Мъртви води

32

Морският корпус бе принуден да изчака до следващия отлив, преди да стигнем до морската крепост. Кларк не искаше да тръгвам с тях. Първоначалният й скептицизъм се разсея, когато й описах тезата си, но се оказа трудно да премахна колебанието й.

— Трябва да си починеш. Не си полезен за никого полузаспал, а не си мигвал цяла нощ! — спореше тя.

Това важеше и за нея, но бях наясно, че не бива да изтъквам този довод. Така че се противопоставих с факта, че се чувствам добре и ще успея да поспя още няколко часа, преди да тръгна обратно, докато чакаме отлива. Инспекторката знаеше не по-зле от мен, че ако съм прав и намерим онова, което очаквах, ще им трябва съдебен антрополог по съвсем същите причини, поради които ме извикаха за разследването още в самото начало. А дори и да успееха да намерят някого за толкова кратък срок, някой новак нямаше да познава разследването дори наполовина толкова добре.

Накрая Кларк се съгласи. След като постигнахме споразумение, настроих алармата и рухнах в леглото за цели два часа. Събудих се замаян и не особено отпочинал, но горещият душ и закуската помогнаха. Когато се качих на влака, за да стигна до полицейския участък за брифинга на Кларк, вече се чувствах почти като човек. Завръщането при морската крепост ми въздейства по-силно, отколкото очаквах. Катерът на Морския корпус газеше през вълните след бурята и бе принуден да хвърли котва леко встрани от котвената платформа. До кулата ни прекараха с лодка, а полицейската лента, омотана около стълбите и горната площадка, трептеше леко на вятъра. Погледнах към ръждивия корпус над мен, но днес нямах работа там горе.

По-надолу трябваше да гледам.

Когато пристигнахме, пясъчната дюна около кулата все още беше под водата, но когато екипът свали оборудването си на платформата, на повърхността се подаваше гладка кафява гърбица пясък. Тя бързо нарасна и когато криминолозите слязоха на мекия пясък и се появиха първите рачета.

Беше редно да го осъзная по-рано, въпреки че, докато наблюдавах малките създания вчера, все още бях в шок от смъртта на Лънди. Но информацията се бе запечатала в подсъзнанието ми и постепенно си беше проправила път нагоре като загноила тресчица, докато не стана възможно да я изскубна. Раците бяха мършояди. Хранеха се с мъртва плът, дори и силно разложена. И за да са толкова многобройни на дюната, значи в нея беше заровен богат източник на храна.

Например труп.

— Сигурен ли си, Хънтър?

Фриърс стоеше до мен на платформата и гледаше как светлите раци бягат странешком от лопатите на криминолозите, които унищожаваха крепостта им.

— Достатъчно сигурен — отвърнах.

При други обстоятелства щеше да ме гризе тревога, че съм сгрешил и съм довел всички тези хора тук по глупава прищявка. Но вместо това изпитвах спокойна увереност. Раците бяха катализатор, събраха всички отделни парченца, вече налични в ума ми. Наполовина си прав — подигра ми се Портър, когато го попитах дали е скрил и трупа на Ема Дерби в Бакуотърс, след като я е хвърлил от кулата. Тогава не знаех какво има предвид, но когато отишъл до морската крепост, за да сплаши изнудвачите, беше взел лодката на Лео Вилиърс. Бях я видял при посещението в Уилитс Пойнт — малка лодчица, вързана за дървения кей от задната страна на къщата.

Твърде малка, за да пренесе Портър и два трупа.

Предполагам, че не беше осъзнал грешката си, преди да ги хвърли от кулата на платформата от двайсет метра височина. А след като го беше сторил, вече нямаше път назад. Нямаше да е практично да примъкне мъртвата тежест на жертвите си обратно по почти вертикална стълба, така че когато открил, че в лодката няма място за двата трупа, не е разполагал с кой знае какви варианти. Ако бе оставил течението да отнесе единия мъртвец, рискуваше трупът да изплува на брега и да го открият. Но отливът му е подсказал друга алтернатива.

Би могъл да зарови едната жертва в пясъчната дюна.

Вероятно е избрал Ема Дерби по чисто практически причини. Сигурно се е чувствал прекалено уязвим на открито под крепостта и е бързал да се махне, а тя е била по-дребната. На нея й е бил нужен по-малък гроб. Съмнявам се, че е разполагал с лопата, така че е импровизирал. Мокрият пясък е бил достатъчно мек, за да копае с греблото, и не му се е наложило да рови прекалено надълбоко. Само колкото да се увери, че приливът няма да разкрие заровеното.

