Мъртви води

20

Както Лънди ми го описа впоследствие, след като изхвърчал от Крийк Хаус, Кокър се прибрал да се разправя с дъщеря си. Бил се развел преди години, така че със Стейси живеели сами, недалеч от морската морга. Когато открил, че дъщеря му я няма у тях, опитал да й се обади, но без успех. След това си отворил бира и бесен седнал да чака завръщането й.

Само че Стейси така и не се появила.

Първоначално Кокър не бил разтревожен. Дори когато телефонните обаждания до приятелите й не помогнали, бил по-скоро ядосан, отколкото загрижен. Нямало да е първият път, когато дъщеря му успявала да убеди приятелите си да лъжат от нейно име. Едва после, след като повторените им отрицания започнали да звучат искрено, се усетил, че случаят е различен. Но дори при това положение бил убеден, че дъщеря му просто отлага сблъсъка с него, и тръгнал да я търси чак в ранните часове на утрото.

След като блъскал по вратите на приятелите, при които било най-вероятно да я намери, той си спомнил, че съм я видял да минава покрай къщата за гости. Оттам до Крукхейвън имало два пътя. Единият се водел главен и именно по него бил минал Кокър при първото си идване. Понеже тогава не видял следи от дъщеря си, сега хванал другия път. Той навлизал по-навътре в Бакуотърс и не бил леснодостъпен, но бил по-удобен за всеки, който не иска да рискува да видят дадена кола с по-особени отличителни белези. На около километър-два преди къщата за гости фаровете на Кокър осветили процеп в живия плет покрай пътя. Дори при това положение за малко да подмине, но някакъв инстинкт го накарал да отбие. Оставил двигателя включен, за да осветява с фаровете отвора, пъхнал се през него и открил свежи следи от счупвания в клоните. Потокът отвъд бил пълен и тъмен, но той видял, че от тъмната вода стърчи по-светъл силует.

Задната броня и гумите на кола.

По времето, когато полицията пристигнала, колата се виждала достатъчно — била малка и бяла, с червена спортна лента. Следите от гуми в тинята показвали къде е излязла от пътя на завоя, преди да се преобърне, след като се е спуснала под ъгъл по брега. Била спряла в потока, на покрив и килната под ъгъл. Шофьорската врата била отворена, но — както Кокър бил установил, след като лично се хвърлил във водата, — от шофьорката нямало и следа. В колата била останала само чанта с портмонето и шофьорската книжка на Стейси Кокър.

— Изглежда, е взела завоя твърде бързо, изгубила е контрол и се е преобърнала — сподели Лънди.

Намирахме се в болничната столова, на изолирана маса, разположена встрани от другите хранещи се. Не че бяха кой знае колко — обедният наплив бе отминал и повечето маси стояха празни. Лънди беше наминал в моргата да ми съобщи за случилото се. Изглеждаше притеснен, както стоеше до масата за аутопсии и подрънкваше с монетите в джоба си, а аз режех разложените меки тъкани от втория труп и започнах да цепя свързващите сухожилия и хрущялите на големите стави. Беше необичайно полицай да се притеснява от такива неща и той не бе показал подобни признаци, когато намерихме двете тела. Но ми се стори облекчен, когато предложих да прекъснем за обяд и тръгнахме към близката столова.

— Коланът е бил разкопчан, така че е вероятно Стейси сама да го е свалила и да е изпълзяла от колата — продължи той и изсипа второ пликче захар в пластмасовата чашка с чай. — Или не си е дала труда да го слага и е изпаднала през вратата при преобръщането на колата. И в двата случая ще трябва да приемем, че е била отнесена от прилива, иначе досега да сме я намерили.

Все още се опитвах да осмисля тази нова трагедия. Тази сутрин бях минал по по-прекия път към моргата и така бях пропуснал оградения участък от Бакуотърс, където са открили колата на Стейси Кокър. До пристигането на Лънди не знаех за случилото се. Той искаше да му разкажа своята версия за събитията от предишната вечер. Кокър беше казал на полицията, че дъщеря му минала на скорост покрай къщата за гости, което ме правеше последният човек, който я е видял преди катастрофата. И твърде вероятно последният, който я е видял жива.

— Колко бързо караше? — попита Лънди.

Спомних си въздушната струя, която ме засмука след прелитането на колата и за малко да ме събори.

