Мъртви води

3

Лодката рязко се наклони на една страна и солените пръски ме ужилиха по лицето. Избърсах ги от очите си и стиснах ръба на седалката. Подскачахме над вълните и пропадахме между тях. Естуарът не беше особено бурен, но се движехме срещу течението и вятъра. Полицейският РИБ се разтърсваше всеки път, щом носът се забиеше в напиращите една след друга вълни, и всяка шибаше порой студени пръски срещу открития кокпит.

Вече беше съвсем светло, макар че слънцето представляваше само разсеяно сияние в ниско надвисналото небе. Мирисът на гума от борда на лодката се смесваше с дизеловите изпарения и аромата на просмукани със сол въжета. Сержантът от Морския корпус стоеше на конзолата за управление и яздеше вълните с лекота, стиснал малкия рул. Седях зад него с Лънди и трима други офицери от корпуса, всички със спасителни жилетки. Лодката беше претъпкана. Шестимата я деляхме с носилка и две купчини алуминиеви подпорни плочи, наредени от двете страни, за да не нарушат баланса.

Лодката разцепи поредната вълна и аз залитнах на пейката. Лънди ми се усмихна, очилата му бяха опръскани с вода.

— Добре ли си? — надвика той тътена на вятъра и двигателя. — Не би трябвало да остава още много.

Кимнах. Като по-млад карах платноходка и при друг случай суровите условия за плаване не биха ме тревожили. Но и не помагаха на неприятното усещане, с което се бях събудил. Направих всичко по силите си да го пренебрегна.

Бяха ми дали спасителна жилетка — само че моята беше яркооранжева за разлика от тъмносините на Морския корпус. Гуменият ми гащеризон стигаше до гърдите и не беше особено удобен за седене, особено с неопрена, който носех отдолу. И все пак един поглед към калните брегове на естуара от двете ни страни стигаше да се зарадвам, че съм ги сложил.

Приливът прииждаше с изненадваща скорост. Докато се преоблека и си взема куфарчето от колата, Морският корпус вече бе готов да спусне лодката. Каналът пред пристана беше почти напълно залят, водата плискаше по бетонната рампа, а тинята и чакълът на естуара изчезваха под настъпващото море.

— Няма да разполагаме с много време — предупреди ме Лънди, докато стояхме до улея. — От хеликоптера съобщиха, че трупът е частично заседнал в една дюна, но няма да остане дълго там. Приливът тук е по-бърз от тичащ човек, така че трябва да работим скоростно.

Наистина бързахме, ако се съди по звука на двигателя. Щеше да е истинско състезание да приберем тялото, преди надигащата се вода да го отнесе, което отново ме накара да се питам защо съм тук. Макар да предпочитах да проучвам останките in situ[5], нямаше да разполагам с много време за целта. Основният приоритет бе трупът да се прибере възможно най-бързо, а Лънди и морският патрул бяха напълно способни да го направят и сами.

Взрях се над затъпения нос на лодката, когато достигнахме по-дълбоките води в средата на естуара и се насочихме към Бароус. Наносните дюни бяха право пред нас — естествена преграда, която се простираше почти от край до край на хоризонта. Прииждащата вода ги обграждаше, но пак се виждаха — гладки кафяви гърбици, които стърчаха от водата като стадо излезли на брега китове. Отвъд, където естуарът се срещаше с открито море, забелязах от водата да стърчат три странни постройки. Бяха прекалено далеч, за да различа каквито и да е подробности, но от люлеещата се лодка изглеждаха като квадратни кутии, кацнали на пирамидални кокили. Петролни платформи, навярно, макар да ми се струваха твърде близо до брега за целта.

Лънди ме видя, че ги зяпам.

— Морска крепост е.

— Какво?

Налагаше се да крещим над рева на двигателя.

— Морска крепост "Монсел"[6]. Военните и флотът са ги построили по протежение на брега по време на Втората световна война, за да държат германските кораби далеч от естуарите. Тази тук е военна. Имало е седем кули, свързани с мостове, но сега са останали само тези трите.

