Мъртви води

15

Моргата се оказа незабележителна сграда, разположена в съседство с болницата. Проверих на рецепцията и ми казаха в коя зала да отида, преди да ме насочат към съблекалнята. Прибрах дрехите си в шкафче и извадих чиста престилка. Старите ботуши на Траск, които Рейчъл ми беше заела, смених с нов чифт бели хирургически.

Все още не знаех какво ще правя тук. Лънди не бе споделил почти нищо, освен че Кларк иска да се срещнем.

— Тя ще ти обясни — бе казал. — Най-добре да си непредубеден.

И бездруго се опитвах да съм такъв, но ми стана ясно, че от него няма да извлека нищо повече. Инспекторът не дойде с мен в моргата — каза, че искал да остане, докато извадят и останалата част от бодливата тел от потока. Уреди да ме закара разговорлив млад полицай, тъй като колата ми все още чакаше пред къщата на Траск да й сложат свещите. Вече не знаех кога ще се случи това.

Кларк ме чакаше в залата за аутопсии. Заради светлата кожа, под силните лампи тясното й лице изглеждаше като избелено. Фриърс беше с нея, вече в пълно бойно снаряжение, макар че инспекторката се бе задоволила с лабораторна престилка. Прекъснаха разговора си, когато влязох. При затварянето на вратата студеният въздух от климатика ме обгърна като ледено одеяло.

— О, Хънтър! Радвам се, че успя да дойдеш — приветства ме весело Фриърс. Херувимското му лице изобщо не изглеждаше на място под хирургическата шапка. — Този път без проблем си преодолял опасностите на отлива, а?

— Не карах аз — обясних.

Той се изсмя високо:

— Е, ако ще ти бъде утеха, и на мен веднъж ми се случи. Напълно прецаках ягуара, който карах тогава.

Усмихнах се както се очакваше. Огледах залата. Беше добре оборудвана и модерна. Имаше две маси от неръждаема стомана, отстоящи на прилично разстояние една от друга. На едната беше поставен трупът, отчасти скрит зад патолога и главната инспекторка.

На другата, на поднос от неръждаема стомана, се намираше разложено стъпало.

Настроението на Кларк не се беше подобрило, откакто я видях на пристана на стридоловната станция — най-вероятно просто си беше кисела по нрав.

— Благодаря, че дойдохте, доктор Хънтър.

— Няма защо. Макар все още да не знам защо съм тук.

Започвах обаче да добивам по-добра представа. Кларк се обърна към Фриърс и остави обяснението на него. Той отиде при поставеното на масата стъпало.

— Познато ли ви е?

— Беше в обувка, когато го видях за последно, но предполагам, че е онова от потока.

— Ще ми кажете ли какво мислите за него?

Озадачен, взех чифт латексови ръкавици от кутията, плъзнах ги над лепенките по ръцете си и се приближих до находката. Въпреки охлаждането от студения въздух, се долавяше кисела миризма, залегнала под по-острата на дезинфектант. Стъпалото беше голямо, белезникаво и подуто, набръчкано по начина, характерен за дълъг престой във водата. Мръснобелият адипоцир бе добил лек, почти виолетов оттенък там, където бе попил боя от яркочервения чорап. Пръстите приличаха на бухнали репички албиноси, в които се бяха забили жълтите нокти. Бяха изкривени един върху друг в болезнено състояние, известно като "пръсти чукче". Оголената повърхност на глезенната става представляваше неравна каша от ставна тъкан и кост. Това беше единственият участък, стоял открит за стихиите и мършоядите, и обичайно гладката хрущялна повърхност на скочната кост — най-горната на глезена, която се свързва с тибията и фибулата на прасеца, тук бе напукана и надраскана.

— Е? — попита ме Фриърс.

— Не мога да ви кажа нищо, което вече да не знаете. Десен крак, размер на обувките между четиридесет и четири и четиридесет и шест, ако се съди по вида. Вероятно принадлежи на възрастен мъж, макар да не мога да изключа и да е на жена с едри стъпала. При по-младите хора не се наблюдават подобни пръсти чукче, така че вероятно стъпалото е на по-възрастен… — поспрях, за да измисля какво друго да кажа. Свих рамене. — Горе-долу това е, като изключим, че натрупването на адипоцир и фактът, че е отпаднало, предполагат, че е прекарало във водата значително време.

