Мъртви води

4

При стридоловната база ни чакаше цял комитет по посрещането. Докато приближавахме, видях, че към полицаите, които оставихме на брега, са се присъединили още няколко души. Единият носеше дебел син предпазен гащеризон, затова предположих, че е патологът, споменат от Лънди. Сред останалите стоеше висока жена със светъл шлифер, която вероятно бе шефката на разследването — главен инспектор Кларк.

Не знаех кои са другите двама. Стояха на известно разстояние встрани от останалите, в отсрещния край на пристана. И двамата бяха облечени с тъмни палта и при приближаването на лодката видях фуражката, която издаваше, че поне единият е старши офицер от полицията.

— О, боже! — промърмори Лънди, когато видя кой стои на кея.

— Какво има? — попитах.

Инспекторът бе прекарал по-голямата част от пътуването на връщане от Бароус на носа на лодката, без да обръща внимание на студените пръски, които го къпеха всеки път, щом се блъснехме във вълна. Люлеенето и клатенето явно изобщо не му пречеха. Видимо и откровено се забавляваше, обърнат срещу вятъра като куче, което подава глава от прозореца на колата.

Сега въздъхна, сякаш краткото плаване беше прелюдия, която свършва твърде бързо. Свали си очилата и се захвана да бърше пръските от тях.

— Това е Драйдън, заместник-началник на полицията. Довел е сър Стивън Вилиърс.

Обърнах се отново към пристана, вече бях наясно откъде идва притеснението му. Никога не бях чувал някой от големите началства да присъства на обикновено прибиране на труп, при това придружен от родител на жертвата. Беше лоша идея, ненужен стрес и за роднината, и за полицаите, принудени да работят под наблюдение.

Цареше тишина, като изключим лаконичните нареждания на сержанта при приближаването ни към стридоловния кей. Двигателят заглъхна до басово бръмчене, лодката забави ход и се предаде на водата. Вълните се блъскаха в заобления корпус, докато инерцията го пренесе през последните няколко метра до кея. Водата в естуара се бе вдигнала достатъчно, за да ни позволи да акостираме до кея, вместо да ползваме улея. Бордът се блъсна в бетонни стъпала, които изчезваха във водата. Кларк и останалите проследиха мълчаливо как един от морските полицаи скача и завързва въжето на лодката за метална гъба.

— Твой ред е, докторе — подкани ме Лънди. — Ще свалим носилката последна.

Хванах се за стълбите, настръхнал заради мрачните наблюдатели на пристана. Слязох от нестабилната лодка, още по-тромав заради гумения гащеризон и водоустойчивите дрехи. Стъпалата бяха хлъзгави и мокрият бетон бе леко позеленял от водорасли. Най-горе спрях да избърша слузта от ръцете си, притеснен от твърде калния си вид, а жената със светлото палто и мъжът в гащеризона ме приближиха.

— Доктор Хънтър? Аз съм главен инспектор Пам Кларк. Това е професор Фриърс, местният ни патолог.

Кларк беше висока и слаба, с бухнала рижа коса, която се вееше около светлото й лице, при все че я беше вързала на опашка, за да я укроти. Трудно беше да се каже на каква възраст е Фриърс. Вълнистата му коса беше прошарена, но лицето му бе гладко и без бръчки, така че можеше да се окаже както на четиридесет, така и добре запазен на шейсет. Зачервените бузи на бохем му придаваха вид на гуляещ херувим.

— Няма да се ръкувам — заяви той весело и вдигна ръце да ми покаже ръкавиците си. Веднага след това се замисли. — Хънтър… Хънтър… Звучи ми познато. Срещали ли сме се?

— Съмнявам се.

— Е, все ще се сетя.

Той съсредоточи вниманието си върху случващото се на борда на лодката, а аз погледнах към двамата облечени в черно мъже, застанали в другия край на пристана. Не бяха достатъчно близо да чуят какво се говори, но въпреки това ми беше неудобно да водя подобен разговор пред човека, за когото се смята, че е баща на жертвата. Сър Стивън Вилиърс изглеждаше над шейсетте. Носеше антрацитено палто — стори ми се кашмирено, върху светлосив костюм. Оредяващите кичури коса, които се вееха по скалпа, също бяха сивкави и лицето му изглеждаше напълно безцветно, докато следеше свалянето на носилката. В него нямаше нищо кой знае колко специално, но въпреки това излъчваше много по-голям авторитет от високопоставения полицай до себе си. Драйдън, заместник-началникът на полицията, бе с телосложението на играч на ръгби, с широка като лопата челюст и с дълбоко хлътнали очи под лъскавата фуражка. Стърчеше над спътника си, но въпреки това по-дребният привличаше вниманието.