Морската вода пълнеше ямата, докато криминолозите стържеха пясъка от останките на Ема Дерби. Раците се бяха потрудили през месеците, които бе прекарала под кулата на крепостта. По-голямата част от оголената кожа и меките тъкани бяха оглозгани, оставяйки кост и хрущяли, покрити с мръснобял адипоцир. Макар че сплъстената от пясъка коса бе опадала в по-голямата си част, все още беше дълга и тъмна, залепнала върху празните очни орбити и костите на лицето. Нямаше прилика с красивата и самоуверена дама, чиято снимка бях видял в къщата за гости, но не хранех съмнения.

Бяхме намерили сестрата на Рейчъл.

Не ходих в моргата на аутопсията. Това беше едно от условията на Кларк, за да ме допусне до изваждането на трупа — мога да наблюдавам и да съветвам за боравенето с деликатните останки, но нищо повече. Макар да ми беше неприятно да го призная, навярно беше за добро. Карах на резерви и адреналин — и към момента те се бяха изчерпили.

И така, за втори път този ден, се върнах в Лондон. Спах шест часа, после станах и се изкъпах, преди да си направя късна вечеря от останките в хладилника. Опитах да се обадя на Рейчъл и ме преизпълни облекчението на страхливеца, когато телефонът й ме препрати право на гласовата поща. Новината за сестра й трябваше да бъде съобщена от полицията, не от мен, а не исках да говорим, преди да са известили и нея, и Траск. Чудех се дали да не й позвъня, когато телефонът ми звънна.

Беше Кларк — обаждаше се да ми съобщи резултатите от аутопсията.

— Няма отпечатъци, очевидно, така че проверяваме и зъболекарския картон, и ДНК — каза тя. Все още преглъщах изненадата си, че главната инспекторка говори с мен, не очаквах подобна любезност. — Дрехите и бижутата съвпадат с тези на Ема Дерби. След случилото се с Лео Вилиърс подхождам предпазливо, но този път, смятам, не е проблем да предположим, че е тя.

— Как е умряла? — попитах, масажирайки гърба си. Мускулите ми се бяха схванали от мъчението, на което ги подложих при опита да избягам от наводнената къща за гости.

— Фриърс казва, че била удушена. Подезичната й кост е счупена, както и вратът, макар че това може да е предизвикано от падането. Получила е множество фрактури от него, същите като на Марк Чапъл, така че Портър вероятно е хвърлил и двамата от кулата.

Вероятната причина за смъртта не беше изненада. Портър бе удушил и Стейси Кокър, друг неочакван свидетел, на който е искал да затвори устата. Но потвърждението на собствената ми теория не ме зарадва.

— Намерихме лодката на Лео Вилиърс в естуара — каза Кларк. — Вероятно е изтласкана там от наводнението. Но явно Портър е използвал именно нея, за да стигне до морската крепост вчера. Има пресни следи от гуми по моравата на Вилиърс, които съвпадат с тези на даймлера, изглежда, се е върнал там за колата и после е изчезнал бързо. Не беше нужно да обяснява причината или горчивината в тона си.

— Предполагам, пушката не е била в нея?

— Не, но намерихме останки от барут по корпуса на двигателя. Смятаме, че е от ръкавиците му, което отново ме кара да мисля, че се е отървал от оръжието зад борда, докато се е прибирал. Имаше и следи от кръв.

— От Чапъл?

В момента, в който го изрекох, осъзнах, че не е възможно. Всяка следа от него би била напълно неразпознаваема след седем месеца под въздействието на дъжда и солената морска вода.

— Не. Предполагаме, че я е почистил, след като е откарал тялото в Бакуотърс. Кръвта, която открихме, е прясна — от два различни източника. Едната съвпада с тези на Портър, вероятно е от раните по лицето му, след рикошета в стоманената врата. Другата може би е от обувката му — инспекторката се поколеба за миг. — Съвпада с кръвта на Боб Лънди.

И двамата помълчахме малко. Кларк си прочисти гърлото.

— Осведомихме семейството на Ема Дерби. Тежки новини на фона на всичко останало, но се надяваме, че това все пак е краят. О, и още нещо — добави тя отсечено. — Пратих ти имейл, без да искам. Ще съм благодарна, ако го изтриеш.

