Мъртви води

6

Не виждах ясно през храстите, но звукът приближаваше бързо. Затичах се към предницата на моята кола и около коленете ми заплиска вода. Щом басовото ръмжене на дизелов двигател се усили, трескаво размахах ръце.

— Хей! Насам!

Колата беше достатъчно близо да видя, че е с двойно предаване. Нямаше начин да ме пропусне: пътят щеше да я доведе на един хвърлей от мястото, където бях заседнал. Оказа се лендроувър, сив като графит "Дифендър", и при приближаването му лицето вътре се извърна към мен. Видях го. Натисна спирачката.

След това ускори и продължи нататък.

— Не! Какво правиш?

Взирах се невярващо в лендроувъра, който продължи по пътя. Как е възможно да не ме види, по дяволите? После, точно когато си мислех, че ще продължи нататък, колата спря. Няколко секунди просто стоя на място с бръмчащ двигател, но накрая със силно стържене се върна бързо назад. Мина покрай отбивката, която водеше към брода, но само колкото да завие в нея, така че да се обърне към потока. Заклати се по коловоза и влезе право във водата. Под гумите на лендроувъра блъвнаха пръски, когато подкара към мен и спря на няколко метра. Двигателят му ръмжеше, а вертикалната тръба до кабината засмукваше въздух. Имаше си шнорхел[7], осъзнах.

Вратата се отвори и шофьорът скочи в потока. Безразличен към потока, който потъмни джинсите му до коленете, мъжът отиде до багажника на лендроувъра, отвори го и извади отвътре нещо, с което се върна обратно отпред.

— Дръж!

Метна ми намотано въже, като задържа единия край и го разви във въздуха. Въжето цопна във водата на метър от мен. Забързах да го хвана, преди да е потънало, и пак застанах до колата си. Бръкнах в студената вода и заопипвах за ухото, където вързах въжето колкото се може по-здраво. Докато се изправя, непознатият вече беше закрепил своя край за полупотъналата кука за теглене на лендроувъра.

— Гледай да останеш на брода, когато дам на заден — извика шофьорът. — Ако паднеш от ръба, няма да успея да те изтегля.

Погледнах към вълничките на повърхността — светлата ивица чакъл практически беше изчезнала.

— Не го виждам.

— Просто се цели в мен. Ще присветна с фарове, преди да започна.

Той се обърна и се качи в колата си. Посегнах през отворения прозорец на моята и се хванах за волана. По-лесно щеше да е да карам от кабината, но ако отворех вратата сега, вътрешността щеше да се наводни.

Двигателят на лендроувъра внезапно изрева и фаровете му премигнаха два пъти. Въжето се показа от водата, обра хлабината и се опъна с изплющяване, ръсейки капчици. В първия момент не последва нищо. След това въжето затрепери и колата ми тромаво се задвижи. Не откъсвах поглед от лендроувъра, който полека излизаше от реката. Ръцете ме боляха от стискането на волана, докато джипът се катереше по брега.

А след това колата ми се залюля по коловоза и изпълзя от потока. Лендроувърът продължи нататък, като ме извлече чак на сухото, преди да спре. От колата се стичаше вода, когато отворих вратата, на пода цареше мокър хаос. Но гумените уплътнения на вратите я бяха опазили от по-големи поражения и седалките ми се сториха сухи. Погледнах през рамо към прииждащия поток. Вълните вече се плискаха от бряг до бряг, от брода не се виждаше и следа.

Затръшването на вратата на лендроувъра ме върна в реалността. Спасителят ми преваляше четиридесетте, рошавата му тъмна коса беше прошарена със същото сребро като четината по брадичката му. От носа до ъгълчетата на устата му се бяха отпечатали дълбоки бръчки, а тези на широкото му чело предполагаха, че е по-склонен да се мръщи, отколкото да се усмихва. Носеше стилни очила с дебели рамки, кафяво велурено яке и под него тъмносин пуловер и джинси. Дрехите му бяха видимо износени, но якето изглеждаше скъпо и забелязах дискретно дизайнерско лого на едната дръжка на очилата му.

Протегнах ръка.

