Мъртви води

9

В потока имаше по-малко вода, отколкото когато обикалях брега предишния ден. Макар че нямаше как да проверя, ако се съди по вида му, до прилива имаше още час-два.

Надявах се времето да ми стигне.

Преди да напусна къщата за гости, се постарах да премисля какво точно ще ми е необходимо. Фотоапаратът ми беше в пътната чанта, така че за късмет беше с мен. Но дори ако откриех онова, което търсех, нямаше начин да разбера колко лесно ще стигна до него. Гуменият ми гащеризон остана в колата при Траск, а след вчерашния ден не възнамерявах да се мокря пак. В студиото нямаше нищо, което да ми помогне, но откъснах няколко найлонови торби от ролката под мивката и ги сложих в прясно почистената хладилна чанта. Прибрах охладителните пакети в малкия фризер на хладилника, за да се замразят, и излязох навън да видя какво ще мога да открия.

Няколко стъпала водеха към кея пред хангара за лодки. Маркировка на стената — горе-долу на средата на стълбището, показваше колко високо се вдига обикновено водата; камъните над нея бяха сухи и светли, а тези отдолу — тъмни и влажни. Нивото на водата беше по-ниско в момента, доста под горния ръб на кея. Входът към мокрия хангар се намираше отпред — голям квадратен отвор, който даваше достъп до потока. Беше преграден от подута от водата дъсчена порта, обезопасена с ръждив, но солиден на вид катинар. Оттам нямаше да мога да вляза, но по средата на стълбите имаше малка платформа, а в стената над нея се виждаше дървен люк. Грубата дъска, която го затваряше отвътре, се придържаше само от хлабаво въже, преметнато през ръждясал пирон, съмнявах се някой да има против да надзърна. Пантите шумно възразиха, когато го отворих. Посрещна ме застояла миризма на вода и мухлясали камъни. Отворът беше нисък и се наложи да се наведа, за да мина. За малко да падна от другата страна, където нивото на пода беше по-ниско. Вътре беше студено и тъмно и поспрях, докато очите ми привикнат. През портата на предната стена нахлуваха ивички светлина — достатъчно, за да виждам, след като заклиних и люка така, че да стои отворен.

Ремонтът, превърнал горния етаж в апартамент, не бе стигнал до долу. Стоях на тясно мостче — твърде малко, за да бъде смятано за кей, — което минаваше по протежение на едната стена. При прилив би било напълно залято, но в момента под него се виждаше тинестото речно дъно. Дъските на мостчето бяха хлъзгави и прогнили и по тях бяха натрупани всякакви лодкарски боклуци. Кану със зейнала в дъното дупка бе килнато на една страна, покрито с коркови шамандури, разпадащи се спасителни жилетки и скъсани парчета от стари живарници.

Надявах се, че ще намеря кука за лодки или нещо подобно, но най-удобното, на което попаднах, беше късо гребло със счупена лопатка. Не беше идеално, но все пак щеше да свърши работа. Взех го, преметнах въжето на кукичката, за да държи люка затворен, после се качих отново по стълбите, където бях оставил хладилната чанта.

Дори и това малко упражнение стигаше да ме измори. Поспрях, докато си поема дъх и огледам потока, криволичещ през ширналите се наноси и солени блата. Чудех се дали ще ми стигнат силите. Преди по-малко от двайсет и четири часа се притеснявах да не се озова в болница — сега се канех да хукна на поход през приливно тресавище, най-вероятно за да гоня вятъра.

Но вината си беше моя. Болен или не, трябваше да позная онова, което се бе изпречило право пред очите ми предния ден. Вероятно вече бях пропуснал шанса си и, ако се помотаех още малко, със сигурност щеше да ми се изплъзне.

Взех хладилната чанта и поех по брега на потока. Следобедът беше по-светъл от вчерашния ден, но облаците все още застилаха небето с одеяло, което му придаваше цвят на развалено мляко. Поначало нямаше кой знае каква пътека — просто тясна ивичка кална пръст, където блатните треви и растения не бяха толкова гъсти. Не след дълго изчезна и тя. Постарах се да не отклонявам поглед от потока, докато крачех по брега, но не след дълго се наложи да обръщам повече внимание къде стъпвам.

