Мъртви води

10

— Трябваше да ми се обадиш.

Лънди ми прозвуча по-скоро укорително, отколкото раздразнено. Стояхме в кухненския бокс на къщата за гости с чаши недокоснат чай, изстиващи на плота. Той беше по-официално облечен от предишния път и се почудих дали обаждането ми не е прекъснало някакви планове за празника.

— И какво точно да кажа? — попитах уморено. — Напълно възможно беше да се окаже просто стара маратонка. Отидох само, за да успокоя въпросите в главата си. А и бездруго нямаше време да организираме издирване преди следващия прилив.

Това ми спечели недоволно изсумтяване.

— Жалко, че не ти е хрумнало да я погледнеш, когато си я видял вчера.

На мен ли го казваш! Щом видях какво съдържа маратонката, се изправих пред тежък избор. Макар да не ми се искаше да се занимавам с нея сам — това беше работа на полицията — приливът пълнеше потока притеснително бързо. Ако не я бях преместил, водата скоро щеше да го направи, а не исках да рискувам отново да я загубя.

Така че, след като направих няколко снимки, използвах найлонов плик, за да взема маратонката, после обърнах плика, за да остане увита вътре. На това място нямаше мобилен сигнал, така че успях да се обадя на Лънди чак когато се върнахме в къщата за гости.

Инспекторът се изненада от обаждането ми, особено като споделих къде съм отседнал. Траск очевидно не го беше споменал при предишния им разговор, но Лънди не коментира, само въздъхна недоволно. Щял веднага да дойде, каза и добави да не мърдам никъде.

Не планирах да повтарям разходката. Преходът през блатото ме беше изцедил и когато с Рейчъл се върнахме в къщата за гости, вече се чувствах скапан. Докато тя направи чай, аз сложих в найлонов плик охлаждащите пакети, които бях замразил, и ги пъхнах в хладилната чанта при крака, преди с благодарност да се отпусна в креслото. Виждах, че Рейчъл припира да ме разпита, но се въздържа. И по-добре — и бездруго не можех да й кажа нищо.

Аз самият имах повече въпроси, отколкото отговори.

Лънди пристигна по-бързо от очакваното заедно с двама криминолози. Остана при мен, докато Рейчъл ги заведе на мястото, където намерихме маратонката. Не предложих да отида с тях, наясно бях, че вече съм се пресилил повече, отколкото е редно, а и приливът щеше да направи минаването през потока невъзможно. Рейчъл каза, че недалеч от мястото, където намерихме маратонката, имало малък мост, така че можело да оставят колата си и да продължат оттам. Тримата тръгнаха, като полицаите взеха със себе си и хладилната чанта със съдържанието й. Лънди едва дочака да затворят вратата, преди да се обърне към мен.

— Добре, доктор Хънтър — каза и скръсти масивните си ръце, — ще ми кажеш ли какво става? — изпусна тежка въздишка. — Няма нужда да ти обяснявам колко неловко е положението, нали? Семейството на Ема Дерби преживя достатъчно и без да бъде въвличано в това.

— Ако знаех, че името на съпруга й е било Траск, може би щях да се справя по-добре със ситуацията — отвърнах на удара. — Добре, наясно съм, че оплесках нещата, но какво друго можех да направя?

Лънди бутна очилата на челото си и притисна основата на носа си.

— Е, стореното — сторено. Поне разполагаме със стъпало. Казваш, че имаш снимки?

Не ми се бе отворила възможност да прехвърля снимките от потока на лаптопа, така че ги намерих на фотоапарата и му го подадох.

— Ще трябва да ми ги изпратиш — уточни Лънди, след като ги разгледа на малкото екранче. — Не изглежда като отсечен, нали?

— Не и от това, което видях.