— Благодаря, мислех, че…

— Какви, по дяволите, ги вършеше?

Свирепостта му ме свари неподготвен. Отпуснах ръка и по бузите ми плъзна червенина.

— Навигацията го показа като обходен път. Имаше човек на…

— Сляп ли си или просто глупав? Виждаш ли всичкото това мокро нещо? То е вода. Нормалните хора не се пробват да карат през бродове по време на прилив!

— Приливът още не беше дошъл и ако знаех, че в брода има дупка, нямаше да се мъча да го прекося. Но благодаря за помощта!

С усилие запазих спокоен тон. Нямах нужда друг да ми казва, че съм се държал глупаво, и въпреки че бях задължен на този тип, нямах намерение да се оставям да ми крещи първият срещнат непознат. И то човек, който очевидно си бе помислил сериозно и продължително, преди да реши да се върне.

Той ме изгледа сърдито, от цялото му тяло лъхаше желание да продължи скандала. Не можех да повярвам, че се държи така само защото се е наложило да изтегли колата ми от потока. Но все още не се чувствах във форма, бях мокър до кости и фатално закъснял за брифинга при патолога. Какъвто и да беше проблемът на този човек, точно в момента не ми пукаше. Спокойно отвърнах на погледа му, като се постарах да овладея собствения си гняв.

След малко той отклони очи и въздъхна, сякаш се отказваше от темата.

— Какво изобщо търсиш тук? Чак толкова далеч рядко идват хора.

Поколебах се. Към момента шофьорът на сър Стивън Вилиърс надали беше единственият, наясно за открития труп. Ако този човек беше местен, едва ли бе пропуснал полицейския хеликоптер, който кръжеше от ранни зори.

— Помагах в акция на полицията — обясних след кратко колебание.

Спасителят ми внезапно се оживи.

— Дошъл си заради трупа? Полицай ли си?

Хайде пак се започва.

Главоболието ми така и не бе отшумяло и все по-ясно усещах тъпото пулсиране.

— Не, не съм полицай. И нямам намерение да обсъждам какво съм правил тук, така че няма смисъл да ме разпитвате.

Сигурно съм прозвучал по-остро, отколкото възнамерявах. Сега беше негов ред да примигне учудено.

— Е, поне си откровен, все е нещо. Какъв си — полицейски консултант? Или и това не мога да питам?

Това едва ли бе голяма тайна.

— Съдебен антрополог.

По този начин не издавах подробности, но той явно остана доволен.

— Съжалявам, че ти се нахвърлих така. Аз съм Андрю Траск.

Каза го, сякаш името му би трябвало да ми говори нещо. Не ми говореше, а и бях прекалено изнервен, за да му обърна внимание. Поех подадената ми ръка.

— Дейвид. Дейвид Хънтър.

Внезапен порив на вятъра ме накара да осъзная колко премръзнал и мокър съм всъщност. С леко закъснение ми хрумна, че и Траск не е в по-добро състояние. Около ботушите му се стичаше вода, а панталоните му бяха потъмнели до коленете. Загледа се покрай мен към колата ми. Личеше си, че размишлява усърдно върху нещо.

— Няма да успееш да повикаш пътна помощ.

— Застраховката ми я покрива — отвърнах, изтълкувал погрешно думите му. Това не беше първото изолирано място, до което ме водеше работата, така че се бях погрижил да не заседна някъде, ако колата се счупи.

— Не, имам предвид, че няма да намериш покритие на телефона. Тук сигналът е слаб… — Траск поспря и отново ме остави с впечатление, че е взел някакво решение. — Ще те извлека до моята къща. Не е далеч, а оттам ще можеш да се обадиш.

— Би било прекрасно, благодаря! — казах, изненадан от предложението след първоначалната му враждебност.

Но нямаше как да откажа. Нуждаех се от помощ, ако възнамерявах да стигна поне за аутопсията, брифинга вече го бях отписал.

Спасителят ми сви рамене и ме погледна с такова изражение, сякаш вече започваше да изпитва съмнения.

— Не мога да те оставя тук, в нищото. Ще е по-лесно за даване на указания, а и синът ми го бива с двигателите. Може да успее да помогне.

