Мъртви води

23

— Удар с ръба на дланта…

Лънди замлъкна, за да си издуха носа. Беше късен следобед, слънцето добросъвестно надзърташе между тъмните облаци. Инспекторът седеше на пътническото място в колата ми, все още видимо замаян от ендоскопията. Бях му звъннал да го осведомя за находките ни, забравил, че ми каза какво му предстои този ден. Описвах какво съм открил, когато той извинително ме прекъсна и сподели, че все още е в болницата и не може да говори свободно. Бяха му сложили упойка за процедурата и му бяха казали да не шофира до края на деня. Съпругата му, която се очакваше да го вземе, била извикана да прибере внучката от занималня след училище.

Болницата, както в повечето случаи, се намираше близо до моргата, а аз бях приключил с работата, която можех да свърша за деня. Почистените кости от бодливата тел бяха изплакнати и оставени да съхнат. Бях извършил предварителен оглед на по-важните сред тях, особено онези с фрактури или увреждания, но реших да не се заемам със сглобяването им преди сутринта. Липсата на сън и събитията от предишната вечер започваха да вземат своята дан. По-добре беше да оставя това занимание, докато си отпочина, вместо да пропусна нещо заради недостатъчна концентрация.

Така че обещах на Лънди да го закарам у тях. Радвах се, че ще имам компания и повод да се поразсея. Не бях се чувал и с Рейчъл. Опитах се да й се обадя отново, но тя продължаваше да не вдига. Не исках да я притискам, наясно бях, че ще трябва да се справя с последиците от убийството на Стейси Кокър. Въпреки това мълчанието й тегнеше в ума ми.

Когато го взех от болницата, Лънди ми се стори уморен. Попитах как е минало, но с тон на човек, който не желае да обсъжда случката, той отвърна само:

— О, добре…

След това попита дали съм открил нещо ново по останките.

Видимо прояви интерес, когато му казах за ралника, и обясни, че подобна контузия може да бъде предизвикана само от много точен или много късметлийски удар.

— Удар с ръба на дланта ли? — недоразбрах.

— Това е хватка, която усвояваш при обучение по ръкопашен бой и в някои видове бойни изкуства. Вместо да си трошиш пръстите да удряш някого, забиваш ръба на дланта си в лицето му… — Лънди вдигна собствената си ръка, за да демонстрира, дланта му бе изнесена навън, пръстите — свити като нокти на лапа… — Гадно е, но ако искаш да спреш някое развилняло се копеле, ще свърши работа. Един бивш пехотинец ми показа удара, докато бях в Териториалната армия[13], заедно с още няколко мръсни номера.

— Бил си в Териториалната армия?

Той се засмя.

— Тогава не бях така обемист. Хвани третия изход на кръговото.

Лънди ме бе уверил, че няма да ми трябва навигацията. Не живееше далеч от пътя ми, но движението беше натоварено.

— Значи удар с длан може да предизвика такава травма? — попитах, щом излязох от кръговото.

— Теоретично, но аз самият никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. Сигурен ли си, че не е резултат просто от удар със сопа или нещо подобно?

Не можех да кажа със сигурност с какво е ударен мъртвецът, но се съмнявах да е оръжие. Въпреки че уврежданията в долната половина на лицето затрудняваха определянето на причината, всеки предмет с твърд ръб — като тухла или чук — най-вероятно щеше да предизвика фрактури с неговата форма.

— Не мисля.

— Тогава, ако говорим за голи ръце, удар с длан ми звучи най-вероятно — уточни Лънди. — Но ще трябва да удряш наистина силно и под точен ъгъл, за да го направиш. По принцип най-вероятно е да се стигне до разкървавен нос или до избити предни зъби.

— Този удар не просто е избил зъбите. Изглежда, че челюстта точно под носа е поддала — обясних, като натиснах спирачка, понеже един камион се напъха в моята лента, без да даде мигач. — Много кости от този участък липсват, а останалото изглежда по-поресто, отколкото би трябвало.

— Поресто?