На лицето на сър Стивън не се изписаха никакви емоции, макар да не откъсна очи от чувала с трупа на носилката. Вероятно усетил интереса ми, внезапно вдигна поглед право към мен. Огледа ме без любопитство, без интерес. Миг по-късно отново се обърна към носилката и ме остави с чувството, че съм бил оценен и освободен по ненужност.

Лънди на свой ред се бе измъкнал от лодката и се изкачваше по стъпалата, задъхан от напрежението. Извадиха и носилката, и я качиха след него.

— Внимателно! — предупреди Кларк, когато я сложиха на пристана. — Добре, оставете я ето тук!

Морските полицаи я положиха на земята с шумно пъшкане. От дъното й течеше вода, която се събираше на бетона. Отдръпнаха се. Фриърс отиде до главния инспектор.

— Добре, какво имаме тук? — той даде знак на сержанта. — Да надзърнем вътре, става ли?

Кларк видимо изпъна гръб. Макар да не гледаше към застаналия встрани сър Стивън, нямаше и капка съмнение чии възражения очаква.

— Не е ли по-добре да го занесем в моргата?

Патологът се усмихна вяло.

— И на мен не ми харесва да работя пред публика, но след като съм тук, ще си свърша работата.

Тонът му бе дружелюбен, но достатъчно остър, за да пресече всяка последваща съпротива. Кларк кимна отсечено на сержанта от Морския корпус.

— Отваряй!

С отварянето на чувала над пристана лъхна неприятната миризма на разложено. На фона на черния найлон бледото тяло вътре изглеждаше дори още по-зле — като стопено восъчно чучело.

— Подозирам, че справката със зъболекарския картон ще се окаже проблем — коментира Фриърс, загледан в натрошените останки на устата и долната челюст. — Видът предполага мъжки пол, очевидно е прекарал във водата доста време. Отворете още малко чувала, става ли? Хайде, човече!

Сержантът се наведе да извърши заръчаното, но спря. Надзърна по-внимателно.

— Чакайте, тук има нещо… Исусе!

Той се дръпна при вида на внезапно движение в гърлото на трупа. Нещо се криеше в останките от устата и се показа от нея като сребърен език. Внезапно свободна, змиорката тупна в чувала при тялото.

— Май си имаме пътник — отбеляза Фриърс сухо, макар да забелязах, че и той е отстъпил.

— Съжалявам — промърмори сержантът. Кларк махна нетърпеливо с ръка и се изчерви.

— Не стой просто така, махни я оттам!

Явно, докато сме местели трупа, змиорката се е била скрила по-навътре в гърлото. С вид, сякаш би желал да е където и да е другаде, само не и тук, сержантът бръкна в чувала покрай трупа. Създанието се гърчеше с все сили и се усукваше около скритата му в ръкавица китка, а полицаят се изправи разколебан и изпъна ръка с пътника без билет.

— Какво да правя с нея, сър?

— Е, пушените змиорки са доста вкусни, но предлагам да хвърлиш тази в морето — провлачи Фриърс. — Освен ако екземплярът няма да ви е полезен, доктор Хънтър?

Нямаше за какво да го използвам. Трупът не беше намерен на сушата, където от колонизиралите вътрешностите му организми може да се извлече някаква информация. По всяка вероятност змиорката просто се бе заселила в удобен източник на храна — или се възползваше от разлагащата се плът, или похапваше привлечените от нея по-дребни създания.

С изражение на отвращение сержантът отърси змиорката от ръката си и я остави да цопне обратно във водата. Постарах се да не гледам към сър Стивън Вилиърс, докато Фриърс възобновяваше огледа на трупа. Бащата на мъртвеца очевидно бе настоял да присъства и старши полицейският служител с него даваше ясен знак за влиянието му. Но въпреки това не беше редно член на семейството да преживява подобно изпитание.

