Мъртви води

27

Дъждът се сипеше от ръба на кулата на люшкащи се сребърни завеси. От време на време порив на вятъра ги плисваше навътре в търбуха на морската крепост — студени пръски, които се стичаха по шиите и ръкавите и смразяваха до кости.

Пясъчната дюна, която се беше натрупала около кулата, стоеше оголена от отлива и разкриваше гладък кафяв остров до един от краката. Обсипан с водорасли и ръждиви скелети на тенекиени кутии, той бе колонизиран от десетки малки светли раци. Те предпазливо се показаха на бял свят, вдигнали щипки, и припряно защъкаха странешком в зигзаг по мокрия пясък.

Гледах ги от ръба на пристана под кулата. Приливът бе започнал да се връща и сега раците изчезваха, докато морето си прибираше пясъчната дюна. С нежелание се прощавах с тях. Танцът им беше добре дошъл за отвличане на вниманието от дейността, която се развиваше над главата ми. Около раменете ми беше увито одеяло — замяна на съсипаното яке, което бях оставил в кулата. Катерът на Морския корпус подскачаше по вълните, завързан на платформата до лодката, в която бях дошъл с Рейчъл и Лънди. Друг, по-голям катер, бе закотвен в по-дълбоки води още по-навътре и се накланяше силно под напора на течението.

Докато чакахме спасителите пред кулата, Рейчъл не спря да плаче.

— Вината е моя. Той дори не искаше да идва тук!

Казах й, че няма полза да се обвинява, нито е имало как да предвиди какво ще се случи. Съмнявах се, че това има значение. Шокът от случилото се бе смазващ. И аз се чувствах безполезен, бях неспособен дори да я прегърна. Кръвта на Лънди все още беше спечена по ръцете ми, студена и лепкава, но не можех да я измия преди идването на полицията. Щеше да се наложи да тестват дланите ни за барутни следи, за да ни изключат като заподозрени. Така че стоях, а кръвта съхнеше по мен — съсирваща се кора, която мирише на желязо и карантия, и се напуква при всяко движение.

Бързият катер на бреговата охрана дойде първи и доведе парамедици, които се качиха по стълбата при Лънди. Припряното им сноване бе в контраст с повторната им поява след малко, с празни ръце и скръбни лица. Предложиха ни одеяла и горещо кафе, докато чакаме полицията. Морският корпус пристигна втори — смътно познати физиономии, които бях виждал по време на операцията в естуара. Бяха последвани от по-голяма полицейска лодка, от която се изсипа, както ми се стори, безконечен поток криминалисти и криминални техници. Или може би бяха едни и същи, но влизаха и излизаха непрестанно.

Не ги следях.

Отведоха Рейчъл на брега за разпит и да даде официални показания. Макар да не ме помолиха да остана, никой не предложи и да си тръгна. Досещах се за причината, затова чаках на платформата, без да се пречкам никому, и гледах деловите раци. По някое време един от криминолозите взе проба от дланите ми, така че можех най-сетне да измия кръвта на Лънди от ръцете си. Коленичих на платформата и потопих ръце в морето, изтърках спечената кора от кожата си и оставих студената солена вода да я разнесе.

Следобедът превали, преди катерът на бреговата охрана да се върне с още пътници. Опря борд в платформата, а аз се обърнах и почаках главен инспектор Кларк и Фриърс да слязат. И двамата бяха с гащеризони, лицето на инспекторката бе тебеширено бяло. Погледна ме, докато някой й подаде ръка, за да слезе от катера, но се насочи към стълбата, без да каже и дума. Патологът, който я следваше, изглеждаше необичайно мрачен. Видя ме и спря, сякаш се двоумеше.

— Доктор Хънтър. Радвам се, че сте добре — погледна към кулата и поклати глава. — Дяволски лоша работа.

Кимнах. Така си беше.

Дяволски лоша работа.