— Все още ли се използват? — извиках.

Лънди каза нещо, но вятърът и шумът го заглушиха. Поклатих глава. Той се наведе към мен.

— Казах, че там има само чайки. Армията вече не използва крепостите. Няколко пиратски радиостанции се бяха установили в тях през шейсетте. Имаше една тук, долу в Ред Сандс и при устието на Темза. Но повечето са демонтирани или са рухнали още преди години. Преди доста време се говореше, че тази ще я превръщат в хотел, но така и не се стигна дотам… — Лънди поклати глава при мисълта за подобна глупост. — Не съм изненадан, да знаеш. Не бих искал да отседна на такова място.

Аз също, но вече почти бяхме стигнали Бароус и след този опит се отказах от разговорите. Когато лодката намали оборотите и забави ход, настъпи благословена тишина. Вече можеше да се чуе и воят от перката на хеликоптера. Въртеше се над нас, а лампичките му примигваха, докато стоеше на позиция над трупа.

Сержантът от Морския корпус вкара лодката между дюните. Издигаха се наоколо като малки острови, а вълните ближеха гладките им брегове. Не след дълго прииждащата вода щеше да ги покрие изцяло и вече разбирах какво имаше предвид Лънди с твърдението, че Бароус прави естуара на практика непроходим. Достатъчно трудно беше да се маневрира между дюните дори когато се виждаха над повърхността. Скрити от високия прилив, щяха да са сериозна опасност.

Вече се намирахме точно под хеликоптера. Тътенът от перките му беше оглушителен, отблъскваше ни и изравняваше водната повърхност.

— Ето го.

Лънди сочеше нещо пред нас, но заради едрите му рамене не виждах какво е. Лодката намали още повече и се завъртя странично. Така видях трупа за първи път. Отливът го бе оставил полегнал на тинестия склон на една дюна — просмукана с вода купчина дрехи, превита в покой, какъвто само неодушевеното и мъртвото може да постигне. Лежеше по лице, с глава най-близо до водата и крака, изкривени нагоре по брега, под ъгъл спрямо нас. Пред очите ми една чайка кацна наблизо, но изгуби интерес още след първия подскок към тялото.

Вече знаех, че смъртта не е настъпила скоро.

Лънди заговори по радиостанцията и вдигна ръка да даде знак на хеликоптера, който се издигна и се оттегли. Инерцията ни тласна напред, щом изключиха двигателя, а във внезапната тишина се чу стържене от заораването в пясъка. Съсредоточен върху тялото, понечих да се прехвърля през борда. Брегът ми изглеждаше напълно солиден, но имаше неравната, зърнеста консистенция на мокър цимент. Почти изгубих равновесие, кракът ми потъна чак до коляното.

— По-полека! — обади се Лънди и ме хвана за ръката. — Най-добре почакай да извадим плочите за стъпване. Ще трябва да се пазиш, иначе това чудо може да те глътне до кръста.

— Благодаря — смотолевих засрамено. Издърпах си крака — добре, че бях сложил рибарския гащеризон, а не ботуши. Вече разбирах защо полицията не иска да сваля хора от хеликоптера. Щеше да е невъзможно да се прибере трупът по този начин, без някой да затъне.

Полицаите от бреговата охрана започнаха да разпределят плочите за стъпване на брега и проправиха пътека към трупа. Металните листове потъваха под тежестта ни, а покрай ръбовете им бликаше вода. Скоро станаха хлъзгави и мокри, но пак беше по-добре, отколкото да се ходи по мокрия пясък.

Изостанах, докато екипът работеше, и обърнах внимание на безсилно разкривените крайници на трупа. Отливът го бе захвърлил с лицето надолу — в същото положение, в което е плавал по водата. Беше облечен в дълъг тъмен шлифер от памук с восъчно покритие или друг твърд материал, сплъстен от кал и издут от все още задържания отдолу въздух. Едната ръка беше до хълбока, а другата — преметната върху главата, очевидно от вълните.

Дланите и стъпалата липсваха.