— Е, входната и изходната рана са относително очевидни — обясняваше Фриърс. — Ако съдим по резултата, стреляно е или с оръжие с голям калибър, или с пушка от упор.

— Според мен е пушка — обадих се. — В дъното на гърлото има заседнал предмет с вид на гилза.

— Аха, ето го — надзърна в раната Фриърс. — И под него има още нещо. Метално… прилича на сачма.

Вторият предмет не се виждаше преди — змиорката навярно бе разместила гилзата по време на измъкването си от вътрешностите.

— Може ли да погледна?

— Заповядайте.

Докторът се отмести, за да надзърна в някогашната уста. Забелязах проблясък на нещо обло и лъскаво, заседнало в разкъсаните хрущяли и костта зад червената стена на гръкляна.

— Струва ми се малко голямо за сачма — отбелязах. — И прилича повече на стомана, а не на олово.

— Много хора напоследък използват стоманени сачми вместо оловни — възрази патологът, очевидно не му хареса да му противореча. — Може да се окаже едра сачма за мечки. Ще се ориентираме по-добре, когато я извадя.

— Нима сачмата не би преминала директно през тъканите при изстрел толкова отблизо?

— Да, но стоманените сачми са много по-твърди от оловните. По-склонни са да рикошират, така че тази може да е отскочила и да е заседнала там. На този етап нямам точна представа — обясни патологът с преувеличено търпение. — Както и да е, да преминем към нещо, което е по-скоро във вашето поле, доктор Хънтър. Някакви идеи колко време е прекарало тялото във водата? Шест седмици изглеждат реалистичен срок предвид състоянието…

"По-скоро във вашето поле" беше преднамерено използван израз. Схванах намека, изправих се и огледах мокрите останки.

— Трудно е да се каже — заключих в опит да преценя колко точно да споделя на този етап. — Вероятно трупът е попадал под влиянието на въздуха при отлив два пъти дневно, така че се е разложил по-бързо, отколкото ако е бил потопен през цялото време. Ръцете и краката вероятно са се влачили по дъното, така че и това е оказало значение.

Фриърс повдигна вежди.

— Вярно е, но е започнал да се образува и адипоцир. Това не се случва за една нощ.

— Не, но дрехите биха могли да ускорят появата му, особено шлиферът… — Не беше правено сериозно проучване за образуването на адипоцир, но тебеширената субстанция се получаваше от разпада на подкожните мазнини и явно това се случваше по-бързо в случаите, когато трупът е покрит. Освен това естествените фибри, например памукът на този шлифер, обикновено усилваха ефекта повече от синтетичните тъкани. — Просто не съм сигурен, че шест седмици са реалистичен срок, не и в плитки води и под влиянието на отливите.

Кларк ни прекъсна:

— Какво се опитвате да ни кажете?

— Мисля, че доктор Хънтър храни известни съмнения колко време е прекарало тялото във водата — обясни й Фриърс.

Това изказване бе посрещнато от тишина. Съмненията ми растяха още откакто Лънди ми спомена за двете седмици разстояние между последната среща на Вилиърс и обявяването му в неизвестност. Освен ако някак не бе успял да избегне контакт с всички, които го познават, тогава каквото и да се е случило с него, то е станало малко след като лекарката е приспала кучето му. Както бе подчертал Лънди, това предполага, че смъртта е настъпила преди шест, а не преди четири седмици.

Проблемът беше, че според мен нямаше начин тези останки да са прекарали във водата толкова дълго. Ако трупът се беше носил по естуара още две седмици — или дори една, щеше да е в значително по-лошо състояние. Което означаваше, че или Лео Вилиърс се е изолирал напълно поне за десетина дни, преди да се застреля, което беше възможно, но не особено вероятно…

Или това не беше неговият труп.

— Искам факти, не съмнения — отсече Кларк, но се стараеше да говори тихо. — Колко време ви трябва, за да потвърдим дали това е Лео Вилиърс?

