Мъртви води

29

Изгасих двигателя и оставих силното течение да ме изтласка през последните няколко метра. Въпреки това ударих пристана силно и корпусът издрънча в него така, че зъбите ми изтракаха. Преметнах въжето през една от подпорите, преди лодката да бъде отнесена, и преди да сляза, се уверих, че оставям достатъчно аванс, за да компенсира покачващото се ниво.

Водата покриваше кея и стигаше почти до коленете ми. Внимавах къде стъпвам и заджапах към хангара, който сякаш се беше смалил почти наполовина заради вълните, които се блъскаха в каменните стени. Докато се изкачвах по стъпалата, видях, че дървеният капак на малкия люк се е отворил и се блъска в стената отвътре. Въжето, което го придържаше, сега се вееше свободно. Не си направих труда да спирам, вятърът пак щеше да го отвори. Бързах да стигна на сухо, а и исках да разбера какво прави сър Стивън тук.

Водата се стичаше от краката ми, докато прескачах стъпалата, като се питах какъв ли важен проблем е довел бащата на Лео Вилиърс до хангара в тази стихия. Когато стигнах до края на стълбите, видях как шофьорът му Портър се отдалечава от къщата за гости към голямата черна кола. Носеше дебел шлифер, но беше без шапка, очевидно времето не му пречеше. Вятърът и дъждът сигурно бяха заглушили приближаването ми, понеже той не ме забеляза, докато не го заговорих.

— Мен ли търсиш?

Потър рязко се обърна. Втренчи се в мен, после се усмихна автоматично.

— Ти пък откъде изникна? Изплаши ме до смърт.

Той захвърли цигарата, която криеше в шепата си. Тя изсъска по мокрия чакъл, когато шофьорът ми посочи даймлера.

— Сър Стивън би искал да поговорите.

Нямах представа какво би могъл да иска бащата на Лео Вилиърс, нямах и желание да говоря с него, но едва ли бих могъл да откажа. С надеждата разговорът да е кратък, тръгнах към даймлера, докато Портър отваряше задната врата.

— Той е тук, сър Стивън.

Стоеше любезно до черната кола, изнесъл напред облечената си в ръкавица ръка. Ботушите ми жвакаха при всяка крачка и болезнено осъзнавах колко съм мокър и опърпан. Но притеснението, което ме обзе, нямаше нищо общо с това. Забавих крачка, питайки се откъде сър Стивън би могъл да знае, че съм в къщата за гости? И защо не се е обадил по телефона, ако е искал да говори с мен? Стрелнах с поглед захвърлената от Портър цигара.

Спрях.

Шофьорът търпеливо стоеше до отворената врата на колата, а водата се стичаше по голата му глава. Белязаното му от шарка лице беше покрито с тъмни петна, като порязвания при бръснене. Погледът ми се плъзна по черните кожени ръкавици, по официалните черни обувки, сега кални и мръсни. Бяха градски обувки, от тези с гладки подметки.

Като отпечатъците в кръвта на Лънди, които бях видял в крепостта.

— Доктор Хънтър — подкани ме Портър, все още застанал пред отворената врата.

Успях да заговоря:

— Мислех, че на сър Стивън не му допада да пушиш.

Любезната усмивка насреща не трепна.

— Сигурен съм, че ще ми се скара. А сега, ако нямаш нищо против…

Не виждах какво има на задната седалка. Вратата зееше отворена срещу мен и прошарените от дъжда тъмни прозорци закриваха всичко в колата. Погледнах към къщата за гости.

Вратата зееше, рамката бе изкъртена при ключалката.

Дъждът продължаваше да се лее, а двамата с Портър се гледахме през паркинга. Той бутна вратата на колата.

— Струваше си да опитам.

Сърцето ми препускаше. Нямах представа защо е тук, но знаех какво означава. И докато умората ме напускаше, осъзнах, че няма да ме остави да си тръгна, щом съм го видял. Както не бе оставил Стейси Кокър.

И Лънди.

Портър изсумтя, когато ме видя да поглеждам към колата си.

— Аха, давай. Просто ще те почакам тук да я отключиш!

Отказах се от идеята, нямаше начин да мина покрай него.

Кимнах към малките пръски кръв по нашарените му от белези бузи и се постарах да си придам небрежен тон като него.

— Не е добър ход да стреляш по стоманена врата. Късмет си извадил, че не си си изгубил окото.

— Аха, късметлия съм си.

Портър погледна покрай мен към стълбите, които водеха надолу към кея, все едно проверяваше дали не идва още някой. Почти по навик размърда свитите си юмруци, като напъха по-плътно пръсти в ръкавиците.

