Мъртви води

17

Лънди ми се обади преди обяд. Бях прекарал сутринта в изплакване на разчленения скелет от Бароус, който се кисна в разтворителя цяла нощ. Въпреки че костите бяха затворени в лабораторната камина, въздухът миришеше смущаващо на телешко варено. Следващата стъпка щеше да е обратното нареждане — времеемък процес, който включваше подреждане на всичките двеста и шест отделни кости в правилното им анатомично положение, докато не се възстанови целият скелет. В случая щеше да отнеме дори повече време, тъй като черепът беше фрагментиран от изстрела. И тъй като Кларк с нетърпение чакаше информация, бях се заел да огледам повърхностите на определени ключови кости, които вадех една след друга от съдовете. Надявах се да успея да я снабдя поне с предварително обобщение в края на деня.

Лан почука на вратата на залата за аутопсии, точно когато плакнех таза.

— Инспектор Лънди е на телефона, доктор Хънтър.

Бях оставил своя телефон в съблекалнята, заедно с другите си вещи, понеже не исках да го нося в залата, докато работя. Поставих таза на поднос от неръждаема стомана, свалих си ръкавиците и отидох да приема обаждането.

— Кога можеш да дойдеш до къщата на Лео Вилиърс? — попита Лънди без встъпление.

— Колко бързо ти трябвам?

— Веднага е добър вариант.

Кларк не си беше губила времето при ваденето на заповед. Сега, когато беше ясно, че тялото, намерено в дрехите на Вилиърс, не е негово, имаше разумна причина за пълен обиск на имота. Още по изгрев полицията беше пристигнала при голямата къща в устието на естуара и откритието на кучето за трупове силно напомняше гроб, скрит в труднодостъпна част от имота.

— Там очевидно е заровено нещо — заяви Лънди. — Кучето даде положителна реакция и ясно се виждат очертанията на ямата. Правен е не особено старателен опит да се сменят чимовете, но почвата не е имала възможност да улегне и могилката е ясно видима. Започнахме да копаем, но те искаме тук, когато намерим нещо.

Прозвуча ми, сякаш гробът би трябвало да е относително пресен. На заровен труп можеше да му отнеме години да изгние достатъчно, че почвата над него да улегне и да се изравни с нивото на околната земя, но на тревата и растителността им е нужно много по-малко, за да пораснат. Често все пак остава видима разлика, не на последно място и заради факта, че растенията се възползват от хранителните вещества, които тялото изпуска в пръстта. Но ако разместената растителност не бе имала време да се възстанови, това предполагаше, че ямата е изкопана по някое време през зимата, след като е приключил последният сезон на растеж.

Погледнах към залата за аутопсии, където ме чакаха почистените кости от скелета. Бях успял да извадя от разтвора само около половината, но нямаше да навреди останалите да постоят още малко в него.

— Дай ми един час — помолих инспектора.

Млад полицай стоеше пред портата на частния път на Уилитс Пойнт и преди да ме пусне, ме накара да изчакам, докато се обади да провери. Пътят минаваше по протежение на носа и ме преведе през гората, после дърветата отстъпиха на морави. Някой ги поддържаше, понеже тревата изглеждаше прясно окосена — вероятно за първи път през пролетта. По моравата бяха разпръснати самотни дървета — секвои, кедри и други, които не разпознах, напъпила беше прекрасна магнолия и цветовете й с кремави връхчета стърчаха по клоните като свещи.

Пътят завиваше покрай пищни рододендрони, зад които се криеше къщата на Лео Вилиърс. Ако "къща" изобщо бе точната дума. Макар да не беше имение, викторианската постройка бе впечатляваща. Пътят приближаваше къщата отзад и зад нея забелязах гледката към естуара и открито море. Мястото беше чудесно, загрозено единствено от сборището паркирани отпред полицейски коли, Лънди дойде да ме посрещне и, докато слизах, си погледна часовника.

— Доктор Хънтър! Добро време постигна!

— От тази страна нямаше бродове.

Той се засмя.

— Така си е. Защитното оборудване е ето там. Можем да поговорим, докато се подготвяш.

Приближихме се към микробус, пълен с кашони с гащеризони за еднократна употреба и други принадлежности, жизненоважни за всяко полицейско разследване.

— Кларк тук ли е? — попитах, докато избирах нужното.

— Беше, но я извикаха. Съжалявам, че прекъснах заниманията ти в моргата, но предпочитам да си тук за разкопките.

