато се канеше да влиза в политиката, а после и за вътрешния дизайн на дома си. Оказа се, че не се е занимавала само с това, тъй като и икономът, и градинарят поотделно твърдят, че са виждали в спалнята на собственика полугола жена, която съвпада с описанието на Дерби.

Лънди стисна неодобрително устни, потупа се по джобовете и извади таблетки срещу киселини. Обели две хапчета от ивицата фолио.

— Изглежда са се скарали — продължи, докато дъвчеше таблетките. — Имаме няколко свидетели, които са я чували да се оплаква и да го нарича "арогантно шибано прасе" на някакъв лъскав политически купон, малко преди да изчезне.

— Разпитахте ли го?

— Не беше от особена полза. Той отрече да е имал връзка с Дерби, твърдеше, че му се предлагала, но я отблъснал. С минало като неговото е трудно да се повярва, особено след като няма алиби за деня, в който е изчезнала. Твърдеше, че е отсъствал, но не казва къде е ходил и не предложи начин да го потвърди. Очевидно криеше нещо, но семейните адвокати измисляха всякакви пречки и заплашваха да ни съдят за тормоз, ако даже погледнем накриво Лео. А без труп и улики не можехме да направим много. Претърсихме района около мястото, където са живели Ема Дерби и съпругът й, но там са предимно солени блата и тинести местности, където не може да се влезе пеша. Идеалното място да се отървеш от труп. Истински ад за претърсване, така че намирането на каквото и да е там е почти невъзможно. А след това изчезна и самият Лео Вилиърс, общо взето — това е…

Замислих се за онова, което Лънди бе споделил по телефона предишната вечер.

— Снощи казахте, че изчезването му не е подозрително, но такъв човек сигурно е имал врагове. Ами съпругът на Ема Дерби?

— О, него го проверихме отвсякъде. Малко странен избор, честно казано. Той е доста по-възрастен от нея и не беше тайна, че бракът им бе започнал да се разпада още преди тя да се сдуши с Вилиърс. Но съпругът има солидно алиби. Бил е извън страната по време на изчезването на жена си и в Шотландия, когато изчезна приятелят й… — Лънди цъкна недоволно с език и мина на "ти". — Прав си, че Вилиърс има врагове, и смея да кажа, че не са много хората, които биха пролели и сълза за него. Но нищо не предполага, че е замесен някой от тях или че в изчезването му има нещо съмнително. Имаше доклад, че малко преди изчезването му градинарят изплашил някакъв тип в района на къщата, макар че най-вероятно са били местни хлапета.

Погледнах отвъд бараките на стридоловната база към тинестото дъно на естуара, което изчезваше под завръщащата се вода.

— Значи смяташ, че Вилиърс се е самоубил?

Потайността на инспектора по телефона ме навеждаше на мисълта, че случилото се не е нещастен случай.

Лънди сви рамене.

— Беше под голямо напрежение и знаем, че има поне един провален опит за самоубийство като млад. Адвокатите на сър Стивън все още осуетяват искането ни за достъп до медицинския му картон, но ако се съди по показанията на някои свидетели, младият Вилиърс очевидно е имал проблеми с депресията. Освен това и бележката…

— Оставил е писмо преди самоубийството?

Инспекторът направи гримаса.

— Официално не го наричаме така. Сър Стивън не би позволил някой да твърди, че синът му се е самоубил, така че се налага да пипаме предпазливо. А и бележката беше намерена в кошчето, така че или е чернова, или си е променил намерението. Но е с неговия почерк и в нея пише, че не можел да продължава така, че мразел живота си… Такива работи. Икономката, която намери бележката, твърди, че липсвала и пушката му. Ръчна изработка от "Мобри и синове". Чувал ли си ги?

Поклатих глава. Бях по-добре запознат с ефектите от стрелбата с пушка, отколкото с производителите на оръжие.

— Те са на челно място заедно с "Пърди", когато става дума за ръчна изработка. Прекрасни са, ако си падаш по оръжията, и са феноменално скъпи. Бащата на Вилиърс му купил пушката за осемнайсетия рожден ден. Сигурно е струвала горе-долу колкото къщата ми.

По-евтина пушка би била също толкова смъртоносна. Но започвах да разбирам защо Лънди проявяваше такава предпазливост при споделянето на фактите. Самоубийството е трудно за преглъщане от което и да е семейство. А особено ако жертвата е заподозряна в убийство, би било двойно по-тежък удар за всеки родител — нищо чудно, че сър Стивън Вилиърс отказваше да го приеме. Той обаче имаше достатъчно пари и власт, за да наложи мнението си.

Но щеше да му е трудно да го направи, ако трупът се окаже на сина му.

Далечната прашинка на хеликоптера още се виждаше, но вятърът отнасяше шума встрани от нас. Струваше ми се, че е спрял да се движи.

— Какво те кара да мислиш, че това е Вилиърс, а не Ема Дерби? — попитах. — Съмнявам се, че яхтсмените, които са забелязали трупа, са били в състояние да определят пола.

— Понеже тя изчезна преди седем месеца — отвърна Лънди. — Не си представям тялото й просто да изскочи след толкова време.

Прав беше.

Щом въздухът в дробовете излезе, тяло по принцип потъва, докато газовете от разложението не се натрупат в такова количество, че да го направят отново плавателно. След това, в зависимост от температурата и условията, би могло да остане на вода седмици наред. Но седем месеца е прекалено дълъг период, особено в относително плитките води на естуара. Комбинацията от приливи, мършоядни морски животни и гладни птици би взела своя дан много преди това.

Дори и така все още имаше подробности, които не успявах да разбера докрай. Премислих всичко, казано от Лънди, и се опитах да сглобя картинката.

— Значи Лео Вилиърс е изчезнал чак шест месеца след изчезването на Ема Дерби?

— Горе-долу толкова, макар да не сме съвсем сигурни кога точно. Има две седмици между последната доказана връзка на някого с него и момента, когато е обявен за изчезнал, но сме сравнително сигурни, че…

Инспекторът замлъкна, когато откъм пристана се разнесе подсвирване. Един от членовете на морския корпус се показа зад бараките. Вдигна палец, обърна се и отново изчезна.

Лънди глътна последните капки чай от чашата, след което я завинти отново на термоса.

— Надявам се, че си готов да си понамокриш краката, доктор Хънтър. Изглежда, хеликоптерът е открил нещо.