Лека-полека ставаше все по-трудно да напредвам. Приливите бяха изрязали сложна мрежа от канали в меката песъчлива почва на тресавището. Потокът беше като гигантски корен, от който се разклоняваха по-малки вади и от тях — още по-мънички. Открих, че пътят ми е блокиран от кални езерца и частично залети оврази. Някои бяха достатъчно тесни, за да ги прекрача или прескоча, други не ми даваха шанс, освен да ги заобиколя, като се надявам, че в крайна сметка ще успея да се върна обратно. След като в продължение на цяла вечност следвах един канал, без да намеря как да го прекося, спрях да си почина и да се ориентирам. Равният пейзаж беше лишен от забележителности, като изключим пясъчните гърбици, увенчани с остра трева. Редиците на тръстиката замазваха границата между земята и водата и, като погледнех назад, едва успявах да видя къщата за гости.

Оставих хладилната чанта и обмислих как да постъпя. Бях се надявал, че, ако следвам потока навътре към сушата, в крайна сметка ще стигна до същия участък, който бях навестил предишния ден, когато вървях в посока, обратна на дома на Траск. Но нямах идея колко далеч е мястото и сега се бях отклонил толкова много от курса, че ми бе трудно да различа потока от многобройните канали и канавки, пръснати наоколо. Приливът вече се връщаше през солените блата и при тези условия или щях да се загубя, или да си счупя глезена.

Колебливо премислих дали да не се върна, но в този момент забелязах човек навътре в блатото. Беше твърде далеч, за да различа пола, но когато се приближи, видях, че е жена. Почувствах странно напрежение, когато осъзнах кой е.

Рейчъл Дерби вървеше към мен по другия бряг на наводнения канал, който се опитвах да пресека. Беше преметнала през рамо платнена чанта — по-скоро торба. Гъстата й тъмна коса беше прибрана на хлабава опашка и изглеждаше прекрасно дори в гумените си ботуши, стари джинси и червено водоустойчиво яке.

Спря срещу мен с развеселено изражение.

— Не очаквах да те засека навън.

— Ами… реших да се поразходя — вдигнах счупеното весло и се зачудих колко ли странно изглеждам. — Взех го назаем от къщата за гости.

— Ясно… — тя стрелна с поглед хладилната чанта. — На пикник ли отиваш?

— Ами не. Знам, че изглежда малко странно…

— Нищо подобно, сигурна съм, че счупеното весло ще ти е от голяма полза! — Рейчъл не се усмихна, от което се почувствах още по-глупаво. — Няма да те питам какво правиш. Не ми е работа и съм сигурна, че имаш добро оправдание да се озовеш тук. Но сигурен ли си, че ще успееш да се справиш? Когато те видях за последно, изглеждаше ужасно.

— Чувствам се много по-добре — уверих я.

Зелените й очи ме погледнаха скептично.

— Стига да знаеш какво правиш. Приливът ще настъпи след около час, така че не те съветвам да си навън по това време. Ако смяташ, че сега районът е неприятен, ще стане много по-зле, когато се наводни.

Погледнах към гумените ботуши и торбата на новата си позната, без да съм сигурен дали идеята, която ми е хрумнала, е добра или лоша.

— Колко добре се оправяш в района?

— Достатъчно, за да знам кои части да избягвам — тя се намръщи. — Защо?

— Опитвам се да стигна до онзи участък от потока, до който се разхождах вчера. Не беше далеч от къщата ви, та си мислех, че ако следвам потока, ще ме отведе дотам… — свих рамене. — Не се оказа толкова лесно.

— Добре дошъл в Бакуотърс — долових в отговора й намек за усмивка, но може и да си въобразявах. — Къде точно искаш да се озовеш?

— Не знам точно. Брегът се ронеше и имаше стара лодка, потънала в тинята…

— До една изсъхнала върба? Познавам мястото. Не е далеч, но ако не знаеш как да стигнеш там, лесно ще се загубиш, а това наистина не е хубаво, когато приливът се връща. Ако си го намерил от Крийк Хаус вчера, не можеше ли да почакаш и да тръгнеш оттам?

Ако бях изчакал, какъвто и шанс да имах да намеря онова, което търсех, щеше да е изгубен.

— Всъщност не. Може ли да ме упътиш?

— Оттук ли? — Тонът й ясно показваше какво мисли за идеята. — Това не е място, където би искал да се разхождаш. Мислех, че си си взел поука след вчера.

— Важно е.

Тя поклати глава — или примирена, или изумена от глупостта ми.

— Това има ли нещо общо със сестра ми?

Беше хубав въпрос, но ми трябваха няколко секунди, за да отговоря.

— Не, доколкото знам.