— Беше пълно с дребни дупчици като аерошоколад. Може да е генетичен дефект на костта, може и да върви в комплект с някаква инфекция. И в двата случая нещо е отслабило структурата достатъчно, та удар с ръба на дланта — ако приемем, че е това, — да я строши и да избута ралника право в мозъка.

Лънди кимна замислено.

— Значи смятаме това за вероятна причина за смъртта?

Бях го обсъдил с Фриърс, без да стигнем до конкретно заключение.

— Трудно е да се каже. Не е контузия, след която жертвата ще оцелее, но това не означава, че именно тя е причината за смъртта. Ако съм прав за фрактурите, падането ще е било фатално само по себе си. Предполагам, че ударът в лицето е бил пръв, последван от падането, понеже няма да има смисъл да удряш човек с всички останали контузии. Но не мога да ти кажа колко време е изминало между двете.

— Поне означава, че е бил мъртъв или в безсъзнание, преди някой да му отнесе половината лице с ъглошлайфа — промърмори с гримаса Лънди. — Но все пак се вижда логиката. Убиваш някого в бой — случайно или не — и после прикриваш доказателствата зад други контузии. Стараеш се смъртта да изглежда като сблъсък с лодка и едновременно с това да разрушиш всички възможности за идентификация. След това омотаваш трупа в бодлива тел и го пускаш в дълбок участък на Бакуотърс с надеждата, че, ако го намерят, ще изглежда като жертва на инцидент.

— Няма как да изглежда така, не и след щателно проучване на тялото.

— Да, но трябва да им признаеш, че са опитали. Следващата наляво.

Завих, където ми показа. Вече се намирахме в жилищен район с приятни, сравнително уединени къщи и черешови дървета по ръба на дворовете. Цъфтящите в розово череши придаваха на улицата празничен вид, досущ като декор за сватба.

Лънди си подръпваше мустаците — знак, който се бях научил да тълкувам като признак, че размишлява.

— Какво друго успя да откриеш?

— Нищо особено. Бил е висок метър осемдесет и шест-седем и между тридесет и четиридесетгодишен. Засега мога да кажа само толкова.

— Някакви предположения колко време е престояло тялото във водата?

— Вероятно няколко месеца, но без да знаем дали е дрейфувало, или е било потопено от бодливата тел през цялото време, няма начин да се определи по-точно.

— В името на опростяването да предположим, че е било на телта. Какъв срок му даваш в такъв случай?

Помислих малко, преди да отговоря:

— Като броим зимата и вземем предвид, че пролетта беше студена, — някъде между шест и осем месеца.

Лънди кимна.

— Ема Дерби изчезна точно преди седем месеца.

Този факт не ми беше убягнал.

— Някакъв късмет в проследяването на бившия й? — попитах, наясно накъде отива разговорът ни.

— Още не. Възложих случая на един полицай, но след това се наложи да вляза в болницата да ми тикат проклета тръба в гърлото. Не съм имал възможност дори да видя снимката на мотоциклета, за която ми спомена.

— Но смяташ, че Вилиърс може да е убил Марк Чапъл, както и Ема Дерби.

— Мисля, че звездите май започват да се подреждат в тази посока. Очевидно, ако Чапъл се окаже жив, се връщаме на началното поле. Но добавянето на стария приятел на Ема Дерби в кашата би обяснило някои подробности. Не си представям, че Вилиърс ще реагира добре на появата на съперник, така че имаме потенциален мотив за убийство. А удар с ръба на дланта е една от хватките, които би научил с неговия военен опит. Няма нужда да ти харесва да играеш на войничета, за да помниш какво са те учили… — Той посочи към къщата от другата страна на улицата. — Пристигнахме. Можеш да спреш пред алеята.

Отбих до тротоара. Без да изключвам мигача, оставих и двигателя да работи, готов да потегля отново. Лънди отвори вратата, но не излезе веднага, а ароматът на черешов цвят и влажна трева нахлу в колата.