— Не, няма нужда. Достатъчно неприятности ви причиних.

Вярно беше, но освен това не исках някакъв механик аматьор да влоши положението, без значение колко добри намерения има.

Траск ме погледна още по-странно.

— Надали има значение, нали?

В друг случай бих се почудил какво иска да каже, но бях твърде уморен и обезсърчен, че да се замисля върху репликата. Част от яда видимо се оттече, докато се взираше по течението на потока, после се изправи.

— Хайде, да се връщаме.

Докато Траск обърне лендроувъра, за да върже въжето на задния теглич, аз изпробвах телефона си. Освен на пътна помощ, трябваше да се обадя и на Лънди, за да му съобщя, че ще закъснея. Нямах представа какви щети е нанесла солената вода на колата ми, нито колко ще се проточи ремонтът. Ако се наложи, щях да оставя автомобила тук и да се погрижа за него по-късно. В момента най-важното беше да стигна до моргата.

Траск се оказа прав за лошия сигнал. Поразходих се по пътя наоколо, но телефонът упорито отказваше да се свърже с мрежа. Тревожех се за закъснението, но прибрах апарата, когато Траск приключи с въжето. Погледнах към потока за последно, преди да се кача в колата си. Вече беше пълен, а върху малките вълнички, рошещи повърхността му, се полюляваха морски птици, все едно са били донесени от невидимото течение. Нямаше и следа от брода и нивото продължаваше да се покачва. Ако Траск не ме беше измъкнал, колата ми щеше да е напълно залята, имаше очевидни доказателства, че водата понякога се вдига и повече. Мъртва и опърпана растителност очертаваше бреговете на потока — останки от, както изглежда, скорошно наводнение. Местността беше ниска и равна, нямаше да е нужно кой знае какво, за да бъде залята.

Извлачването отне петнайсет дълги минути. Ръцете и краката ми бяха студени и мокри, а ботушите ми жвакаха, щом мръдна. Пътят криволичеше, следвайки усукан маршрут през тресавището. По видяното съдех, че водата е повече от сушата — лабиринт от случайни канали и застояли езерца в зловещи на вид солени блата. Бакуотърс си съответстваше на името.

Видях няколко малки лодки, докато въртях волана след лендроувъра, но повечето изглеждаха или изоставени, или все още зазимени. Къщите не бяха много и повечето постройки, които зърнах, представляваха стари руини, които лека-полека се разпадаха сред наводнената шир.

Очевидно обаче Траск не беше единственият човек, който живееше тук. Подминахме преустроен хангар за лодки — стара каменна сграда, която стърчеше от водите на потока. Табелата до малкия й паркинг оповестяваше "Вила под наем". Мястото ми се стори доста отдалечено, за да иска някой да отседне в него, но определено изглеждаше спокойно. Не можех да отрека, че Бакуотърс притежава уединена привлекателност. В друг момент вероятно аз самият бих отседнал тук с радост.

Но моментът не беше подходящ да се разсейвам. Главоболието продължаваше, а вече започваше и да ме втриса. Костваше ми усилия да удържам колата по криволичещия път зад джипа. Затова не съжалих, когато в крайна сметка Траск отби и спря на посипан с чакъл паркинг пред малка горичка. През все още голите клони на дърветата се показваше модерна на вид къща на брега на потока.

Бяхме пристигнали.

Вдигнах ръчната спирачка и сковано се измъкнах навън. Целият се разтреперих от удара на студения вятър върху мокрите ми дрехи. Опитах се да игнорирам студа и се огледах. Имаше още две други коли. Едната беше кабриолет "Мини", завит с прозрачно покривало. Намираше се на леко възвишение, предвидено да го предпазва от наводнение и по събралата се мръсотия предположих, че стои там от доста време. До него беше спрян още един дифендър, този обаче бял и стар, и той с шнорхел до кабината. Младежът, който работеше под отворения капак, се изправи и ни зяпна.

Траск скочи от лендроувъра.

— Джейми, бягай донеси една хавлия!

Молбата бе посрещната с колебание.