— Добре, ще бъде изпълнено.

Това не ми приличаше на грешките, които Кларк би направила по принцип, но пък последните двайсет и четири часа надали можеха да минат за нормални. Не бих му отдал особено значение, но тя не беше завършила.

— Представям си, че е от човек, който не е успял да мигне снощи — продължи тя и тонът й се бе променил. — Не очаквам да те заинтересува особено, но предпочитам да не го споменаваш на никого…

Погледнах към компютъра, любопитството ми беше започнало да се пробужда.

— Не, разбира се.

— Значи сме квит.

— Веднага ще изтрия писмото — казах внимателно.

— Благодаря ти, доктор Хънтър.

Кларк затвори. Какво, по дяволите, беше това? Озадачен, отидох до компютъра. Имейлът чакаше в папката с входящи, изпратен само преди броени минути. Нямаше тема или текст, само приложение. Поколебах се, но го отворих.

Приложението беше копие от свидетелски показания. Когато ги видях, внезапно забравих умората си.

Наведох се напред и започнах да чета за събитията преди двайсет и пет години.

Лятото, когато Лео Вилиърс навършил девет години, било белязано от незапомнена гореща вълна. Августовските температури достигнали средиземноморски нива и довели до недостиг на вода и опасност от суша. Дните били горещи и тихи, нощите влажни и задушни.

Но Лео нямал нищо против. Обичал слънцето, а и морският бриз в лятната къща на семейството в Уилитс Пойнт разхлаждал в адската жега. Далеч от училищния пансион, от строгия надзор на учителите и стадното мислене на другите момчета, Лео най-после можел да се отпусне. Насаме, можел да е себе си.

Общуването с другите го карало да се чувства различен.

В къщата на Уилитс Пойнт обикновено правел каквото си поиска. Като се изключат неделните обеди и ловните партита, организирани от време на време, на които се очаквало да присъства, майка му и баща му го оставяли да се забавлява сам. Лео нямал нищо против. Бил свикнал със самотата и я предпочитал пред погледа на родителите си. Особено след онова, което се случило по Великден.

Макар да знаел, че не трябва, един следобед Лео се промъкнал в спалнята на родителите си, за да пробва дрехите на майка си. Чувството на объркване и нещастие, което бил свикнал да приема за нормално, сякаш изчезнало, когато погледнал в огледалото и се видял преобразен. Въпреки че дрехите му били големи, човекът, който го гледал отсреща, му се струвал по-вярно отражение на онзи, който е в действителност. Именно "ежедневният" Лео бил отрепката.

Смятал да прекара в гардеробната само няколко минути, но изгубил представа за времето и го спипали. Отново. Никога не бил виждал баща си толкова разгневен. Било кошмарно, дори по-лошо от обичайното му студено презрение. Лео се обърнал към майка си с надеждата, че тя ще се намеси, но тя само извърнала глава.

Мисълта за случката все още го карала да се срамува. Надявал се, че положението ще се подобри, щом пристигнат в къщата в Уилитс Пойнт, но грешал. На всичкото отгоре обичайният шофьор на баща му влязъл в болница, а за лятото наели заместник. По-млад мъж с подигравателни очи и лице, белязано от шарка. Наричал се Портър.

Лео не го харесал. Портър бил бивш войник, шофьор в армията и в дните, в които бащата на Лео не се нуждаел от колата, шофьорът бил инструктиран да се грижи за сина. Така вместо да е свободен да прави каквото си иска, Лео изведнъж се оказал с придружител навсякъде. Ходели до плажа, разхождали се по дигата и в Бакуотърс. Потър никога не играел, нито говорел с детето, само мълчаливо пушел, видимо отегчен и недоволен от задълженията на бавачка. По всичко личало, че лятото ще бъде провалено.

Един ден, когато пристигнали на плажа, до дигата ги чакала млада жена. Ухилен, Портър казал на Лео да се върне след час и момчето с радост се подчинило. От този ден това се превърнало в ритуал. Плажът станал обичайната им спирка и всеки път Портър се срещал с някого там. Понякога била същата млада жена, понякога — друга. На Лео не му хрумвало да каже на баща си. Положението го устройвало. За кратко го оставяли да скита сам, където поиска.

Така срещнал Роуън.