— Е, смятам, че спокойно можем да изключим всякаква помощ от зъболекарския картон или от отпечатъци… — проточи Фриърс. — Ще направя всичко по силите си, но вероятно ще трябва да почакаме ДНК пробите. Макар че…

Той млъкна, тъй като по бетонния пристан към нас затрополиха стъпки. Озърнах се да видя приближаването на сър Стивън Вилиърс. Драйдън, заместник-началникът на полицията, също се приближи, макар че остана на няколко стъпки зад стареца и изглеждаше така, сякаш няма търпение да си тръгне. Кларк пристъпи към тях и застана пред носилката, поставена на бетонните плочи на пристана.

— Сър Стивън, не мисля, че…

— Искам да видя сина си — гласът на стареца беше сух и безизразен, но с нетърпящ възражение авторитет.

— Съжалявам, но още не знаем дали…

Той обаче вече я беше подминал. Кларк стрелна с умолителен поглед Драйдън, но безизразната му физиономия даваше ясно да се разбере, че няма да се намеси. Кларк се изчерви, рижата коса и светлата кожа лесно издаваха душевните й терзания. Стиснала устни, тя не каза нищо на сър Стивън, който застана до отворения чувал. За няколко секунди тишината бе нарушавана само от крясъците на чайките. Вятърът рошеше сивата коса на стареца, втренчен в останките на бетонния пристан.

— Шлиферът ми е познат — гласът на сър Стивън си остана все така лишен от емоции. — Стар е, от "Колиърс" на Джърмейн Стрийт. Синът ми имаше сметка там…

Кларк и Лънди се спогледаха. Вниманието на Фриърс отново бе съсредоточено върху тялото.

— Има етикет — той внимателно вдигна яката, за да надникне в подплатата. — Шивашко ателие "Колиърс".

— Часовникът също е неговият. Ще намерите посвещение от вътрешната страна. Майка му го купи преди смъртта си… — Сър Стивън вдигна глава и се взря в Кларк. Изражението му беше студено. — През цялото време ви казвах, че синът ми е мъртъв, госпожо главен инспектор. Вероятно сега ще го приемете.

— Сър Стивън, аз…

— Синът ми очевидно е станал жертва на нещастен случай при стрелба. Не виждам какво може да се спечели с удължаването на и бездруго болезнения процес.

— Сигурен съм, че главен инспектор Кларк ще се постарае официалното идентифициране да е основен приоритет — намеси се Драйдън и бодрият му баритон не прозвуча по-елегантно от думите. — Нали така, госпожо главен инспектор?

— Разбира се! — Кларк се постара да не издава нищо с изражението си, но бледата й кожа не бе добър съюзник. — Доктор Хънтър, извинете ни за момент!

Кимнах с облекчение. Нямаше какво друго да направя за трупа, преди да стигне до моргата, и не исках да ставам част от спорове с бащата на мъртвеца. Нежеланието на сър Стивън Вилиърс да допусне, че синът му се е самоубил, беше разбираемо, но отричането не можеше да промени фактите. И, макар рана от пушка от упор в лицето да може да бъде наречена как ли не, "нещастен случай" определено не е начело в списъка с определения.

Имаше и друга причина да се радвам да се измъкна оттам — теорията ми беше грешна. Колкото и неортодоксално да беше, това, че сър Стивън разпозна палтото и часовника на сина си, до голяма степен слагаше точка на всякакви съмнения за самоличността на трупа. Сега вече размишленията ми колко време е престоял във водата надали бяха от значение. Може би се престаравах, помислих си уморено. Търсех усложнения, които отсъстват. И бях започнал да осъзнавам каква е истинската причина да ме извикат за прибирането на трупа. Морските полицаи нямаха нужда от съдебен антрополог в екипа. Присъствието ми беше просто отметка в съответното квадратче, така че могъщият татко на мъртвеца да не може да обвини органите на реда в някакъв пропуск.

Полицаите просто си пазеха гърба.

Гумените ми ботуши скърцаха, докато се отдалечавах от пристана и отивах към мястото, където бях оставил колата си. Импровизираният паркинг се беше разраснал, сред другите автомобили забелязах и луксозен черен даймлер със затъмнени стъкла. Съмнявах се полицейският бюджет или заплатата на патолога да стигат за подобна кола, така че най-вероятно принадлежеше на сър Стивън. На капака се бе облегнал мъж с вид на шофьор. Носеше елегантен, но удобен костюм, достатъчно близо до цвета на тъмносивата вратовръзка, за да изглежда като униформа. Когато се показах иззад ъгъла, шофьорът бързо скри ръце зад гърба си и после също толкова бързо се отпусна. Огледа гащеризона и калните ми ботуши и дръпна от цигарата, която се канеше да захвърли. Очевидно сър Стивън не обичаше служителите му да пушат на работното място.