Макар че бях наясно, че не бива да пипам самото стъпало, увеличението на снимките на малкото екранче на апарата стигаше да го проуча по-подробно. В мръсния ален чорап се виждаше извитият край на скочната кост — талуса. Риби, раци и морски птици бяха оглозгали голяма част от меките тъкани, но няколко наръфани сухожилия все още се показваха на оголената повърхност на глезена. Като изключим дребните белези, оставени от мършоядите, главата на самата кост изглеждаше гладка, без очевидни свидетелства за разрези или счупвания от натиск или режещи остриета. Дори от малкото видяно можех спокойно да заключа, че стъпалото се е отделило по естествен път, когато свързващите го тъкани са се разложили.

Горе-долу само за това можех да съм спокоен.

— Кракът ми изглежда прекалено голям за женски — отбеляза Лънди и прехвърли на следващата снимка. — Вероятно не си погледнал кой размер е?

— Не, предположих, че е най-добре да го опаковам и да го прибера в хладилната чанта. Стори ми се около четиридесет и четвърти, но това е само предположение.

Не пролича дали размерът му говореше нещо.

— А някакво предположение колко време е прекарало стъпалото във водата?

— Не, освен очевидното. Достатъчно дълго, че да се откачи от крака, така че по това време на годината бих казал — няколко седмици. Но като изключим това, не мога да кажа нищо, без да го огледам.

— Значи приблизително същото време като тялото, което намерихме вчера?

— Стъпалото е било защитено вътре в обувката, така че може и да е по-старо. Но вероятно е така.

— И нямаше следа от другото стъпало?

Просто погледнах Лънди. Той въздъхна.

— Добре де, глупав въпрос.

Ако бях видял и второто стъпало, вече щях да съм го споменал. Но стъпалата и дланите надали бяха изпаднали по едно и също време. Въпрос на късмет и случайност би било да се озоват на едно и също място.

Лънди върна снимките до една, на която се виждаше цялата маратонка. Стисна устни, докато я изучаваше.

— Ти ли ще го кажеш, или аз? — полюбопитствах.

Той се усмихна.

— Кое да кажа?

— От онова, което съм чул за него, не ми се струва вероятно Лео Вилиърс да обуе подобно нещо.

— Това не означава, че не го е направил. Хората държат в дъното на гардероба си какви ли не изненади.

— Алени чорапи?

— Гарантирам ти, че не е от нещата, които бих си представил да носи Вилиърс, но и по-странни случки е имало. Все още се опитваме да убедим баща му да ни даде медицинския му картон и докато това стане, можем да допуснем даже, че е бил далтонист. В крайна сметка никой не знае как е бил облечен по време на изчезването си. Не ни разрешиха да претърсим къщата му, така че не знаем и какво може да държи там.

— Не ви разрешиха!? — попитах изненадан. Едно е да спънеш достъпа до медицинския картон на лице, което все още официално не е обявено за мъртво, но не виждах как някой — без значение колко важна клечка е — може да попречи на полицията да извърши обиск. — А преди това, когато е изчезнала Ема Дерби?

— Не разполагахме с достатъчно доказателства, за да вземем заповед — Лънди поклати глава, раздразнен от спомена. — Адвокатите на баща му ни налазиха. Изпълнихме задължителното претърсване, когато го обявиха за изчезнал, за да се уверим, че не лежи мъртъв в някоя празна стая, например. Не можеха да ни спрат да го направим. Но някой очевидно вече беше преровил къщата преди нас. Икономката каза, че е разтребила, преди да осъзнае, че го няма, но след нея всичко е било облизано от горе до долу.

— Това не се ли брои за възпрепятстване на разследването?

Лънди извади от джоба си нов пакет таблетки срещу киселини и започна да го отваря.

— Не и дотам, че успешно да го оспорим. И бездруго нямахме представа какво точно търсим, освен евентуално трупа на Ема Дерби, така че какви обвинения в унищожаване на доказателства да отправим? Но в случая имах предвид, че не знаем достатъчно за Лео Вилиърс, за да твърдим, че не е притежавал евтини маратонки и червени чорапи. Ако е планирал да си издуха мозъка с пушката, вероятно и бездруго не се е замислял какво си обува.

Звучеше така, сякаш се опитва да убеди сам себе си.

— И на теб не ти харесва тази ситуация, нали?