Седнах на ръба на отворения полицейски бус да си нахлузя белия гащеризон.

— Някакви признаци какво става там долу?

— Засега не, но са още почти на повърхността.

— А къщата?

— Колкото и да е странно, изглежда някой е почиствал тук… — той го каза шеговито, но по очите му личеше, че въобще не му е забавно. — Било е разтребено, след като Вилиърс изчезна, поне това видяхме, преди адвокатите да ни изритат. Но този път са прекалили. Имам предвид, че не е само ежедневното бърсане на прах и лъскане, къщата изглежда като след индустриално почистване. Цялата смърди на белина.

Поспрях да го погледна, нахлузил наполовина найлонов предпазен терлик.

— Ако вече е било почистено след изчезването на Вилиърс, защо да повтарят?

— Наистина защо ли? — Лънди ми се усмихна невесело. — Законът не го забранява, но би трябвало къщата да е заключена след изчезването на собственика. Обичайната чистачка е уволнена, но явно някой е влизал вътре. И то наскоро. Ако бях от циничните, щях да кажа, че някой е предвиждал, че ще претърсим тук, щом намерим трупа в устието, и е решил да не оставя нищо на случайността.

— Сър Стивън? — попитах и понижих глас, зает с ципа на гащеризона.

— Смятам, че е по-вероятно от това самият Лео да е наминал да спретне пролетното си почистване — Лънди погледна към къщата. — Съмнявам се сър Стивън да е бърсал лично, но спокойно можем да се обзаложим, че е дал нареждане за тази работа…

Скъсах найлоновата опаковка на нова маска и си сложих чифт ръкавици.

— Според теб дали знае, че трупът не е на сина му?

— Смятам, че знае повече, отколкото казва. Но какво точно… и двамата с теб можем само да гадаем — Лънди врътна глава. — Хайде, гробът е отпред, от другата страна.

Крясъците на чайките ни съпровождаха, докато вървяхме по настланата с каменни плочи алея около къщата. Тя гледаше към устието на естуара, от водата я отделяха само стръмна морава и дървен пристан. Малка лодка с извънбордови мотор стоеше вързана в единия му край, където водата все още беше достатъчно дълбока за плаване. Отливът бе оголил каменисти езерца и малък полумесец пясъчен плаж, но при лошо време вълните сигурно се разбиваха над пристана. Вятърът духаше право от морето, достатъчно силен дори днес, за да дърпа торбестия ми гащеризон. Единственото, което се издигаше между къщата и далечния хоризонт, беше морската крепост. Намираше се на може би двеста метра навътре, грозните й кули се издигаха от вълните като гниещи сондажни платформи.

Изненадах се, че Вилиърс не я е съборил, за да не му разваля гледката.

Големи панорамни прозорци ограждаха от двете страни колонадата на главния вход. Вместо отделни прозорци в дървени или каменни рамки, тук самото стъкло беше заоблено — впечатляващо доказателство за майсторските умения, което придаваше на прозорците леко увеличителната извивка на аквариум за златни рибки. През тях виждах призрачните бели силуети на съдебните полицейски следователи, които безмълвно се движеха вътре.

— Навремето е било лятна семейна резиденция — просвети ме Лънди, докато вървяхме през моравата към гъсталак рододендрони. — Беше затворена години наред, преди Лео да се нанесе… Разбира се, първото, което реши да направи, беше да изкърти половината и да я "модернизира". Само да я видиш отвътре! Все едно е извадена от списание.

— По нея ли са работили Траск и Ема Дерби?

Той кимна.

— Щеше да спести на всички много мъка, ако с Андрю бяха отказали поръчката. Добре, пристигнахме.

Спря на няколко метра от мястото, където група криминолози в окаляни гащеризони бяха коленичили около правоъгълна дупка до храстите и ровеха в пръстта с лопатки. Обградената с оранжева лента дупка беше около метър и двайсет дълга, по-малко от метър широка и дълбока около четиридесет и пет сантиметра. Изглеждаше малка за гроб на възрастен, но това не означаваше, че не би могла да се окаже тъкмо такъв. Бях се сблъсквал с не едно убийство, при което убиецът свива жертвата на две, за да я погребе, като междувременно безразборно чупи кости и къса стави.

— Имате ли късмет? — попита Лънди.

Един от криминолозите вдигна глава и отговори:

— Още не, но не мисля, че остава много. Достатъчно близо сме да надушим миризма.