— Е, той ли е, или е тя?

Погледнах изненадано шофьора:

— Моля?

Той се обърна към мен с обвито в дим лице. Изглеждаше абсолютно обикновен. Среден на ръст, с нормално телосложение и прилежно вчесана бозавокестенява коса. Единствената му отличителна черта бяха белезите от пъпки по бузите — следи от отшумяло акне. Отдалеч си помислих, че е на около четиридесет, но когато приближих, забелязах признаци на остаряване — прошарване на косата по слепоочията и леки бръчки около устата и очите. По-скоро към петдесет, казах си.

Шофьорът тръсна пепелта от цигарата.

— Трупът, който току-що докарахте. Той ли е или жената?

Под "той" явно имаше предвид сина на работодателя си. Би трябвало да е сляп, за да не знае какво правим на пристана, и не се изискваше особена гениалност, за да се досети, че трупът принадлежи или на Лео Вилиърс, или на Ема Дерби. Беше забелязан предишния ден, така че целият град вероятно вече се чудеше същото.

Но аз нямах намерение да подхранвам слуховете.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

Шофьорът се усмихна:

— Хубаво. Приказка да става.

Без да ми обръща повече внимание, той смукна от цигарата, нащрек за нови пришълци иззад бараките. Продължих към колата си, а мислите ми вече се бяха върнали към кея. Но независимо колко пъти проигравах случилото се и преминавах през доводите си за периода, изминал от смъртта, не успявах да се почувствам по-добре.

Отворих багажника на колата и седнах на ръба му, за да смъкна гумените ботуши и да се преборя с гащеризона. При все студа отдолу се потях — повече, отколкото би могло да се очаква. Сега, след приключването на операцията, осъзнах, че усещам замайване и се чувствам в по-лоша форма. С надежда, че вирусът, който ме е пипнал, ще премине или поне ще почака по-удобен момент, попих потта и отпих от студената вода в една от бутилките, които бях сложил в хладилната чанта. Вътре държах и сиренето, купено за Джейсън и Аня, и при вида му настроението ми окончателно рухна — предстоеше ми да карам чак до Котсуолдс.

Съсредоточи се върху работата и спри да се самосъжаляваш.

Разтреперан от студения въздух, завинтих капачката на бутилката с вода. Докато си обличах якето, иззад бараките излязоха сър Стивън и Драйдън — явно пожеланият от Кларк разговор на четири очи беше приключил. Двамата се ръкуваха и се разотидоха по колите си. Шофьорът на даймлера вече стоеше в стойка мирно и цигарата липсваше, когато с опитен жест отвори задната врата. Сър Стивън се качи, без дори да ме погледне. Не ми обърна внимание и шофьорът, който затвори вратата след шефа си, преди да се качи в колата. Тя заръмжа басово и след това с хрущене потегли по натрошения асфалт към портите.

В това време откъм пристана се зададоха и другите полицаи. Кларк се насочи право към един фолксваген, следвана по петите от Фриърс. Патологът вече си беше свалил гащеризона и изглеждаше изискан и охранен в шития си по поръчка раиран костюм в комплект с кафяви кожени обувки. Обемистото предпазно облекло бе скривало неочакваната му закръгленост, но той притежаваше нужната самоувереност и жизненост, за да я носи с финес.

Махна ми лекичко на път към беемвето си, изискано също като него, и подхвърли:

— Ще се видим на аутопсията.

Вдигнах ръка и се почувствах мърляв и неподдържан в сравнение с него. Появиха се и двама морски полицаи, понесли носилката. Придружаваше ги Лънди, който се отдели да намине покрай мен, докато те се упътиха към черен микробус без прозорци.

— Съжалявам за случилото се. Не очаквах сър Стивън да присъства.

— Всичко наред ли е?

Лънди се усмихна:

— Мисля, че се получи така наречената честна размяна на гледни точки. Което ще рече, че той сподели своята, а ние го изслушахме. Нямахме голям избор в присъствието на заместник-началника.

— Драйдън участвал ли е преди това в разследването?