— Защо, какво е станало?

— Няма значение, просто донеси хавлия!

Въздишката на младежа ясно подсказа какво мисли по въпроса. Беше на седемнайсет или осемнайсет, хубавец и на ръст почти колкото Траск. Приликата помежду им бе като между баща и син и съдейки по изражението му, имаха не само еднакви черти, но и сходен нрав. Джейми си избърса ръцете в един парцал, раздразнено го хвърли на земята и се отправи към къщата без нито дума повече.

Траск не даде вид, че се е засрамил от сцената.

— Тук би трябвало да имаш сигнал, ако ще се обаждаш за влекач.

— Благодаря. Хубава къща! — коментирах, загледан към сградата, която се виждаше през дърветата. Стените бяха облицовани с кедрови дъски, избелели до сребърно, което се сливаше с дърветата, а наклоненият покрив бе покрит със слънчеви батерии. Гледаше към широк участък от канала и сега вече забелязах, че е качена на дебели бетонни колони, които я издигат над земята. Очевидно беше измислена да устоява на наводнения, което говореше много за климата по тези места.

Траск ми се стори изненадан. Погледна към къщата, сякаш обикновено не се и сещаше за нея.

— Построих я за съпругата си.

Очаквах да каже нещо повече, но явно щях да получа само тази информация. Очевидно не си падаше по празните приказки.

— Какъв е адресът? За автосервиза? — допълних, когато въпросът ми предизвика смръщване.

— Наричат я Крийк Хаус, но пощенският код няма да ги доведе тук. Кажи им да хванат пътя в Бакуотърс, след това да карат по потока, докато не стигнат до нас. Ако излязат на Уилитс Пойнт, значи са ни подминали.

Това беше имението, в което е живял Лео Вилиърс. Постарах се да скрия реакцията си, наясно, че Траск ме наблюдава.

— Благодаря.

Той хвърли последен поглед на мокрите ми дрехи.

— Искаш ли топло питие, докато чакаш?

— Едно кафе ще ми дойде добре.

Траск кимна и вече се обръщаше. Не можех да го виня, че не покани мокър до кости непознат в дома си, макар че бих се радвал на възможността да се подсуша и преоблека. Бях си донесъл чисти дрехи за престоя при Джейсън и Аня, но трябваше да се оправя с колата, преди да се заема с каквото и да било друго. Освен ако не станеше чудо, нямаше да изпусна само срещата с патолога.

Бях наясно колко бързо тече времето и първо се обадих на "Пътна помощ". Не се надявах особено да ми пратят помощ веднага, но дори слабата ми надежда бързо бе потушена. В празничния уикенд пътищата бяха пълни с народ. И с повредени коли. С приоритет се ползваха самотните жени, медицинските случаи и онези, при които колата можеше да предизвика катастрофа, което не се отнасяше за мен. Когато обясних, че съм на път към моргата, притеснената операторка окончателно спря да ми симпатизира.

— Е, мъртвецът ще си остане мъртъв, докато стигнете дотам, нали?

Каза ми, че ще се опитат да намерят механик през идните няколко часа, макар че дори това не можеха да гарантират. Нямаше смисъл да споря, така че й обясних възможно най-добре къде се намирам, и затворих.

Боже, каква каша!

Главоболието ми се влошаваше. Разтривайки слепоочията си, позвъних и на Лънди. Не очаквах това обаждане с нетърпение и изпитах тайно облекчение, когато телефонът се включи направо на гласова поща. Без да навлизам в подробности, оставих съобщение, в което казвах, че ще се забавя, понеже колата ми се е повредила. Надявах се да имам по-добри новини по времето, когато инспекторът ми върне обаждането.

Когато затворих, треперех. Трябваше да си сваля мокрите дрехи, така че заобиколих колата. В багажника не беше влязла вода — поне една добра новина. Панталоните ми бяха мокри до средата на бедрата, но тъй като се налагаше да се събличам пред къщата на Траск, не можех да направя кой знае какво по въпроса. Поне смених мократа риза с дебел пуловер и след това навлякох отгоре леко влажното си яке.