— Няма значение дали ми харесва… — той сдъвка две таблетки срещу киселини така, все едно си го изкарваше на тях. — Честно казано, предпочитам да мисля, че Вилиърс-младши е предпочитал евтините патъци, отколкото алтернативата — която е, че някъде наоколо има още един труп с липсващи стъпала.

Имаше и още една вероятност, но сега не му беше времето да я обсъждаме. Освен това бях сигурен, че Лънди прекрасно я осъзнава.

— Знаеш ли кога Фриърс възнамерява да огледа стъпалото? — попитах. — Ще ми се и аз да му хвърля едно око.

Лънди внезапно доби засрамен вид.

— Благодаря за предложението, но не мисля, че ще бъде необходимо.

Постарах се да скрия разочарованието си. Кракът може и да не носи кой знае колко информация, но бях решил, че полицията ще иска да го погледна. А докато така и така съм там, спокойно можех да хвърля едно око и на изваденото тяло. Все още се ядосвах, че съм пропуснал аутопсията. Дори ако не можех да допълня с нищо находките на патолога, поне бих искал да знам, че съм сторил всичко по силите си.

Сега нямаше да имам подобна възможност.

— Значи Кларк ми е ядосана — казах.

Лънди въздъхна.

— По случая и без това има достатъчно усложнения. Шефката не желае да стават повече.

— И с какво това, че ще проуча стъпалото, усложнява положението?

— Е, като изключим пропуснатата аутопсия, оказа се гост на семейството на изчезналата жена и си извел сестра й на лов за липсващи телесни части. Не е лошо постижение за двайсет и четири часа, нали?

Изложено така не прозвуча добре, но и двамата знаехме, че картинката не е обрисувана честно.

— Като изключим факта, че не знаех кои са те, още преди да се замисля да отседна тук, ти вече ми беше съобщил, че не участвам в разследването.

— Знам. И нямаше да намерим стъпалото, ако не беше ти, не те подценявам. Но шефката е решила и… — той разпери ръце. — Смея да кажа, че ще си промени мнението, когато се успокои. Ще има и други разследвания. Но най-доброто за теб в момента е да си кротуваш. Ако се кротнех още малко, направо щях да се мумифицирам.

Но Лънди беше прав и нямаше да е от полза да настройвам началничката му срещу себе си.

Инспекторът отпи от чая и приключи темата.

— Е, колко още планираш да останеш при нас? — попита и остави чашата си.

— Само докато ми оправят колата — вдигнах вежда срещу него. — Това намек ли беше?

Той се засмя.

— Не, просто се пробвам в любезните приказки. Честно казано, изненадан съм, че Траск изобщо те е оставил да отседнеш тук. Опита ли се да обсъжда случая?

Сега вече си бяхме дошли на думата.

— Не, дадох ясно да се разбере, че нямам намерение да говоря по темата.

— Разпитвал е значи?

— Ти нямаше ли да опиташ, ако беше, твоята жена? — Нямах намерение да съм толкова рязък. След намирането на стъпалото се чувствах не само уморен, но и ужасно раздразнен, но Лънди не ми се стори засегнат.

— Прав си, но не съм убеден, че това не е било част от причината за гостоприемството му. Знаеш ли, че хамбарът, който е превърнат в къща за гости, беше любимият проект на жена му? А и е накарал сина си да ти ремонтира колата. Струва ми се, че се е опитал да те подкупи с чар. Може би си мисли, че няма да е зле да има дружески настроен полицейски консултант на своя страна.

Не мислех, че "чар" е понятие, приложимо към поведението на Траск.

— Аз не останах с подобно впечатление. Най-малкото не изглеждаше особено доволен, че оставам, така че се съмнявам да съжалява, когато си тръгна.

— Смея да предположа, че нямаше да е толкова услужлив, ако не беше част от полицейското разследване.