Тя се появила един следобед, докато момчето седяло самичко на пясъчните дюни. Обикновено момиче с лунички и сламеноруса коса. Лео не бил имал много контакти с момичета, но сметнал Роуън за много по-добра компания от момчетата в пансиона. Живеела в Бакуотърс и му разказала, че майка й работи в магазин в Крукхейвън, а баща й си стои предимно вкъщи. Пишел учебници по естествознание и когато Роуън била по-малка, в почивните дни я водел със себе си из блатата.

Но напоследък се случвало по-рядко, признала пред Лео, защото баща й бил болен. Не знаела какво му е, но понякога се затварял в кабинета си с дни и дори когато излизал, почти не говорел. Майката на Роуън казвала, че му е нужно спокойствие. Така че сега момичето било свободно да се забавлява, както си поиска.

За по час всеки ден същото важало и за Лео.

От този ден двамата се виждали всеки следобед. Невинаги оставали на дюните. Разхождали се под горещото слънце — понякога чак до Бакуотърс, любимото място на Роуън. Познавала всяка канавка и всеки канал, знаела къде е безопасно дори и при прилив и кои участъци трябва да избягва. Лео не споменавал за Роуън на родителите си, още по-малко — на Портър. Говорели си, всеки споделял на другия тайни, които не бил казвал на никого. Роуън му разказала, че понякога чувала майка си да плаче или да крещи на баща й, който се затварял все повече. На свой ред Лео споделил колко мрази училището си и момчетата в него. Дори признал, че се страхува от баща си.

Един ден й разказал за това, че пробва дрехите на майка си.

Лицето му пламнало, след като си признал, но Роуън явно не сметнала, че в това има нещо нередно. Казала му, че и тя го прави, и Лео бил на седмото небе от щастие.

За първи път в краткия си живот бил открил някого, с когото можел да говори свободно. Да сподели тайната си.

Не помнел вече кой пръв е измислил идеята. Само, че и двамата много се вълнували. Задъхано начертали плана за следващия следобед и после било време да се разделят. Докато бързал напред, Лео бил толкова разсеян, че дори не видял Портър, докато шофьорът не заговорил.

Стоял между две дюни, а около него се виел синият дим от цигарата. Лео бързо се обърнал назад и видял как малката фигурка на Роуън изчезва надолу по брега. Портър също я гледал, подсмихнал се и размахал пръст пред Лео. Какво ще каже баща ти, ако научи, попитал.

Сърцето на Лео бясно препускало. Първата му мисъл била, че Портър е чул какво планират двамата с Роуън. Но шофьорът бил прекалено далеч и щом Лео го осъзнал, го обзела нова емоция. Мразел това ухилено лице и се разтрепервал от мисълта, че безценното му ново приятелство е заплашено от шофьора на баща му. Ще каже, че не ти плаща, за да пушиш и да се срещаш с момичета, отвърнал Лео.

Белязаното лице на Портър потъмняло, но повече не повдигнал въпроса.

На следващия ден, когато Портър подкарал към плажа, Лео нервно му наредил да спре колата веднага щом къщата се скрила от поглед. Шофьорът отказал. Но Лео вече бил научил, че тайните работят в две посоки. И когато казал, че е видял шофьорът да изнася кутии от лятната къща, Портър спрял колата. Не се усмихвал вече и ругаел под нос, когато Лео слязъл и му казал, че може да тръгва.

Въпреки това го направил.

В тишината, след като двигателят на колата заглъхнал, Лео забързал обратно към къщата. Скрита зад групичка дървета и храсти в градината, малката едноетажна постройка била направена от застъпващи се дъски, заковани за груба дървена рамка. Трябвало да наподобява швейцарска хижа и преди години я използвали за партита. Но това било, преди Лео да се роди, сега била изгнила и изкривена и служела основно за склад.

Вратата била по средата на малка покрита веранда, с покрити с паяжини прозорчета от двете страни. Лео се огледал, за да е сигурен, че никой не го наблюдава. Бил се промъквал често тук и преди, но трябвало да е внимателен.

Знаел, че родителите му ще побеснеят, ако открият.

Бръкнал в саксията на прозореца между мъртвите бурени, провиснали от съсухрената почва. Ключът все още бил там. Лео го пъхнал в ключалката и отворил вратата. Старите панти изскърцали, когато я бутнал. Хижата била гореща и задушна, мирисът на сух бор го гъделичкал в носа, когато влязъл. Вътре било пълно с кутии и дървени скринове. Имало стари куфари и сандъци, макар вече да не били толкова много, след като Портър бил отмъкнал някои от тях. Скрит сред дърветата, Лео видял как шофьорът влязъл вътре и след няколко минути излязъл с първите няколко кутии и дребна мебелировка. Натоварил ги в багажника на колата и потеглил, но макар Лео да не мислел, че баща му знае, не му и хрумвало да му каже.

