Мъртви води

31

Три седмици след наводнението Рейчъл се обади да каже, че трябва да поговорим. Не каза защо, но гласът й издаваше, че нещо не е наред. Звучеше различно. Дистанцирана.

Срещнахме се в кафене в Ковънт Гардън. Лекотата, която винаги бях чувствал с нея, беше изчезнала. Гледах я как пресича залата, беше заменила износения пуловер и джинси с плътно прилепнала рокля, гъстата й черна коса беше прибрана отзад. Изглеждаше прекрасно.

— Връщам се в Австралия — каза тя и се втренчи в кафето си. — Исках да ти го кажа лично, а не по телефона. Сметнах, че поне това ти дължа.

Не бих казал, че новината ме хвана неподготвен. Беше удар, да. Но не и изненада.

Бяхме продължили да се виждаме след завръщането ми в Лондон. Като начало водехме дълги разговори по телефона, последвани от вечеря в Челмсфорд. След това тя дойде в Лондон за уикенда. Мислех, че вероятно ще е странно да сме заедно в толкова различна среда, но всяко нервно притеснение бе забравено, в мига, в който пристигна. Да съм с нея, изглеждаше толкова естествено, сякаш се познавахме от много по-дълго от седмиците, които всъщност бяха изминали.

След мрачния ужас на последните дни в Бакуотърс, уикендът ми се струваше като един от онези магически мигове, с които животът ни благославя понякога — безкраен на вид, но мимолетен. Пролетта бързаше да премине в лято, а яркото слънце сякаш обещаваше ново начало след мрачните зимни месеци. Когато Рейчъл си тръгна, се разбрахме, че скоро пак ще дойде. За по-дълго.

А след това нещо между нас се промени. Беше трудно да определя какво и си казах, че е нормално след всичко, през което бе преминала. Че й се струпа много.

След срещата в Ковънт Гардън вече знаех какво е.

Не усещах нищо, онази странна безчувственост, която предхожда болката от тежко нараняване. Сам си си виновен. Очакваше прекалено много.

Разбърках кафето и си дадох време да обмисля новината.

— Не е ли малко внезапно?

— Всъщност не е. Твърде дълго не бях сигурна къде ми е мястото и трябва да си върна живота. Тук се случиха прекалено много неща. И все си мисля за Боб Лънди. Не мога… — Рейчъл млъкна и очите й се напълниха със сълзи. — да му се не види! Точно това не исках да става!

Тя поклати глава, когато посегнах за кърпичка, и взе хартиената салфетка да попие гневно очите си.

— Не можеш да продължаваш да се самообвиняваш! — казах, макар да бях наясно, че няма да е от полза. Бяхме водили същия разговор и преди, макар и не със същите думи.

— Да, но ако не бях аз, Лънди изобщо нямаше да отиде на онова проклето място. Ако не бях такава твърдоглава крава, щеше да е още жив!

— Случилото се с Лънди не е по твоя вина. Той беше полицай, вършеше си работата.

Сигурен бях, че би го направил отново, ако се налагаше. През седмицата след убийството му бях отишъл да посетя съпругата му в техния дом. Листенцата на цъфтящите череши, които обграждаха улицата, вече бяха нападали и деликатната розова красота се беше превърнала в кафяв тор по каналите. Сандра Лънди се държеше с кротко достойнство, когато попита как е загинал съпругът й. Разказах й, че е спасил живота на двама ни с Рейчъл и че, ако не беше той, щяхме да загинем и ние. Тя прикри очите си за миг, после се усмихна:

— Това е хубаво. Щеше да се радва да го чуе.

Не споменах за обаждането от болницата, което тревожеше Лънди сутринта в деня на убийството му. Възможно беше дори да не е знаела за него, а и надали щеше да има някаква полза да я притеснявам.

Рейчъл бе понесла тежко смъртта на инспектора, но мислех, че вече е започнала да се примирява. Определено не даваше признаци, че иска да се върне в Австралия.

— Случило се е нещо, нали? — попитах, докато гледах гладките линии на лицето й и ръцете, които мачкаха салфетката.

Тя си даде секунда, преди да отговори, остави лъжичката и нагласи чашата в чинийката.

— Пийт се обади.