— Ще ми се да го погледна, преди да го преместим — казах на Лънди, когато полицаите приключиха с поставянето на плочите.

Той кимна.

— Ще трябва да си бързичък. След още няколко минути всичко ще е под вода.

Прав беше. Въпреки предишното му предупреждение се изненадвах колко бързо нахлува приливът. Вълните вече пълзяха по петите ни — за времето, нужно да се поставят плочите, нивото на водата се движеше в крак с нас и сега достигаше до средата на дюната.

Отправих се към тялото, като внимавах да не се подхлъзна по калните плочи. Находката изглеждаше като захвърлен и изоставен отпадък. Една чайка кацна наблизо и остави във влажния пясък стъпки, подобни на стрели. Подскочи във въздуха и отлетя, като грачеше сърдито, стресната от приближаването ми. Още няколко чайки кръжаха над главите ни в небето с цвят на цинк, но — също като онази, която видях по-рано, никоя не обръщаше внимание на тялото. Това говореше много за състоянието му. Щом дори лакоми мършояди като чайките не показваха особен интерес към него, явно беше силно разложено.

Това предположение се потвърди след малко, когато вятърът се обърна и киселата миризма на гниеща животинска тъкан замърси соления въздух. Спрях на няколко метра и огледах трупа. Дори просната така изкривена, беше очевидно, че приживе жертвата е била с по-висок от средния ръст. Това правеше по-голяма вероятността трупът да е на мъж, макар че можеше да се окаже и твърде висока жена. По-голямата част от главата беше скрита от дългия шлифер, сгърчен над нея като качулка, виждаха се само няколко кичура пълна с пясък коса над яката.

Приклекнах, за да разгледам по-добре находката. От крачолите на панталоните стърчаха затъпени чукани пожълтяла кост и хрущял, а ръцете завършваха при китките. В подутата плът над едната беше потънал златен часовник. По съседните дюни не се забелязваха следи от дланите и стъпалата, но щях да се изненадам да ги открия наоколо. Макар че нямаше да е първият труп в кариерата ми с ръце, премахнати, за да се предотврати разпознаването, не виждах очевидни щети по краищата на костите, които да предполагат, че са били отрязани. Без облекло да ги защитава, дланите и стъпалата просто се бяха откъснали при разлагането на съединителните тъкани на ставите.

Извадих фотоапарата си от предния джоб на гащеризона и започнах да снимам. Не чух приближаването на Лънди, докато не заговори:

— Ще ти дам копия от видеозаписа.

Озърнах се — дори по металните плочи, той се движеше учудващо леко за едър човек.

— Благодаря, но все пак ще заснема няколко кадъра.

Така щях да виня само себе си, ако пропусна нещо. Лънди спря, загледан в трупа.

— Мъж е, ако се съди по вида му. Очевидно е прекарал във водата доста време, за да загуби дланите и стъпалата си. Дали давността съвпада с периода, откакто липсва Лео Вилиърс?

Очаквах да ме попита нещо такова. По принцип оценяването на времето от смъртта беше един вид моя специалност. Бях се обучавал в оригиналната ферма за трупове в Тенеси, където използват човешки скелети за контролирани експерименти по разложение. Бях се научил да установявам момента на смъртта на жертвата според бактериалната активност и гнилостните процеси с помощта на екзотични формули за анализ на разпада на летливите мастни киселини. Бих могъл спокойно да твърдя, че познавам жизнения цикъл на мухите месарки и начините, по които различните насекоми колонизират гниещия труп не по-зле от съдебните ентомолози. И макар да предпочитах да го наричам опит, а не инстинкт, с годините правилната преценка за всичко това се бе превърнала във втора природа.

Но това се отнасяше за сушата. Там изгубилото виталността си тяло стои на едно място и природата съдейства в доброволното осигуряване на измерими критерии.

Във водата беше различно.