— Е, къде са?

— Къде да е кое?

— Виж, имах гаден ден и наистина не съм в настроение. Просто ми кажи къде са.

Почувствах се като участник в сюрреалистичен кошмар.

— Нямам представа за какво говориш.

На лицето на шофьора вече липсваше усмивка.

— Не ме мотай. Къде са парите?

— Какви пари? Нямам…

— Виж, тъпо копеле такова, давам ти последна възможност — изплю се Портър. — Петстотинте хилки на Вилиърс бяха скрити в бюфета в къщата на Холоуей. Къде са?

Казаното от него просто не се връзваше. Петстотин хиляди бе сумата, поискана от Ема Дерби и Марк Чапъл в замяна на снимките. Но според Кларк Лео Вилиърс не бе платил на изнудвачите.

За това ще се тревожиш после.

— Къщата изгоря…

— Знам, че изгоря, но парите вече бяха изчезнали! Някой ги е взел, а Холоуей не би имал полза от тях, дори ако знаеше какво представляват. Освен полицията вътре сте влизали единствено ти и сестрата на Дерби. Така че пак ще те попитам. Къде са шибаните пари?

— Полицията претърси къщата, те…

— Полицията влезе там след мен — уточни шофьорът с театрално търпение. — Ако бяха открили парите, старецът щеше да чуе, аз също. Пробвай пак.

Вече бях минал през шока и започвах да сглобявам подробностите. Под "стареца" явно имаше предвид сър Стивън. Не знаех откъде са дошли парите, но Портър очевидно ги беше крил в къщата на Едгар. И макар да нямах представа кой ги е взел, знаех какво е открил в къщата вместо парите.

— Струваше ли си да убиваш Стейси Кокър заради тях?

Ако имах някакви съмнения, реакцията му ги опроверга. По лицето му пробяга изражение, което напомняше срам, но то изчезна почти веднага.

— Зададох ти въпрос.

— Тя всъщност видя ли те, или просто я удуши за всеки случай?

— Последен шанс. Ще ми кажеш ли?

Нямаше следа от угризения. Понечих да повторя, че нямам представа — че не знам нищо за никакви пари. Но дори да ми повярваше, Портър не би ми позволил да разкажа никому. Бях видял с очите си какво е причинил на Марк Чапъл, който е тренирал бойни изкуства и е бил далеч по-млад и по-силен от мен. Не си правех илюзии, че имам какъвто и да е шанс срещу този човек. Това оставяше само една възможност.

Портър сви рамене и тръгна напред.

— Добре, щом така искаш.

— В багажника са.

Той спря и внимателно проследи как ровя в джобовете си за ключовете на колата. Извадих ги и ги вдигнах да му ги покажа.

— Ето!

Хвърлих му ги твърде силно с надеждата, че няма да ги хване. Но той замахна и ги грабна във въздуха. Зяпна ме.

— Всичко е там — допълних.

— Дано да е така!

Усетих тръпките на адреналина, докато Потър се насочваше към колата ми. Не откъсваше очи от мен, докато люлееше ключодържателя на пръста си. Заставих се да отвърна на погледа му, докато ключалките щракваха. Все още загледан към мен, Портър посегна към багажника. Стоях неподвижен, докато не го отвори. Той вдигна капака и надзърна вътре.

Обърнах се и хукнах.

Чух как започна да ругае и се затичва след мен, докато прескачах стъпалата към кея. Лодката ми се струваше най-добрата възможност, но щом видях къде е, незабавно осъзнах грешката си. Бях заложил на това да си дам достатъчно време да скоча и да освободя въжето, преди Портър да ме докопа. Макар че нямаше да имам време да запаля двигателя, бързото течение щеше да отнесе лодката веднага щом я отвържа. Но бях забравил за аванса, който оставих на въжето заради надигащия се прилив. Приливът бе отнесъл лодката до самия му край и сега, блъскана от прииждащите вълни, тя се въртеше като вързано животно на поне два метра от края на кея.

Не бих могъл да я издърпам навреме.

Стъпките на Портър отекваха над мен, докато скачах на малката платформа. Вълните почти я достигаха и кеят едва се виждаше под тях. Бях в капан. Не ми оставаше друг избор, освен да рискувам и да се хвърля в буйния поток. Но точно когато се канех да изтичам по последните няколко стъпала и да се хвърля във водата, нещо хлопна от едната ми страна. Развързан, капакът на люка в стената плющеше на вятъра и предлагаше изглед към тъмната вътрешност на хангара. Стъпките на Потър изтрополиха по металните стъпала зад мен и аз хлътнах вътре.