— Пийт? — попитах, макар че се бях досетил.

— Морският биолог, за когото ти разказах. С когото се разделих.

— Онзи с двайсет и две годишната докторантка по бикини.

Веднага съжалих за казаното. Усмивка изкриви ъгълчетата на устата на Рейчъл, но беше по-скоро тъжна, отколкото иронична.

— Аха. Чул за… случилото се. Показали го дори в новините в Австралия. Беше притеснен и искаше да се увери, че съм добре… — тя ме погледна. — Иска да опитаме пак.

Загледах се през витрината на кафенето. Туристите се въртяха отвън и бяха повече, отколкото си струваше да броя. Уличен музикант свиреше на китара. Джазирана версия на What а Wonderful World.

— А ти какво искаш?

— Не знам. Но бяхме заедно седем години. Не си изкарвахме толкова зле.

Докато той не избяга с друга, помислих си, но този път успях да се сдържа. И без това положението беше достатъчно тежко.

— И?

Рейчъл сви леко рамене.

— Ами, казах му, че ще го обсъдим, когато се прибера.

Стоях напълно неподвижно и имах чувството, че земята се мести под краката ми.

— Със сигурност заминаваш, така ли?

— Налага се. Случиха се толкова много неща, трябва ми известно време да дойда на себе си. А и вече не съм нужна тук.

Така ли? Беше сложила длани на масата. Пресегнах се и похлупих едната с ръка.

— Рейчъл…

— Моля те, недей! Не мога… — тя спря. — И така ми е достатъчно трудно.

На мястото на изтръпналата безчувственост дойде разочарование, което сякаш ме притисна физически.

— Каквото и да кажа, няма да промениш решението си, нали?

Тя се вгледа в мен продължително, като леко милваше дланта ми с палец. След това лекичко ме стисна и прибра ръката си.

— Съжалявам.

Аз също.

Усмихнах се насила и прибрах ръка при чашата си.

— Кога заминаваш?

Част от напрежението на Рейчъл видимо изчезна.

— Веднага щом си оправя делата тук. Андрю намери къща под наем в Челмсфорд, докато положението се изясни. Мястото е чудесно и наблизо има добро училище за Фей. Смята при първа възможност да обяви Крийк Хаус за продажба. Не могат останат там след всичко, което се случи. Няма да им е лесно, но може би новото начало ще помогне.

— Звучи като добра идея.

Като се замисля, имаше нещо нездраво в прекрасната къща на ръба на солените блата. Въпреки модерната й визия и цялото планиране, което Траск бе вложил в дизайна, къщата не бе щастлив дом. Изглеждаше натрапена на пейзажа, а не част от негo, и това се отнасяше и за хората, които живееха там. Траск беше предпазлив човек, но толкова се бе увлякъл да пази семейството си от Бакуотърс, че беше забравил основното правило: трагедията може да дойде и отвътре.

Надявах се, че следващите обитатели на къщата ще имат по-голям късмет.

Уличният музикант приключи песента си под съпровода на ръкопляскания. Слушателите му се разотиваха, а той се наведе преброи монетите в калъфа на китарата.

— Какво ще правиш, когато се прибереш? — попитах.

— Още не знам. Предполагам, че ще проверя дали старото ми място е свободно… — поколеба се. — Ти ще се справиш ли?

Обърнах гръб на витрината. Този път усмивката ми се стори по-естествена, но пък се бях упражнявал достатъчно.

— Разбира се. Ще се справя.

Рейчъл погледна часовника си.

— По-добре да тръгвам. Просто исках да те видя още веднъж и да обясня. Така и не ти благодарих…

— За какво? — попитах. Не разбирах за какво ми дължи благодарност.

Рейчъл ме погледна многозначително:

— Задето намери Ема.

Сутринта след стрелбата по Портър наводнението се беше оттекло. Остави подире си километри изхвърлена кал и чакъл. Приливната вълна не беше толкова висока в сравнение с другите, заливали източния бряг в миналото, и далеч не бе толкова опустошителна колкото при бурята от 1953 година. Евакуирани бяха стотици къщи, имаше непроходими пътища и пробити или отмити вълноломи. Но всички бяха съгласни, че е можело да е и по-зле. Никой не загина.