Върнах се към наблюдението на раците на смаляващата се дюна. Над повърхността беше останала само малка ивичка, когато ги намери първата чайка. За няколко минути към нея се присъединиха още птици, чиито крясъци отекваха под кулата. Все още гледах как природата върви по своя курс, когато чух, че някой слиза по стълбата. Изчаках стъпките да се приближат зад гърба ми и чак тогава се обърнах да погледна Кларк.

Светлите й очи бяха кървясали, а къдравата й рижа коса беше дори по-разрошена от обикновено. Гласът й потреперваше, все едно едва сдържа гнева си.

— Какво, по дяволите, се случи?

Преразказах отново историята, макар да знаех, че несъмнено вече са я осведомили. Тя не ме прекъсваше, само стискаше все по-силно устни.

— Исусе Христе — каза накрая. — Мамка му! Чия идея беше това?

— Моя.

Ясно беше, че не ми вярва. Или вероятно вече знаеше: Рейчъл надали се бе пощадила в показанията си. Но нямах намерение да соча с пръст. Никой не бе принудил Лънди да идва. Нито пък мен.

Кларк ме изгледа недоволно, после се взря във вълните, които надигаха завесата на дъжда. Риж кичур беглец се вееше незабелязано около лицето й.

— И не видя кой го направи? Нищо ли не видя?

— Двигателят звучеше като на малка лодка, но не мога да кажа нищо повече.

Тя въздъхна и раздразнено тръсна свободния кичур от лицето си.

— Боже, каква каша!

— А криминолозите? Може ли да се каже нещо по отпечатъка?

— Почти нищо. Частичен е, на подметката не се вижда шарка или отличителни белези. Няма следи от износване, така че вероятно е просто от обувка с гладка подметка. Повечето повърхности са твърде ръждиви за отпечатъци, но в стаята намерихме два ясни комплекта и пет на алуминиевата стълба.

Предполагаме, че три са твоите, на Рейчъл Дерби и на… инспектор Лънди. Не знаем още чии са другите, но не са скорошни. Ако сме прави за случилото се тук, тогава вероятно ще се окаже, че принадлежат на Ема Дерби и Марк Чапъл.

И аз така смятах. Естествените масла в по-старите отпечатъци биха изсъхнали на вятъра и соления въздух. По някое време щяха да ми вземат отпечатъци, както на Рейчъл и дори на Лънди, за да изключат оставените от нас. Но ако петте комплекта, които полицията беше намерила, можеха да се идентифицират, това означаваше, че който и да се е качил горе, за да застреля Лънди, е носил ръкавици.

Като убиеца на Стейси Кокър.

— Той знаеше, че сме тук — заявих.

— Той? Не каза ли, че не си видял кой е бил?

Преглътнах гневната си забележка. Но Кларк беше права, не трябваше да разчитам на предположения.

— Добре, който и да е виновен, е знаел, че сме тук.

— Няма как да си сигурен.

— Че защо иначе би дошъл насам? Ако се съди по вида на сградата, никой не е влизал вътре от месеци и надали е случайност, че изникна по същото време като нас. И то въоръжен.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че някой ви е издал?

Единственият, който беше споменал на някого за експедицията при морската крепост, беше Лънди. Той се обади да осведоми екипа си, но не можех да повярвам, че някой от колегите би предизвикал смъртта му.

— Или крепостта е под наблюдение, нямам представа. Просто не вярвам, че случилото се е съвпадение.

— На мен също не ми харесва — отсече равно Кларк. — Но алтернативата е, че някой е дошъл тук, вече решен да убие полицейски инспектор. И двама цивилни, ако му се отвори възможност. Какво би постигнал с това?

— Искал е да попречи някой да разбере какво има вътре?

— И убийството на полицейски инспектор наистина ще помогне за опазване на тайната… — Кларк говореше с тежък сарказъм, но беше права. Дори ако убиецът на Лънди беше успял да ликвидира и трима ни, кулата щеше да бъде претърсена, щом инспекторът се забави. Убийството му само усложняваше ситуацията.

— Не казвам, че звучи смислено — отвърнах уморено. — Но нашата лодка беше закотвена отвън, така че беше очевидно, че някой е тук. Ако не е имал намерение да ни убива, защо изобщо би дошъл насам?