Поне толкова можех да й кажа. Цялото приключение би могло да се окаже просто загуба на време. Но трябваше да разбера по един или друг начин.

Рейчъл се загледа през соленото тресавище и отметна кичур коса, паднал пред лицето й.

— Добре — каза след малко. — Ще те заведа.

Вървяхме от двете страни на наводнения канал, докато не стигнахме до място, където се стесняваше. Все още беше прекалено широк за прескачане, но тук над него бяха прехвърлени дебели изтъркани дъски, които образуваха груб мост. Щом се озовах при нея от другата страна, Рейчъл уверено се насочи обратно към потока. Не забелязвах пътека, но тя явно нямаше проблем да намира пътя през гъстата растителност, която покриваше тази част от блатото като зелен килим.

Отначало вървяхме в мълчание. Не беше точно неловко, по-скоро резултат от търсенето на път към безопасна за разговор територия. Рейчъл първа наруши тишината.

— Е… как ти се стори къщата за гости?

— Става. Харесва ми, много е приятна.

— Благодаря. Не е съвсем завършена. Все още имам да спретна едно-друго, преди да я отдадем под наем за лятото.

— Цялата работа ли вършиш сама?

— Така си намирам занимание. Повечето беше свършено преди… преди да дойда тук… — Рейчъл прескочи неудобната тема. — Андрю е архитект, така че е направил плана и укрепването, а сестра ми отговаряше за вътрешния дизайн. Наеха строители да свършат основната работа, трябваше само да се дооправи. Няколко мазки боя тук-там, да се окачат снимките, такива неща…

Траск беше споменал, че е построил Крийк Хаус за жена си, но не бях осъзнал, че е архитект.

— Разгледах снимките на сестра ти. Надявам се, че нямаш против.

— Нали за това са там. Или ще бъдат, само да ги окача. С изключение на няколко от по-старите, като онзи мотоциклет и автопортрета, всички са направени в района. Идеята беше да ги продаваме на хората, които ще отсядат там, така че всички са за продан. Е, като изключим автопортрета. Все се канех да го прибера… — в гласа й се прокрадна горчива нотка. — Не че Ема щеше да е против…

Неодобрението й ми се стори несъзнателно. Но споменаването на сестра й ми даде възможност да подхвана темата, която исках.

— Виж, за вчера… Съжалявам, трябваше да се досетя.

— Не се притеснявай. И аз трябва да ти се извиня за лошото отношение. Почувствах се като истинска крава, когато открих, че не се… така де.

— Преструвам на болен?

Гримасата й беше само отчасти престорена.

— Да, нещо такова. Сериозно, наистина ли се чувстваш добре? Можем да спрем, ако имаш нужда от почивка.

— Не, добре съм.

Опитах се да го кажа убедително, макар да не се чувствах съвсем добре. Преходът през блатото вземаше своята дан. Мускулите на краката ме наболяваха и с удоволствие бих оставил хладилната чанта за няколко минути. Но не бих го признал, дори ако разполагахме с време. Бях направил достатъчно лошо впечатление предишния ден.

— Значи си бил общопрактикуващ лекар? Какво те накара да смениш професията? — попита Рейчъл.

Не беше тема, в която исках да навлизам точно в този момент.

— Дълга история. Нека просто приемем, че съм по-добър в това си занятие.

— Добре, разбирам от намеци. Мога ли поне да попитам как изгуби далака си? При катастрофа или…?

Предпочитах да избегна и тази тема, но ако все се изплъзвах от въпросите, щеше да реши, че се надувам. Не исках да създавам такова впечатление. Опитах се да измисля по-малко драматично обяснение, но после реших, че е най-добре просто да го кажа.

— Наръгаха ме.

— Аха, да бе… — Гримасата на Рейчъл се промени, когато видя изражението ми. — Боже! Не се шегуваш, нали?

Стори ми се искрено шокирана. Не възнамерявах да се впускам в подробности, но в крайна сметка й разказах за Грейс Страчън. Как съм се забъркал в оставената от нея диря от трупове на малко островче на Външните Хебриди и за малко да стана една от жертвите й, когато ме нападна на прага на собствения ми дом в Лондон. Лицето на Рейчъл се смръщваше все повече, докато ме слушаше. Когато завърших, възкликна:

— Просто се е появила у вас и те е наръгала? Боже, каква кучка!

Понечих да кажа, че Грейс е с умствено заболяване и жертва на насилие, но усилието не си струваше.