Или поне не по вина на наводнението.

Облечен в други дрехи на Траск, взети назаем, и увит в одеяло за втори път в рамките на един ден, минах преглед при парамедиците, които пристигнаха в Крийк Хаус заедно с полицията. Бяха пратени първо при останалите, понеже всички те по една или друга причина имаха нужда от повече внимание от мен. Почти не бях говорил с Рейчъл след стрелбата. Щом се обадих на полицията, изпроводих всички на долния етаж, по-далеч от трупа на убиеца на Лънди. Рейчъл отведе Фей в нейната стая, за да успокои истерията й, а аз останах с Джейми. Целта ми бе да се уверя, че е добре, а не да го спирам да не излезе. Не мислех, че ще се опита да избяга.

Беше приключил с криенето.

Парамедиците предложиха да отида в болница, но отказах. Познавах достатъчно добре признаците на хипотермия и възникнала инфекция и не страдах от нито едното. Двете чаши топъл сладък чай и сухите дрехи от гардероба на Траск спряха треперенето. Чувствах се изтощен, но можех да почивам и по-късно.

Исках да приключа тази история.

Кларк дойде при мен в ранните часове на утрото, след като за пореден път дадох показания в полицейския участък. Пристигна в бежовата стая за разпити с две пластмасови чаши чай, едната от които ми връчи. Не бях сигурен дали ми поднася мирен дар, но все пак я приех.

— Как се чувстваш? — попита ме тя и седна срещу мен.

Свих рамене:

— Добре. Другите как са?

Главната инспекторка ми се стори уморена, след тежката нощ беше бледа и с изпито лице. Знаех, че не изглеждам по-добре.

— Рейчъл Дерби е само насинена. Момиченцето страда от шок, но неотдавна пуснахме Андрю Траск, така че поне отново е с баща си. Може би впоследствие ще имаме и други въпроси към него, но при тези обстоятелства…

При тези обстоятелства да позволят на едно момиче да прегърне баща си беше най-човешкото нещо. Особено след като брат й току-що беше застрелял човек пред очите й.

— А Джейми?

— Носът му е счупен и има няколко разклатени зъба, но това са му най-малките проблеми. Колко ти сподели той?

— Повечето — признах.

Част от информацията бях успял да сглобя и сам. От мига, в който видях сина на Траск да държи ръчно изработеното оръжие, знаех какво означава това. През цялото време се чудех защо Портър не е използвал пушката в къщата за гости, но причината беше проста. Не беше в него — и никога не е била. Беше скрита в дъното на гардероба на Джейми Траск и бе лежала там, откакто тийнейджърът по погрешка застрелял Антъни Ръсел.

Било наскоро след неуспешния опит на баща му да се изправи срещу Лео Вилиърс, когато Джейми видял, че в Уилитс Пойнт свети.

Прибирал се от среща с приятели и макар че не бил пиян, не бил и напълно трезвен.

Без съмнение се е притеснявал какво ще направи баща му, когато разбере, че Лео Вилиърс се е върнал. Но алкохолът и загрижеността за семейството му не били единственото, което накарало тийнейджъра да се отправи към къщата на носа.

— Той каза ли ти за Ема Дерби? — попита Кларк.

— Не директно, но се досетих — отвърнах.

Не беше трудно. Щом Джейми започна да говори, чувствата към мащехата му станаха очевидни.

— Колко далече е стигнала?

Кларк поклати глава. Отпи глътка от чая и го остави с гримаса.

— Не изглежда между тях да се е случило каквото и да е. Но явно от известно време го е притискала. Флиртувала, оставяла вратата отворена, докато се къпе, такива неща. Вероятно за нея било просто невинно забавление, но успяла да му влезе под кожата. Не искал да остава сам в къщата с нея, когато баща му пътувал. Затова е бил при приятели, когато тя изчезна. Не си е вярвал, че ще се справи.

Не беше изненадващо. Пубертетски хормони от едната страна, чувство за вина, от другата — избухлива комбинация.

Кларк неодобрително поклати глава:

— Един бог знае какво си е мислела. Трябвало е да има по-трезва преценка.