— Не го знаеше, когато ме извлече от потока — отвърнах, но ясно си спомнях как помислих, че лендроувърът изобщо няма да спре, шофьорът, изглежда, дълго обмисляше дали да се върне. А предложението да ме извлече до Крийк Хаус дойде едва след като Траск разбра защо съм тук. И дори тогава, изглежда, се колебаеше. — Струва ми се, че не го харесваш особено.

— Не е въпрос дали го харесвам, или не. Вярно, че понякога се държи като надут гадняр, но вече имаш впечатление за него и семейството му. През последната година преживяха много. Достатъчно зле беше, че съпругата му изчезна, но и да се окаже, че е въртяла любов зад гърба му… — Лънди се намръщи над чашата с чай. — Семейството има ужасен късмет. Първата съпруга на Траск починала малко след раждането на дъщеричката му — някакви следродилни усложнения. Наложило се да отгледа самичък бебето и сина си, което надали е било лесно. След това срещнал тази чаровна млада дама, лондончанка, която също е самотна, оженил се за нея и я довел на гъза на географията, ще ме извиниш за приказката. Един Бог знае какво са си мислили и двамата, но е трудно да си представи човек как са очаквали да проработи бракът им…

— Той знаел ли е за аферата с Лео Вилиърс, преди жена му да изчезне?

Със закъснение осъзнах, че нямам никакво право да разпитвам, след като вече не съм част от разследването, но Лънди само вдигна рамене.

— Казва, че се е досетил, че се вижда с някого, но не и с кого точно. Това изникна впоследствие, след като поискахме разпечатката от телефона й. Имаше много скорошни обаждания на номера на Вилиърс, приключили няколко дни преди изчезването. След това всичко общо взето сочеше в една посока.

— Вчера каза, че сте подозирали и Траск?

Лънди се усмихна тъжно:

— Той е съпругът, разбира се, че го подозирахме. Но по време на случката е бил в Дания на архитектурна конференция. Неколцина свидетели са видели жена му и са говорили с нея след заминаването му, два дни по-късно тя изчезнала. Синът и дъщеря му също са отсъствали, момичето било на училищна екскурзия, момчето — на гости при приятел, така че тревогата се вдигна едва по-късно същата седмица.

Сетих се за хубавата и самоуверена жена в рамкираната снимка. След смъртта на Лео Вилиърс само случайна искрица късмет би помогнала да узнаем какво се е случило с нея. Смъртта е достатъчно страшна за семейството, но е в пъти по-ужасно, когато любим човек е в неизвестност. А ако убиецът й беше захвърлил трупа в Бакуотърс, както изглеждаше вероятно, досега нямаше да е останало нищо, по което да я разпознаят. Жизнеността, суетата, амбициите и всичко останало, което е представлявала Ема Дерби, щеше да е изчезнало отдавна. Макар да не я бях познавал, усетих познатата празнина. Бездната между живота и смъртта и днес продължаваше да е загадка — толкова непонятна, колкото и когато загубих собственото си семейство.

— Докторе? — стресна ме Лънди. — Добре ли си?

Взех се в ръце. Не бях осъзнал, че съм се отнесъл — явно бях по-уморен, отколкото осъзнавах.

— Извинявай. Просто се замислих.

Той си допи чая и остави чашата.

— Е, аз най-добре да тръгвам. По план този следобед трябваше да съм на рождения ден на внучката си. Обеща да ми запази парче от тортата, макар че надали ще се сети…

— И на мен не ми се вярва — усмихнах се на горчиво-сладкия спомен за рождените дни на собствената ми дъщеря. — На колко е?

— На четири. Истинска млада мадама, такава си е Кели. Вече знае как да ме върти на малкото си пръстче.

— Имаш ли други внуци?

— Още не, но скоро ще имам. Дъщеря ми Лий, майката на Кели, очаква второ дете… — Той поклати глава. — А сякаш не са минали и две минути, откакто самата тя духаше свещичките. Ами ти? Имаш ли… ъъъ… някакви планове, като се прибереш?