Макар водните мършояди да изобилстват, липсва водно базиран еквивалент на мухата месарка, чийто жизнен цикъл осигурява удобен хронометър за измерване на времето, изминало от смъртта. Тяло, носещо се по водата, се движи, сменя дълбочината и следователно температурата, на която е подложено, по прищявка на прилива и теченията. Ситуацията бе още по-сложна в естуар като този, където реката се смесва с морето и сладководната и соленоводната екосистеми се срещат.

Погледнах трупа. Като изключим щръкналите стави на китките и глезените, шлиферът и бездруго покриваше по-голямата част от него. И все пак виждах достатъчно.

— При подобни условия процесите в плътта се развиват доста бързо, дори по това време на годината. Така че вероятно да…

В последния момент се спрях да не добавя "но". Четири до шест седмици несъмнено стигаха да се откъснат ръцете и стъпалата в плитки приливни води като тези. Не това ме притесняваше, но не исках да споделям нищо повече, преди да имам време за подробен оглед.

Лънди ме погледна за момент, сякаш очакваше да продължа, но тъй като премълчах, кимна.

— Хайде, да го пренесем в катера.

Отстъпих встрани, а двама офицери от морския корпус изтрополиха по плочите, понесли носилката. Сержантът ги следваше с чувал за трупове и сгънат лист дебел найлон.

— Как ще го направим? — попита единият и остави носилката, като погледна с отвращение проснатото по лице тяло.

— Претърколи го на найлона, след това можем да го вдигнем в чувала — предложи сержантът. Обърна се към Лънди, спомнил си в последния момент да включи и мен. — Освен ако нямате други идеи?

— Стига само да го върнем цял — отвърна сухо Лънди. — Това звучи ли ти добре, доктор Хънтър?

Не разполагахме с кой знае какви варианти. Свих рамене, наясно, че въпросът е чисто формален.

— Да, добре. Просто внимавайте.

Сержантът си размени поглед с единия от подчинените си — безмълвен коментар за моя съвет. Вълните вече ближеха главата на трупа, когато полицаите разгънаха и разстлаха найлона. Носеха маски и дебели гумени ръкавици, както и гумени гащеризони до гърдите, подобни на моя. След като приключих със снимките, аз също си сложих маска и допълнителен чифт ръкавици, които навлякох върху сините латексови, които носех.

— Добре, леко и внимателно. Вдигаме и обръщаме на три. Едно, две…

Трупът се разлюля като желе при отпускането му върху найлона. При изваждането му от мокрия пясък и обръщането по гръб ни лъхна вълна гнил, влажен въздух. Един от полицаите се извърна и вдигна ръка да прикрие носа си.

— Уф, леле!

Увитото в дългия шлифер нещо, проснато на носилката, вече не изглеждаше като човек. Нямаше останал и намек за възраст, раса или пол. По-голямата част от кожата и плътта от черепа липсваха, а очните ямки зееха празни. Уязвимите топчета желе и ципи бяха станали една от първите мишени за мършоядите. Имаше дори ранни признаци на адипоцир — мръснобял налеп, все едно по трупа е текла стопена свещ. Накратко, пред себе си имахме карикатура на лице с празни очни ямки, задръстени с пясък, и щръкнал наръфан хрущял на мястото на носа. Логично бе да се очаква нещо подобно предвид продължителния престой на тялото във водата. Но долната челюст беше напълно изчезнала. На мястото на устата зееше влажна паст, през която се виждаха здравите хрущялни тъкани в дъното на гърлото. Долната челюст — мандибулата, липсваше изцяло и от горната стърчаха само няколко строшени парчета от зъби. Главата се наклони на една страна при претърколването на трупа. Вече не беше покрита от яката на шлифера и забелязах от задната страна на черепа подобие на изходна рана, достатъчно голяма да пъхна юмрука си в нея.

Без да се притеснява, Лънди огледа отвора и се извърна към мен.

— Как мислиш, докторе? Пушка?

Осъзнах, че съм се намръщил. Порицах се наум.

— Така ми се струва — съгласих се. Щетите по челюстта предполагаха по-скоро взривната мощ на пушка, отколкото пистолет или револвер. — Има нещо отзад в гърлото.