Да, трябвало е. Рейчъл ми бе разказала как Джейми внезапно скъсал със Стейси Кокър още преди да научи, че тя е бременна, и сега стана ясно защо. Не беше тайна, че в злощастния брак на баща му е имало пукнатини и за човек като Ема Дерби — суетна и отегчена, копнееща по градския живот — увлечението на младежа вероятно е било ласкателно. Безвредно забавление. Спечелила заварената си дъщеря, като играела ролята на по-голямата сестра. За момчето избрала друг подход.

— Траск знае ли? — попитах.

— Не е признавал, но сигурно е имал подозрения. Тийнейджърите не са особено добри в прикриването на собствените си чувства. А и не си представям Ема Дерби да е била особено тактична. Това вече са предположения, но не бих се изненадала, ако Траск просто не е искал да знае. Вероятно се е опасявал какво точно може да открие, особено след като жена му изчезна.

Господи, помислих си, емоционалните подводни течения в дома на Траск бяха невъобразими. Нищо чудно, че връзката между бащата и сина бе толкова напрегната и че според Рейчъл да си около тях бе като да стъпваш по тънък лед. Тя се бе сближила със семейството едва след изчезването на сестра си, затова бе изпуснала играта между Джейми и мащехата му. Но нямаше как да не забележи напрежението след това.

А за Джейми месеците ревност, тъга и вина бяха достигнали повратна точка, когато е видял светлината у Лео Вилиърс и е решил, че любовникът и убиец на мащехата му се е върнал. Гласът на момчето беше задавен и носов, приглушен от замразения грах, който държеше на счупения си нос, докато ми разказваше станалото в онази нощ. Набрал смелост от алкохол и адреналин, паркирал до къщата на Вилиърс и се канел да почука на вратата, когато чул на терасата трясък на стъкло. Заобиколил отпред и видял човек, облечен в дълъг шлифер, да стои на ръба на водата с вдигната заради студа яка. На терасата около него имало празни чаши и бутилки, някои от тях счупени, все едно били използвани за учебна стрелба. На съседно дърво била облегната пушката. Джейми я взел, по-скоро за да я държи далеч от ръцете на Вилиърс, отколкото с намерение да я присвои.

Мъжът го чул и се обърнал. Дори в тъмното станало ясно, че е непознат. Паникьосан, Джейми насочил към лицето му двете дула и заявил, че държи да знае къде е Лео Вилиърс.

И пушката гръмнала…

— Изстрелът съборил Антъни Ръсел във водата — уточни Кларк с въздишка. — Било е по време на пролетния прилив, така че тялото вероятно е било отнесено над Бароус в естуара вместо в морето. Сигурно е попаднало в покрайнините на Бакуотърс, което е и причината да не го намерим седмици наред.

Всъщност четири седмици. Попаднало в лабиринта от потоци и канали, най-вероятно тялото било потънало на дъното. При отлив било излагано на въздействието на въздуха и чайките, през останалото време са го глозгали водни мършояди, докато накрая не изплувало отново и не дрейфувало чак до естуара.

И после Лънди ми се обади.

— Какво ще стане с Джейми? — попитах.

Кларк недоволно се взря в чашата си. Напомни ми как Лънди правеше същото само преди няколко дни.

— Портър е убит при самоотбрана, за него никой няма да го обвини. Но, непреднамерено или не, все пак е застрелял Антъни Ръсел. Щеше да е по-добре, ако беше дошъл направо при нас. Сега обаче…

Главната инспекторка повдигна рамене в знак, че случаят е извън правомощията й. Така и беше. Джейми беше убил невинен човек и беше прикрил престъплението. Макар че не бе възнамерявал да го стори, това бе задвижило поредица събития, отнели още няколко живота. Въпреки смекчаващите вината обстоятелства го очакваше присъда. С малко повече късмет и благосклонни съдии щеше да е достатъчно млад да започне живота си отначало. Но сега всички планове за университет и за нормален живот бяха далеч напред в бъдещето.

И все пак, ако не беше пушката, Портър най-вероятно щеше да убие Фей и Рейчъл, както и самия Джейми. Бях твърде уморен да преценя дали това съвпадение е щастливо или иронично.

— Открихте ли пушката, използвана от Портър в морската крепост?

