Мъртви води

19

Все едно се пукна мехур. Секунда-две никой не реагира, после Траск се съвзе.

— Кой, по дяволите, е дошъл? — изръмжа и тръгна към стълбите. Който и да беше, искаше да привлече вниманието. Усещах вибрациите на пода под напора на ударите. Кучето се разлая и вдигна още по-голям шум.

— Аз ще отида. Тихо, Кейси! — Рейчъл се надигна. Траск й махна да седне с недоволно изражение на лицето.

— Не, остани… — стори ми се, че се радва на извинението да избяга от масата. — Добре де, добре!

Блъскането не спря. Рейчъл се обърна към Джейми.

— Добре ли си?

Той кимна, но все още беше зачервен.

— Да.

— Ще счупят вратата накрая! — възкликна Фей, едновременно потресена и уплашена, когато блъскането се усили още повече.

— Боже мой, казах, че идвам! — разнесе се от коридора гласът на Траск. Шумът спря при отключването на предната врата. — Добре, какво…

— Къде е малкото копеле?

Последва внезапна шумотевица. Скочих на крака при тропота на тежки стъпки по стълбите, след секунда в стаята нахлу Кокър.

Омасленият гащеризон и шапка бяха заменени с джинси и риза с къс ръкав, опъната на бицепсите и шкембето. С бясно изражение едрият собственик на морската морга се втурна право към Джейми.

— Малко лайно такова, ще те убия!

Пристъпих пред Кокър и вдигнах ръце, за да го спра или успокоя. Не ми се отвори възможност. Той ме избута настрани и дали нарочно или случайно — ме улучи с длан в лицето. Пред очите ми плисна тъмнина и аз го сграбчих, за да го издърпам назад. Сякаш се опитвах да спра бик. Усетих мускулите под тлъстините да се стягат, но вместо да ме отърси от себе си, той внезапно спря. Запримигвах да си прочистя очите след удара и видях причината.

Рейчъл бе прихванала Фей с една ръка, с другата държеше кучето за нашийника, а то се късаше да лае. Джейми бе застанал пред тях блед, но решителен. Ръката му стискаше големия нож за хляб.

— Какво ще направиш с това чудо? — изсумтя подигравателно механикът.

Но не посмя да се приближи. Все още го държах за ръката и вдишвах вонята на автомобилно масло и пот. Чудех се какво да направя, когато Рейчъл тикна каишката на кучето в ръката на Фей и тръгна напред.

— Какво, по дяволите, ти става, човече?

Кокър явно бе хванат неподготвен от избухването й. Врътна брадичка към Джейми.

— Питай него!

Момчето примигна объркано, после зяпна покрай Кокър и изражението му се промени.

— Татко? Добре ли си?

Траск се появи на площадката, разрошен и разтреперан, но невредим. Стисна здраво юмруци, докато оглеждаше сцената.

— Имаш пет секунди да се махнеш оттук, преди да викна полицията.

Кокър изскубна ръка от хватката ми.

— Добре! Викай ги! Кажи им какво е направил шибаният ти син!

— И какво е направил?

— Опитал се е да насили Стейси!

Джейми го зяпна, след това внезапно почервеня.

— Какво? Не, това са глупости!

— Тя ми се обади, беше ужасена! — изръмжа Кокър. — Каза, че си я преследвал от седмици, не си приемал "не" за отговор! И когато не е променила мнението си, си опитал да я насилиш!

— Аз, да насиля нея? Шегуваш се, тя ме молеше…

Гласът на Траск изплющя като камшик.

— Стига толкова!

— Но, татко…

— Казах стига толкова. И, за бога, остави проклетия нож! — архитектът се обърна към Кокър: — Кога се предполага да е станало това?

— Няма "предположения", срещнала се е с него след работа, днес следобед! — плю механикът. — Обади ми се разплакана. Накара ме да обещая да не казвам на полицията, не искала да създава неприятности на малкото копеле!

Джейми вдигна ръце.

— О, стига де! Тя дойде тук, искаше да я водя на някакво скапано парти утре и когато отказах, ме шамароса и избяга! Непрекъснато създава проблеми!