Говорещият беше анонимен под качулката на гащеризона и маската, но разпознах гласа от потока. Беше едрият криминолог, който заяви, че лицевите наранявания на трупа на бодливата тел са причинени от перка на лодка.

— Помните доктор Хънтър от вчера — представи ме Лънди. — Ще ни помогне и тук.

— Алилуя! — промърмори едрият криминолог, но въпреки това се дръпна встрани да остави място и за мен.

Занимавах се с тази работа твърде дълго, за да хабя енергия в безсмислени двубои.

— Пръстта ми се струва доста мека. Кога според вас е копано?

Едрият криминолог изсумтя под маската.

— Вероятно преди няколко месеца, не повече. Може и по-малко да са. Тревата е върната на място, но не е имала време да се вкорени добре. И няма…

— Намерих нещо!

Атмосферата се промени след думите на колежката му. Всички гледаха как тя деликатно драска по нещо в пръстта с върха на лопатката си. Надзърна към онова, което стърчеше от тъмната яма.

— Някакъв плат е. Може да е палто.

Погледнах Лънди. Той вдигна вежди, но не каза нищо, докато се показваше все по-голяма част от предмета. Разкриха тъмен парцал, под който осезаемо лъхаше на разложение.

— Има нещо увито в него — уточни криминоложката. — Момент… Ох.

Какво е? — попита Лънди и се помъчи да надзърне покрай нея в гроба.

— Козина. Животно е — каза тя разочаровано. — Прилича на куче.

Напрежението се оттече, все едно е щракнат шалтер. Въздишката на Лънди можеше да е както от разочарование, така и от облекчение.

— Ясно. Е, нека го огледаме все пак. И се уверете, че отдолу няма скрито нищо друго. Сещам се за разни хитреци, които са врътвали този номер и преди.

Аз също се сещах. Инспекторът ми посочи да се отдръпнем. Свалих си маската и отидох да застана при него, на няколко крачки от гроба.

— Бигълът на Вилиърс — уточни той, загледан в мръсната кафяво-бяла козина, която разкриваха техниците. — Приспал го е точно преди изчезването си…

Кимнах, понеже си спомних, че ми бе разказал за ветеринарката, която последна е видяла Лео Вилиърс. Поне последната, за която знаехме.

— Сигурно е обичал кучето, за да го погребе лично — казах. Повечето хора биха оставили ветеринаря да се погрижи за останките.

— Имал го е още от тийнейджър. Ветеринарката каза, че бил "видимо разстроен", когато го приспала. Изненадал дори нея, но пасваше добре на теорията за самоубийството. Последната сламка един вид… — Лънди погледна през рамо към гроба, а мустаците му провиснаха неодобрително. — Поне тази смърт не е изфабрикувал.

— Искаш ли да остана, докато се уверят, че отдолу няма погребано нещо друго?

Инспекторът поклати глава.

— Не. Мисля, че открихме единствения труп. Съжалявам за фалшивата тревога. Спокойно се върни в моргата. Колкото по-скоро узнаем кого сме извадили от естуара, толкова по-бързо ще разберем какво се е случило.

Свалих си ръкавиците, като внимавах да не обеля и лейкопласта с тях. Бях се преоблякъл напразно, но понякога става така.

— Може ли да е някой друг местен?

— Не, поне доколкото ни е известно. Единствените двама, обявени за изчезнали от района, са Ема Дерби и Лео Вилиърс, а вече знаем, че труповете не са техни.

— Е, който и да е бил, вероятно е бил под трийсет — заявих. — Пръстите-чукчета са подвеждащи. Причината за появата им не е свързана с възрастта. От състоянието на костите, които съм разгледал досега, бих казал, че жертвата почти със сигурност е била над двайсет и под трийсет години.

Много щателно бях подбрал кои кости да извадя от разтворителя, като се съсредоточих първо върху онези, които според мен носеха най-много информация. Краищата на ребрата при корема се променят с възрастта, също и повърхността на хълбочната кост на таза, и двете стават по-груби и по-порьозни с времето. Открих известно загрубяване, но никаква порьозност в костите, които бях проверил, и макар че трябваше да проведа далеч по-внимателно проучване, за да съм сигурен, бях уверен в оценката си към момента.

— Значи малко по-млад от Лео Вилиърс — заключи Лънди. — Това помага, но има ли нещо друго? Не знаем дори дали е бил бял или чернокож.