— Още не, но продължаваме да претърсваме апартамента му. Живял е в основната къща на сър Стивън Вилиърс, така че можеш да си представиш каква радост предизвикахме — обясни сухо Кларк. — Намерихме обаче празна кутия от патрони в кофата му за боклук. Номер пет, бисмутова сплав за птици, същата марка като използваните от Вилиърс.

И същия вид сачми, убили Лънди, помислих си. Но нямаше нужда да го напомням на Кларк.

— В момента смятаме, че Портър е взел пушката и патроните от Лео Вилиърс, когато сър Стивън го е пратил да почисти Уилитс Пойнт — продължи инспекторката. — Сметнахме, че липсва и втора пушка, но тъй като при ремонта Вилиърс беше преместил оръжейния сейф в мазето, никой не можеше да го твърди със сигурност. Все още се опитваме да открием пушката, но предполагам, че я е хвърлил в морето на връщане от крепостта… — Кларк ме погледна през масата, на силната лампа над главите ни торбичките под очите й изглеждаха огромни. — Извадил си късмет.

Така беше, макар да не го чувствах. На интелектуално ниво осъзнавах, че съм се изплъзнал на косъм два пъти за двайсет и четири часа. Емоционално обаче се беше случило твърде много, за да го възприема.

Според мен Кларк беше права за пушката. Оръжието свързваше Портър със стрелба по полицай, а и лицето му беше цялото наръсено с шрапнели след стрелба от упор в ръждива стоманена врата. Дори ако откатът не беше повредил дулото, явно бе сметнал за твърде рисковано да задържи оръжието.

Поглеждайки назад, не беше трудно да видя как събитията са се изплъзнали от контрол още от мига, в който е тръгнал към морската крепост, за да се изправи срещу Ема Дерби и Марк Чапъл. А когато Лео Вилиърс, който вероятно е изглеждал като идеалната изкупителна жертва, се върна от мъртвите, Портър е изпаднал в крайно неприятна ситуация. Приемах, че той наистина казваше истината, когато заяви, че ситуацията е излязла извън контрол. Но това бе малка утеха за хората, чийто живот бе разрушен заради него.

— Кутията патрони не беше единственото, което намерихме в апартамента му — продължи Кларк. — Бил е крадец, пълно е с отмъкнати вещи. Нищо голямо и очевидно, предимно дреболии като часовници и бижута. Но проверяваме записите и смятаме, че поне част от вещите идват от обирите, извършени в региона миналата година.

— По същото време, когато и в Крийк Хаус е имало обир? — попитах.

Кларк одобрително потупа слепоочието си.

— Очевидно беше прав, че обирите са били димна завеса. Портър е знаел, че Ема Дерби има копия от снимките на компютъра си, но не е искал да смятаме, че Траск са на мушката му. В апартамента му нямаше крадени компютри, така че сигурно се е отървал от машините. Но намерихме флашка, скрита под хлабава дъска на пода. Все още преглеждаме файловете, но снимките от изнудването са там. Кадри на Лео Вилиърс в женски дрехи, всички са направени с мощен обектив през прозорците на дома му. Има и филмов материал, вероятно сниман с видеокамерата, която Марк Чапъл е взел от работата си, но качеството е лошо и не се вижда кой знае какво.

— Не сте намерили самата камера?

— Още не. Портър е прекалено умен да задържи предмет, който може да го свърже с Дерби или Чапъл, но пък е решил да задържи снимките. Нищо чудно да е планирал да ги използва на свой ред някой ден…

Портър се бе възмутил, когато предположих, че е изнудвач, но пък отрече и да е крадец. Явно, макар да не се бе виждал в никоя от двете роли, си беше оставил открехната вратичка, в случай че си промени намеренията.

— Каза ми, че не възнамерявал да допусне да се намесят след всичко, което бях направил за Вилиърс. Според теб какво е имал предвид?

Кларк надигна чашата си, но после явно се отказа. Остави я и се намръщи.

— Не съм сигурна. Но цялата постановка е странна. Очевидно между Портър и Лео не е имало нежни чувства, но въпреки това сър Стивън е изпратил именно него да почисти Уилитс Пойнтс, след като е разбрал, че ще има претърсване. А и защо е избрал шофьора за доставката на половин милион паунда откуп за изнудване, вместо да прати някого от охраната си?