Успя добре да се прикрие, но знаех какво се канеше да попита. Имаш ли деца? Беше се спрял навреме, значи или си беше написал домашното и ме беше проучил, или някой му беше разказал за миналото ми. Вече бях свикнал с въпроса и макар че винаги щеше да е болезнен, рядко ме хващаше неподготвен. Но Лънди видимо се притесни и вече и бездруго зачервеното му лице пламна в още по-тъмночервено.

— Не, нямам планове — отвърнах, за да му спестя неловкото положение.

— Добре. Ами, благодаря още веднъж! — той ми подаде месестата си длан. — Лек път, доктор Хънтър!

След като Лънди си тръгна, излях студения чай и си направих нов. Макар че още се чувствах смазан, не забелязвах тръпки или треска, които да подскажат, че инфекцията се усилва. Но посещението на инспектора ме остави потиснат. Не можех да виня Кларк, че не ме иска отново в разследването — дотук определено не се бях увенчал със слава, въпреки това се чувствах разочарован. Освен това, колкото и съмнителни да бяха обстоятелствата, до някаква степен си бях изкупил вината с намирането на стъпалото. Разходката в блатото може и да не бе добра идея, но поне щях да се върна в Лондон със съзнанието, че съм свършил нещо полезно.

А и си струваше да опозная Рейчъл. Изглежда, след като разчистихме недоразуменията, се разбирахме добре и независимо от причината да съм тук, ми беше приятно да прекарам известно време с нея. Останах с усещането, че и тя се чувства така. Да, понеже намирането на гниещи стъпала е идеалният начин да опознаеш някого…

Изпих чая, седнал в креслото под еркерния прозорец, и загледан в птиците, които плаваха в пълноводния поток отвън. Казах си, че трябва да позвъня и да проверя какво става с колата ми, но реших да изчакам още няколко минути. Траск беше споменал, че ще ме осведомят, щом е готова, и притискането нямаше да я поправи по-бързо.

Освен това не бързах чак толкова да се върна в Лондон. Перспективата да прекарам последния почивен ден сам-самичък в празния апартамент ми тежеше като воденичен камък на шията. Винаги можех да тръгна за Джейсън и Аня, но дотам имаше много път, а докато стигнех, надали щеше да си струва.

Наместих се по-удобно в креслото, изпънах крака и загледах как гаснат последните искрици от следобеда. Бях видял само малка част от Бакуотърс, но тук ми харесваше. Равните солени блата и високото небе притежаваха успокояващо, медитативно излъчване. Изглеждаше толкова далеч от шума и глъчката на Лондон, където единствените зелени пространства бяха парковете, обкръжени от натоварени булеварди. Не осъзнавах колко напрегнат съм бил, колко изнервен от шофирането и задръстванията. А къщата за гости беше чудесно място за почивка — простичко, но снабдено с всичко от първа необходимост. Със съжаление щях да загърбя покоя и тишината.

Само това ли ще съжаляваш, че си загърбил?

Не осъзнах, че съм задрямал, докато не ме събуди бръмченето на кола отвън. Седнах, разтрих очи и погледнах колко е часът — бях спал повече от час. Чувствах се по-добре, все още уморен, но с по-ясен ум. Помислих си, че Джейми може да ми е докарал колата, отидох до вратата и за малко да падна, понеже си ударих пръстите в нещо под килима. Изругах, изкуцуках и отворих вратата, точно когато на нея се почука.

Рейчъл стоеше на прага с вдигната ръка.

— Ох! — стресна се тя.

— Извинявай, помислих, че е Джейми! — измърморих, но се почувствах като идиот, понеже осъзнах, че думите ми нямат особен смисъл.

— Какво ти има на крака? — смени темата Рейчъл, като ме видя да го щадя.

Изправих се и се опитах да пренебрегна болката в натъртените пръсти.

— Просто се закачих на нещо под килима.

— О, по моя вина е, трябваше да те предупредя! — намръщи се ти. — Отдолу има капак. Дръжката леко стърчи и лесно може да те спъне. Това е друга от задачите по довършването, която не бива да забравям. Моля те, кажи ми, че не си си счупил пръст!