— Изчезна за секунда, така че е трудно да се каже. Но бързо.

Инспекторът кимна мрачно. Изглеждаше уморен, торбичките под очите му бяха станали по-големи и лицето му имаше нездрав цвят. Но пък бе имал тежка нощ.

— Съвпада. Тя си беше доста гореща глава и при най-добри обстоятелства, а току-що се е била скарала с Джейми Траск… Вече има отнети точки за каране с превишена скорост.

— Сега какво ще стане?

Лънди разбърка чая си с пластмасова лъжичка.

— Изкарали сме хеликоптера и Морския корпус, както и пешеходни патрули, които претърсват Бакуотърс. Но сам видя какво представлява районът. Отливът вече е настъпвал по времето, когато баща й е намерил колата, така че е могла да стигне къде ли не. Най-добрият й шанс е отливът да я изнесе чак до естуара, понеже тогава рано или късно ще я изхвърли на Бароус.

Инспекторът говореше за труп, не за ранена жертва.

— Не смяташ, че има шанс да е още жива, така ли?

— Винаги има шанс.

Тонът му даде ясно да се разбере колко невероятно му се струва. Дори ако Стейси бе успяла да изпълзи от колата, вместо да падне, все пак би й се наложило да се бори с прииждащото течение в студената вода. Знаех колко силно теглеше, когато колата ми заседна на брода. Тогава водата ми стигаше до коленете, а и не бях преживял катастрофа. Замаяна и вероятно пострадала, дърпана надолу от мокрите дрехи и объркана от тъмнината, надали щеше да й е лесно да стигне до брега.

Фактът, че водехме този разговор, предполагаше, че не е успяла.

— Как го понася Кокър?

Лънди изкриви уста, а мустаците му щръкнаха при следващата глътка чай.

— Както би очаквал. Ако има грам разум, Джейми Траск ще гледа да стои далеч от него.

Не се бях замислил за това, но Лънди бе прав. Джейми не носеше пряка отговорност за катастрофата, но не мисля, че Кокър гледаше на нещата по същия начин.

Помълчахме под съпровода на глъчката в столовата. Добросъвестно продължих да си дъвча сандвича със сирене, а Лънди разкъса целофанената опаковка на пакетирано парче плодова торта. Вече беше обядвал, но реши, че има място за десерт. За да ми прави компания, както каза, със смутена усмивка.

— Странни места са тези — каза изведнъж, като огледа полупразната зала. — Болничните заведения, имам предвид. Винаги са еднакви, независимо къде отидеш. Всичко изглежда нормално, но не е, ако разбираш какво искам да кажа.

Всъщност не се бях замислял досега, но пък навремето бях работил и бях карал стажа си в болница. Това ти дава различна гледна точка.

— Хората трябва да ядат.

— Предполагам… — Инспекторът си дояде тортата и разсеяно започна да чупи парченца стиропор от ръба на чашката си. — Утре и аз ще съм тук. В болницата имам предвид, не в столовата.

Погледнах го и се замислих дали това обяснява странното му настроение.

— Всичко наред ли е?

Инспекторът ми се стори засрамен, сякаш съжаляваше, че е споделил толкова много.

— О, просто рутинна процедура. Ендоскопия. Смятат, че може да имам язва. Много шум за нищо, но нали знаеш какви са докторите.

— Досадна пасмина сме, а?

Бях забелязал, че Лънди пие таблетки срещу киселини, но го приписах на лошо храносмилане. Той ми се усмихна, признавайки, че е забравил, че самият аз съм бил общопрактикуващ лекар.

— Как върви с трупа от потока? — попита и смени темата. — Успя ли да прегледаш доклада от аутопсията, който ти пратих?

— Да, и още как — новината за Стейси Кокър доминираше разговора ни до момента и не бях имал възможност да подхвана друга тема. — Има много повече счупени кости, отколкото очаквах.

— Не биха ли могли да дойдат от сблъсък с лодка?

— Възможно е, но лодката трябва да се е движила много бързо или да е наистина голяма, за да нанесе такива травми. Трудно бих могъл да си представя нещо подобно да се случи в Бакуотърс.

— Не знаем откъде е дошъл трупът. Може да е донесен от естуара или дори от открито море. –

— И да е останал на вода достатъчно дълго, за да се оплете в бодливата тел?