Бях опитал да установя расата, но без особен успех. В смъртта хората са точно толкова сложни, колкото и докато са живи. И определянето на произхода е пословично трудно дори при по-добре запазени останки. Цветът на кожата може да е подвеждащ и се променя, щом тялото започне да се разлага. Смъртта е големият изравнител, който потъмнява светлата кожа и обратното. Има някои скелетни характеристики, които посочват един или друг вид расова принадлежност, но дори те невинаги са ясно обособени.

Тези останки бяха поредното доказателство. Когато всички ги смятаха за Лео Вилиърс, приехме, че става дума за бял мъж. Сега това не можеше да се смята за даденост и възникваше друг проблем. Повечето расови характеристики се откриваха в черепа, но този на трупа от Бароус беше силно увреден от изстрела. Липсваха долната челюст и костта под носната кухина, където навремето са се намирали предните зъби, беше натрошена на неравна дъга. Бяха останали само счупени чукани от задните кътници и празни гнезда, които нямаше да са от полза дори за съдебен зъболекар.

— Останките от назалния мост не стигат много далеч, което предполага, че е възможно трупът да е на чернокож или азиатец — казах на Лънди. — Но очните орбити са по-ъгловати, отколкото правоъгълни или заоблени, което е по-скоро характеристика на бялата раса.

— Значи може да е със смесен произход?

— Вероятно. Или просто да е имал по-необичайни лицеви характеристики… — вдигнах рамене. — Съжалявам, но не бих могъл да кажа повече.

Лънди въздъхна.

— Е, това все пак ни подсказва още нещичко. Макар че ако е бил от смесен произход…

— Какво? — подканих го.

Но той поклати глава.

— Просто мисля на глас. Хайде да те изпратя до колата.

Бяхме се отдалечили едва на няколко крачки, когато телефонът на Лънди звънна. Той спря да го вдигне и видях как изражението му се смени.

— Сега веднага, така ли? — каквото и да му казаха от другата страна, не го развесели. Масивните му рамене увиснаха. — Боже. Добре… — и прибра телефона. — Имаме си компания!

Сър Стивън Вилиърс не беше сам. Не водеше високопоставен полицейски служител, но в замяна бе придружен от трима адвокати, двама от които — мъже на средна възраст със скъпи, но консервативни костюми, третата беше жена, чиято матовочерна коса издаваше несполучливо боядисване. И тримата вървяха малко зад клиента си в несъзнателен защитен строй, като най-старшият адвокат бе до рамото на Вилиърс, а другите двама го следваха на по половин крачка. Докато напредваха към нас през моравата, ефектът беше като на майка патица, следвана от люпилото си. Макар и много по-зловещ.

Казах на Лънди, че ще се върна в моргата, понеже очаквах, че ще иска да говори с бащата на Лео Вилиърс насаме. Инспекторът кимна разсеяно, но после ме повика.

— Като се замисля, доктор Хънтър, защо не поостанеш малко? Ако нямаш нищо против, присъствието ти тук може да помогне… — той разтегна устни в дружелюбна усмивка при приближаването на групата. — С какво да съм полезен, сър Стивън?

— Къде е главният инспектор?

Тонът му беше леден. Както и при първата ни среща, бащата на Лео Вилиърс беше облечен безупречно — сиво кашмирено палто върху по-тъмносив костюм. Всичко в него беше безупречно — от прецизно оформените нокти до пътя в леко оредялата му коса. Но силният бриз откъм морето го рошеше, а под овладяното му спокойствие се долавяше едва сдържан гняв.

— Не е тук в момента — каза му Лънди. — Очакваше ли ви? Ако знаеше, че ще дойдете, несъмнено щеше да…

— Искам да се махнете от собствеността ми.

Инспекторът вдигна вежди.

— Бях останал с впечатление, че тази къща е на сина ви. Неправилно ли съм разбрал?

Най-старшият адвокат припряно се намеси.

— Тази къща и прилежащият й имот са част от общата собственост на рода Вилиърс. Ако не напуснете, ще ви повдигнем обвинения за тормоз и незаконно нанасяне на щети!

— Е, не бихме желали такова нещо — отвърна дружелюбно Лънди. — Но имаме заповед да претърсим имота. Смятах, че сте я видели, но ако искате, мога да…

— Не признаваме валидността на заповедта. Издадена е изцяло на база безпочвени съмнения и според мен без друга видима причина, освен да се нанесат ненужни емоционални страдания на клиента ми.

Адвокатът говореше значително по-разгорещено от клиента си, който продължаваше да наблюдава Лънди студено. Инспекторът не трепна.