— Не гарантирам за дръжката, но кракът ми е добре — усмихнах се. Дори да не беше, нямаше начин да си призная. — Как мина с криминолозите?

— Добре. Нямаше кой знае какво за тях. Просто щракнаха още няколко снимки на потока там, където намерихме маратонката, и това е. След това ме откараха обратно до къщата.

Рейчъл си беше събула гумените ботуши, но носеше същото червено водоустойчиво яке. Беше с разкопчан цип и отдолу се виждаше дебел бял пуловер, който добре се съчетаваше с джинсите й.

— Искаш ли да влезеш? — попитах и отстъпих.

Тя обаче поклати глава.

— Няма да се бавя. Тръгнала съм да взема Фей от нейна приятелка, но обещах на Джейми да намина. Добрата новина е, че колата ти е почти готова. Сменил е маслото и е свалил и почистил всичко. Смята, че няма да има проблеми. Казва, че си късметлия, задето колата не е нова, понеже те имат по-сложни електрически системи и нямаше да може да ги оправи.

Постарах се да покажа ентусиазъм.

— Страхотно.

— Не се радвай чак толкова. Лошата новина е, че ще трябват нови свещи. Джейми няма, така че вариантите са два. На около четиридесет километра оттук има голям магазин за автомобилни части, който работи по празниците. Той предложи да донесе свещи оттам. Казва, че щом ги вземе, няма да му отнеме много време да подкара колата. Според мен му е криво, че още не е успял да я поправи…

Вината не беше на момчето, а и предложението му все пак включваше осемдесет километра, при това привечер по празниците. Несъмнено щеше да има задръствания, щом стигне до по-натоварени пътища, и плюс това щеше да се наложи да монтира новите свещи, когато се върне.

— А другият вариант? — попитах.

— В Крукхейвън има бензиностанция, където сигурно държат на склад. Местна е, така че би трябвало да е затворена днес. Но ще отвори утре сутрин, ако нямаш нищо против да останеш още една нощ.

Бях толкова примирен с мисълта да тръгна още тази вечер, че не знаех как да реагирам. Бог ми е свидетел, че след разходката из блатата не се чувствах в състояние да шофирам до Лондон. Бях си насилвал късмета достатъчно за един ден, така че най-разумно щеше да е да почивам до утре, а и Траск вече бе казал, че няма проблем. Но дори ако Кларк не беше ядосана от факта, че се забърках със семейството на Ема Дерби, виждах и друг потенциален недостатък.

— Тази бензиностанция да не е случайно на Кокър? — попитах, като си спомних опита си да се обадя на сервиз.

Рейчъл ме погледна предпазливо.

— Не. Защо?

— Няма значение.

В първия момент очаквах, че ще задълбае в темата, но после тя очевидно реши друго.

— От теб зависи, но сутринта и бездруго трябва да ходя до Крукхейвън. Мога да взема свещите и ще си на път още преди обед. Просто зависи колко бързаш.

Всъщност изобщо не бързах, помислих си, предвид празния апартамент, който ме чакаше. Решителността ми се разколеба.

— Какво казва баща му?

— Андрю няма против и двата варианта — Рейчъл отметна кичур кестенява коса от челото си и за момент забелязах прилика със сестра й. — Не е като да се пречкаш на някого тук.

Отново си помислих за разговора с Лънди. Казах му, че ще остана само докато ми оправят колата, но не и кога ще се случи това. Още една нощ нямаше да е от такова значение, стига Траск да не възразява.

Освен това вече ме бяха изритали от разследването.

— Мога ли да стигна оттук до Крукхейвън пеша? — попитах, за да печеля време. Бях натоварил семейството достатъчно и без Рейчъл да ми купува свещи за колата.

— Можеш, но ще ти отнеме поне час, зависи от прилива. А и няма особен смисъл, понеже така или иначе ще ходя дотам… — тя внезапно ми се усмихна с лека нотка на притеснение. — Ако така ще се почувстваш по-добре, защо не дойдеш с мен?

Знаех си, че има куп причини да не го правя. Подвоумих се за момент.

— С удоволствие.