Мъртви води

30

Падах в ледената вода, а стената зад мен се разлюля под зверския напор. Не чувах и не виждах. Не можех да дишам. Блъсках във водата, но бях изгубил усещане за посока. Нещо ме удари по главата. Отплувах настрани, убеден, че пада цялата стена, а след това главата ми се подаде на повърхността. Напълних дробовете си с въздух и солена вода. Кашлях и се борех да дишам, като същевременно се мъчех да остана на повърхността. Краката ми вече не достигаха дъното и тежкият дъждобран се напълни с вода, заплашвайки да ме повлече надолу. Въздухът беше пълен с прахоляк, отзвуците от сблъсъка все още отекваха и аз се въртях и гърчех, когато нещо ме блъсна в раменете. Обърнатото кану плаваше зад мен като гърбат кит и бавно се въртеше в кипналата вода.

Преметнах ръка през него и благодарно се вкопчих в гладкия му корпус. Задъхан, погледнах към мястото, където стоях допреди малко. През портата на хангара нахлуваше достатъчно бледа светлина, за да видя, че каменната стена около люка е изкривена напред.

В отвора бе забит смачкания калник на колата ми.

Заля ме вълна на отчаяние. Водата вече ближеше стените високо над средата им и продължаваше да се покачва. Не след дълго цялото долно ниво щеше да е под вода. И аз заедно с него.

Но Портър щеше да е стигнал до Крийк Хаус преди това. А Рейчъл нямаше да е сама там. Траск беше в ареста, но Фей, а вероятно и Джейми, щяха да са в къщата. Портър вече беше убил ранена тийнейджърка и невъоръжен полицейски инспектор.

Нямаше да остави живи свидетели.

Заритах към потопената площадка на кея, но когато се качих на нея, изгнилите дъски се откъртиха от повредената тухлена стена и ме хвърлиха обратно във водата. И без това вече бях видял достатъчно — отворът бе безнадеждно блокиран.

Отново се хванах за кануто и се опитах да принудя размекнатия си мозък да мисли. Мракът в хангара се сгъстяваше. Здрачът навън прерастваше в нощ и скоро щеше да стане твърде тъмно, за да виждам. Стиснал кануто, изплувах до портата. Знаех, че няма особена вероятност да я отворя, след като Портър не беше успял, но трябваше да опитам. Катинарът и веригата се намираха отвън. Пуснах кануто, заритах с крака и пъхнах длани през тесните процепи на вратата. Дъските ожулиха кокалчетата ми, докато със замръзнали пръсти опипвах за катинара. Беше покрит с ръжда и неотварян от години. Задърпах го с всички сили, а после заудрях самата врата, за да проверя дали има шанс да счупя просмуканите с вода греди.

Но те бяха прекалено здрави, а аз нямах повече време за губене. Отказах се и отново хванах кануто. Не можех да мина нито през портата, нито през люка. Оставаше ми една последна възможност.

При това Портър не би могъл да знае за нея.

Светлината не стигаше, за да видя тавана, но очевидно се намираше извън обхвата ми. Треперещ от студ, разрових плаващия около мен боклук, докато не открих счупеното весло. Дръжката му беше цепната от опита на Портър да мине през люка, но все още беше достатъчно дълго за целта ми. Доплувах до средата на помещението и се закрепих с една ръка за кануто, а с другата протегнах греблото към сенките. Разчитах единствено на допира, като влачех върха напред-назад по неодяланите греди. Чу се тупване, когато ръбът задра в нещо.

Резето на капака към апартамента отгоре!

Бях го ругал, когато си удрях пръста на халката под килима, но сега той беше единствената ми надежда за измъкване. Молейки се да не е с катинар или закован, опитах да избутам резето с веслото, но бързо се отказах. Беше прекалено тромав инструмент. Ако възнамерявах да отворя капака, налагаше се да го направя с ръка. Опитах да изскоча нагоре, но не можах да се добера до тавана. Оставаше ми кануто. В корпуса зееше назъбена дупка, по-голяма от юмрука ми, която щеше да го потопи, ако го обърна в нормално положение, така че вместо това се изкатерих на преобърнатия му корпус. И така не се получи — щом отпуснах тежестта си, водата бликна през дупката и кануто потъна под мен. Слязох и го оставих да се издигне отново. Огледах се наоколо, но дори ако между плаващите боклуци имаше нещо полезно, отвън беше станало твърде тъмно, за да го видя. Хайде де, все нещо трябва да има? Бях запазил обемистия дъждобран заради минималната изолация, която предоставяше. По-важното в случая бе, че дебелият найлон е водоустойчив.