Лънди се вторачи в парченцата от ръба на чашката си.

— Знам. Не изглежда вероятно, нали? Трудно е да си представиш нещо друго, способно да нанесе същите травми на лицето, освен перка на двигател…

— Сигурно.

Веждите му подскочиха нагоре.

— Да не си открил нещо?

— Може и да съм — признах. — На рентгеновата снимка не се виждат достатъчно подробности. Няма да съм сигурен, докато не огледам самия череп.

— Е, дръж ме в течение! — Лънди вече беше изгубил интерес. — Между другото, проверих шофьора на сър Стивън. Казва се Брендън Портър. На четиридесет и девет е, кара за Вилиърс повече от двайсет години. Като по-млад си падал дребен мошеник, но на осемнайсет се записал в армията и влязъл в правия път. Взели го за заместник, когато шофьорът на сър Стивън се разболял, и накрая получил щатна длъжност. Струва ми се странна птица, но щом работи за него толкова време, несъмнено си е намерил топло местенце.

— И защо според теб ме разпитваше? Дали се е надявал да докладва, ако му споделя нещо?

— Сър Стивън едва ли се нуждае точно шофьорът да му казва какво става — отвърна Лънди сухо. — Сигурно би докладвал, ако си му казал нещо по-пикантно, но предполагам, че просто се е пробвал. Сигурно се е надявал, че ще си по-отворен, ако оплюе Лео.

Помислих си за многозначителната усмивка на шофьора, докато обиждаше сина на работодателя си. Следеше да види как ще реагирам.

— Рискувал е обаче, не мислиш ли? Ами ако вестта стигне до сър Стивън?

Лънди изсумтя:

— Ти би ли му казал нещо такова?

Не, трябваше да призная, че не бих. Но въпреки това Портър беше или твърде небрежен, или прекалено уверен в положението си, за да рискува.

— А какво ще кажеш за това, че знаеше за втория труп?

— Не можем да направим кой знае какво. Хората рядко си затварят устата, а местната преса и бездруго вече е хванала нишката, което нямаше как да се избегне, след като Траск заведе дъщеря си в болницата. Официалното твърдение е, че трупът е на неизвестен мъж и предхожда изчезването на Лео Вилиърс, така че журналистите си мислят за случайна смърт, която не е свързана с другите разследвания. Което също е възможно.

Погледнах Лънди изпод вежди. Той се усмихна.

— Знам, и аз не вярвам в съвпадения. Но е по-добре на този етап да не шумим много. Като изключим сър Стивън, който така или иначе отказва да ни повярва, всички все още смятат, че трупът от естуара е на Лео Вилиърс. Предпочитаме да си остане така, поне докато получим потвърждение от ДНК изследването. Ако Вилиърс е още жив, ще има по-голяма вероятност да го хванем, докато вярва, че е в безопасност.

— Смяташ, че може още да се навърта наоколо?

Лънди се намръщи. Пак се беше захванал с трошене на чашката.

— Съмнявам се, но е възможно. Поискахме Националната агенция по престъпността да провери възможността да е зад граница, но паспортът му не се появи. Така че, ако е напуснал страната, не е минал през пунктовете за проверка. Поне не и под свое име.

Това не означаваше кой знае какво. Човек с парите и ресурсите на Лео Вилиърс винаги може да се сдобие с нова самоличност, а и по крайбрежието не липсваха изолирани реки и заливчета, където незабелязано да пристигат и да потеглят лодки.

Но ме притесняваше нещо друго.

— Ако всичко това е постановка на Вилиърс, за да изглежда, че се е самоубил, той е поел невероятен риск. Не би могъл да знае колко време ще е нужно, за да намерят тялото и дори дали ще се случи. Можеше да изплува през първите няколко дни, когато още е имало отпечатъци, или преди да изгуби стъпалата си. Веднага щяхме да узнаем, че това не е той.

— Така е — съгласи се Лънди и кимна. — Но не знаем достатъчно за обстоятелствата. Възможно е Вилиърс да не е мислил ясно. На малцина е по силите, ако току-що са убили човек.

И това беше вярно — бях го виждал преди. Малцина убийци разполагаха с достатъчно присъствие на духа — да не говорим за знания, — че да планират всичко. В онова особено, кипящо от адреналин състояние подробностите лесно се пропускаха, често дори съвсем очевидните подробности.