Интересувал се единствено от един куфар и той не бивало да изчезва.

Когато пристигнала, Роуън изглеждала притеснена от новото място и близостта му до голямото имение. Но Лео се чувствал уверен. Трепетното очакване, което горяло в него цял ден, заразило и двамата, когато започнали да разглеждат скритото в куфара. Лео смятал, че дрехите са принадлежали на майка му, но явно е било много отдавна. Късите рокли и поли били твърде цветни и в твърде малък размер..

Миризмата на нафталин не притеснила нито Роуън, нито Лео, когато започнали да пробват. Сложили си първо бижутата и сандалите — сандали с каишки и високи платформи, в комплект с пищни огърлици. След това блузите и полите. Въпреки по-малкия си размер дрехите им били големи, но това нямало особено значение.

Слънцето се леело през мръсните муселинови завеси на малката хижа и те се чувствали така, сякаш са попаднали в друг, само техен свят. Лео направо се замаял от щастие, от чувството, че най-после е открил себе си — усещане, което след години щял да се опитва и да не успява да си върне с алкохол. Избрал яркосиня рокля. Роуън сложила оранжева пола и блуза, и се кикотела, докато му нахлузвала гривни на китката. Едната била от черупка на костенурка, сияела, когато слънчевите лъчи минавали през нея и по-късно Лео щял да си спомня тракането, което гривните издали, докато се смъквали от китката му — като от купища кости.

Все още бил вдигнал ръка, когато вратата се отворила. Видял как изражението на Роуън се променя, когато погледнала зад гърба му. В следващия миг бил сграбчен и се озовал лице в лице пред толкова чудовищна гримаса, че не разпознал баща си. Главата на момчето отскачала напред и назад, докато баща му го разтърсвал, а после удар през лицето го проснал на пода. Замаян, Лео видял оранжево петно — Роуън хукнала към вратата, но се ударила в стената, когато баща му инстинктивно замахнал. После бил сграбчен и разтърсен отново, този път толкова силно, че вече не виждал. Баща му крещял нещо, но Лео не знаел какво. После ясно чул друг глас да казва:

— О, мамка му!

В следващия миг Портър започнал да дърпа баща му настрани и се вмъкнал между тях. Лео паднал сред сандъците и чувал само откъслечни звуци. Смътно осъзнал, че го изнасят или по-скоро извличат навън. Роуън била на пода, лежала там в твърде големите си оранжеви дрехи. Била толкова неподвижна и тиха, не можел да види лицето й, но на ъгъла на големия товарен сандък до нея тъмнеело петно. Изглеждало лепкаво и мокро.

Тогава я видял за последен път. Вратата се затворила и я скрила и след това всичко му било мътно и неясно. Спомнял си, че го натикват в колата и му смъкват синята рокля. Някой — или Портър, или баща му, не бил сигурен кой, — грубо му навлякъл обичайните дрехи. По-късно чул гласа на майка си да пита как е успял да падне толкова глупаво. Усетил, че го увиват в хладни чаршафи и се унесъл в затъмнена стая.

На следващата сутрин, без обяснения, Лео бил закаран обратно в големия семеен дом. През по-голямата част от пътя спял, а когато се будел, виждал изгорелия от слънцето врат на Портър пред себе си. В един момент се опомнил достатъчно, че да попита за Роуън.

Прибра се у тях, отвърнал Портър, без да се обръща.

Никой повече не споменал за случката, а смътните спомени на Лео скоро избледнели и започнали да му се струват просто сън. Почти не си спомнял момичето, с което се бил сприятелил това лято. Ако се замислел за нея или за следобеда в швейцарската хижа, го връхлитала задушаваща паника. По-лесно било изобщо да не мисли.

В крайна сметка се самоубедил, че онзи следобед никога не се е случвал.

Минали години преди Лео пак да стъпи в Уилитс Пойнт. По това време майка му била починала, а Портър се бил превърнал в основен шофьор на баща му. Лео пък бил станал буен и капризен младеж, затънал в нещастие и безсмислени бунтове, които щели да бележат и живота му като възрастен. Когато го изключили от Военната академия, вместо да се прибере у дома, решил да отложи неизбежната сцена с баща си. Следвайки импулс, който всъщност не разбирал, на стоп стигнал до къщата, където навремето прекарвал летните ваканции.