— Колко например? — поинтересува се Кларк.

— Невъзможно е да се каже само по вида на стъпалото… — Обувката навярно го беше защитила, но беше ускорила и формирането на адипоцир. — Ако искате предположение, бих казал минимум от… хм, четири седмици. Но може да е и много по-дълго.

— Продължавайте.

— Не виждам следи от травма, а само изкуствено нацепване на скочната кост, което съответства на щети, нанесени от стихиите и мършоядите. Не виждам следи от острие, каквито бих очаквал да има, ако кракът е отсечен или прерязан с трион. Така че най-вероятно е отпаднал по естествен път. Може ли да погледна рентгеновите снимки?

Фриърс кимна.

— Първо ще имате ли нещо против да измерите глезенната става?

Погледнах го озадачено. Това бяха съвсем основни умения.

— Защо? Не сте ли го направили вече?

— Просто ми угодете, ако нямате нищо против!

Патологът вече не се усмихваше. Нито Кларк. И двамата проследиха как вдигам подходящ шублер от втория стоманен поднос.

— Най-добре би било първо да се свали меката тъкан. Бих могъл…

— Само измерете ставата, ако обичате. Вижда се достатъчно кост за целта.

Всичко това започваше да ми изглежда странно. Отворих шублера достатъчно широко, за да го напасна над скочната кост, след това внимателно започнах да го затварям, докато раменете не докоснаха леко костта и от двете страни.

— Измервам 4.96 сантиметра. — обявих, след като погледнах оразмереното рамо на шублера. Отворих го по-широко и го свалих, за да мога да измеря дължината на костта.

— Няма нужда да си давате труда — намеси се Фриърс. Отиде да застане до трупа на другата маса. — А сега, ако нямате против, бих желал да премерите дебелината на тибията и фибулата. На десния крак, очевидно.

Дори ако не се бях досетил вече, раната от пушка в долната част на лицето щеше да потвърди, че това е трупът на мъжа от естуара. Дрехите бяха свалени и останките лежаха голи на масата. Също като огледаното от мен стъпало, и те бяха силно подути и стигнали до същия етап на разложение — крайниците изглеждаха неравни и недовършени, без длани и стъпала. Открит за стихиите и мършоядите, черепът стърчеше оголен, а пораженията, нанесени от изстрела, бяха значително по-изразени сега, след като бе почистена речната тиня. На гърдите и торса се виждаше У-образен разрез от аутопсията, макар че според мен вътрешните органи щяха да са твърде разложени, за да се получи интересна информация от тях. В по-дълбоки и студени води се случваше да се запазят под адипоцира, но се съмнявах, че случаят тук е такъв. Гениталиите бяха все още малко или много непокътнати, защитени от насекомите и мършоядите под дрехите, което поне улесняваше определянето на биологичния пол. Но при останки в подобно състояние се съмнявах, че от аутопсията може да се научи кой знае какво.

— Веднага щом сте готов — каза Фриърс с тънка усмивчица.

Оставих първия шублер на първата маса, смених си ръкавиците с чист чифт, за да не прехвърля никакъв генетичен материал от стъпалото на трупа. Слабо вероятно беше, понеже бях пипал само шублера, ала все пак по-добре да не рискувам замърсяване.

Особено ако положението отиваше натам, накъдето си мислех.

Главите на тибията и фибулата бяха почистени от възможните останки тъкан и краищата на двете кости стърчаха оголени. По-дебелата тибия, костта на прасеца, щеше да почива върху горната повърхност на скочната кост, а по-тънката фибула — да я прихлупва отстрани и да минава по-надолу. Избрах втори шублер от подноса с инструменти — този, предвиден за вътрешни повърхности, и внимателно премерих главите на тибията и фибулата, както бях сторил със скочната кост. След това, просто за да съм сигурен, премерих още веднъж.

Обърнах се към Фриърс.

— 4.97 сантиметра.

Той се обърна към Кларк:

— Както ти казах. И ще си остане същото съотношение, независимо колко пъти го мерим.