— Благодаря за возенето. Искаш ли да влезеш за чаша чай? Жена ми още не се е върнала, така че мога да извадя бисквитите от тайника, без да ме овикат.

— Не, благодаря, предпочитам да се прибера.

Не исках да се натрапвам в битието на полицая, а и предполагах, че жена му ще иска да чуе за прегледа в болницата, когато се прибере. Но Лънди не помръдна от мястото си.

— Всъщност ще се радвам, ако влезеш — зад очилата сините му очи бяха сериозни. — Има още нещо, което искам да обсъдим.

Къщата не беше каквато очаквах. Оказа се ремонтирана и разширена следвоенна постройка. Предната градина беше превърната в двор от средиземноморски тип, а отвътре стаите бяха цветни и модерни, с удобни съвременни мебели. Седнах в малката зимна градина, докато Лънди се занимаваше с правенето на чая в кухнята в съседство. Махна с ръка на предложението ми за помощ.

— Казаха ми само да не шофирам. Все още мога да боравя с чайник.

Не изглеждаше да се е разбързал да каже онова, което си е наумил, така че го оставих да действа с каквото темпо го устройва.

— Как понесе вестта Кокър? — попитах, докато той наливаше гореща вода в две чаши.

— Както би се очаквало. Отидох до тях да му съобщя снощи… — Лънди поклати глава. — Знам със сигурност, че днес го мъчи махмурлук…

Нищо чудно, че детективът изглеждаше уморен. Сигурно се е прибрал у тях едва на разсъмване.

— Той има ли някакви роднини?

— Син в армията. Беше отвъд океана, но се върна на наша земя. Предполагам, че ще го освободят след случката.

Радвах се, че Кокър има роднини. Това нямаше да му помогне много, но беше по-добре, отколкото да е сам.

— Ами Едгар?

Лънди се намръщи и донесе в зимната градина чая и пакет шоколадови бисквити.

— Трудно е да се измъкне нещо смислено от него, а и предстои да се проведе пълна психиатрична експертиза. Но от онова, което научих, излиза, че си прав — наистина е бил на пътя. Стейси Кокър явно е кривнала, за да го избегне — следите от гуми показват, че маневрата е била внезапна — и си е разбила главата, когато колата е паднала в потока. Почти сигурни сме, че Холоуей я е извадил и я е отвел до къщата си, но след това положението се обърква…

— В какъв смисъл?

Лънди си сипа захар в чая.

— Остава въпросът защо би я спасил и отвел до къщата си, ако се кани да я убива. Това би могло да е било намерението му от самото начало, но не ми се струва вероятно да е способен на подобно планиране. Така че остава идеята да е започнал с опит да помогне, може би я е объркал в ума си със собствената си изчезнала дъщеря, а може би не. Но след като я е завел у дома и е видял колко е безпомощна, се е увлякъл.

— Така ли го виждаш?

Детективът присви устни, все едно се кани да отпие от горещия чай.

— Възможно е.

— Но?

— Има няколко подробности, които не съвпадат. Фриърс каза ли ти, че няма следи от сексуално насилие? — Лънди попи мустаците си и остави чашата. — Е, това беше изненада номер едно.

Когато откриеш млада жена, която е удушена и съблечена от кръста надолу, като цяло това сочи към едно нещо. И дори ако Холоуей не я е нападнал, би трябвало да намерим някакви следи от свалянето на дрехите й. Такива няма.

Това ме изненада повече от липсата на сексуално насилие.

— Никакви ли?

— Не и под кръста. На пуловера й имаше косми от косата на Едгар, негови отпечатъци по часовника й, вероятно или от издърпването от колата, или от пренасянето й след това. Но нищо друго. Дори ако джинсите й са били разкопчани, а не разкъсани, пак няма отпечатъци на копчето или ципа. А златната верижка, която носеше на гърлото си, е била вдигната и усукана, когато са я душили, но на нея няма дори частичен отпечатък.

— Може да е носил ръкавици… — предположих, макар да се съмнявах, че е по силите на Едгар да си прикрие следите, дори ако му е хрумнало да го стори.