Просто не бях убеден, че и тук случаят е такъв. Въпреки че не ми харесваше идеята за инстинкта, бях стигнал до извода, че опитът може да създаде своя собствена форма на мускулна памет. Умовете ни постоянно обработват информация, без дори да го осъзнаваме. Въпреки че може и да не я разпознаем, понякога тя все пак се процежда на подсъзнателно ниво. Така се чувствах и сега. Не можех да кажа защо — все още не, — но нещо тук просто не пасваше.

— Наистина ли го мислиш?

— Аз ли? Има ли значение какво мисля? Обикновен инспектор съм — Лънди събра купчинката наситнен стиропор в шепа и се изправи. — Доколкото мнението ми има значение обаче, според мен сме едва на повърхността.

Когато си тръгнах от моргата, беше започнало да вали. Спрях в супермаркета на път към къщата за гости и прекарах повече от нужното време в размисъл какво вино да купя. Рейчъл не беше казала какво планира да готви, така че накрая взех и червено, и бяло, с надеждата да не изглежда, че се опитвам да я напия.

Когато стигнах Бакуотърс, дъждът се беше усилил и откъм морето духаше силен вятър. Равната суша не беше пречка и той шибаше с бича си пясъчните дюни и тресавищата и караше високите треви да се огъват злокобно. Паркирах през къщата за гости, взех торбите с покупки и побързах да се прибера. Изкъпах се и се преоблякох, като сторих всичко по силите си да не обръщам внимание на нервите, които гризяха стомаха ми. Когато сложих малката маса до прозореца и осъзнах, че в къщата за гости няма никакви чаши за вино, всъщност се замислих дали да не се върна да купя, но се спрях навреме. Добре де, ще използваме чаши за вода. За бога, отпусни се!

Успях за известно време, но с отминаването на уречения час нервността започна да си проправя път отново. Започнах да се чудя дали да не е трябвало да се обадя и да потвърдя уговорката с Рейчъл. Новината за Стейси Кокър сигурно бе ударила тежко семейството — полицията несъмнено беше разпитала Джейми за спора им, както и Траск за нахлуването на Кокър предишната вечер. Бях решил да не звъня, исках да им оставя свободно пространство и си повтарях, че Рейчъл ще ми се обади, ако си промени намеренията.

Не след дълго вече не бях толкова сигурен. Тъкмо реших да й дам още десет минути, когато чух отвън да спира кола. Отворих вратата навреме да видя как Рейчъл притичва от белия лендроувър на Джейми, понесла торби в едната ръка и вдигнала якето над главата си с другата, за да се пази от дъжда. Отдръпнах се да я пусна да влезе.

— Здравей. Извинявай за закъснението! — възкликна тя задъхана и изтръска якето си отвън, преди да затвори вратата. Отново носеше джинси, но тези бяха по-нови и не толкова избелели, а — образното деколте на блузата й разкриваше тънка златна верижка, полегнала на шията. Долових и нотка на лек деликатен парфюм.

— Не се притеснявай — отвърнах, докато й поемах якето.

— Просто исках преди тръгване да се уверя, че Фей е добре, а после Андрю… Така де… отне повече от очакваното време.

Взех якето и го окачих, като се чудех какво ли се канеше да каже за Траск.

— Как са всички?

— Имаш предвид заради Стейси ли? — тя въздъхна. — Все още са в шок, ако трябва да съм честна. Полицията намина да вземе показания от Джейми. Той се самообвинява, което е безсмислено. Но в подобни случаи трудно се намират думи за успокоение…

От собствен опит знаех, че нищо не би могло да му помогне.

— Ще пийнеш ли чаша вино? Имам пино ноар и совиньон блан.

— Предпочитам совиньона, моля — усмивката на Рейчъл беше уморена и благодарна. Тя започна да разопакова торбите. — Направих рачешки питки, така че се надявам да ядеш ракообразни. За десерт има само кучешка торта, заради цялата лудница нямах възможност да приготвя друго. А и ти не успя да я опиташ снощи, така че сега е моментът.

— Направо нямам търпение!

Смехът й бе задавен, но звучеше искрено.

— Добре, с това си заслужи да не ти дам и троха!

— Искрено го казах — възразих и отворих виното.