— Трябвало е да ти откъсне топките, не да те удря! — Юмруците на Кокър бяха свити, но той успя да се сдържи. — Стейси не би дошла тук, знае какво я чака! Звъннал си й, че имаш да й казваш нещо важно, накарал си я да се срещне с теб извън града и след това си я нападнал! За малко да й скъсаш блузата!

— Татко, това са глупости!

— Джейми си беше у дома цял ден — отсече с каменно изражение Траск. — Не знам какво е правила дъщеря ти, но мога да ти кажа, че той не е ходил никъде.

— Откъде знаеш? Гледал си го през цялото време, така ли? — изсумтя Кокър. — Защитавал си го и преди и сега пак го правиш!

Случващото се не ми влизаше в работата, но не можех да си мълча, когато знаех нещо, което не беше известно никому.

— По кое време се е случило? — попитах.

Кокър ме погледна сърдито:

— Теб пък какво те интересува, по дяволите?

— Бяла фиеста със спортни лепенки за малко да ме прегази пред къщата за гости преди около час — казах. — Тъкмо идвах насам, а тя се връщаше към града.

Механикът размърда челюстта, сякаш за да преглътне тази информация.

— Майната ти! Стейси не би стъпила тук, даже и мъртва!

Поколебах се, след това реших, че е най-добре да му кажа.

— Беше тук и през уикенда. Видях я, докато чаках да ми ремонтират колата…

Ако бе приел да ми оправи колата, щеше буквално да завари дъщеря си на паркинга, но знаех, че не бива да го споменавам. Траск погледна сърдито сина си.

— Стейси е идвала тук?

Кокър не даде време на Джейми да отговори и съсредоточи гнева си върху мен.

— Лъжеш! Прикриваш ги!

— О, за бога, защо на някакъв проклет непознат ще му пука достатъчно, че да си измисля версии? — възмути се Траск. — И защо не вземеш да покажеш малко интерес към моята дъщеря? Изписаха я от болницата едва сутринта, а сега нахлуваш в къщата ми да отправяш заплахи!

Не мисля, че до този момент Кокър изобщо бе забелязал присъствието на Фей. Погледна несигурно към уплашеното момиченце, сгушено зад Рейчъл, и се вторачи в превръзките по ръцете й.

Но въпреки това не беше готов да отстъпи. Пак се обърна към Джейми.

— Стейси няма да си измисля без причина. Знам, че си й направил нещо, копеленце малко!

Това му спечели горчив смях.

— Да бе, понеже тя е толкова…

— Джейми! — Траск се вторачи в сина си, после заговори на Кокър: — Каза каквото имаше да казваш. Сега се махай или ще извикам полицията!

Механикът беше започнал да се успокоява, но сега гневът му се разпали отново. Посочи с дебелия си пръст Джейми.

— Приближиш ли пак дъщеря ми, ще те убия!

Избута ме и тежко заслиза по стълбите. Малко по-късно входната врата се затвори с трясък. Няколко секунди никой не помръдна и не проговори, после Траск се обърна към сина си:

— Какво си направил?

— Нищо не съм правил! Знаеш я каква е!

— Да, знам, и затова те питам какво си направил, че да излъже така баща си. Какво си й казал?

— Нищо, просто… — той сякаш се срина. — Нарекох я дебела крава и й казах да се разкара… Тя не иска да ме остави на мира. Така де, защо не може просто да разбере, че…

— В кабинета ми.

— Татко, кълна се…

— Веднага!

Раменете на Джейми увиснаха и той последва баща си надолу. Докато минаваше край масата, тресна отгоре й ножа, който държеше. Той издрънча по дървото и се завъртя полека, преди да спре.

Рейчъл ме изпрати до колата. Този път дори не направи опит да ме убеди да остана. Престорихме се, че не чуваме повишените гласове, които идваха от кабинета на Траск, докато тя опаковаше малко храна. Гледах я как сипва готвеното в чиния и ми стана жал, че е принудена от обстоятелствата и от съвестта си да живее със семейство, чиято единствена връзка с нея е една споделена трагедия. Чудех се дали би останала толкова дълго, ако е имала по-добри отношения със сестра си, и дали вината за последната им свада не е това, което я задържа.

Нощта бе станала хладна, влажният ветрец ухаеше на блато.

