Мъртви води

Епилог

Прибрах черепа обратно в кутията и поразтрих врата си. Прешлените ми изпукаха, щом напрегнатите мускули постепенно се запознаваха с идеята да се размърдат отново. Не за първи път си казвах, че трябва да сложа аларма, която да ми напомня да правя почивки, докато работя.

Не за първи път бях наясно, че няма да го направя.

Оставих кутията в шкафа под работната маса. Черепът беше исторически, археологическа реликва, открита наскоро в равнините на Солсбъри. Беше над седемстотингодишен и му бяха нанесени контузии, които според археолозите можеха да се окажат резултат от брадва. Възможно беше. И през четиринадесети век хората са били също толкова склонни да се избиват с хладно оръжие, но в случая имах съмнения. Според мен раната беше нанесена от нещо с остър ръб, но и с типична извивка, която не прилягаше на брадва. Макар че не можех категорично да изключа някое оръжие, бях виждал сходни наранявания и преди и имах сравнително добра представа какво би могло да ги нанесе. Страничен удар с конско копито би се оказал не толкова драматичен от историческа гледна точка, но също толкова смъртоносен за ударения.

Налагаше се да продължа с проучванията на черепа, за да съм сигурен за причината на смъртта, но вече не бързах да приключа с него. Той беше запазил тайната си в продължение на няколко века — още ден или два нямаше да са проблем. И бездруго беше събота сутрин, така че нямах съществена причина да съм на работа. Бях дошъл до университета само защото не ми се седеше в апартамента. Черепът беше удобно извинение.

Но мислите, които ме бяха довели тук на първо място, все още дебнеха и надигнаха глава, щом останах без занимание, което да ги държи на безопасно разстояние. Автоматично си погледнах часовника и спрях твърде късно, за да не го видя.

Оставаха още два часа.

Университетското кафене беше затворено през уикендите, но си направих кафе в малката кухничка на катедрата. Нямаше никого по това време. Коридорите бяха празни и тихи, което като правило не ме притесняваше. Днес обаче празнотата ми тежеше.

Макар завръщането ми в университета да не бе приветствано с фанфари и почести, определено се долавяше усещане за промяна. Бях избегнал всякакво споменаване в новинарското отражение на случилото се в Бакуотърс, което не е особено изненадващо. С толкова много сензационни аспекти за докладване никой не се интересуваше за периферното участие на някакъв съдебен антрополог. Това ме устройваше. Не се бях зарадвал на вниманието миналата година, когато след случая в Дартмур името и снимката ми се появиха в медийните емисии. Работата ми трябваше да се върши зад кулисите и предпочитах да си остане така.

В професионално отношение обаче въпросът беше съвсем различен. Участието ми в толкова важно полицейско разследване не вредеше на репутацията на Катедрата по съдебна антропология, а отношението на новия декан значително се беше затоплило.

— Радвам се да те видя отново в играта — грейна Харис още първия ден от завръщането ми. Нищо от случилото се в Бакуотърс не можеше да се опише като "игра", но разбирах гледната му точка.

Май трябваше да се чувствам облекчен, понеже не попаднах в бюрото за безработни, но това вече не ми се струваше толкова важно. Отпих от горещото кафе и пак си погледнах часовника. Дванадесет и половина.

Още един час до излитането на самолета на Рейчъл за Австралия.

Бяхме се видели само веднъж след срещата в Ковънт Гардън, на която тя ми каза, че заминава. Случи се на погребението на Лънди. Беше официално мероприятие, с полицейски големци и офицери от управленията в страната, които отдаваха последна почит на колега, убит при изпълнение на служебния си дълг. Мрачното настроение никак не пасваше на познатия ми весел инспектор и се зарадвах, когато неочаквано се разсея. Четяха от "Еклесиаст" и когато епископът спря след "време да се сее и време да се изкоренява", в настъпилата тишина се разнесе детско гласче:

— Но дядо мразеше градинарството!

Из църквата прокънтя вълна смях и разруши скръбната атмосфера. Помислих си, че на Лънди щеше да му хареса.

Нямах възможност да поговоря с Рейчъл на погребението, а дори и да имах, не му беше нито времето, нито мястото. След това се чухме няколко пъти по телефона и започнах да усещам, че е размислила за заминаването. Казах й как се чувствам и че искам да остане, но се постарах да не я притискам, бях наясно, че решението трябва да е изцяло нейно.

Накрая тя го взе.

Не искаше да я изпращам до летището. Разбирах защо, но все пак бях горчиво разочарован, че няма да я видя за последен път. Последният ни разговор беше труден и за двама ни. Рейчъл ми се стори разстроена, докато обещаваше, че ще се върне в Обединеното кралство — за съдебния процес срещу Джейми, ако не преди това. Той най-сетне бе обвинен в убийството на Антъни Ръсел, макар че имаше голяма вероятност да го заменят с по-леко обвинение, в убийство по непредпазливост, преди да стигне до съда.

Но и двамата знаехме, че процесът ще се гледа след месеци, а дотогава могат да се променят много неща. В Австралия Рейчъл имаше живот и кариера и те включваха плуване из Бариерния риф вместо ровичкане за змиорки в тинята в Есекс. А и тя се прибираше, за да даде шанс на разпаднала се връзка, отиваше при човек, с когото бе живяла и работила седем години. Той дори сърфираше, за бога!