След като свърших тази задача, не ми оставаше друго, освен да чакам. Макар да знаех, че се ловя за сламка, опитах пак запалването. Двигателят избуча и застърга, след това спря. Следващия път прозвуча дори по-слабо. Почаках, а после посегнах да опитам пак.

— Само ще влошите положението.

Не бях чул приближаването на сина на Траск.

— Не мисля, че ще има особена разлика.

— Може би не, но така или иначе няма да запали, преди да изсъхне. Задавянето на двигателя няма да помогне.

Съветът не беше даден сърдито, но и не беше особено любезен. Момчето наистина приличаше на млада версия на дългокракия и атлетичен Траск, в избеляла тениска и джинси. На краката си носеше меки неопренови обувки за плаж, които бяха прикрили стъпките му. Протегна ми сгъната хавлия.

— Кафето идва.

— Благодаря! — взех хавлията и си избърсах ръцете. — Баща ти каза, че те бива с двигателите.

— Малко… — той погледна към колата ми, очевидно впечатлен. — Ако сте вкарали солена вода вътре, цялата трябва да бъде разглобена и почистена. Маслото ще трябва да се смени, може би и горивото. Сериозна задача е.

Фантастично. Тъкмо обмислях дали да не приема предложението на баща му и да го помоля да й хвърли едно око. Но като изключим очевидната липса на ентусиазъм, стори ми се, че и бездруго ще е нужен опитен механик.

— Дали някъде наоколо има сервиз?

Момчето поклати глава.

— Не и такъв, който да ви е от полза.

— А коли под наем? Таксита?

Ако в съседното градче имаше някакъв наличен транспорт, поне щях да успея да стигна до моргата. Можех да се притеснявам за колата си и после.

Той обаче изсумтя.

— Виждали ли сте изобщо Крукхейвън?

Бих предложил да му платя за превоза, но киселото му изражение подсказваше, че само ще си изгубя времето. Очевидно не желаеше да се забърква с проблемите на някакъв непознат и не можех да го виня. Разочаровано изругах под нос, а хлапето се запъти обратно към къщата. Обмислих да помоля баща му да ме закара до моргата, но бързо се отказах от идеята. Траск бе стигнал почти дотам да ме остави заседнал в потока и цялото му отношение към мен ясно показваше, че ми помага насила. Не си и представях как ще реагира, ако предложа да му създам допълнителни неприятности.

Но все пак трябваше да опитам нещо. Сигналът не беше достатъчно силен, за да вляза в интернет, така че се обадих на справки да питам за сервизи наоколо. Макар синът на Траск да спомена, че наблизо няма никой, способен да ми помогне, дори да имаше някой на по-далечно разстояние, пак щеше да стане по-бързо, отколкото да чакам пътна помощ.

Какъвто ми беше късметът, не таях особени надежди, затова се изненадах, когато операторката намери номер на сервиз за лодки и коли в Крукхейвън. Това беше градчето, през което бях минал. Може и да не успеят да помогнат, но си струваше да опитам. Позвъних. Отсреща ми отговори сърдит мъжки глас:

— Кокър, морска морга и сервиз.

— Колата ми се повреди. Можете ли да я вземете? — попитах.

— Зависи къде се намирате.

— В Бакуотърс… — и бързо обясних как съм заседнал на брода.

Последва изсумтяване.

— Бас ловя, че друг път няма да се пробвате. Добре, вероятно ще успея да се справя. Задръжте, само да взема нещо за писане.

Отправих безмълвна молитва, сега имаше шанс да стигна до моргата поне за аутопсията. Погледнах си часовника, за да проверя колко време имам, когато механикът се върна на телефона.

— Добре, давайте. Къде точно в Бакуотърс се намирате?

— На място, наречено Крийк Хаус. Модерна къща, не е много далеч от стар хангар за лодки. Знаете ли я?

Известно време не получих отговор.

— Да, знам я. Приятел ли сте им?

В гласа му проехтя метална нотка, но аз дори не се замислих.

— Не, просто ме извлякоха. Кога ще успеете да дойдете?

— Оказа се, че няма да мога. Съжалявам.