Цопнах в тъмната и студена вода. Поех си въздух, стиснах капака на люка и се опитах да го затворя. Капакът се огъна, когато Потър се хвърли отгоре му и успя да промуши ръка през малката дупка. Водата плискаше в лицето му, докато се мъчех да го задържа навън, а наводненият кей скърцаше и пукаше под мен. Нещо ме побутна по крака и на ивицата светлина от отвора открих, че е счупеното весло, с което бях тръгнал из Бакуотърс. Облегнах тежестта си на дървения капак, грабнах веслото от водата и забих назъбения му край в облечената в ръкавица длан на Портър. Блъсках по нея, докато той не издърпа ръката си с ръмжене.

Люкът се хлопна. Секунда по-късно изплющя зад гърба ми, когато шофьорът го ритна, но сега предимството беше на моя страна. Притиснах рамо към неодяланите греди и ги удържах на място, докато ритниците спряха.

Във внезапната тишина около мен заплиска вода. Чувах тежкото дишане на Портър отвън.

— Много умно, шибаняко! Какво ще правиш сега, а?

Нямах представа. Люкът се отваряше навътре, така че той не би могъл да влезе, ако остана, където бях. Но и аз не можех да изляза. Треперейки, се огледах наоколо. Водата стигаше до кръста ми и продължаваше да се покачва. През процепите на дървената врата се процеждаха вертикални ивици гаснеща светлина. Различавах голяма част от боклуците, които плаваха наоколо, но никой от тях не ми изглеждаше полезен. Отблъснах продупченото кану, което се удряше в мен като настоятелен кон, и извадих телефона от джоба си. Беше прогизнал, но си струваше да опитам. Екранът остана тъмен.

Така, значи да не се надявам на помощ. Опитах се да запазя спокойствие и да премисля вариантите си. Нивото на водата в хангара вече ми се струваше по-високо, но заедно с него се вдигаше и водата отвън. Потокът беше студен, но не чак опасен за живота, а и Портър би трябвало да бърза да се махне оттук. Беше убил полицай. Не можеше да си позволи да си губи времето и да чака, докато приливът ме принуди да изляза.

После си спомних, че има пушка, и от облекчението ми не остана и следа.

— Там ли си още, или се удави? — подвикна той.

Притиснах ръце към капака, изучавайки грубото дърво. Колкото и да бе здраво, не би могло да удържи изстрел от пушка.

Обадих се през капака на люка.

— Не си влошавай положението!

Гласът ми прозвуча дрезгаво от студа и изтощението. Отвън ми отговори кисел смях.

— Нямам такива намерения. Веднага щом ми кажеш къде са парите, се махам.

Пак същата тема.

— Казах ти, че не знам нищо за никакви пари.

Облегнах глава на неравните дъски.

— Преди малко каза, че са в колата ти, така че защо да ти вярвам?

— Защото това не помага на никого. Убил си полицай. Наистина ли смяташ, че ще стигнеш далеч?

— Тревожи се за себе си. Водата сигурно се е покачила доста там, вътре. Обзалагам се, че ти замръзват топките.

Опитвах се да не обръщам внимание на студа и мислех за пушката. Мобрито сигурно беше в даймлера, но ако Потър се качеше да го вземе, аз щях да стигна до лодката. Очевидно му бе хрумнало същото, иначе вече щеше да е отишъл.

— Знаеше ли, че Лео Вилиърс още е жив?

— Няма майтап.

Разбира се, че е знаел, порицах се сам. Нали затова бягаше. При условие че Вилиърс се оказа не само жив, но и невинен, щеше да е само въпрос на време, преди полицията да започне да търси други заподозрени.

— Баща му ли ти каза? — попитах с ясното съзнание, че колкото по-дълго стои тук, далеч от пушката, толкова повече везните се накланят в моя посока.

— Да не мислиш, че старецът ще си признае, че синът му се е върнал като жена? Сякаш ще го тръби на всеослушание!

Тихият плясък на водата издаде, че Потър се движи. Заслушах се за знак, че се качва по стълбите, готов да изтичам към лодката.

— Как разбра? — продължих да питам.

— Возех го, когато от полицията се обадиха да съобщят новината. Трябва да се грижим сър Стивън да е доволен, нали?

— Говори с тях пред теб?

— Ще се изненадаш какви неща чува човек, когато го смятат за даденост.

Долових нотка на горчивина, но я подминах, загрижен повече за онова, което правеше Потър. Чувах как се движи из водата и се опитва да е тих.

— Така ли откри и че сме тръгнали за морската крепост?

— Да, това не го очаквах. Направо щях да се надрискам, когато спомена морската крепост, честно ти казвам. Нямах търпение да оставя стареца, за да проверя какви ги вършите там.