— Е, не знам за "безпочвени". Аз бих сметнал намирането на труп с половин издухано лице за достатъчно основание. При това труп, който носи часовника и дрехите на Лео Вилиърс — Лънди вдигна вежди към сър Стивън. — Спомняте ли си — същите, които идентифицирахте?

Сър Стивън се обърна към него.

— Да не ме обвинявате в лъжа?

— В никакъв случай! — от устата на всеки друг подобно изказване би прозвучало лъжливо. — Не оспорваме фактът, че дрехите са на сина ви, само че трупът не е. Бих предположил, че като негов баща изгаряте от желание да узнаете какво се е случило.

— Няма какво да се узнава. Синът ми почина в трагичен инцидент, а трупът му бе намерен преди три дни. Видях го с очите си и досега полицията също изглеждаше уверена. Сега следва да повярвам, че досегашните ви уверения са били грешни? Това намирисва на некомпетентност.

— Не, просто на поява на нови факти. Доктор Хънтър е съдебен антрополог. Сигурен съм, че главен инспектор Кларк ви е уведомила за изразените от доктор Хънтър съмнения дали трупът е прекарал във водата достатъчно дълго, че да е на сина ви. Сега е открил и други доказателства, които показват, че не е неговият.

Сър Стивън извърна глава и закова ледените си очи в мен. И тримата му адвокати направиха същото. Благодаря, Лънди, помислих си.

— Какви доказателства?

Погледнах към Лънди, но лицето му беше безизразно. Добре тогава.

— Доколкото можем да преценим, дясното стъпало, намерено в потока, принадлежи на трупа от естуара. Синът ви си е счупил крака при игра на ръгби, така че, ако стъпалото беше негово, щеше да има зараснали белези. Такива липсват. А ако кракът не е негов, и трупът не би могъл да бъде.

Сър Стивън ме огледа. Изражението му не се промени особено, но презрението му пролича ясно.

— Казвате, че стъпалото е намерено в потока.

— Да, това е…

— Значи не е било близо до мястото, където намериха сина ми. Не е било дори в естуара.

— Не, но…

— Тогава защо смятате, че е негово? Както разбирам, трябва да има ДНК доказателства в подкрепа на теорията ви?

Прекрасно знаеше, че няма такива. Кларк вероятно му бе казала, че още ги чакаме.

— Още не, но измерванията, които направих, показват…

— Измервания! — недоволството му пролича по тона. Сър Стивън се обърна отново към Лънди. — Това ли са вашите доказателства?

— Щом получим ДНК резултатите…

— Убеден съм, че те ще потвърдят, че синът ми е мъртъв. Но нямате такива, нали? Така че всичко това… — той посочи превзето към къщата —… е въз основа на мнението на опозорен съдебен експерт с репутацията на размирник.

Не бях сигурен дали ме потресе повече обидата или това, че си е дал труда да ме провери. При изваждането на трупа ми се бе сторило, че дори не ме забелязва. Кръвта нахлу в лицето ми, когато понечих да отговоря, но Лънди ме изпревари.

— Репутацията на доктор Хънтър няма нищо общо, сър Стивън. Той не е изобретил счупения крак на сина ви, само показа несходствата между останките и рентгеновите снимки, които лично вие ни предоставихте. Разбира се, ако наистина искате да подпомогнете идентификацията, можете просто да ни позволите да видим медицинския картон. Това би помогнало много.

Лънди звучеше дружелюбно както винаги, но тонът му не би могъл да измами никого. Старшият адвокат на сър Стивън побърза да запълни проточилото се мълчание.

— Сър Стивън вече обясни ясно позицията си. Медицинският картон е и ще си остане личен. В интереса на сътрудничеството направихме изключение за рентгеновите снимки, но…

— Нищо в медицинския картон на сина ми няма с какво да подпомогне разследването — заговори сър Стивън, като прекъсна адвоката, все едно той изобщо не стоеше до него. — Ако полицията има причини да вярва в обратното, моля да ги споделите. Ако не — тогава съм сигурен, че има и по-продуктивни начини да оползотворите времето на полицаите от това да го губите тук. И ще спомена за това на началниците ви.

— Сигурен съм, че ще го направите — отвърна Лънди мило. — Всъщност, ето един началник!

Инспектор Кларк бързаше през моравата покрай къщата със сурово изражение и ветреещ се около краката й шлифер. Лънди прехапа устни, когато видя изражението й.