Било като завръщане в едва запомнен сън. Къщата стояла затворена от години. Хижата била изчезнала, мистериозно изгоряла още преди време. По нищо не личало, че изобщо е била там, а на нейно място се издигала голяма магнолия. Дъждът бил окършил листенцата от подобните на свещи цветове и тревата около дървото била посипана с мръснобелите им петна. Гледката била странно притеснителна. Събудила смътен спомен, като стара снимка, проблеснала на дъното на мътно езеро.

Но едва години по-късно, когато друг недоразбран импулс го накарал да се засели в някогашното си лятно убежище, той чул за местното момиче, което един горещ летен ден излязло от дома на родителите си в Бакуотърс и повече не се върнало.

Прочетох показанията на Лео Вилиърс два пъти. След това, изтрих и имейла, и приложението, както бе поискала Кларк. Изключих компютъра и стиснах основата на носа си. През цялото време бях предполагал, че поредицата трагедии в Бакуотърс са скорошни. Но събитията, довели ме тук, бяха просто последните елементи на престъпление, чиито корени се простираха през повече от две десетилетия.

Чувствах се уморен до смърт и ми се гадеше. Портър беше видял работодателя си да убива дете и бе използвал смъртта на Роуън като трамплин. Нищо чудно, че след това бил взет на постоянна длъжност. Двамата със сър Стивън се бяха сплотили от случилото се и макар Портър да не се бе смятал за изнудвач, мълчанието му не бе дошло без награда. Може би затова беше реагирал толкова буйно на намесата на Ема Дерби и Марк Чапъл. Те бяха нашественици, които влизаха на територия, смятана от него за отдавна запазена, а това бе довело до сериозни последици.

"Нямах никакво намерение да позволя на някакви аматьорчета да се намесват — бе казал шофьорът в къщата за гости, — не и след всичко, което направих за Вилиърс."

А какво точно беше сторил, питах се аз? Дали намесата му включваше само запазване на мълчание или се бе оказал ценен по по-практичен начин? Задълженията на Портър несъмнено се простираха отвъд шофирането. Сър Стивън го бе накарал да почисти къщата на Уилитс Пойнт, за да премахне възможните уличаващи доказателства, и да занесе на изнудвачите спортен сак, пълен с пари. Имало ли бе и други услуги? Трупът на Роуън Холоуей така и не бе намерен, но не си представях бизнесменът в сивия костюм да си цапа ръцете с отърваването от него. Не и когато има друг, готов да го стори. Портър беше показал колко добре познава Бакуотърс, като бе скрил трупа на Марк Чапъл там.

Може да не му е било за първи път.

Станах от бюрото и си направих още едно кафе. Дори Лео Вилиърс не бе излязъл неопетнен от тази история. Може да е бил само дете, когато баща му е убил Роуън Холоуей, но е мълчал през цялото време. В показанията си признаваше, че в опит да успокои съвестта си е позволил на Едгар да живее там, без да плаща наем. Колкото и добронамерено да беше това решение, така изолирал горкия човек още повече и с това задълбочил първоначалната си грешка. Пращал му ежемесечни пакети с храна и стоки от първа необходимост, което обясняваше празните кутии, намерени в дома на Едгар. Но с това беше задвижил последната част от трагедията.

Карал бе Портър да му ги носи.

Ако се беше надявал да събуди съвестта на шофьора, опитът не беше сполучил. В крайна сметка просто му бе разкрил нови възможности, снабдил го бе с уединена къща и мълчалив наемател — с други думи, идеалното скривалище. Сега Портър беше мъртъв заедно с още петима души. И единственият, излязъл без травми от събитията, беше онзи, който бе започнал всичко.

Сър Стивън Вилиърс.

Поседях пред кафето, после станах да добавя вътре глътка уиски. Имаше много малка вероятност убиецът на Роуън Холоуей да бъде обвинен за стореното. Макар да не се съмнявах в прочетеното — то прилягаше твърде добре на онова, което вече знаехме — неподкрепена с доказателства случка от детството не би стигнала за издаването на заповед. Особено ако е спомен, който е бил потискан с години. С това, че бе изчакал толкова време, преди да заговори, Лео не подпомагаше собствената си достоверност.