— Единствените ръкавици, които намерихме, бяха в джобовете му и те са мизерни и без пръсти, покрити с птичи курешки. Ако ги е носил, щеше да има следи навсякъде по нея.

В корема ми се спотайваше неприятно усещане.

— Тогава как обясняваш фактите?

— Никак. Засега. Да не забравяме и насиняването по гърлото й. Виждал ли си какви са ръцете на Холоуей? Кльощави са, но са големи. Като лопати… — Лънди вдигна своята длан, която беше масивна, но с къси пръсти. — Пръстите му са два пъти по-дълги от моите, но синините, които открихме, нямат подобен обхват. Добре, подобен факт подлежи на интерпретации, може да е свил пръсти да речем. Но измерванията подсказват, че е била удушена от човек с много по-малки ръце от неговите.

Някой, който е носил ръкавици.

Студенината в стомаха ми прерасна в лед.

— Какво би правил някой друг в дома на Едгар? И защо да убива ранено момиче?

— Представа си нямам — Лънди механично си взе бисквитка от опаковката и я топна в чая си. — Но ако там е имало някой, има вероятност да не е очаквал да открие Стейси Кокър. Сигурно е било голям потрес за непознатия. И още повече, ако е била в съзнание, когато е видяла нападателя си…

Обмислих случката, като оглеждах теорията от различни ъгли. Всички сочеха в една посока.

— Смяташ, че Лео Вилиърс я е убил? За да не го издаде?

Лънди дояде бисквитата и избърса трохите от мустаците си.

— Честно ли да ти кажа? Не знам. Струва ми се, че започнахме да окачваме твърде много престъпления на шията на човек, когото смятахме за мъртвец допреди няколко дни. Но ако сме прави и той е още жив, значи засега е най-вероятният заподозрян. Идеята някой друг да е убил Стейси Кокър, за да й затвори устата, има повече смисъл, отколкото Холоуей да извади ранено момиче от колата, да го отнесе чак до дома си и там да го удуши. Или да й свали дрехите, без да я насили, и да не остави някакви следи от действията си. Това просто не ми се струва логично.

На мен също.

— Значи фактът, че беше разсъблечена…

— Постановка — тонът му бе леден. — Някой я е убил и после е нагласил нещата така, че да ни отпрати в грешна посока. Същият метод е използван и с тялото в телта, за да изглежда, че е било ударено от лодка.

Сценарият на Лънди изглеждаше дяволски вероятен. Събличането на Стейси Кокър препращаше към теорията, че убиецът й е бил сексуално мотивиран. И Едгар беше идеалната изкупителна жертва. Не само че вече е бил заподозрян за изчезването на дъщеря си преди десетина-петнайсет години, но и му липсва способността да обясни и вероятно дори да разбере какво всъщност се е случило. Когато с Рейчъл го намерихме, приехме, че бяга от онова, което е направил. Но ако се е върнал у дома и е открил спасеното от него момиче мъртво и полуголо, би било също толкова логично да избяга от онова, което е намерил.

Но дори и така имаше елементи, които не съвпадат. Можех да повярвам, че Лео Вилиърс ще разиграе собствената си смърт след убийството на Ема Дерби и дори че е убил бившия й приятел. Оттам нататък не беше трудно да се предположи, че е убил и Стейси Кокър, за да предотврати разкритието, че е още жив. Това обаче оставяше един въпрос без отговор.

— Какво би търсил Лео Вилиърс в дома на Едгар Холоуей?

Лънди ми предложи опаковката шоколадови бисквити и си взе още една, когато му отказах. Очевидно гърлото не го безпокоеше чак толкова след процедурата.

— Хубав въпрос. Когато претърсвахме къщата, открихме патрон за пушка в дъното на един от шкафовете. От бисмут и олово, номер пет, за птици, същият размер и марка, каквито открихме и в дома на Вилиърс. Изглеждаше все едно се е изтърколил от кутия и е заседнал в цепнатина.

— Само един?