— Може и така да се каже.

— Какво стана с нея? Още ли е в затвора?

— Не. Така и не успяха да я хванат.

— Искаш да кажеш, че още е на свобода?

— Полицията смята, че вероятно е мъртва… — не ми се искаше да задълбавам в темата. — Ами ти? Не ми звучиш като местен жител.

— Поначало съм от Бристол, но живеех в Австралия, преди да дойда тук.

— С какво се занимаваш? — попитах заинтригуван.

Рейчъл сви пренебрежително рамене:

— Морски биолог съм. Занимавах се с проучвания на ефекта от замърсяването с пластмаса в Големия бариерен риф, но в момента съм в нещо като безкрайна отпуска.

Поспрях да почистя ботуша си от кална туфа блатна трева.

— Сигурно идването тук е било голяма промяна.

— Не толкова, колкото преминаването от медицината към съдебната антропология — възрази спътничката ми. — Бакуотърс не е толкова зле. Харесват ми спокойствието и тишината, а от гледна точка на морската биология всъщност е доста готино. Не е толкова екзотично като Рифа и бих излъгала, ако кажа, че слънцето не ми липсва, но въпреки всичко в това място има нещо. Екосистемите са също толкова комплексни, като тези в Рифа, просто са малко…

— По-кални? — предположих.

Тя се усмихна. Беше първата й истинска усмивка пред мен и я озари цялата.

— Определено. Но застъпването на прясно и соленоводна екосистема всъщност е изумително. И не става дума само за раците и ракообразните. От делтата често идват тюлени, понякога се изкачват чак до Крийк Хаус. Чу ли ги снощи?

Не си спомнях нищо, след като съм легнал.

— Не мисля.

— О, щеше да си наясно, ако си ги чул. Ужасно са шумни, няма начин да ги пропусне човек. Звучат като пияни лабрадори. Освен това си имаме и змиорки…

— Змиорки?

Рейчъл ме погледна развеселена.

— Знам, имат лоша репутация. Но са наистина уникални и все още не са добре проучени. Знаеш ли, че плуват чак до Саргасово море, за да хвърлят хайвер?

Погледнах я, за да установя дали говори сериозно.

— Истината ти казвам — възкликна Рейчъл. — Всяка една змиорка, която откриеш тук, е родена в Саргасово море в Атлантическия океан. Щом се излюпят, младите мигрират навсякъде из планетата. Там живеят по делтите или в сладководни басейни, докато съзреят. След това плуват по целия път обратно до Саргасово море, за да се чифтосат, и цикълът започва отново. Забележителни създания са, но благодарение на риболовците вече са застрашен вид, популацията им е намаляла с деветдесет и пет процента…

Спътничката ми замлъкна и сви извинително рамене.

— Виждаш ли какво става, когато започна? Боже, змиорки и "Направи си сам" проекти. Ама че съм хедонистка!

— Значи днес си излязла да наблюдаваш змиорките? — попитах, изтласкал от мислите си внезапния спомен за змиорката, изхлузила се от лицето на Лео Вилиърс.

— Не, просто исках да се поразходя и реших, че може да се запася… — Рейчъл отвори торбата, за да ми покаже няколко стръка влажни растения. — Малко е рано за морския копър[9], но все пак може да се намери, ако човек знае къде да го търси. Наоколо растат всевъзможни морски зеленчуци, намират се и миди, мекотели и раци. Едно му е хубавото на Бакуотърс, човек не може да умре от глад… — тя спря и се огледа. — Е, най-добре да спра да те отегчавам. Пристигнахме.

Бях толкова погълнат от разговора с нея, че не обърнах внимание къде сме се озовали. Малко пред нас като гигантски гръден кош от потока стърчеше гниещият корпус на старата лодка. Зад него се виждаше възлестият ствол на върбата, чиито мъртви клони се бяха провесили нещастно във водата.

— Нали това място имаше предвид? — попита Рейчъл.

Кимнах.

— Благодаря за помощта. Оттук ще се оправя и сам.

Тя май не очакваше такова развитие:

— А как ще се върнеш обратно?

— Ще се справя.

Не би трябвало да е трудно да намеря пътя до къщата на Траск оттук и после просто щях да следвам шосето до къщата за гости. Или дори да взема колата си от Джейми, ако е свършил с ремонта. Отново започвах да усещам слабост, но въпреки това щеше да е по-добре да остана насаме за онова, което възнамерявах да направя. Ако успеех да намеря каквото търсех, не мисля, че Рейчъл щеше да иска да се навърта наоколо.