Наведох се да погледна отблизо, без да докосвам трупа. В натрошените кости и тъкани беше потънал предмет — малък кафеникав диск, твърде правилен, за да е естествен.

— Това е гилзата от изстрела с пушката — казах, без да правя опит да я извадя.

Наличието й щеше да потвърди вида на оръжието. Беше слабо вероятно някоя от сачмите да е останала в тялото. Обикновено те започват да се раздробяват с напускането на дулото. Колкото по-надалеч отиват, толкова по-широко се разпростират и раната, която предизвикват, става по-голяма. От относително малкия размер на тази съдех, че трябва да са били плътно групирани и са си останали така, когато са пробили дупката в задната страна на тила. Това предполагаше, че са изстреляни отблизо.

От много близо.

— Контактна рана, ако се съди по вида — заявих на глас. Изстрел с пушка от един-два сантиметра създава нещо като татуировъчна шарка, която наблюдавахме и тук. — Има почерняване по останките от зъбите и по костите, все още личат и сериозни разкъсвания в меките тъкани. По време на изстрела дулото е било или вътре в устата, или плътно долепено до нея. Изненадан съм, че при изстрела от упор и гилзата не е излязла навън.

Лънди кимна в съгласие.

— Значи раната може да е нанесена собственоръчно.

— Би могло, да.

Контактна рана би била в съгласие с теорията за самоубийство, особено предвид използването на пушка. Дължината на дулото на повечето такива оръжия ги прави сложни за обръщане и достъп до спусъка, така че контактът обикновено е неизбежен. Което, разбира се, не изключваше възможността някой друг да е произвел изстрела.

Лънди сигурно се е досетил по тона ми. В очите му проблесна усмивка, макар че не я виждах поради маската.

— Не се притеснявай, не се хвърлям да вадя изводи. Но на пръв поглед самоличността на жертвата не е под голямо съмнение.

С това не можех да споря. Склонен към самоубийство мъж беше изчезнал с все пушката си, а ние разполагахме с труп с рана от пушка, нанесена от упор. Най-вероятно беше да сме намерили Лео Вилиърс.

Не казах нищо.

Лънди даде знак на чакащите полицаи.

— Добре, да го занесем на катера.

За няколкото минути, докато разговаряхме, водата се бе покачила значително. Морето вече се плискаше в долния край на найлона. Докато Лънди се обади да съобщи, че се връщаме с трупа, аз хванах единия край, а полицаите — другите три. От найлона протече вода, когато вдигнахме мъртвата тежест и я спуснахме в чувала за трупове, който вече беше отворен на носилката.

Поне с това можех да помогна, нямаше кой знае какво друго за правене.

След като всичко бе натоварено на лодката, седнах на същото място като на идване, а двигателят изрева сърдито. Върховете на пясъчните дюни, които до неотдавна бяха стърчали над главите ни, сега се намираха почти на едно ниво с нас. Погледнах през рамо към мястото, на което бяхме допреди малко. Вълните вече наводняваха дюната, където заварихме трупа, приглаждаха пясъка и изтриваха всички следи от намереното.

Когато лодката набра скорост, Лънди ме побутна по рамото. Посочи към каменистия нос, щръкнал в естуара от морската страна на Бароус.

— Виждаш ли онази скала? Това е Уилитс Пойнт, където живееше Лео Вилиърс.

За разлика от повечето парчета суша, които бях видял наоколо, този нос беше гъсто залесен. Почти скрита от короните им, между дърветата надничаше голяма бяла викторианска вила, кацнала на самотна ивица земя. Големите френски прозорци гледаха към морето и към малък понтон, зад него гледката се нарушаваше само от кулите на морската крепост, които бранеха естуара.

— Навремето беше лятната ваканционна вила на семейството, но после я държаха затворена, преди Вилиърс да реши да се нанесе преди няколко години — обясни Лънди на висок глас заради рева на двигателя. — Баща му живее ту в Лондон, ту в голямата къща близо до Кеймбридж, така че младежът разполагаше с цялата вила. Нелошо ергенско гнезденце, а?