— Портър е работил за него над двайсет години. Сигурно му е вярвал.

Кларк ме погледна скептично:

— Така е, но сър Стивън не ми се струва наивен, а Портър не беше от хората, достойни за доверие. Знаем, че е задържал парите на шефа си и в апартамента му има разни дреболии, които смятаме, че е задигнал от дома на Лео Вилиърс. Сребърни прибори, златни бутонели, скъп бинокъл "Цайс", такива неща. Как така вряла и кипяла делова акула като сър Стивън ще има такова доверие в шофьора си с чевръстите пръстчета?

Разтрих чело, за да организирам мислите си. Кларк беше права, имаше нещо странно. Не виждах обаче какво е.

— А сър Стивън какво казва?

— По повод това, че служителят му е масов убиец или че синът му се е върнал от мъртвите като жена? — Инспекторката избута чашата си, все едно вината беше нейна. — Не дава коментар за Лео, но със сигурност е знаел, че синът му е транссексуален, иначе защо ще спира достъпа до медицинския му картон. Може би дори е смятал, че Лео наистина е убил Ема Дерби. Това би обяснило защо толкова държеше да приемем, че синът му е мъртъв. Знаел е, че предстои отваряне на кутията на Пандора и се е надявал да му удържи капака.

— Ами Портър?

— Сър Стивън няма какво толкова да каже за него. Адвокатите му ни убедиха колко е шокиран от случилото се и казаха, че клиентът им не носел отговорност за независимите действия на служителите си. Освен това посочиха, че колата на сър Стивън била открадната, така че той самият се явявал жертва.

— Шегуваш се.

— Няма майтап. Предложих им номера на "Гореща линия за пострадали", но, колкото и да е странно, не са се обаждали… — Инспекторката поклати глава отвратено. — Що се отнася до изнудването, отказват да потвърдят или да отрекат каквото и да било. Имам чувството, че не искат хората да знаят как сър Стивън се е поддал на изнудване, така че ще се опитат да погребат всичко.

— Могат ли да го направят?

— Поне ще опитат. Няма конкретни доказателства, че Дерби и Чапъл в действителност са изнудвали сър Стивън, като изключим версията на Портър. И дори тя е втора ръка.

Исусе! Изнудван или не, не изпитвах никаква симпатия към бащата на Лео Вилиърс. В него имаше нечовешка студенина, арогантност и чувство, че всичко му принадлежи по право. Сър Стивън смяташе, че стои по-високо от закона. Но може би с парите и връзките му, наистина беше така.

— Има и още нещо — допълни Кларк колебливо. — От "Защита на животните" прибраха птиците и животните от къщата на Холоуей малко преди пожара. Но, когато вчера следобед се заехме да разкопаваме градината, забелязахме спортен сак в храстите. Изглежда е бил използван за настаняване на болна чайка или друга птица, но освен с птичи курешки, беше пълен и с петдесетпаундови банкноти.

Зяпнах я.

— Използвал е парите за птиче гнездо?

Инспекторката се усмихна лекичко:

— Знам. Беше близо до едно от дърветата, които са се запалили, така че, ако пачките не са били толкова наквасени от птицата, са щели да изгорят. Банкнотите бяха в лошо състояние, но, изглежда, по-голямата част от сумата е в сака. Петстотин хиляди паунда под дупето на чайка…

Боже, отпуснах се назад, изумен. Портър беше сгрешил, че Едгар няма да намери приложение на парите. При други обстоятелства би било смешно.

— Какво ще стане с тях?

— Е, това е наистина интересен въпрос. Очевидно, ако парите принадлежат на сър Стивън, следва да му бъдат върнати с все курешките. Но за да се случи това, той трябва да признае, че са го изнудвали. Ако не го стори, няма да имаме друг избор, освен да ги сметнем за собственост на Холоуей.

Усмихнахме се един на друг, и двамата оценили поетичната справедливост. За мен това беше облекчаващо разкритие. Макар че не бих го признал, обвинението на Портър беше заседнало като трън в дъното на ума ми.

Ако ти не знаеш къде са, тогава остава сестрата на Ема Дерби. Чудех се какво говори за мен фактът, че все още се съмнявах в нея.