Неоспоримата истина бе, че без доказателство или труп полицията не можеше да стори кой знае какво. Щяха да опитат да претърсят Бакуотърс отново, но след смъртта на Портър нямаше да знаят къде да търсят. Имахме късмет с Марк Чапъл, ако може да бъде наречен точно късмет, но не смятах, че ще сполучим втори път. Ако приемем, че бях прав и Портър е скрил тялото на дъщерята на Едгар някъде там, след всички изминали години щяхме да намерим твърде малко нейни останки. Само отделни кости, потънали в тиня и кал.

Дори при това положение полицията не би могла да пренебрегне обвиненията срещу сър Стивън — особено когато идваха от устата на собствения му син. Налагаше се да го разпитат за Роуън Холоуей и се изкушавах да попитам Кларк какво става зад кулисите. Но знаех, че главната инспекторка няма да е особено щастлива и едва ли би ми казала нещо. Вече бе рискувала достатъчно.

Затова можех само да чакам и да се надявам, че нещо ще се случи. Дните минаваха, без да се спомене нищо дори за разследване срещу сър Стивън Вилиърс, камо ли за ареста му. Не трябваше да се изненадвам. Той беше достатъчно безмилостен в защитата на семейното име, когато заподозрян се оказа синът му. Сега, когато на карта бе заложена собствената му репутация и дори свободата му, щеше да употреби цялата си власт и влияние. Мисълта, че може да се измъкне напълно чист дори от това, беше мъчителна. Но когато шумът около убийствата в Бакуотърс започна да затихва, започнах да вярвам, че убиецът на Роуън Холоуей ще си остане ненаказан.

Не бях единственият.

Когато Лео Вилиърс публикува историята си в социалните мрежи, дори екипът адвокати на сър Стивън не успя да потуши последвалата буря. Наследникът на богат и могъщ човек не просто се беше върнал от мъртвите, но го беше сторил като жена. И сякаш това не стигаше, сега обвиняваше баща си в убийството на момиченце преди две десетилетия. Разкритието предизвика невиждан обществен гняв.

Навсякъде по телевизиите показваха стара училищна снимка на усмихнатата Роуън Холоуей — руса и с чаровно липсващо зъбче, а датиращият отпреди десетилетия случай с изчезването й бе преразгледан. Очаквано, сър Стивън се скри зад адвокатите си, които отблъскваха въпросите с твърдения за невинност или с простото "без коментар". Самият бизнесмен не каза нищо, но клипът как бърза да се прибере в колата си — този път тъмносив, а не черен даймлер — разказваше своя история. Лицето му изглеждаше изпито и дори още по-бледо отпреди. Костите на черепа му стърчаха под светкавиците на фотоапаратите. Преди да изключа телевизора с отвращение, ме споходи непрофесионалната и лишена от симпатия мисъл, че прилича на ходещ мъртвец.

Оказах се оракул. Нито се учудих, нито се зарадвах от новината, че сър Стивън е получил сърдечен удар. В извършването на престъпление няма нищо необичайно. Онова, което отличава някои хора, е способността им да го преживеят, а сър Стивън Вилиърс бе живял с делото си двадесет и пет години.

Не беше успял да преживее само факта, че и други са научили за него.

Бившият син на сър Стивън не даде интервюта и аз се опитах да избегна трескавите специални разследвания и спекулации, които запълниха вакуума, понеже не ми харесваше аурата на воайорство, която обгърна случая. Но беше невъзможно да ги пренебрегна напълно. Повтаряха до безкрай един конкретен видеоклип. Показваха стъклените врати на полицейското управление, в което бях влизал и аз. Вътре се забелязваше раздвижване, после вратите се отвориха.

Лео Вилиърс беше хубавец и като мъж, а Лена Мърчант изглеждаше поразителна жена. Беше елегантна и облечена с вкус, с умело подстригана коса до раменете. Бях разглеждал само снимки на Вилиърс и ми се стори странно да гледам човека, за когото бях слушал и чел толкова много. Лена веднага бе обкръжена от микрофони и камери и очаквах да избяга от вниманието. Вместо това спокойно прекоси бурната тълпа, вдигнала високо глава и с пълно пренебрежение към въпросите, с които я замерваха. Не излъчваше срам, нито притеснение. Вече не.

Просто достолепно мълчание, с което се отдалечи от стария си живот и влезе в новия.