— Как е носът ти? — попита Рейчъл, докато вървяхме по пътеката между дърветата.

Пипнах го, за да проверя. Все още ме болеше от удара на Кокър, но не кървеше.

— Ще оживея.

— Радвам се — усмивката й угасна. — Не беше точно мирна вечеря, а?

— Беше различна.

Тя се засмя уморено.

— Май все те завличаме в проблемите си. Помниш ли, че ти казах, че Джейми и Стейси имат история? Е, беше малко по — сложничка.

Вече се бях досетил поне толкова.

— Забременяла ли е?

Рейчъл кимна.

— Било е, преди да дойда тук. Джейми скъсал с нея, което за Кокър само по себе си бе непростимо. След това Стейси обявила, че е бременна, и твърдяла, че детето е на Джейми. Би могло и да е… но тя е доста по-голяма от него и да речем, че той не е бил единственият кандидат. Кокър обаче побеснял и обвинил момчето за всичко. Вдигнал се страхотен скандал и познавайки Ема, не смятам, че е изиграла особено миротворческа роля. Накрая се стигнало до аборт, но враждата останала. Както сигурно си забелязал.

— Според теб какво ще направи Стейси сега?

— Да се надяваме да зареже случката. Радвам се, че си я видял, понеже ако беше само нейната дума срещу тази на Джейми… — Рейчъл спря и сви рамене. — Както и да е, вината не е изцяло нейна. Джейми не е трябвало да й говори така. "Свиня" беше една от любимите обиди на Ема, така че не е чудно, откъде я е взел… Боже, каква вечер!

— Съжалявам, ако донесеното вино усложни нещата.

— Андрю ли имаш предвид? — Домакинята ми сви рамене. — Обикновено не е проблем. Той не е алкохолик, нищо подобно. Просто започна да пие повече след изчезването на Ема и спря, когато осъзна, че ситуацията му се изплъзва.

— Като опитът да се сблъска с Лео Вилиърс ли?

— Това не помогна, да. И сам видя какво се случва между тях с Джейми. Много си приличат, така че често имат търкания. И става по-лошо, когато Андрю пие.

Излязохме от горичката и спрях до колата си. Рейчъл погледна през рамо към къщата — тъмен квадрат с жълти прозорци, които сияеха между сенките на дърветата.

— Добре ли си? — попитах.

— Аз ли? — тя сви рамене. — Да, добре съм.

Не ми прозвуча така. Напрежението се бе натрупало в мен и заговорих, без да помисля.

— Виж, ако утре вечер нямаш някакви планове, какво ще кажеш да излезем на вечеря? Или на по питие?

Изглеждаше стресната и стомахът ми падна в петите. Това пък откъде дойде? Преди няма и час съжалявах, че съм приел предложението на Траск, сега канех Рейчъл на среща. Ако можех да си взема думите назад…

Тя се усмихна.

— Защо пък не? Но тук няма кой знае колко места за излизане.

— Няма нищо. Идеята не беше добра!

— Не, наистина бих искала! Просто казвам, че ще се наложи да шофираме много… — тя се поколеба. — Ако искаш, мога да сготвя нещо в къщата за гости?

— Ами… Ако си сигурна…

— Страхотно. Какво ще кажеш за седем?

Съгласих се, че седем е идеално.

Докато карах към бившия хангар за лодки, се люшках между еуфорията и притеснението. Казвах си, че става дума просто за вечеря — че Рейчъл вероятно ще се радва на възможността да се измъкне от Крийк Хаус за една вечер. При все това знаех, че потенциално усложнявам положението и се забърквам още повече в семейните проблеми на Траск.

Нямаше значение. Независимо от обстоятелствата не си спомнях да съм се чувствал така от…

Добре де. От дълго време.

След смъртта на Кара бях имал само една сериозна връзка. По онова време бях общопрактикуващ лекар и отношенията ни не издържаха прехода от живите към мъртвите. Но това значеше, че отдавна бях преодолял вината да съм с друга. Поне за това се радвах, макар че не намаляваше нервността ми. Усмихнах се унило, все пак това е само една вечеря. Не се увличай.