— Да, разбира се — Тя прие поднесената чаша и отпи. Размърда рамене и въздъхна. — Боже, колко добре ми идва!

Все още беше видимо напрегната и не мисля, че се дължеше само на дъщерята на Кокър. Но бях наясно, че не бива да я притискам: щеше да ми каже и сама, когато му дойде времето… или пък да си премълчи. Каквото и да я притесняваше, явно го изтласка от ума си, щом се захвана да приготвя донесената храна. Дъждът чукаше по прозореца, докато похапвахме на малката маса, но под топлото сияние на лампата къщата за гости изглеждаше уютна като пашкул. Говорехме за дреболии. Не че избягвахме темите за Стейси Кокър, сестрата на Рейчъл и разследването, просто отлагахме нуждата да ги обсъждаме. Тя ми разказа повече за предишния си живот, за слънцето и ежедневието на открито и как се е гмуркала в Бариерния риф. Без самосъжаление ми сподели и малко повече подробности за връзката си с морския биолог, която завършила, след като преспал с докторантка.

— Като се замисля, беше почти забавно. Същата сутрин, в която се скарахме, камерата за подводни снимки се заклещи в скалите на дванайсет метра дълбочина. Рик толкова се стремеше да ме избягва, че се писа доброволец за гмуркането, въпреки че беше видял наблизо тигрова акула… — Рейчъл се ухили злостно и сви шепи около виното, докато си припомняше. — При друг случай щяхме да изчакаме, но май той мислеше, че това е по-малкото зло, отколкото да остане на корабчето с мен.

— Толкова ли си страшна?

— Имам си моментите. А и му бях наистина бясна. Точно преди да се прехвърли през борда, донесох на палубата кофа с рибешки вътрешности и му казах, че ще я изсипя във водата, докато той е долу.

— Това е жестоко — поколебах се. — Не си го направила, нали?

— Не, но му изтрих самодоволното изражение от лицето.

Измихме чиниите и направих кафе, докато Рейчъл разопакова десерта. Огледах кучешката торта, докато ми подаваше парчето от нея.

— Я ми припомни какво имаше в нея?

— Като цяло се състои от рафинирана захар и преработени мазнини. Ето.

Отряза малко парченце и ми го подаде. Предпазливо го захапах.

— Боже, ама то е вкусно!

— Казах ли ти? — усмихна се Рейчъл.

Не си спомнях последния път, когато съм се чувствал така приятно с някого. Не беше заради виното, не пихме особено много. Но когато тя замълча, долових ясно леката промяна в настроението й. Знаех какво предстои, още преди да заговори.

— Съжалявам, че не бях в особено добро настроение — каза. — Нали се сещаш, когато дойдох.

— Не съм забелязал.

Тя ми се усмихна предпазливо:

— Направо ти повярвах. Просто днес беше кошмарен ден. И все си мисля за снощи, че ако Кокър беше дошъл до къщата по другия път, можеше да намери Стейси навреме. Представяш ли си как се е почувствал — да знае, че дъщеря му можеше да е жива, ако беше минал по другия път?

Представях си, и то твърде добре.

— Няма смисъл да се опитваме да търсим скрит смисъл в такива събития. То е като да те порази светкавица. Понякога просто се случва.

— Знам, но това не помага. Освен това следобеда се скарах с Андрю. Казах, че трябва да махне Фей оттук, да я заведе някъде, където има деца на нейната възраст. Някъде, където има живот, за бога! И аз искам да знам какво е станало с Ема, но може никога да не разберем. Освен това трябва да мисли и за Джейми. Чу го снощи как каза, че не иска да ходи в университет. Смята, че трябва да остане да се грижи за Фей. И за баща си, макар че не иска да го признае. В определен смисъл ни е по-голям закрилник от Андрю, но ако остане тук, няма да бъде от полза за никого. Не може до безкрайност да държиш живота си на изчакване и да дебнеш нещо, което може да не се случи. Рано или късно трябва да продължиш.

— За тях ли говориш, или за себе си? — попитах.