Хубава беше, но голямата къща в крайна сметка не бе помогнала с нищо на Вилиърс. Отново се сетих за състоянието на трупа.

— Преди да тръгнем, каза, че не е съвсем ясно кога е изчезнал — извиках. — Защо така?

Лънди се наведе по-близо, за да можем да говорим без викане.

— Не го бяха обявили за изчезнал допреди около месец, но последният доказан контакт, който е имал някой с него, е бил две седмици по-рано. Повикал ветеринарката на домашно посещение, за да приспи старото му куче. Тя каза, че бил много разстроен, и никой не го е виждал и не е говорил с него след това. Не е имало и телефонни обаждания или имейли, нито онлайн активност. Нищо. Така че каквото и да се е случило, било е в рамките на тези две седмици. Не сме ги стеснили повече, но кредитната му карта за последно е използвана, за да плати на ветеринарката. Така че според нас фаталното събитие датира по-скоро отпреди шест седмици, а не преди четири, просто никой не се е усетил веднага.

— Никой не е забелязал липсата ми цели две седмици? — Не бих се изненадал, ако ставаше дума за самотен пенсионер без приятели или семейство, но ми се струваше много време за човек като Лео Вилиърс. — А баща му?

— Не бяха близки. Явно помежду им е имало доста напрежение, така че не беше необичайно да не си говорят седмици наред. За изчезването съобщи икономката му. Вилиърс не е разполагал с голям персонал в къщата — само тя и градинарят. И двамата идвали по веднъж седмично. Икономката имала ключ и често се случвало в дома да няма никого, така че първоначално не се притеснила. Но една седмица наминала и имението било в хаос. Навсякъде бутилки, мръсни чинии в мивката, недоядена храна. Бил правил такива изпълнения и преди, така че тя просто подредила и си тръгнала. Забелязала, че шкафът на морбито бил отворен и празен и й се сторило странно, Вилиърс рядко вадел пушката. Не обичал да ловува, което е изненадващо. Но осъзнала, че нещо не е наред едва следващата седмица, когато се върнала и открила къщата в същото състояние, в което я била оставила. Пощенската кутия преливала от писма, колата на Вилиърс си била на мястото, както и лодката, която понякога използвал. Огледала се, намерила бележката и тогава ни се обади.

— Не е ли звъннала първо на баща му?

— Не мисля, че сър Стивън е от хората, които приемат телефонни обаждания от прислугата. Освен това според мен дамата е сметнала, че е най-добре ние да споделим новината. Застреляйте вестоносеца и тъй нататък… — Лънди ме погледна засрамено, когато осъзна какво е казал. — Съжалявам. Шегичката не беше преднамерена.

— Ами пушката? — попитах. — Не беше ли в къщата?

Дори ако бе паднала във водата, би трябвало да са я намерили при отлив.

— Не, което първоначално ни накара да се запитаме дали не е замесен друг извършител. Но като се има предвид бележката и всичко останало, самоубийството бе по-вероятно. Затова работехме по версията, че се е застрелял някъде другаде. Вероятно в Бакуотърс, затова е било нужно толкова време, преди тялото да изплува. Обяснява и защо все още не сме намерили морбито.

Той се облегна отново и ме остави да обмисля казаното. Лео Вилиърс бе в неизвестност поне от четири седмици, най-вероятно от почти шест. Премислих състоянието на току-що видяното тяло и вероятните фактори, които биха могли да го засегнат при дрейф в естуарните води. Беше подложено на температурни промени и набези на мършояди — както водни, така и летящи. Освен това му влияеха застоялата вода и отливите, които са го оставяли на сухо, на милостта на вятъра и климата.

Размислите ми бяха прекъснати от слънцето, грейнало през процеп в изтънелите облаци. То обсипа неравната повърхност на естуара с ярки точици и внезапно от брега засия блясък, все едно слънцето се отразява в нещо — бутилка или парче стъкло. После облаците се скупчиха и блясъкът угасна.