Ритах с крака, за да държа главата си над повърхността и смъкнах дрехата. С вледенени ръце я свих на топка и я натиках в дупката в корпуса на кануто. Тапата беше примитивна, но не разполагах с нищо друго. С надежда да издържи достатъчно дълго, пак се изтеглих върху преобърнатото кану. То се изплъзна изпод мен. Изплюх солена вода и опитах отново. Пак се плъзна, но този път успях да се удържа върху него и го яхнах като кон.

Сега таванът се оказа на няколко пръста над главата ми. Но кануто вече започваше да потъва. Завъртях се тромаво и сляпо заопипвах долната страна на капака, докато не намерих ръждивото резе. Стиснах го с обезкървените си пръсти и се помъчих да го дръпна. Беше здраво заклещено. Кануто потъваше все по-бързо и аз задърпах резето с всички сили, без да обръщам внимание на острите метални ръбове.

Без предупреждение то се изстреля назад и посипа лицето ми с парченца ръжда. Нямах време за облекчение. Вдигнах ръце към капака и бутнах. Кануто се залюля, но капакът не помръдна. Повторих опита. Този път усетих леко изместване.

Пак натиснах. Капакът се вдигна малко повече и ми позволи да пъхна ръка.

Но кануто се местеше под мен. Надигнах се и вмъкнах и другата си ръка. После, ритайки с крака, успях да провра и главата и раменете си. На гърба ми се стовари тежест. Подадох се изпод дебелия килим, който притискаше капака към гърба ми, и използвах и последната си капка сила, за да се изтегля нагоре в апартамента. Задъхан се проснах по лице върху дюшемето. Точици светлина се въртяха в мрака, докато вдишвах прясната миризма на боя. Исках единствено да лежа, но се насилих да стана.

Изпълзях изпод килима и тромаво се изправих на крака. Апартаментът тънеше в мрак. Олюлявайки се като едва проходило бебе, заопипвах за ключа на лампата, докато треперех от студ и ръсех вода навсякъде. Всичките ми инстинкти крещяха да тръгна след Портър, но в това състояние нямаше да съм полезен на никого. Дори все още да не бях жертва на хипотермия, скоро щях да стана. Нуждаех се от топлина и калории, и то бързо.

Примигвах, когато лампата светна и разкри хаоса, оставен от шофьора след обиска. Чекмеджетата и шкафовете бяха изпразнени, а съдържанието им — пръснато, но без да иска ми беше направил услуга. Беше катурнал дивана и по този начин го бе преместил от килима. Ако не го бе направил, едва ли щях да успея да отворя капака. Пръстите ми бяха изтръпнали и безчувствени. Треперех неконтролируемо, когато си смъкнах ризата и започнах енергично да се разтривам с кърпата от кухнята. Чантата с резервните ми дрехи беше заключена в багажника на колата, но якето, което взех назаем от Траск, още бе в гардероба. Навлякох го на голо, благодарен за дебелата вълнена подплата. Не можех да сторя нищо за панталоните и ботушите си, но те и бездруго пак щяха да се намокрят. На кухненския плот се намираше кутията с кучешкия десерт, донесен от Рейчъл. Отворих я припряно и натъпках всички парчета в устата си, принуждавайки се да преглътна богатата смес от шоколад и въглехидрати. Нямах повече време. Спрях само колкото да грабна един нож от разпилените прибори и хукнах към вратата.

Навън беше паднала нощ. Дъждът беше спрял и между валмата разкъсани облаци се виждаха парчета ясно небе, осеяно със звезди. Но вятърът не утихваше и още преди да завия зад ъгъла на къщата, вече чувах преливащия поток. Колата ми се беше вклинила накриво сред останките от стъпалата и вече бе наполовина скрита от водата. Потокът се бе разлял далеч извън бреговете си и превръщаше блатото и полята в неравно езеро. Само по-високите места около къщата оставаха над прилива, но ако потокът продължеше да се вдига така, бе само въпрос на време.

Тревожех се, че лодката може да е изчезнала, че Портър я е развързал, за да ме остави тук, но тя все още си беше на мястото, светлият й силует танцуваше на края на въжето. Подпирайки се на колата, се спуснах надолу по брега и в потока. Студените вълни ме блъснаха, когато нагазих по потопения кей към лодката. Хванах се за мокрото въже, придърпах я и се качих. Възелът на въжето беше под водата, така че го прерязах с кухненския нож и то се скъса с плясък. Течението незабавно понесе лодката и я изнесе в средата на потока, а аз се присвих до мотора и се опитах да го запаля с вцепенени пръсти. Запали на втория опит. Дадох газ докрай, сгуших се на дъното и се изстрелях с рев по наводнения поток.