— Не знам, доктор Хънтър, ясно? Ако знаех, щях да съм много по-близо до залавяне на копелето! — Кларк разтри слепоочията си и отдели секунда, за да се вземе в ръце. — Виж, знаем, че някой е криел амуниции и вероятно пушка в къщата на Едгар. Може да е решил да ги премести другаде и да се е паникьосал, като е разбрал, че тук има някой.

Спомних си настоятелните опити за нахлуване през заключената с резето врата. Не ми изглеждаше като проява на паника, но нямаше смисъл да усложнявам разговора. Кларк не разполагаше с по-различни от моите отговори.

— А петното на пода? — попитах. — Кръв ли е?

Порив на вятъра тласна поредната вълна дъжд върху нас. Инспекторката дори не забеляза.

— Така мислим, но се съмнявам да научим нещо полезно от нея. Вероятно е или на Ема Дерби, или на Марк Чапъл, но предвид ръждата и соления въздух ще имаме късмет, ако можем да познаем чия е.

— Според мен е на Чапъл.

Кларк ме погледна.

— Защо мислиш така?

Имах предостатъчно време за размисъл, докато стоях и гледах раците. Беше по-добра тема, отколкото да си представям поваления вътре в кулата Лънди.

— Нали знаете, че трупът, който открихме на бодливата тел, най-вероятно е негов?

— Съобщиха ми — отвърна главната инспекторка нетърпеливо. — Продължавай.

— Бил е ударен толкова силно, че парче кост се е забило в мозъка му — такава травма би му счупила носа. Би кървял. Вероятно не много, ако е умрял веднага, но достатъчно, за да обясни петното кръв.

— Смяташ, че е бил убит тук? Прекалено много приписваш само на едно петно кръв.

— Не и ако се вземат предвид многобройни фрактури по тялото на Чапъл. Бих очаквал подобни при падане, а едното бедро е буквално извадено от ставата. Това изисква изключително голяма сила. Не си представях как могат да се получат всички травми, преди да се озова тук.

Посочих скелето от площадки и стълби от входа на кулата.

— Достатъчно високо е — продължих. — Най-лесният начин да свалиш труп от кулата и да го качиш в лодката, ще е да го пуснеш отгоре. Ще се блъска в площадките надолу, а ако кракът се заклещи на стъпалата, инерцията ще е достатъчна да счупи костите и да извади бедрото.

Подобно падане би обяснило и как са били счупени шийните прешлени, а като изключим лицевите рани, черепът е останал непокътнат. Също като крайниците, главата се е въртяла и усуквала при падането — с достатъчно сила, че да се счупи вратът. От подобна височина черепът също би могъл да получи сериозна фрактура, но предположението ми е, че или падането е било спряно от закачването на крака за стъпалото, или при удара в металната платформа главата е паднала върху ръката му.

Запазих мълчание, докато Кларк се мръщеше под дъжда, който се процеждаше в кулата, и премисляше положението. Първоначално се чудех защо някой би замъкнал трупа чак до Бакуотърс, вместо да го изхвърли в морето. Но не беше толкова трудно да се видят причините. Толкова близо до брега имаше голяма вероятност мъртвецът да изплува някъде по крайбрежието. Да му се сложат тежести беше друг вариант, но морето наоколо беше пълно с наноси и нямаше гаранция, че отливът няма да го оголи.

В Бакуотърс обаче имаше голяма вероятност трупът да не бъде намерен. А дори и да бъде открит, нямаше да има причина полицията да го свърже с морската крепост. Макар че не би било практично да се премахнат всички следи от обитаването на кулата, веднъж щом извършителят е отстранил уликите — без пропуснатата капачка за обектив и малкото петно в ръждата — мястото се е превърнало просто в изоставен лагер, не в местопрестъпление. Не би имало никаква причина да се смята, че Ема Дерби и Марк Чапъл са идвали тук.

Не би имало нищо, което да свързва Лео Вилиърс със случилото се.

Погледнах през морето към къщата на носа. Замъглена от пръските и дъжда, оттук ми се стори смалена в сравнение с гледката от височината на прозореца горе.