Гласът му идваше от по-далеч, по-скоро откъм кея, отколкото откъм стълбите. Напрегнах се да разбера какво прави, като се надявах да не развързва лодката.

— Не трябваше да убиваш Лънди.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Тогава защо го направи? — почти изкрещях, неспособен да прикрия болката в гласа си.

— Нямах избор. Дори не знаех, че е с вас, преди да го видя. От това, което чух, звучеше все едно само ти и сестрата сте там.

— Значи си планирал да убиеш само нас, така ли? И после какво? Да се опиташ да го маскираш като поредната злощастна случка с лодка?

— Не съм планирал да убивам никого, ясно ли е? Исках само да си върна шибаните пари. Божичко, да не смяташ, че съм искал всичко това?

Шляпането се усили, явно се връщаше, където и да беше ходил.

— Виж, нещата излязоха извън контрол. Ако се предам, ще кажеш ли добра дума за мен?

Това беше последното, което очаквах. Гласът му звучеше наблизо — явно отново бе точно зад люка. Поколебах се, разтреперан в студената вода. Не му вярвах, но и не разбирах какво е намислил.

— Добре — съгласих се. — Но ще трябва да…

Едва се задържах на крака, когато люкът се огъна под нов удар. Водата се разплиска, когато се изправих и го подпрях. Чувах тежкото дишане на Портър отвън. Почти ме бе хванал, но сега опитът му се бе провалил и нямаше опора, за да си проправи път навътре. Люкът подскочи под последния удар, преди да се откаже.

— Стига де, това е шибана глупост! — изръмжа раздразнено. — Просто ми кажи къде са парите и ще те пусна.

— Не знам нищо за никакви пари! — изкрещях и заклиних счупеното парче от веслото между дъските на площадката и капака на люка. Нямаше да го задържи дълго, но можеше да ми даде няколко секунди, ако Портър пак се опита да ме изненада. — И все пак от кого ги открадна? Или и ти си изнудвал Лео Вилиърс?

— Не съм шибан крадец! А ако исках да го изнудвам, щях да съм го направил преди години! — звучеше искрено обиден. — Опитах се да ги отърва, както винаги! Онази кучка Дерби и приятелят й имаха снимки на Лео по готини парцалки и поискаха половин милион, за да не ги разпространят. Половин милион! Малкият дрисльо Лео си плю на петите, когато разбра, така че те отидоха при стареца. Казах му да не плаща, но, о, не! Не може всички да научат, че синът му обича да си играе на Барби, нали?

Горчивината се върна. Чувах, че Потър се отдалечава от люка. Сега пък какво? Нервно погледнах портата, която преграждаше изхода към потока. Плискащите се вълни вече стигаха над средата на дървената врата.

Погледнах греблото, надявайки се, че ще издържи.

— И какво стана? Уби ги и взе парите? Хайде де, какво правиш там?

— Нямах никакво намерение да позволя на някакви аматьорчета да се намесват, не и след всичко, което направих за Вилиърс.

Чувах го как крачи отвън, опитвайки се да не вдига шум, докато газеше из водата.

— Всеки идиот можеше да се сети, че снимките са направени от морската крепост. Искаха парите при стридоловната база, затова, след като оставих чантата, се върнах в Уилитс Пойнт да наблюдавам. Чаках, докато не видях някаква лодка да отива към кулите, а после взех лодката на Лео и тръгнах натам. Мислех да взема парите и може би да ги посплаша малко, но толкова.

Очевидно продължаваше да се движи, но гласът му звучеше някак приглушено. Беше трудно да определя къде е.

— И? Какво се обърка?

Боже, какъв студ! Обгърнах се с ръце и се напрегнах да доловя движенията на Потър.

— Шибаният негодник! — В гласа на Портър прозвуча отвращение. — Започна да ми се дуе, да се прави на голям мъжага! Да разправя дивотии как не трябвало да се закачам с него, понеже имал черен колан. Все едно сме на проклетото доджо… Така че го ударих.

— С ръба на дланта, а? — попитах, а зъбите ми затракаха.

Последва пауза.

— Точно така. Смятах, че накривеният нос може да го вкара в правия път, да му развали хубавото личице. Нямах намерение да го убивам, но скапанякът си го изпроси.

— И Ема Дерби ли си го изпроси?

Не последва отговор. Напрегнах се, отчаян да доловя някакъв знак какво се кани да направи. Водата вече плискаше до гърдите ми и изсмукваше и малкото ми останала топлина. Не знаех колко още ще мога да остана тук.