Но знаех, че ще съм закъснял.

Портър вече сигурно бе стигнал до Крийк Хаус. Твърде много време ми отне да изляза от хангара за лодки, а той несъмнено бе давал колкото се може повече газ по тесните пътища. Дори ако стигнех навреме до къщата, нямах идея как да постъпя. Портър беше бивш военен, а кухненският нож нямаше да е от полза срещу пушката. Докато студеният вятър ме блъскаше в лицето, не спирах да се чудя защо не бе отишъл за краденото мобри, докато ме държеше в капан. Дори да бях успял да стигна до лодката, преди да се върне, пак щях да съм в обхвата на оръжието. Усетих искрица надежда, че може би вече не е в него, че се е отървал от пушката, след като е застрелял Лънди. Но не можех да си позволя да го повярвам. По-вероятно бе да е решил, че няма да му трябва.

Особено когато може да засили собствената ми кола отгоре ми.

Луната се показа иззад накъсаните облаци, очерта силуетите на потопените дървета и хвърли сребърно сияние по черните води, които лодката пореше. Ако от вълните не стърчаха туфи тръстики и треви, щеше да е невъзможно да се определят бреговете на потока. Опитвах се да не мисля за това, което става в Крийк Хаус, и се съсредоточих да държа лодката в най-дълбоката част на канала, настрани от плаващите боклуци, но мисълта ме гнетеше. А после проблясващата светлина на луната разкри пред очите ми гледка, която прогони всичко друго от ума ми.

Наводнението изкривяваше всички белези на сушата и отличителни знаци, но от едната страна виждах дългия криволичещ жив плет, който минаваше покрай пътя.

Черният даймлер бе заседнал в наводнения овраг.

За малко да преобърна лодката, когато скочих на крака да го разгледам по-добре. Шофьорската врата на голямата кола зееше отворена и малките вълнички преливаха през прага. Портър беше направил същата грешка, която и аз допуснах на брода — беше подценил дълбочината на водата или се бе надявал все пак да премине с колата. Не беше успял.

Самият той не се виждаше никъде. Огледах пътя с надеждата да го забележа някъде наблизо, но като изключим колата, беше пусто. После потокът направи завой и изгубих даймлера от поглед.

Но за първи път, откакто се качих на лодката, си позволих да се надявам. Макар да не се залъгвах, че е възможно да се откаже, без колата на Портър щеше да му се наложи да измине остатъка от пътя през наводнението пеша.

Все още имаше шанс.

Стисках здраво лоста за газта, все едно така можех да увелича скоростта на двигателя. Лодката вече се носеше възможно най-бързо, но дори с помощта на течението движението й ми се струваше влудяващо мудно. Цяла вечност не различавах нищо друго освен наводнената равнина и мрак. След това през завеса от размахани клони зърнах светините от дома на Траск.

Стисках зъби, сякаш исках да накарам лодката да се движи по-бързо, но тя продължаваше напред с все същата спокойна скорост. Светлините постепенно растяха и се превърнаха в дълга лента големи прозорци с по-малък жълт квадрат от една от спалните под тях. Постепенно започнах да различавам вътре силуети и цветове. Движение. Взирах се отчаяно да различа подробности. Потокът ме понесе по поредния завой и горичката пред паркинга се изпречи между мен и къщата, а грейналите прозорци се изгубиха за цяла агонизираща минута. После постепенно се появиха отново.

Вълните ближеха бетонните подпори, но Крийк Хаус се издигаше величествено над стихията. Прозорците на горния етаж показваха ясно осветената стая от другата страна. Виждах Рейчъл и Фей на дивана, момиченцето — умиротворено сгушено в леля си, която четеше книга. В по-малкия прозорец забелязах как Джейми се взира мрачно в компютърен екран на бюрото си.

В безопасност.

Благодаря ти, Боже! Отпуснах се на седалката, изведнъж покосен от силата на облекчението. Очертани в мрака, прозорците показваха ярко осветената вътрешност на къщата като на ням филм. С приближаването си различих устата на Рейчъл да се движи беззвучно — четеше на Фей. На долния етаж, под примигващата светлина на компютъра, Джейми седеше със скрито в дланите си лице.

Никой от тях дори не поглеждаше навън. Двойният стъклопакет щеше да приглуши шума от приближаването на лодката, а аз добре знаех колко непрогледно става стъклото през нощта. Щом лампите се включеха, френските прозорци се превръщаха в огромно огледало и дори някой от къщата да бе погледнал навън, щеше да види само собственото си отражение.