Кларк не му обърна внимание и се запъна:

— Не са еднакъв размер. Глезенът е малко по-малък.

Фриърс стисна устни и скръсти ръце, все едно вече бяха водили този спор. Вдигна вежди към мен с очевиден намек да опитам аз.

— Винаги има вероятност за лека разлика — съобщих на главната инспекторка. — Същото важи и за лявата и дясната страна, никога не са еднакви. Ако разликата беше повече от няколко милиметра, то да — вероятно щеше да означава, че стъпалото е от друг труп. Но разлика от един милиметър показва много точно сходство.

— Значи по ваше мнение кракът определено принадлежи на този труп?

— Не мога да кажа "определено", без да направя други тестове. Предвид видяното дотук обаче ми се струва вероятно… — Въпреки че съществуваше възможността различни хора да имат еднакво широки глезенни стави и тя не можеше да се изключи напълно, и двамата да бъдат намерени мъртви на един и същ участък по крайбрежието беше на практика невъзможно съвпадение. Погледнах към стъпалото.

— Предполагам, има причина да смятате, че това не е кракът на Лео Вилиърс?

— Не разполагаме с точните му измервания, но си е купувал обувки четиридесет и втори размер. Това стъпало е дълго малко над двайсет и седем сантиметра, което го прави четиридесет и четвърти размер… — от нейната уста прозвуча като лична обида.

— Номерацията на обувките варира… — влязох в ролята на адвокат на дявола. Очевидно тук имаше още нещо, освен несходството в размера на обувката.

Кларк не изглеждаше склонна да отговори, така че Фриърс се обади вместо нея.

— Така е, но когато е бил на деветнайсет, Лео Вилиърс си е чупил десния крак при игра на ръгби. Разрешиха ни да видим оригиналните рентгенови снимки, на които личи, че втората и третата метатарзална кост са натрошени доста зле. Зараснали са на криво. Но снимките на това ходило показват, че са непокътнати. Няма следи от стари счупвания, нито калуси.

— Добре, Джулиан, сигурна съм, че доктор Хънтър няма нужда да му обясняваш толкова подробно — сопна се недоволно Кларк.

Нямах нужда. И сега разбирах причината за лошото й настроение. Разликата в номерацията на обувките може и да не беше решаваща, но костите не лъжат. Счупването образува калус там, където двете повърхности се срастват. Той остава и след излекуване — постоянен белег, който би трябвало да се вижда ясно на снимките. Така че, щом този крак принадлежеше на останките, открити в Бароус, можеше да има само едно обяснение.

Това не беше тялото на Лео Вилиърс.

— На аутопсията открихте ли нещо? — попитах, забравил за момент притеснението си, че я пропуснах.

— Нищо разтърсващо, ако това имаш предвид. Като изключим изстрела, който му е разтърсил тила, разбира се… — Фриърс явно си беше възвърнал чувството за хумор. — Няма свидетелства за пяна във въздухопровода или дробовете, която да подсказва удавяне, но мисля, че и бездруго спокойно можем да приемем, че при попадането във водата е бил мъртъв. Входната рана е контактна или съвсем отблизо. Има изгаряне от барутни газове по останките от челюстта и раната показва, че сачмите са били плътно групирани. Никоя не е останала в тялото, а при този обсег няма и да има разлика в разсейването, така че не мога да кажа дали сачмите са били едри или дребни.

— Но дулото не е било в устата, така ли? — попитах.

Усмивката на патолога остана хладна.

— Не, не е било. В противен случай щеше да е останало още по-малко от черепа, както съм сигурен, че си наясно.

Наясно бях — ако по време на изстрела пушката се намираше между зъбите, експлозивното раздуване на горещи газове щеше буквално да раздроби черепа на части.

— Това има ли значение? — попита Кларк.

— Зависи — отвърна Фриърс. — Смятам, че доктор Хънтър изпитва съмнения дали раната е самонанесена. Въпрос на дължина на ръцете, нали, докторе?

— Налагало се е да обърне обратно оръжието и все пак да стига до спусъка — обясних на Кларк. — Ако дулото е притиснато от външната страна на устата, тогава се е наложило да се пресяга по-далеч, отколкото ако е било вътре.