— Не знам. И за тях, и за мен… — Рейчъл се втренчи в чашата с вино. — Андрю ми каза, че не било моя работа и че, когато реша да си тръгна, вратата е отворена. И двамата бяхме ядосани и разстроени, но може би той е прав. Може би е време да си ида. Не знам каква полза има от мен тук. Може би съм просто поредното напомняне за Ема, а Бог знае, че те не са никак малко…

Не ми звучеше разстроена, просто уморена. Вятърът шибна стена от дъжд в къщата. Прозвуча, все едно замерват покрива с шепи чакъл. Хванах се, че гледам към рамкираните снимки на сестрата на Рейчъл, както бяха облегнати на стената. Най-отгоре стоеше ятото гъски, чиито силуети се очертаваха на фона на залива в Бакуотърс.

— Поредното доказателство за думите ми — допълни Рейчъл, като видя какво гледам. Стана и отиде до снимките. — Не знам дали тези са добри, но ми се струва срамота просто да ги крия. Разбираш ли от фотография?

— Всъщност не.

— Аз също. Ема беше човекът с художествен талант, но винаги проявяваше нетърпение. Харесваше пози, които изглеждат спонтанни, и ако снимката не беше правилна, просто я режисираше. Например тази — с гъските, които летят към залеза? Каза ми, че си нагласила фотоапарата и хвърлила камък във водата, за да ги стресне… А тази? — тя издърпа снимката с мотоциклета на плажа, лъскавата машина изглеждаше не на място в подобна обстановка. — Някак не мисля, че е бил паркиран на пясъчна дюна просто ей така.

Нещо се размърда дълбоко в ума ми. Не бях обърнал внимание на снимките, откакто ги бях прегледал онази първа сутрин. Станах и отидох до Рейчъл, която продължаваше да ги прехвърля.

— Може ли пак да погледна?

— Разбира се — тя се премести настрани да ми направи място. — Не ти правех намеци, честна дума. Няма нужда да купуваш снимка.

Усмихнах се, но разсеяно. Върнах се към снимката на мотоциклета.

— Кога е направена?

— Нямам представа. Сигурно е от по-старите, понеже това май е моторът на бившия й. Сещаш се, пишман музикантът, за когото ти разказвах? Той имаше същата мъжкарска играчка. "Харли Дейвидсън" или нещо такова.

— Значи не е правена тук?

— Не, навярно е на някой друг плаж. Ема не беше идвала тук, преди да се преместят с Андрю, а по онова време вече се беше разделила с бившия си. Защо?

— Без причина.

Мислех си за мокрото байкърско яке и ботушите на трупа, свален от бодливата тел. Но ако това беше стара снимка, направена някъде другаде, не би могла да има нищо общо с останките, които намерихме в Бакуотърс. Понечих да я върна на място, но Рейчъл сложи длан на рамото ми и ме спря.

— Задръж за момент!

Тя се мръщеше, втренчена в снимката. Погледнах я пак, но не видях какво е привлякло вниманието й.

— Какво има?

— Може би нищо — отвърна Рейчъл, но не ми прозвуча особено уверена. — Звучи глупаво, но никога преди не съм се вглеждала внимателно в тези снимки. Те са просто… снимките на Ема.

Чаках. Почти колебливо тя посочи нещо на заден план на снимката с мотора.

— Не съм сигурна, но… това не ти ли прилича на морската крепост? Онази при устието?

Вгледах се по-внимателно. Наистина имаше нещо — ъгловат силует, който се надига от морето, но нямаше как да се различи, понеже изобщо не беше на фокус.

— Може и да е. Или да е петролна платформа или руина?

Рейчъл не отговори. Започна да преглежда останалите рамкирани снимки, накрая спря на една и я изтегли с усилие. Поех тежестта на купчината, за да я улесня. Втората снимка се оказа на чайка, която недоволно се взира в обектива иззад туфа остра трева на пясъчен хребет.

— Ето.

Рейчъл почука стъклото. Същата на вид постройка се виждаше отново на заден план. Пак беше в далечината, но този път доста по-ясна.

Отличителните кули на крепостта "Монсел".

— Това е снимано от малко по-различен ъгъл, но познавам точното място — увери ме Рейчъл. — Това са пясъчните дюни в края на вълнолома. Оттам крепостта се вижда чудесно.

— Сигурна ли си?

Лънди ми беше казал, че крепости от времето на Втората световна са издигнати по целия югоизточен бряг. Но Рейчъл беше уверена.