В къщата за гости включих отоплението, за да преборя нощния хлад, и занесох още топлото ястие на масата. Под съпровода на тихото съскане на въздуха от печката на заден фон, включих лаптопа и ядох, докато отварях файловете, които Лънди ми беше изпратил. Освен аутопсията на трупа от бодливата тел инспекторът ми бе изпратил и няколко снимки на изработената по поръчка пушка, която беше изчезнала заедно с Лео Вилиърс. Не обичах оръжия и никога не съм бил фен на стрелбата като спорт, но дори аз трябваше да призная, че е прекрасен образец на майсторски умения. Мобрито имаше две дула, разположени едно над друго, а не успоредно. Прикладът беше от лакиран махагон, а дулата — матово синкавосиви и сякаш сияеха. Най-отличителни бяха сребърните странични платки, достойно украсени и гравирани с инициалите ЛB.

Чудех се дали мъжът, който лежеше в моргата, е оценил естетиката на оръжието, което го е убило.

Лънди беше прикрепил към файла кратка бележка: Имай предвид — дулото е дълго 81 сантиметра. Фриърс казва, че е прекалено дълго, за да успее трупът от естуара да го обърне и да стигне спусъка. Ако приемехме, че изстрелът е бил произведен от липсващото мобри на Лео Вилиърс, както изглеждаше вероятно, това изключваше и минималните шансове за самоубийство. И бездруго никой не вярваше в тази версия, откакто стана ясно, че трупът не принадлежи на когото очаквахме.

Влязох във файла с резултатите от аутопсията. Не беше идеалното четиво по време на вечеря, но работата ми отдавна ме беше излекувала от гнусливостта. Въпреки това се оказа трудно да се съсредоточа. Мислите ми продължаваха да се връщат при Рейчъл, докато думите на грейналия екран най-сетне не грабнаха вниманието ми. Оставих вилицата с все още нанизано на нея парче пиле, когато това, което четях, започна да се разгръща пред мен. Счупената ръка и крак, които бях видял още докато трупът се намираше на бодливата тел, не бяха единствените налични по него контузии. Имаше и други. Много други, осъзнах и се пресегнах за химикалка и лист. Забелязах, че главата висеше необичайно свободна, дори предвид времето, което останките бяха прекарали потопени под водата. С дебелите си пластове мускули и сухожилия главата обикновено е последната част, която се отделя. Сега обаче видях, че два от прешлените на шията са счупени, явно бе приложена сериозна сила. Дясната тибия и фибула не бяха просто строшени в средата на прасеца, а начупени и при коляното. Същият крак беше изваден от таза, а подобната на топка глава на фемура бе напълно изтръгната от ямката.

Почуках с химикалката по брадичката си. Възможно беше многобройните травми да са предизвикани от удара на плаващото тяло с лодка. Това би обяснило и подобните на рани от перка разрези по лицето. Но сблъсъкът би трябвало да е много сериозен. И вероятно е бил повече от един, ако се съди по обхвата на контузиите.

След това видях нещо, което наистина ме накара да седна изправен.

Препрочетох го в заключението, отворих и файла с рентгеновите снимки от аутопсията. Ужасните контузии на лицевите кости, резултат от сблъсъка с острието, се виждаха дори на призрачните двуизмерни изображения. Перката на лодката — ако наистина ставаше дума за перка, бе нанесла сериозни щети, и бе направила потенциалната реконструкция сложна задача.

Но не това ме заинтригува. Светът се сви до малкия екран на лаптопа ми. Уголемих снимката на черепа, увеличих конкретния участък с контузии и се намръщих на ограничената видимост, която предлагаше рентгеновата снимка. И тогава, като мотив, който се появява от пъзел, го видях.

— И как си се озовал там? — промърморих, забравил недоядената вечеря, докато се взирах в екрана.

След това вече бях твърде развълнуван, за да почивам. Умът ми още кипеше, когато си легнах, мислите за Рейчъл се вихреха около идеите по случая. За първи път имах чувството, че през облаците е започнал да пробива лъч светлина; че нещата се наместват както в живота ми, така и в разследването. Трябваше да се досетя, че няма да е толкова лесно.

Стейси Кокър така и не се бе прибрала у дома онази нощ.