— Не участва в него и сега, поне не официално. Но, както казах и преди, сър Стивън държи доста юзди и никой няма желание да му роши перата. Идването на Драйдън дотук бе с цел да му покаже колко сериозно е отношението ни към случая. Както и да ни държи на нокти.

Щеше да подейства — и още как.

— Онова, което спомена за смъртта на сина си като нещастен случай. Не е възможно все още да вярва в подобна версия, нали?

Лънди разсеяно потърка стомаха си с гримаса на лека болка. Инспекторът явно имаше проблеми, помислих си, като се сетих за таблетките срещу киселини.

— Предположението ти е също толкова добро, колкото и моето, но адвокатите му ни връхлитат като побеснели бикове при всяко споменаване на самоубийство още откакто Лео изчезна. Крайният резултат обаче зависи от разследването. Нека първо отметнем аутопсията. Наясно ли си как да стигнеш до моргата за брифинга?

Казах, че съм. Преди всяка аутопсия полицейският екип се събира с патолога, асистентите в моргата и всички съдебни експерти като мен, за да обсъдят информацията по случая.

Моргата се намираше в Челмсфорд, на цял час с кола, макар че веднъж излезех ли от криволичещите пътища около естуара, би трябвало лесно да стигна дотам.

Когато Лънди си тръгна, разтрих схванатия си врат. Чувството, че започвам да се разболявам, се беше завърнало, освен това долавях и наченките на главоболие. Постарах се, доколкото е възможно, да го пренебрегна и прибрах калните си ботуши и гащеризона в чували за боклук, преди да ги натъпча в багажника.

При затварянето му поспрях да огледам естуара. Приливът го бе преобразил до неузнаваемост. Голите тинести равнини бяха изчезнали, заменени от широка ивица бурно море. Върховете на най-високите дюни в Бароус едва се подаваха от повърхността, обградени от мазни, лишени от вълнение петна вода. Отвъд тях трите кули на изоставената морска крепост стърчаха на кокилестите си крака.

Обърнах се, когато черният микробус на погребалната компания изхрущя покрай мен на път към моргата. След него премина лендроувърът на морския корпус — подскачаше по дупките, повлякъл качената на платформата лодка. След заминаването им отново се възцари тишина. Отделих още минутка да се порадвам на наситения с мирис на тиня и море въздух в естуара. Макар да не беше точно живописно, имаше нещо умиротворяващо в този пейзаж. Щеше ми се да остана по-дълго, но бях последният тук. Паркингът се изпразни, като изключим моята кола.

Нужно ми беше повече от обичайното усилие да се изправя. Качих се в автомобила и подкарах през отворената порта, след това спрях, за да я затворя. Нямаше как да заключа, но навярно не беше необходимо. По бараките липсваха счупени прозорци, нямаше и надраскани графити по стените, както човек би очаквал да види близо до градче или голям град, а и се съмнявах да е останало нещо за крадене. Само много отегчен или целеустремен вандал би се напънал да измине целия път дотук.

Върнах се по пътя, който бях изминал преди това, прелетях през същото разпадащо се градче, което ми се стори дори по-безнадеждно отпреди. След това хванах различен път. Движех се по ръба на мястото, наречено Бакуотърс. Самият път не беше точно еднолентов, но и не се разширяваше до шосе.

Криволичеше и се усукваше, принуден да следва приумиците на налетия с вода пейзаж наоколо. Високи живи плетове го ограждаха от двете страни и беше трудно да се види какво става зад завоите. Карах спокойно, като от време на време сверявах с указанията на Лънди, за да съм сигурен, че се движа в правилната посока. Не бях съвсем сигурен, но пък и нямаше кой знае колко други пътища, които да хвана.

И все пак, докато безличните ниви и заблатени ливади се сливаха зад прозорците, започнах да се притеснявам, че някак още в началото съм направил погрешен завой. Посегнах да включа навигацията — дори да й бъдеше трудно да намери пътя, все пак щеше да ми даде представа къде се намирам.

Почуках с пръсти по волана в очакване въртящият се диск да бъде заменен от карта.

— Хайде де… — промърморих и пак почуках екранчето. Надали съм свалил очи от пътя за повече от секунда.

Когато отново погледнах напред, буквално пред колата имаше човек.