— Абсолютно сигурна. Достатъчно често съм се разхождала там. И виж, забелязва се, че са останали само три кули и едната от тях е рухнала частично. Крепостта е същата, сигурна съм. Дявол да го вземе, не мога да повярвам, че не съм я забелязала досега! Когато видях мотора, помислих, че снимката е от старите…

Стори ми се разстроена и не можех да я виня. Рейчъл вече знаеше, че сестра й е имала афера с Лео Вилиърс. Ако беше права за мотора, това вероятно означаваше, че Ема Дерби е продължила да се вижда с бившето си гадже и след сватбата с Траск. Това водеше до всевъзможни неприятни последици, и то не само за семейството. Означаваше, че в цялата история може да има забъркан още някой, за когото полицията не знае абсолютно нищо. Мъж, собственик на мотоциклет и най-вероятно облечен в износени байкърски кожени дрехи.

Като трупа от бодливата тел.

Рейчъл обаче не знаеше нищо за него. И тревогата й можеше да се окаже фалшива.

— Сестра ти дигитален фотоапарат ли ползва или с лента? Някои фотографи вече още снимаха на лента, но ако Ема Дерби не е била от тях оригиналните файлове щяха да пазят датата, на която е направена снимката.

Рейчъл поклати глава.

— Дигитален, но изгубихме повечето от снимките на Ема при кражбата, когато ни изнесоха компютрите. Единствената причина тези да са при мен, е, че ги бе проявила, преди да изчезне, и в печатницата още пазеха изображенията в системата си.

— Дори ако снимката е направена тук, това може да не е мотоциклетът на бившия й приятел… — казах, без сам да си вярвам. — Би ли могла да го разпознаеш със сигурност?

— Не, но колко други нейни познати биха имали глупав мотор като този? Да не говорим кой би се навил да го снима на проклета пясъчна дюна! — Рейчъл вече ми се струваше ядосана. — Това е точно от типа неща, които Марк би сторил. Много би му харесало някой да снима и да сложи в рамка символа на тъпия му статус!

— Марк?

— Бившият на Ема. Боже, как ли му беше фамилията? Нещо религиозно, Викар или Чърч… — тя поклати глава. — Не, Чапъл, точно така. Марк Чапъл[12].

Отбелязах си името му наум.

— Може и нищо да не е, но нали знаеш, че трябва да споменеш на Лънди за него? — намекнах меко.

— Боже, навярно е така. Дявол да го вземе! Точно когато си мислех, че нещата не може да се влошат повече…

Рейчъл ми се стори нещастна, затова се пресегнах и я прегърнах през раменете. Тя се облегна на мен и отпусна глава на рамото ми. Ароматът и топлината на тялото й ме наелектризираха.

Тя вдигна глава и ме погледна. И двамата не продумахме. Миг по-късно порив на вятъра внезапно блъсна къщата за гости. Постройката се разлюля и заскърца, и мигът отмина.

Рейчъл въздъхна и се отмести.

— Става късно. Най-добре да тръгвам.

Не посмях да кажа нищо, докато си обличаше якето. В усмивката й имаше едновременно тъга и съжаление.

— Благодаря за виното и… знаеш. За изслушването.

— Винаги.

Вятърът блъсна вратата, когато тя я отвори, и плисна вътре студени пръски дъжд. Рейчъл се намръщи:

— За разнообразие веднъж поне познаха времето!

— Задръж, ще си взема якето.

— О, недей, няма смисъл и двамата да се мокрим.

Не настоях, понеже знаех, че не би искала. Очертана на фона на плътния мрак на отворената врата, Рейчъл ми се усмихна още веднъж. Оловносивият дъжд блестеше като бодлива тел зад гърба й.

— Е, лека нощ!

След това тя изчезна. Чух хрущенето на стъпките й по чакъла, но беше твърде тъмно да видя какво става. Затворих вратата, а вятърът се бори известно време с мен, преди езичето на бравата да щракне. Стоях в настъпилата внезапно тишина, неспособен да реша дали се ядосвам на себе си, затова, че исках да направя нещо, или за това, че не бях направил нищо.

С въздишка взех чашите за кафе и ги отнесох на мивката. Докато водата шуртеше по металното корито, чух нещо отвън. Спрях кранчето и се вслушах. Чувах само воя на вятъра. И тогава, точно когато посегнах да пусна отново водата, чух друг звук, който не можех да сбъркам. Кратък писък, който бързо секна.

Беше Рейчъл!