— Чакаме да получим спецификациите на дулото от производителите — обясни тя нетърпеливо. — Липсващата пушка е въпросната "Мобри", така че те ще разполагат и с измерванията на дължината на ръката му.

— Ами траекторията? — попитах. Така беше дори по-очевидно колко е плоска. Изходната рана се намираше в долната част на черепа, а не на темето, което предполагаше, че пушката е била държана хоризонтално пред лицето. Не с приклад, опрян на пода и дуло, насочено нагоре.

— Всичко това показва, че пушката е била вдигната пред него — противопостави се Фриърс. — Предполага, че явно е стоял прав, вместо да коленичи или да е седнал по време на изстрела.

— Или че го е застрелял някой друг.

Самоубийството беше смислена теория само докато смятахме, че трупът принадлежи на Лео Виилърс, опозорен и потиснат заподозрян в убийство. Ако не беше негов, тогава гледахме съвсем различен случай.

— Казах, че раната може да е нанесена от него, не че непременно е — отвърна Фриърс и раздразнението му си пролича. — Не е окончателно заключение, както дадох да се разбере в доклада от аутопсията. Което щеше да знаеш, ако беше тук.

— Добре, да продължим нататък — нетърпеливо се обади Кларк. — С какво друго разполагаме?

— Какво стана с парчето метал, заклещено в дъното на устната кухина? — попитах Фриърс. — Каза, че в тялото нямало сачми, тогава какво е?

— А, да! — той погледна Кларк и тя кимна. Отиде до пейката, вдигна торбичка за улики и я донесе. — Някаква представа какво е това?

Първоначално бях убеден, че предметът е сачма, но сега виждах, че не е. В торбичката имаше малко стоманено топче, около пет милиметра в диаметър и леко деформирано от едната страна. Не, не деформирано, както видях, когато го поднесох към светлината. Беше парче, отчупено от по-голямо цяло.

— Това е барбел за език, обица от неръждаема стомана — заявих и го върнах. Бях работил с пиърсинги и преди, анализирах как стоманените халки, барове и барбели се местят в погребаните тела при разпадането на тъканите.

Фриърс ми се стори разочарован.

— Точното название е "пиърсинг гиричка". Или по-точно част от такава. Втората половина сигурно е била издухана от сачмите. Не е от нещата, които човек би си помислил, че ще си сложи някой с амбиции в политиката като Лео Вилиърс, нали?

— Нямаме никаква информация дали не е станал пънкар, преди да се гръмне — възрази Кларк недоволно. — Дори не знаем със сигурност дали пиърсингът е бил на езика му. Може да е заклещен в устата заедно с други боклуци, докато тялото се е намирало във водата.

— Много слабо вероятно би… — поде Фриърс, но главната инспекторка не му позволи да довърши.

— Не ме интересува дали е вероятно, или не е, трябва да знам със сигурност. И имам предвид да съм абсолютно сигурна. Сър Стивън Вилиърс е убеден, че това е синът му, и натиска да го съобщим официално. Ако ще го убеждавам в обратното, най-добре този път да сме дяволски прави.

— Има ли нещо друго в медицинския картон? — попитах. Вчера Лънди ми беше казал, че още не са им разрешили достъп, но очевидно вече разполагаха със снимките на счупения крак. Ако сър Стивън Вилиърс най-сетне беше вдигнал възбраната над картона на сина си, вътре може би имаше още сведения, които да помогнат за идентификацията.

Кларк въздъхна раздразнено.

— Не знаем. Сър Стивън се съгласи да ни разреши да видим само рентгеновите снимки, но и при това положение все едно цедихме кръв от камък. Ще ни трябва съдебна заповед за самия картон, а ако това не е трупът на сина му, не съм сигурна дали имаме основания за такава.

— Това е глупаво. Какво в картона би могло да е по-важно от това да идентифицираме сина му?

— Нямам представа, но каквото и да е, не ни помага. Сър Стивън даде ясно да се разбере, че ще се бори със зъби и нокти да спре разкриването на картона.

— Тогава ще трябва да изчакате резултатите от ДНК пробите — обяви Фриърс. — Съжалявам, но не мога да направя кой знае какво повече.

Последва многозначително мълчание. Обърнах се да огледам стъпалото и да помисля. Кларк забеляза.