— Изнудвали са Вилиърс, нали? — попитах.

Ако не се бях почувствал толкова изтощен, може би щях да забележа нещо странно във внезапното вцепеняване на Кларк.

— Откъде ти хрумна?

Бях твърде уморен за игрички.

— Че каква друга може да е причината? Ако просто са искали място за срещи, влюбените са могли да използват къщата за гости, не се е налагало да идват чак до морската крепост. Добре, Чапъл може и да е харесвал цялата история с пиратското радио, но дотам, че да лагерува тук? И точно срещу къщата на Лео Вилиърс? Не са го направили за забавление. Шпионирали са го.

Това беше единственото смислено обяснение. Снимките с голямо увеличение, които Ема Дерби беше правила, дори служебната видеокамера, взета от Чапъл, всичко намекваше за едно. Те двамата бяха използвали морската крепост за скривалище, бяха дебнели дома на Вилиърс, за да го наблюдават от разстояние. И заради това ги е ликвидирал.

Лицето на Кларк беше напълно безизразно.

— Какво биха могли да видят, че да си струва изнудването?

Именно тук размислите ми стигаха до задънена улица. Въпреки политическите си амбиции Вилиърс не изглеждаше подходящ обект за изнудване. Точно обратното — сякаш нарочно бе подхранвал лошата си репутация и бе тикал издънките си пред очите на хората, вместо да се срамува от тях.

— Не знам — признах. — Навярно е премахнал всички снимки и клипове, които е намерил на фотоапаратите им, и резервните копия са изчезнали при обира.

— Обир ли?

Очевидно за Кларк това беше нещо ново. Но пък вероятно никой не бе осведомил шефката за нарастването на дребните престъпления.

— Откраднати са били всички компютри на Траск. Не само техните, горе-долу по същото време е имало доста кражби.

— Кога се е случило? — остро попита главната инспекторка.

— Скоро след изчезването на Ема Дерби — казах и усетих как умората, която замъгляваше мозъка ми, се разсейва. — Смятате ли, че това са търсели? Кражбите са били само прикритие?

Кларк не обърна внимание на въпроса.

— Дали би държала и други копия?

— Не мисля. Рейчъл — сестра й — каза, че не разполагат с паролите за облачните й акаунти.

А ако Ема бе разпечатала копия на хартия, не би ги държала в дома си, където може да ги намери съпругът й. Най-вероятно ги е оставила при Чапъл в морската крепост, а Вилиърс ги е иззел оттам заедно с оборудването.

Очевидно Кларк мислеше в същата насока.

— Да му се не види!

До този миг бях като замаян. От стрелбата по Лънди се чувствах затворен в мехур, следях събитията около мен, без да съм част от тях. Сега мехурът се пръсна.

— Не можете да криете случилото се още дълго — гласът ми потрепери. — Хората трябва да знаят, че Вилиърс е още жив!

Кларк се загледа в бурното море.

— Не е толкова просто.

— Защо? Исусе, какво още трябва да направи? — не ми пукаше колко могъщ е сър Стивън Вилиърс, дори той не би могъл да затиска капака още дълго. — Не става дума само за Ема Дерби, той е убил трима… не, четирима души, за които знаем! Застреля полицай, за бога!

— Смяташ, че имам нужда от напомняне, така ли? — тросна ми се Кларк. Повишените ни гласове вече привличаха вниманието на криминолозите от горната площадка. — Познавах Боб Лънди от петнайсет години! Ходих на кръщенето на внучката му, не си мисли и за минута, че няма да обърна ада и рая, за да заловя копелето, което го застреля! Но не е бил Лео Вилиърс.

Втренчих се в главната инспекторка. Внезапно си спомних телефонното обаждане, което Лънди проведе преди влизането ни в кулата, когато каза, че се налага да се прибираме. Схванали сме грешно нещата. Напълно погрешно.

— Откъде знаете? — попитах и гневът ми се отцеди.

Кларк ме погледна, след това се извърна с разочаровано поклащане на глава.

— Понеже от сутринта е в ареста.