— Да. Няма отпечатъци, нито следи от самата пушка. Но прахът в шкафа е поизтрит тук-там, все едно наскоро е изнесено нещо доста голямо. Все още претърсваме мястото, остава ни да извадим някои части от дюшемето, а и едва започнахме градината. Но ако там е имало пушка, дълбоко се съмнявам да е била на Холоуей.

Представих си паянтовата къща с отключена входна врата. Беше пълна единствено с клетки с болни и ранени животни…

— Значи Вилиърс я е използвал като… някакъв вид тайна квартира?

— По-скоро като място, където да крие неща, за които никой не трябва да знае. Няма следи от друг обитател освен Холоуей. А и никой с ума си не би могъл да понесе тази смрад. Бог знае как Холоуей е успял да изкара толкова дълго по този начин. Не е получавал помощи от социалните, а в къщата дори няма електричество. Има дизелов генератор, но не е пускан от един бог знае колко време. И какво ли е ял?

— Би могъл да ловува…

Не липсваха змиорки и ракообразни, а и от Рейчъл знаех, че в солените тресавища растат необичайни зеленчуци. Едгар очевидно познаваше Бакуотърс по-добре от всички и ако навремето е бил естествоизпитател, щеше да знае кое става за ядене и кое не.

— Би могъл, но ще му е тежичко с изхранването през зимата — отвърна Лънди. — Как е оцелявал? Докторът, който го прегледа, казва, че страдал от недохранване, но според него проблемът е отскоро. Освен това открихме празни кутии от храна, разхвърляни из къщата. Откъде са дошли?

Все още се ядосвах как не съм осъзнал, че Едгар е недохранен. Бях видял колко е слаб, би трябвало да забележа признаците.

— Защо Вилиърс би му носил храна?

— Не изглежда типично, знам, но Холоуей надали е ходил да пазарува. Може би Вилиърс му е носил по някоя кутия, за да го радва, докато е използвал къщата му да съхранява разни неща, като пушката например. Идеално място, като се замислиш. В средата на нищото, никой не те вижда да идваш и да си отиваш, и никой от обитателите няма да вдигне шум.

Да, в това имаше смисъл. И би обяснило защо Вилиърс е отишъл до къщата, докато Стейси Кокър е била там. Лънди дояде бисквитата си и я прокара с глътка чай.

— Разбира се, на тази теория й куца едно — допълни той и остави чашата си — защо човек като Лео Вилиърс изобщо ще знае за съществуването на Холоуей, да не говорим за адреса му? Богаташ като него, със сериозни пари и възможности… какво го е накарало да се гуши в някаква далечна колиба? И защо изобщо все още се навърта наоколо? Защо не е напуснал страната или да се скатае някъде на по-голямо разстояние, където никой няма да го разпознае?

— Не знам. Защо?

— Нямам никаква представа, мамка му! — Инспекторът си взе още една шоколадова бисквита и я строши на две. — Въпросът не беше риторичен, наистина нямам представа. И това ме побърква. Кара ме да мисля, че гледаме от грешния ъгъл. Нали се сещаш за онези оптични измами, където нещата са наредени да изглеждат по определен начин, ако ги гледаш от конкретен ъгъл? Всичко зависи от перспективата и не мога да се отърся от чувството, че нашата куца.

Той продължаваше да троши бисквитата, докато говореше, като разсеяно я разчупваше на все по-малки парчета, които пускаше в чинията. Поведението му се беше променило и се хванах, че внезапно съм застанал нащрек.

— За това ли искаше да поговорим? — попитах.

Той се усмихна и остави останалите парчета от бисквитата.

— И за това също — Лънди си избърса пръстите. — Пробивам още дупки в собствената си теория, но ми хрумна, че тялото, което още не сме открили, е на Ема Дерби. Тя е в центъра на всичко това, така че, ако онова в бодливата тел наистина е тялото на бившето й гадже, как така не открихме и нейното там?

Същата мисъл глождеше и мен. Опасявах се, че знам накъде води всичко това.