Но тя имаше други идеи.

— Нали знаеш, че само защото нещо е било тук вчера, не значи, че ще е тук и днес? Каквото и да търсиш, ако може да плава, вероятно досега е отнесено Бог знае къде!

Нямах нужда да ми го напомня.

— Знам.

Рейчъл ме погледна недоволно.

— Това е глупаво. Ако ми кажеш какво търсиш, може би ще успея да ти помогна. Не съм идиот, знам, ще се окаже нещо ужасно. Но съм виждала нападения на акули, така че няма нужда да се притесняваш, че ще повърна или ще припадна. И предполагам, че след като си тук самичък, вместо да доведеш полицията, все още не си сигурен дали е нещо важно, или не е…

— Да, но…

— Виж, последните няколко месеца бавно полудявам, понеже не мога да направя нищо. Вече ми каза, че целта на похода няма общо с Ема, значи вероятно касае Лео Вилиърс. Ако смяташ, че ще се разстроя, ако намеря някоя телесна част от копелето, наистина не ме познаваш.

На бузите на Рейчъл бяха пламнали ивици розовина, както когато беше ядосана вчера. Явно й оказвах подобен ефект.

— Става въпрос за маратонка — обявих.

Тя ме позяпа известно време.

— Е, това направо съсипа всички очаквания за грандиозно разкритие…

Надявах се да е точно така. Дори самата мисъл ме изнервяше заради собствената ми глупост. Вчера следобед бях стоял на брега точно до маратонката, гледах я да се полюшва наоколо сред останалия боклук, отклонен от потока във вирчето. По онова време бях прекалено зает да се притеснявам, че съм изпуснал аутопсията, за да осъзная какво най-вероятно ме зяпа в лицето.

Разбира се, напълно възможно беше да не е нищо по-зловещо от стара обувка. Но нямаше да узная, преди да я открия, а Рейчъл беше права. За разлика от нея не познавах Бакуотърс и, ако обувката бе отнесена нанякъде, щях да имам нужда от помощ, за да я открия.

— Е, какво й е толкова специалното? — попита спътничката ми, докато се насочвахме към участъка от брега, на който бях стоял вчера. — Или просто си обикаляш наоколо и събираш стари маратонки?

— Не ми е хоби. Но преди време в Британска Колумбия имаше такъв случай — отвърнах. — На определен участък от брега изплуваха обувки. Много бяха — поне дузина в рамките на около пет години. Имаше ботуши и други обувки, но основно маратонки. И във всички тях все още стояха стъпалата.

Рейчъл се намръщи, но не ми се стори шокирана.

— Готино. За какво става дума, сериен убиец?

— Това беше една от версиите на полицията, както и че може да са на жертви на азиатското цунами. Но се оказа, че повечето обувки са на хора, скочили или паднали от конкретен мост във Ванкувър. Телата им били отнесени в морето, а…

— А стъпалата са се отделили с времето — кимна Рейчъл. Като морски биолог несъмнено познаваше ефекта на водата по-добре от другите хора. — И как така не са потънали?

— Понеже имат пълни с въздух гумени подметки — поспрях да си избърша челото. Тялото ми даваше знак, че го пресилвам, но почти бяхме стигнали целта. — Подметките ги държат на повърхността, а обувките спират мършоядите да се доберат до съдържанието. Дрейфували са стотици мили, преди морските течения да ги изнесат на една и съща крайбрежна ивица.

— И сега смяташ, че в тази обувка може да е кракът на Лео Вилиърс?

Много внимавах да не спомена нито Вилиърс, нито сестра й, но Рейчъл не беше глупава.

— Не знам — признах. — Може и да си е просто стара изхвърлена от някого маратонка. Но изглеждаше мъжки размер.

По принцип не бих скачал на подобни заключения — женските стъпала могат да бъдат също толкова големи, колкото и мъжките. Но това се случваше рядко и, макар да не бях обърнал чак такова внимание предишния път, си спомнях добре, че обувката беше голям размер. Освен ако Ема Дерби не е имала ненормално големи крака, не беше нейна и исках да успокоя притесненията на Рейчъл, без да съм твърде очевиден.

Тя обаче прозря кодирания ми коментар.

— Не се притеснявай, малката ми сестричка не беше любителка на маратонки. Беше плувкиня, но ако бе започнала да се занимава с джогинг, сигурно и това щеше да прави на токчета.