— Какво направи с тялото й? — попитах, като се постарах гласът ми да не трепери. — И нея ли закара в Бакуотърс, след като я хвърли от кулата?

— Наполовина си прав…

Звучеше разсеяно. Нямах представа какво значи отговорът му, но ми беше прекалено студено, за да го мисля.

— А сър Стивън? Той знае ли?

Последва тишина. Разбира се, че не е знаел, помислих си унило. Портър нямаше да може да задържи парите, ако работодателят му знаеше какво е направил. Студът ме забавяше и ми пречеше да мисля ясно. Но трябваше да го накарам пак да заговори, за да знам къде е.

Започнах да обмислям нов въпрос, когато нещо изведнъж закри слабата светлина, която се процеждаше през дървените процепи. Обърнах се и видях пред тях да преминава сянка. Веригата на катинара изтрака, когато Портър започна да я дърпа. Изоставих люка, докато портата се тресеше и бясно се спуснах натам, но в паниката си бях забравил, че съм на по-високата площадка. Бях направил едва няколко крачки, когато кракът ми се плъзна от ръба и паднах в дълбокото.

Това ме спаси. Докато се качвах, вратата изведнъж замря. Сянката зад нея изчезна и Портър зацапа обратно към площадката. Вече не се опитваше да пази тишина, докато бързаше към люка, от който ме бе подмамил да се отдалеча. Ако бях стигнал до портата, нямаше да успея да се върна навреме, бях на косъм дори сега. Тежкият найлонов дъждобран бе като котва, под достигащата до гърдите ми вода. Сякаш се опитвах да тичам в кошмар на забавен каданс. Чувах как Портър джапа покрай стената, докато бързаше да стигне преди мен.

Успя. Видях как дървеният капак се огъва под напора на удара му и опира в греблото, което бях вклинил там. Чу се силно изпукване и веслото се разцепи, а аз се хвърлих срещу капака и го затворих. Стегнах се и изплюх солената вода, нахлула в устата ми, докато по капака се сипеха бесните удари на Портър.

— Мамицата ти!

Ударите спряха. Чувах задъханото му дишане и отчаяните ругатни. Облегнах глава на неравните мокри дъски, останал без дъх и разтреперан от студа. Бях прогизнал и нивото на водата продължаваше да се покачва. Портър за малко да ме измами на три пъти! Нямаше да мръдна от люка, докато не се убедя, че си е отишъл.

— Виж, това е пълна тъпотия — пророни той с дрезгав от разочарование глас. — Искам само парите. Щом ми кажеш къде са, и ще те оставя на мира.

Дори нямах сили да крещя.

— Продължавам да ти повтарям, че не знам нищо за никакви пари. Няма значение колко пъти ще питаш, отговорът е само един. Не знам!

От другата страна цареше тишина, но чувах дишането му и знаех, че още е там. Най-после проговори.

— Е, изборът си е твой. Не казвай, че не съм те предупредил.

Чух го да джапа през водата и да тръгва по стълбите. Напрегнах се, мислейки си за пушката. Или готвеше поредния номер?

— Какво ще рече това? — попитах.

Гласът му се разнесе от по-високо — беше стигнал до площадката отгоре на брега.

— Само двама души са могли да вземат парите от къщата на Холоуей, преди да пристигне полицията. Ако ти не знаеш къде са, тогава остава сестрата на Дерби.

— Не, чакай! — извиках. — Тя не знае нищо. Чакай!

Само че стъпките му вече се бяха отдалечили. Мисълта, че Портър отива при Рейчъл ме хвърли в паника. През главата ми премина, че това е поредният трик, за да ме изкара навън, но нямаше значение. Грабнах счупеното весло, рязко отворих капака и се приготвих да посрещна ново нападение. Не се случи нищо. Погледнах навън. Потокът беше придошъл и бърз, но не забелязах никой да ме дебне в здрача. След това от брега горе се разнесе шум.

Двигател на кола.

Значи Портър си тръгваше. Не усетих облекчение, само вледеняващо чувство за гибелна опасност. Умът ми препускаше, докато се напъвах да се покатеря през люка. Телефонът ми не работеше и не можех нито да предупредя Рейчъл, нито да се обадя в полицията. А и ключовете от колата ми бяха в него. Единствената ми надежда беше лодката. Ако още бе там, имах шанс.

Бях се измъкнал наполовина от люка, когато забелязах, че шумът от двигателя се усилва. Не ми звучеше достатъчно басов или мощен, за да е на даймлера, и внезапно осъзнах защо. Гумите заскърцаха по брега, а аз задрапах да се изхлузя през люка обратно в хангара.

Миг по-късно колата ми връхлетя през дървенията над мен.