Кларк вече се изправяше в знак, че разговорът ни е приключил.

— Май изчерпихме темите. Ще имаш ли нещо против да се прибереш в Лондон?

Казах, че няма да имам. Колата ми беше за моргата, но разполагах с портфейла си. Можех да хвана такси до гарата и, да се прибера в апартамента за няколко часа. Нямаше смисъл да оставам повече тук, дори ако имаше къде да остана. Камара проблеми очакваха Рейчъл, а аз трябваше да се наспя. Самата мисъл бе достатъчна, за да усетя тялото си дваж по-натежало.

Но все още имаше неща, които не разбирах, разбридани нишки, които умората и кофеинът сякаш заплитаха още повече в главата ми.

— Не разбирам как на Портър му е хрумнало да крие парите при Едгар. Откъде изобщо е знаел за него? — попитах, докато избутвах стола си и се изправях вдървено. — И как така са позволили на Едгар да живее без наем в къща, собственост на семейство Вилиър? Нима Лео — така де, Лена Мърчант — не е казала нито дума?

— Съжалявам, но не мога да обсъждам темата.

Внезапната острота в гласа на Кларк ме изненада. Не бе имала проблем да обсъжда другите аспекти на случая с мен. Но пък не бях единственият, който не е спал, а на инспекторката все още й предстоеше да се заеме с разчистването на целия хаос. Може би смяташе, че ми е оказала достатъчно любезност за една нощ.

Или ден, както се оказа. Бях изгубил представа за времето в стаята без прозорци, но когато излязох от щаба на полицията, вече напълваше бледа сива зора. Беше прекалено рано, за да звъня на Рейчъл, а мокрият ми телефон и бездруго не работеше. Кларк ми съобщи, че за момента се налага да задържат чантите и принадлежностите ми от колата, така че взех такси право до гарата.

Във влака подремвах на пресекулки, а после хванах такси до апартамента си, вместо да се тъпча в метрото в утринния пиков час. Странно ми беше след самотната изолация в Бакуотърс да се върна към суетнята и мръсотията на Лондон. Обзе ме изнервящо усещане за дезориентация, докато изминавах познатата градинска пътека, за да отключа входната врата. Лепкавата миризма на прясна боя ме смути, но после се сетих за опита за взлом. Вече ми се струваше все едно се е случило на друг човек.

Сред рекламната поща на пода имаше сметка от дърводелеца, "дар" от съседката от горния етаж. Оставих я на кухненската маса, неспокоен и объркан. Главата ми пулсираше от изтощение, но бях стигнал онзи неприятен, треперлив етап на умора, който нямаше да ми позволи да заспя. Пуснах телевизора, по-скоро за да се разсея, отколкото от желание да гледам сутрешните новини, и напълних чайника, за да си направя кафе.

Когато се обърнах отново, по телевизията даваха морската крепост.

Неочакваната гледка тук, в апартамента ми, ми се стори направо сюрреалистична. За миг си помислих, че халюцинирам, но после запис от хеликоптера показа малки, облечени в бяло фигурки, които шаваха под кулата. Беше напълно разбираемо убийството на полицейски инспектор да е национална новина, още повече след смъртта на убиеца му.

Изключих телевизора. Имах чувството, че в стаята не ми стига въздух. Привиждаше ми се Лънди, кървящ на металните стъпала — толкова жив спомен, че почти надушвах кръвта и барута. Реших да си направя кафе, за да се поразсея, но дразнещото безпокойство продължаваше. Познавах твърде добре начина, по който работи подсъзнанието ми, и бях наясно, че новините по телевизията са размърдали мисловния процес. Не беше само шокът от това да видя отново морската крепост, нито споменът за смъртта на Лънди. Пропусках нещо. Просто не знаех какво е. Стига де, какво има? Какво си пропуснал?

Налях си кафе и пак си представих морската крепост. Ето ги подобните на стълба стъпала и морето, което се блъска и тътне под кулата. Вълните се разбиваха в кухите подпори, водораслите се люшкаха като мокро одеяло, чайките се хранеха по оголената пясъчна дюна…

Тогава осъзнах пропуска си. Оставих кафето и наругах глупостта си. Като толкова други подробности, и тази ме бе гледала право в лицето.

Раците.