Но това нямаше значение, важното бе, че пристигнах навреме. Насочих лодката към понтонния кей, докато обмислях как да подходя. Не исках да губя време с продължителни обяснения, тъй като Портър все още беше някъде отвън. Най-важното беше да ги изведа от къщата колкото се може по-бързо. Всичко останало можеше да почака, докато ги кача на сигурно в лодката и се махнем оттук.

Вече бях почти до кея, когато Рейчъл вдигна глава от книгата. Погледна през рамо към стълбите и в същото време на долния етаж Джейми се извърна към вратата на стаята си. Внезапно изстинах, осъзнавайки какво се случва.

На вратата имаше някой!

Рейчъл каза нещо на Фей и остави книгата. Понечи да се надигне, но в стаята под тях Джейми се изправи и извика нещо. След това излезе.

Да отвори вратата.

— Не!

Лодката се разлюля, когато скочих на крака.

— Рейчъл! Рейчъл!

Бясно размахвах ръце. Но тя не можеше да ме види или чуе. Зад тъмното огледало на стъклото бях невидим. Докато лодката минаваше последните метри, можех само да гледам как се заслуша в нещо отдолу. Внезапно и двете с Фей трепнаха. Рейчъл извика нещо и скочи на крака. Изтича към стълбите, но бе стъпила едва на второто, когато Джейми се показа, като се препъваше.

Зад него беше Портър.

Мокър и покрит с кал, шофьорът изкрещя и посочи към Рейчъл. Объркана, тя поклати глава. Той направи крачка към нея, обвинително размахвайки пръст.

Джейми се изправи и се хвърли към него, а после залитна назад, когато Портър заби дланта си в лицето му. Прозорецът заглуши писъка на Фей, докато брат й се премяташе по стълбата.

След това Портър се извърна отново към Рейчъл. Тя застана пред Фей, по лицето й се четеше странна смесица от ужас и решителност.

— ПОРТЪР! — изкрещях. — ОСТАВИ ГИ НА МИРА, ТУК СЪМ, ОТВЪН!

Вятърът отнесе виковете ми. Видях как Рейчъл грабва един фенер и го хвърля по Портър. Затанцуваха налудничави сенки, а той се наведе и фенерът се строши беззвучно в стената. Рейчъл посегна към съседната ваза, но шофьорът я хвана за ръката. Дръпна я и я удари през лицето. Тя падна на едно коляно и видях как Портър я дърпа за косата.

— НЕ! — извиках. И ги изгубих от поглед, докато лодката минаваше под прозореца.

Вече бях стигнал до кея, но не забавих скорост. Перката се заби в тинята и чакъла, но аз натиснах отново газта и изстрелях лодката право по наводнения бряг покрай къщата. Пренесе ме на още няколко безценни метра, преди да застърже в сушата. Още забавяше ход, когато изскочих и заджапах през дълбоката до колене вода. Стисках ножа, който бях взел от къщата за гости, но нямах план, нито идея какво ще правя, когато се втурнах по стълбите. Коридорът тънеше в мрак, вратата беше открехната. Избутах я встрани и се затичах.

Бях стигнал до стълбите, когато изтрещя изстрел.

Олюлях се, сякаш съм улучен. Не, помислих си вцепенено. Не! Не! Не! В следващия миг вече тичах по стълбите. Нахлух в стаята на горния етаж.

И застинах.

Димът все още не се беше разсеял. Във въздуха смърдеше на барут и кръв. Рейчъл беше коленичила на пода и прегръщаше Фей. И двете плачеха, но като изключим посинялата буза на Рейчъл, изглеждаха невредими.

Изстрелът бе улучил Портър между лопатките. Беше го запратил в лавиците и сега той лежеше проснат сред разпилените книги. Тръгнах към него, но когато видях размерите на раната в гърба му осъзнах, че няма смисъл.

Погледнах към Джейми, който стоеше наблизо. От носа му течеше кръв, а замаяният му поглед бе красноречив като самопризнание. Макар все още да опираше приклада на пушката в рамото си, не оказа съпротива, когато внимателно му я взех.

Снимката, която Лънди беше изпратил, не стигаше да покаже цялата красота на поръчковото мобри. Прекрасно изделие, дело на майстор. Двете дула бяха вградени в златист орехов приклад, украсен с гравирани сребърни странични панели. На тях с елегантен шрифт бяха изписани два инициала.

Л.В.