— Ако там бе имало две тела, веднага щяхме да разберем, че не става дума за инцидент с лодка. А и не знаем със сигурност дали трупът е на Марк Чапъл.

— Вярно е — съгласи се инспекторът. — Но ако се окаже, че е той, това ще породи интересни въпроси у някои хора. Лео Вилиърс може и да е главният заподозрян в момента, което не означава, че не може да има и други. Факт е, че ако бившият на Ема Дерби се окаже мъртъв, ще се наложи да хвърлим още един поглед на съпруга й.

— Не спомена ли, че Траск има алиби? Не го ли оневинихте сами?

— Направихме го и наистина има алиби. Но само защото е на чисто за съпругата си, това не значи, че е невинен и за приятеля й. Поне не и заради същото алиби. Най-малкото ще се наложи да го разпитаме отново. Вероятно и сина му също…

Боже! Все едно в Крийк Хаус напрежението и без това не беше на предела си…

— Защо ми го казваш?

Лънди ме погледна неодобрително над очилата си.

— Не съм идиот, знам, че другаруваш с Рейчъл Дерби.

— Няма да застраша разследването по никакъв начин, ако това те притеснява.

— Успокой се, нямам предвид това! Желая ти късмет, тя много ми допада. Можеше да си стои в Австралия, вместо да идва чак тук и да помага на семейство, което едва познава. Не са много хората, които биха се ангажирали така, както тя го прави.

— Тогава накъде биеш? — попитах, този път по-спокойно.

— Просто искам да си наясно, че е едно да се забъркваш със семейството на жертва. И друго — със заподозрян… Не казвам, че Траск вече е заподозрян. Но ситуацията би могла да се промени доста бързо, ако открием, че именно тялото на Марк Чапъл е в моргата. — Лънди ме погледна над очилата си. — А случи ли се, ще се озовеш в потенциален конфликт на интереси. За благото на семейството, както и за твоето, те съветвам да помислиш дали да не запазиш малко дистанция, докато бъркотията приключи. Най-малкото се налага да си намериш друга квартира. Да продължиш да живееш в имот, собственост на потенциален заподозрян… няма нужда да ти казвам как би изглеждало това.

Нямаше нужда. Колкото и да не исках да го призная, Лънди беше прав. Гневях се, но по-скоро на себе си — че не предвидих как ще се развият нещата.

— Твърде късно е да намеря друга квартира тази вечер, но утре ще се върна в Лондон — отвърнах с горчив вкус в устата.

Шофирането до моргата щеше да отнема повече време, но така или иначе не ми бе останала много работа тук. Не можех да се преструвам, че има логична причина да стоя в Бакуотърс. Не и заради случая.

Лънди кимна притеснен, че се е наложило да ми разяснява положението. И за двама ни беше облекчение да чуем някой да отваря входната врата.

— Май се прибират… — той се изправи и припряно натика последната бисквита в устата си. Смигна ми. — Не казвай на жена ми!

Тъкмо затваряше опаковката, когато кухненската врата се отвори и в помещението нахлу малка вихрушка.

— Дядо, баба казва, че мога да…

Малкото момиченце млъкна, когато ме видя. Лънди бе грейнал в широка усмивка.

— Ето я и нея! Как е малкото ми пиленце?

Внучката му се усмихна, но не откъсваше поглед от мен, внезапно обзета от срамежливост. Имаше прелестно елфическо личице под разрошени букли коса. Все още ухилен, Лънди я вдигна и лепна целувка на бузата й, преди да я намести на коляното си.

— Кели, това е доктор Хънтър. Работи с дядо. Няма ли да го поздравиш?

Момиченцето сгуши глава в него и ме изгледа изпод дългите си мигли.

— Здравей.

— Обикновено не е толкова кротка — обясни Лънди и я щипна лекичко. Полицаят бе заменен от грижовен дядо. — По-често се налага да раздаваме шлемофони.