Не казах нищо по въпроса. Рейчъл имаше право. Достатъчно трудно беше и за двама ни, така че предпочетох да продължа с фантазиите, че това не е последното сбогом. Казах й да се пази, целунах я. И след това вече я нямаше…

Кафето ми беше изстинало. Излях го в мивката и се заех да изплакна чашата. Когато телефонът звънна, за миг изпитах надежда, че може да е Рейчъл, но после видях, че номерът е скрит. Значи работа. Постарах се да преглътна разочарованието си и вдигнах.

— Доктор Хънтър? Казвам се Шарън Уорд… — гласът ми беше познат, името също, но така и не можах да ги свържа с нищо. Събеседничката ми уточни колебливо: — Инспектор Уорд.

— Да, разбира се! — Спомнях си я отпреди година-две. Бяхме се видели по повод отрязана телесна част, която се появи на прага ми по твърде брутален начин.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита полицайката.

— Не, просто… — постарах се да се взема в ръце. — С какво мога да съм ви полезен?

— Трябва да поговорим за опита за взлом.

— Взлом ли?

— Онзи в апартамента ви…

Бях предположил, че ще става въпрос за нов случай. Взломът ми се струваше като събитие, станало преди цял век, практически бях забравил за него. Постарах се да се съсредоточа.

— Ясно. Извинете.

— Може ли да се видим?

— Разбира се. Тук съм цялата следваща седмица, така че съм свободен всеки ден.

— Всъщност имах предвид по-скоро. Къде се намирате?

— На работа. В университета… — Тя вече ме беше заинтригувала. Инспекторите не се обаждат по повод на провалени обири, да не говорим да искат среща за обсъждането им. Освен ако няма нещо друго. — Защо, какво е станало?

— Предпочитам да ви го кажа лично. Колко време ще ви отнеме да се приберете у дома?

— Мога да си бъда вкъщи след час… — бях оставил колата под наем у дома, но метрото надали щеше да е особено натоварено в неделя. — Вижте, бих искал да знам за какво става дума.

Изпитах ужасно предчувствие, когато инспекторката замълча — убеждение, че вече лошият ден е напът да стане още по-лош.

— Имаме съвпадение за един от отпечатъците, които взехме на предната веранда… — Уорд замълча за момент. — От Грейс Страчън е.

Името сякаш отекна по телефонната линия. Почувствах замайване, все едно това не се случва в действителност. Чух инспекторката да продължава някъде много отдалеч:

— … извинявам се, че не сме се свързали с вас по-рано, но бюджетните съкращения изпращат рутинните взломове в долната част на списъка. Никой не се беше досетил досега и ви се обадих веднага щом резултатът се появи. Доктор Хънтър, на линия ли сте още?

— Да — смътно се изненадах колко спокойно прозвучах. — Сигурна ли сте?

— Само частичен отпечатък е, но определено е неин. Проблемът е, че е взет от маджуна на прозореца на верандата и маслото в него прави невъзможно датирането. Така че не знаем откога е там. Възможно е да е бил оставен още при нападението, но няма как да го потвърдим. Очевидно, предвид случилото се последния път, не бихме искали да рискуваме. Ето защо искам да ви видя в апартамента ви. Смятам… Е, смятам, че трябва да обсъдим какви предпазни мерки се налага да вземете.

Ушите ми забучаха. Осъзнах, че съм долепил длан до зарасналия белег на корема си. Предвид случилото се последния път… Имаше предвид — когато кръвта ми изтече почти до смърт, след като Грейс Страчън ме наръга на прага на дома ми. Но това беше преди години. Не бе имало следи от нападателката ми оттогава, как е възможно изведнъж да се върне? Грейс беше убийца с психически отклонения, която се бе изплъзвала от правосъдието само защото разполагаше с помощ. С времето си бях позволил да повярвам, че може да е мъртва.

А ако не беше…

Измърморих някакво извинение и затворих телефона. Разтърсван от чувства, които мислех, че съм загърбил в миналото, почти не усетих пътуването до апартамента си. Спуснах се по ескалаторите в метрото в мехур от шок. Докато влакът препускаше през тунела, погледнах часовника си. Самолетът на Рейчъл вече трябваше да е във въздуха. Всъщност почувствах облекчение. Ако Грейс Страчън наистина се бе върнала, това означаваше, че всички около мен са в опасност.

Поне Рейчъл щеше да е на сигурно място.

Докато се отдалечавах от метрото, се хванах да оглеждам улицата по начин, до който не бях прибягвал от години. Извървях алеята до къщата и спрях пред вратата. Дървенията беше боядисана веднага след смяната на ключалката и ремонта на разбитата врата. Всички отпечатъци, които са се намирали там, вече бяха покрити. Нямаше начин да се познае дали този на Грейс Страчън е стар, или не е. Казах си, че е възможно да оцелее толкова време и полицията вдига фалшива тревога. Но не го вярвах. Не можех да си позволя да го вярвам.

В момента в горния апартамент нямаше никого, но все трябваше да кажа на съседката си. Беше разговор, който не очаквах с нетърпение. Когато влязох в собствения си апартамент, мебелите и стаите ми се сториха едновременно познати и някак странни. Отидох в кухнята и напълних чайника. Не исках нищо за пиене, но така имах с какво да се заема.

Кафето ми остана недокоснато, докато чаках пристигането на Уорд. Въпреки че я очаквах, веселата песничка на звънеца ме накара да трепна. Побързах да отворя и спрях във фоайето с ръка на входната врата. Нямаше шпионка. Винаги се бях съпротивлявал на поставянето й, не исках да се поддавам на параноята след нападението. Но сега не виждах кой е отвън. Застанал така, във фоайето с черно-белите плочки, ме обзе усещане за дежавю. После отворих вратата.

— Може ли да вляза? — попита Рейчъл.