В първия момент ми се стори, че не съм чул добре.

— Но вие току-що казахте, че ще дойдете?

— А сега казвам, че не мога.

— Не ви разбирам. Проблем ли има?

— Да, имате солена вода в двигателя.

И линията прекъсна.

Какво, по дяволите… Взирах се в телефона, неспособен да повярвам, че онзи тип ме е отрязал. Враждебността му дойде от нищото в мига, в който споменах Крийк Хаус. Блъснах волана и пак изругах. Какъвто и проблем да имаше собственикът на сервиза с Траск, той току-що ми отне и последния шанс да стигна навреме за аутопсията.

Главоболието пулсираше чак от основата на врата ми. Размачках възела от мускули и затворих очи в опит да преценя как да постъпя. Възбуден лай на куче зад гърба ми ме накара да ги отворя отново. По пътеката през горичката се задаваха жена и момиче, съпроводени от кафяво мелезче, което скачаше и джафкаше около тях. Момичето носеше внимателно чаша и я вдигна, щом кучето заподскача около нея.

— … го разлееш! Лоша Кейси! — каза момичето с тон, който звучеше по-скоро окуражително. Беше на осем-девет години и много приличаше на баща си и брат си. Макар че се смееше, тънките ръце и тъмните кръгове под очите й подсказваха наличието на проблем.

Предположих, че жената е майка й, макар че между двете нямаше очевидна прилика. Тя беше слаба и привлекателна, доста по-млада от Траск. Изглеждаше най-много на тридесет и няколко, с мургава медена кожа и гъста черна коса, пристегната небрежно с черен ластик. Джинсите й бяха стари и петносани с боя, а дебелият пуловер, който носеше, ми се стори поне два номера по-голям от размера й. Правеше я да изглежда още по-млада — беше ми трудно да повярвам, че има син тийнейджър.

— Донесохме ви кафе — заяви момичето и внимателно ми предложи чашата, която носеше.

— Благодаря. Нека ти помогна… — побързах да я взема и се усмихнах на майка й. Тя отвърна на усмивката, но усилието й бе мимолетно и бързо се изпари. Жената не беше красавица в общоприетия смисъл, имаше твърде волеви черти. Но определено беше привлекателна, с бляскави зелени очи, които изглеждаха още по-впечатляващо на фона на маслиновата кожа. Казах си, че Траск е късметлия.

— Татко каза, че сте заседнали на брода — продължи момичето, загледано покрай мен в колата ми.

— Точно така. Имах късмет, че той мина да ме извлачи.

— Каза също и че било голяма глупост.

— Фей! — скара се майка й.

— Ама така каза!

— И е прав — съгласих се и се усмихнах със съжаление. — Няма да го повторя.

Дъщерята на Траск ме огледа. Кучето се просна в краката й и ми се ухили с люлеещ се изплезен език. И то беше малко, кажи-речи бебе.

— Откъде сте?

— От Лондон.

— Познавам един човек от Лондон. Там…

— Добре, Фей, нека оставим господина на спокойствие! — намеси се майка й. Погледна ме по-скоро студено, отколкото недружелюбно. — Колко време ще останете тук?

— Не знам. Изглежда, съм избрал наистина лош ден за повреда… — вялият ми опит за шега не постигна резултат. Свих рамене. — От сервиза в Крукхейвън не пожелаха да дойдат, така че просто ще трябва да чакам пътна помощ.

Видях я да се напряга, когато споменах сервиза, но не направи коментар.

— Кога ще пратят човек?

— Не могат да кажат. Но ще спра да ви се натрапвам веднага щом мога.

Тя ме стрелна със зелените си очи.

— Надявам се. Хайде, Фей!

Проследих как се връщат към къщата. Жената на Траск изглеждаше елегантна и овладяна, докато покровителствено прегръщаше дъщеря си през рамото, а кучето търчеше пред тях. Е, това е то прямотата…

Чудех се дали обитателите на Бакуотърс винаги са толкова дружелюбни, или просто аз предизвиквам такива чувства у тях.

Но имах други притеснения освен местното гостоприемство и скоро изтласках проблема от мислите си.