— Доктор Хънтър?

Поумувах още малко.

— Приемам, че сте взели ДНК проби и от стъпалото, а не само от трупа?

Тя погледна Фриърс. Той изглеждаше раздразнен.

— Разбира се, но няма да получим резултати от тестовете в близките няколко дни. А ми се струва, че главен инспектор Кларк би желала нещо по-бързичко.

В разработка беше нова система за тестове за ДНК. Твърдяха, че правела профил от пробите в рамките на часове. Тя щеше да революционизира идентификацията на жертвите, но докато тези тестове станеха по-широко достъпни, се налагаше да разчитаме на старите по-бавни методи на анализ.

Или на нещо дори по-старомодно.

— Е, винаги можем да опитаме с теста на Пепеляшка… — отбелязах аз.

Кларк ме гледаше недоумяващо. Фриърс се намръщи:

— Не разбрах?

Погледнах към затъпените протуберанси на тибията и фибулата.

— Да имате прозрачно фолио?

Докато намерят фолио, мина известно време. Не беше от нещата, които намират съществено приложение в морга, дори в модерна и добре оборудвана като тази. Накрая Фриърс изпроводи една млада сътрудничка от патологията да намери отнякъде руло.

— Не ми пука дали ще го откраднеш от столовата на болницата, просто го намери и се върни, ясно? — нареди той.

Докато чакахме фолиото, влязохме в залата за брифинги. Малко след това Фриърс се оттегли, за да присъства на някакъв несвързан с разследването разпит, а дотогава бе пристигнал Лънди. Беше приключил с надзираването на изваждането на бодливата тел от потока и на масата пред нас димяха чаши с чай от автомата, докато той обобщаваше положението за шефката си.

— Краят на телта беше замотан за буца бетон. Ако се съди по вида — стар ограден кол.

— Може ли да е захвърлена там по случайност? — попита Кларк.

— Би могло, макар че си проси въпроса кой би замъкнал нещо подобно чак дотам. Наблизо няма огради и несъмнено съществуват по-удобни места за изхвърляне на боклук.

— Значи смяташ, че някой го е използвал нарочно като тежест за тялото?

И аз самият се питах същото, още от коментара на Лънди за трупа, който бил изненадващо добре набучен, за да се предположи, че уж случайно е попаднал на телта. Инспекторът разсеяно приглади мустаците си с палец и показалец. След кратък размисъл отвърна:

— Не мисля, че трябва да го изключваме. Само си помисли къде беше.

Потокът е завирен от пясъчен насип и никога не се оттича напълно. А и не е далеч от пътя. Някой спокойно може да закара дотам трупа в кола и да го пренесе от моста. Да го омотае с бодливата тел, за да го задържи под вода, и спокойно да смята, че ще си стои скрит години наред. Находката ни бе чиста случайност.

Дори и да го забележат, отначало ще изглежда, все едно е попаднал там случайно.

Кларк прихвана основата на носа си с палец и показалец. Главоболието й се виждаше и с просто око.

— Доктор Хънтър, казахте, че вероятно трупът е прекарал във водата няколко месеца?

— Предвид състоянието и това, което видях, да.

— Значи не може да е на Лео Вилиърс?

— Не виждам как би могло — отвърнах. Вилиърс липсваше от шест седмици в най-лошия случай, а напредналият стадий на разложение на останките от бодливата тел ми подсказваше, че са прекарали във водата много по-дълго.

Почукване по вратата оповести завръщането на сътрудничката. Върнахме се в залата за аутопсии.

— Предполагам, това не е рутинна процедура? — коментира Лънди, докато си слагаше хирургически ръкавици. С тях пръстите му приличаха на сини кренвирши.

— Не, не е. Вероятно няма да свърши работа и в съда, но би трябвало да ни даде доста добра представа дали стъпалото е от това тяло, или не е.

Лънди се втренчи в голите останки.

— Ако съвпада, това наистина ще пусне лисицата в кокошарника…

Прав беше, но не можех да сторя нищо. Сътрудничката — млада азиатка на име Лан, ми връчи прозрачното фолио.

— Намерих само дванайсетметрово руло. Ще стигне ли?

— Предостатъчно е — уверих я.