Отново долових същата неодобрителна нотка в гласа й, но нямах време да умувам върху напрежението между нея и сестра й. Бяхме стигнали брега на потока. Водата беше по-ниско, отколкото при предишното ми идване, но песъчливият бряг, изяден от прилива във форма на полумесец, изглеждаше по същия начин. Във водата плаваха парчета дърво, пластмасови бутилки и други боклуци, видях и същата глава на кукла като предишния ден.

Но маратонката липсваше.

— Сигурен ли си, че е била тук? — попита със съмнение Рейчъл.

— Абсолютно.

Огледах надолу и нагоре калния бряг. Въпреки че знаех колко малка е вероятността да заваря обувката тук и че бързо настъпващият прилив вероятно я бе отнесъл веднага след като я видях, пак бях разочарован. Заля ме вълна от изтощение и ако Рейчъл не беше до мен, щях да седна на хладилната чанта да си почина.

— Приливът вероятно я е отнесъл към устието вместо навътре в сушата — заяви спътничката ми и смръщи вежди. — Малко по-надолу има друг участък, където брегът е поддал. Може да е заседнала там.

Не говорехме, докато вървяхме по брега на потока. Вече започвах да треперя. Най-разумно би било да приключа за днес, но нямах намерение да го правя. След около десет минути стигнахме до участък, където брегът се беше оронил и образуваше частично завиряване. Рейчъл забави ход.

— Това е — посочи тя. — Ако не е тук, може да е отишла къде ли не.

Оптимизмът ми гаснеше заедно с енергията. Вече бях спрял да се сърдя на себе си, задето съм пропуснал възможността да огледам обувката първия път, когато Рейчъл посочи:

— Какво е онова там?

При рухването на поредния участък от брега в потока беше паднала и малка туфа храсти. Гнездото от мъртви клонки беше оплетено с трева и плевели и сега видях, че там се е закачило и още нещо белезникаво.

Обърната на една страна там плаваше маратонка.

— Това ли е? — в гласа на Рейчъл се долавяше възбуда.

— Така мисля.

Освен ако маратонките не бяха две — възможно, но не особено вероятно. Когато се приближихме, вече се виждаше, че обувката е дясна. Беше само на няколко метра от нас, заседнала в оплетените клони, с обърната към нас подметка. Ако бях с гумените ботуши, лесно щях да я взема, но нямах намерение да джапам във водата с кожените. Оставих хладилната чанта и внимателно стъпих на ронещия се бряг. Подметките ми потънаха в песъчливата тиня, щом се опитах да докопам обувката с веслото. То цопна във водата, не му стигаха няколко сантиметра. Примъкнах се още малко напред.

— Дръж се за мен!

Рейчъл ми подаде ръка. Беше топла и суха, когато я хванах, и имаше силна хватка, когато се наклони назад, за да играе ролята на противотежест. Наведох се с веслото и пак пропуснах, но този път на косъм. Следващия път то се закачи за маратонката, събори я от клоните и я блъсна по-близо до нас.

Избутах я по-наблизо, после използвах веслото, за да я насоча през водата към мен. Рейчъл пусна ръката ми и се постарах да не забелязвам внезапното отсъствие на топлата й кожа.

— Съжалявам да ти разваля настроението, но това не прилича на нещо, в което Лео Вилиърс би допуснал да го видят, жив или мъртъв — отбеляза тя.

И аз си мислех същото. Под покривката от тиня маратонката ми се стори евтина и обемиста, създадена за улицата, а не спортен модел. Не прилягаше на представата ми за Вилиърс — човек, който си е шиел дори палтата по поръчка в Сейнт Джеймс и е притежавал ръчно изработена пушка, която струва цяло състояние.

— Това червен чорап ли е? — попита Рейчъл, като се наведе над рамото ми да погледне. — Определено не е на Лео Вилиърс.

Права беше. Макар да знаех през цялото време, че вероятно няма да намеря нищо, усетих прилив на разочарование, който отнесе и малкото останала ми енергия. Канех се да оставя обувката да отплава, когато осъзнах, че ако е празна, в нея не би могло да има чорап. И след това забелязах нещо друго.

Връзките бяха завързани.

— Май ще е най-добре да се отдръпнеш — предупредих. Но беше твърде късно. При побутването ми маратонката се превъртя във водата и ни показа отвора си.

В нея, почти скрити от изгнилия чорап, стърчаха бялата кост и хрущялът на нечий глезен.