— Възползвай се от положението — предложи жена му, която влезе с напръскано от дъжда палто и пазарски торби. Беше привлекателна дама с къса руса коса и излъчване, което показваше, че не търпи глупости. — Боже, какво време! Както грее слънце, така припръсква дъжд. А за утре прогнозират бури. Вие сигурно сте доктор Хънтър?

Тя ми се усмихна и свали мокрото си палто.

— Дейвид — отвърнах и се изправих да й помогна за торбите. Лънди бе сторил същото, все още прегърнал внучката си с масивната си ръка. Съпругата му махна и на двама ни да сядаме.

— Благодаря, ще се справя! Аз съм Сандра. Радвам се да се запознаем.

— Доктор Хънтър намина за чаша чай, след като ме докара от болницата — осведоми я Лънди и се намести на стола.

— Предполагам, че той е изял и шоколадовите бисквити, нали? — Сандра вдигна вежди към опаковката на масата.

Лънди се престори на обиден:

— Е, грубо ми се стори да го спирам…

— Виждате ли с какво трябва да се примирявам? — съпругата му ми се усмихна, макар че не прикри загрижеността, с която заговори отново на съпруга си. — Как мина?

— О, добре.

Тя кимна и разбрах, че темата е приключена, докато не останат насаме.

— Ще останете ли да вечеряте с нас, Дейвид? Ще ни бъде приятно — попита ме Сандра, докато разопаковаше покупките.

— Благодаря, но тъкмо тръгвах… — трябваше да се махна от пътя им, а и имах нужда от време за размисъл. Обърнах се към Лънди. — Благодаря за чая. И за бисквитите.

— Пак заповядай. Но следващия път се постарай да не ги изяждаш всичките! — той се изправи, престорено простена и остави внучката си. — Ако продължаваш да растеш толкова бързо, съвсем скоро няма да мога да те вдигам. Помогни на баба си, докато изпратя доктор Хънтър.

— Той каза, че името му е Дейвид!

— Той е възрастен, така че може да има поне две имена — Лънди излезе с мен в коридора. Все още ми се струваше притеснен от разговора ни. Подрънка с ключовете в джоба си.

— Добре ли си?

— Добре съм — вдигнах рамене. — Не се притеснявай, няма да се стигне до конфликт на интереси.

— Радвам се да го чуя. Е, ще се видим утре!

На път към къщата за гости се чувствах уморен и потиснат. Вече започвах да се чудя дали съм постъпил правилно, като обещах да се върна в Лондон, но останех ли още тук, щях да се озова в непростимо положение. Не можех да кажа на Рейчъл за новото развитие, а да го крия от нея, ми приличаше на лъжа. Но и не можех да тръгна, без да посоча някаква причина! Не се самоласкаех с идеята, че изобщо я е грижа? Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от мъж, когото познава едва от няколко дни.

Но това не бе всичко, което ме измъчваше. Лънди бе казал, че Рейчъл е можело да си остане в Австралия, че не било нужно да идва и да помага на Траск. От нея обаче знаех, че не е била в страната за сватбата на приятелка, когато сестра й изчезнала. Прехвърлях мисълта в главата си и не ми харесваше накъде води.

Лънди не знаеше, че Рейчъл е била тук, когато сестра й е изчезнала.

Знаех, че вероятно не означава нищо, че инспекторът може просто да е забравил. Или пък се е объркал, защото полицията със сигурност я е проверила заедно с останалата част от ceмейството като част от рутинната процедура.

Не може да са пропуснали, нали?

Трепнах, когато телефонът ми иззвъня и ме изтръгна от мислите. Стомахът ми се сви, когато видях на дисплея името на Рейчъл.

Отбих от пътя, с което си спечелих раздразнено свирене с клаксона на колата отзад. Дъждът плискаше срещу предното стъкло, докато гледах телефона. Оставих го да иззвъни веднъж, преди да вдигна.

— Дейвид, можеш ли да говориш? — стори ми се притеснена и незабавно забравих всичко останало.

— Какво има?

— Нищо… не съм сигурна. Слушай, можеш ли да наминеш? — тя понижи глас, сякаш не искаше да я чуят. — Намерих нещо…