— Спокойно можеш да се прибираш — промърмори ми той, докато сър Стивън и антуражът му се обръщаха към Кларк. — Ще ти се обадя после.

Инспекторката не ми обърна внимание на разминаване, но и аз самият не бях в настроение за любезности. Лицето ми пламтеше, докато вървях по пътеката към задната част на къщата, където бяха паркирани колите, и още се гневях за казаното от сър Стивън. От всички нагли и арогантни… Боже, що за човек дори не пита полицията на кого според специалистите им принадлежи тялото?

Или защо е намерено с дрехите на сина му?

При пластмасовите кофи, оставени за използваното защитно облекло, дръпнах ципа на гащеризона си толкова рязко, че го заклещих. Разклатих го ядосано и изругах под нос, понеже тънката тъкан се скъса.

— Лош ден на работа, а?

Не бях забелязал никого наоколо. Оказа се, че ме е заговорил мъжът, облегнат на луксозен черен даймлер, в паметта ми се беше запечатала по-скоро колата, отколкото лицето му. След това забелязах надупчените от шарка бузи и разпознах шофьора на сър Стивън от стридоловната база.

Пак пушеше, тънка струйка дим се издигаше от полуизгорялата цигара, която държеше до хълбока си. От мястото, където стоеше, имаше добра видимост към пътеката отстрани на къщата и отново я стрелна с поглед.

— Всичко е наред, още си говорят — успокоих го, докато се мъчех с наполовина разкопчания цип на гащеризона.

Той се усмихна и кимна признателно, докато си дръпваше отново от цигарата. Стори ми се по-възрастен от първоначалната ми представа, определено по-близо до петдесет, отколкото до четиридесет. Ако не стоеше отново до колата, се съмнявам, че щях да го разпозная. Въпреки белезите от пъпките, не беше от хората, които изпъкват в тълпата. Чертите му бяха приятна, но не и забележителни, прилежно сресаната му коса беше с цвят, който по-скоро изсветлява, а не побелява с възрастта. Сега, като го огледах, забелязах леко напълняване около иначе стегнатата му талия, което съответстваше на уседналата му работа, но не личеше много. В тъмносиния си костюм от здрава синтетична материя спокойно би могъл да е счетоводител или държавен служител. Би могъл да е всякакъв.

— Не е още един, нали? — попита и вирна брадичка към суетнята около къщата.

— Още един какво?

Шофьорът се усмихна на увъртането ми.

— Труп. Първият беше при устието, после и онзи от вчера. Май в момента има цяло нашествие.

Поне доколкото ми беше известно, полицията не беше съобщила за намерения втори труп. Несъмнено щеше да се разнесе слух, но отдалечеността на Бакуотърс бе проработила по-добре от всякакви опити за ограничаване на публичността.

Шофьорът на сър Стивън обаче определено знаеше нещо. Сви рамене и си дръпна от цигарата.

— Както желаете. Не ви карам да ми разкривате нищо, просто обаждам какво съм чул.

— И какво сте чули?

— Е, ако вие няма да ми кажете нищо, защо аз да ви казвам?

Той ми се усмихна, все едно споделяхме шега. Но погледът му остана внимателен и бръчките около очите му се вдълбаха. Издуха струйка дим настрани, по-далеч от мен.

— Само се шегувам. Знам единствено, че вчера се е появил нов труп. Една от привилегиите на работа като моята. Хората те смятат за част от обзавеждането и забравят, че имаш уши.

Значи някой беше казал на работодателя му, а шофьорът ги беше подслушал. Запитах се дали информацията е дошла по официален път, или е резултат на любезност, оказана от високопоставените приятели на сър Стивън. Съсредоточих се върху свалянето на гащеризона, като се преструвах, че не забелязвам погледа на шофьора.

— Винаги си е бил такъв.

Погледнах го, понеже не знаех какво има предвид.

— Синът на стареца — обясни той и се ухили през цигарения дим. — Винаги е бил чекиджия. Някои хора не знаят кога са попаднали в кацата с меда.

Нямаше нужда да отговарям. Кимнах към къщата, докато смъквах гащеризона, и го хвърлих в коша наблизо.

— Май шефът ти е приключил.

Събеседникът ми рязко се обърна, точно когато сър Стивън и адвокатите му се появиха зад фасадата на къщата. Очевидно дискусията с Кларк се беше оказала кратка. Без да си дава много зор, шофьорът застана мирно и цигарата му изчезна като при фокус с карти.

Не желаех да имам нищо общо с тази групичка, така че се обърнах и се отдалечих.