Съдебната наука беше започнала да става все по-сложна, а технологията постепенно ликвидираше повечето директни подходи, в които бях обучаван. Старият парижки хоросан, използван за отливки, бе заменен от силиконови алтернативи — по-ефикасни и не така увреждащи костите. Вече разработваха и триизмерни скенери, които след време щяха да направят излишни отливките, като позволяват създаването на съвършени дубликати на всяка кост с 3D принтери.

Но ние не разполагахме с 3D скенер и принтер. Дори да имахме, те, както и отливките, изискваха подходящо почистване на костите. Което щеше да отнеме време, а Кларк искаше бързи отговори. Така че се налагаше да се справя с не така модерни методи.

В този случай — руло евтино прозрачно фолио и нетрепващи ръце.

Сътрудничката се навърташе зад Кларк, Фриърс и Лънди, очевидно любопитна какво ще направя. Цялата група мълчаливо проследи как откъсвам парче прозрачен найлон и внимателно го приглаждам върху оголената повърхност на скочната кост. Удовлетворен, че няма гънки, го разпънах върху останалата част от стъпалото.

— Малко нетрадиционно, трябва да призная. Надявам се, че не сте използвали нещо подобно и в случая с Джером Монк миналата година — Фриърс изглеждаше развеселен от изненадата ми. — Знаех си, че съм чувал името ви някъде. Нещата там май доста се оплетоха, доколкото си спомням. Разбира се, вината едва ли е ваша, но не е от онези моменти в професията, които гориш от желание да повториш.

— Не, не е — отвърнах, без да го поглеждам. Онова, което се случи в Дартмур, бе обществено достояние и нямах нужда от напомняне. Погледнах към Кларк, но главният инспектор не слушаше. Със сигурност е знаела цялата ми история, преди да ме наеме, и очевидно бе по-загрижена за това, което правя в момента.

— Сигурен ли сте, че това ще има ефект? — попита тя скептично. — И няма да има никакво взаимно замърсяване?

— Не би трябвало — отвърнах, докато опъвах и изглаждах фолиото по останалата част от крака. Прозрачното фолио минимизираше риска, а ДНК проби вече бяха взети и от крака, и от трупа. Ако им потрябваха още, можеха да ги вземат от вътрешността на костите, настрани от оголените повърхности.

Но така или иначе не смятах, че тук ще има проблем със смесването на ДНК. Когато го оставих настрана и се заех с тялото, опакованото стъпало приличаше на парче месо от касапска витрина. Свалих мръсните си ръкавици за пореден път и ги смених с нов чифт, откъснах още едно парче прозрачно фолио от рулото и го изпънах над краищата на тибията и фибулата на десния крак, като се погрижих да прилепва плътно към повърхността на оголените кости.

Отдръпнах се и огледах произведението на труда си, след това взех отново увитото във фолио стъпало.

— Е, да видим с какво разполагаме.

Без омекотяващия пласт хрущял, глезенната става не би могла да пасне така плътно, както в живота. Но, въпреки че прозрачното фолио беше повече от лош заменител, стъпалото и краят на крака се съединиха като стари приятели. Леко завъртях стъпалото, за да демонстрирам пълния обхват на движение, но всъщност нямаше никакво съмнение. Дори близнаци не биха имали еднакви повърхности на ставите. С времето биха се развили леки разлики, вариации в резултат от движението и употребата. Но тук липсваха неприлягащи частици кост, които да попречат на гладкото движение. Съвпадението бе почти перфектно.

Оставих стъпалото. Измина известно време, преди Кларк да възкликне:

— Мамка му!

Всички бяхме наясно какво означава това. Ако стъпалото не принадлежеше на Лео Вилиърс, трупът не би могъл да е неговият. Което потенциално означаваше, че сега разполагаме с два трупа на мъже за идентифициране, като и двата не бяха на търсеното лице. А останките на Ема Дерби все още се намираха някъде из естуара в очакване да бъдат открити.

— Е, според мен спокойно може да се каже, че това леко подкопава теорията за самоубийството — заяви Фриърс. Сините му очи блестяха. — Погледнато от хубавата страна обаче, няма да е нужно да търсим заподозрения твърде далеч!