Мъртви води

11

Тази нощ спах по-добре, отколкото от месеци насам. Първата нощ в къщата за гости също бях спал, но по-скоро припаднах от изтощение, докато тялото ми се бореше с инфекцията. Сега сънят бе дълбок и спокоен, почти бях забравил какво е да спиш така.

След обещанието да ме вземе в десет на следващата сутрин, Рейчъл си бе тръгнала и ме остави да се чудя дали съм постъпил правилно. Все още беше късен следобед и нямах представа какво да правя с останалото време. Не разполагах с интернет или телевизия, нито дори с музика и книги. Или с работа. Обикновено, когато работех по ново разследване, прекарвах свободното си време в четене на доклади и бележки по случая. Този път такива липсваха и макар че лаптопът беше с мен, не можех да проверя дори пощата си онлайн.

Но поне веднъж нуждата да работя, да правя нещо, не ме гризеше така, както обикновено. Рейчъл беше предложила да донесе още храна, но предвид че нямах нищо против да ям пак супа или яйца, имах достатъчно запаси да преживея до сутринта. Нямаше наложителна нужда да ходя никъде, ако не желаех, така че не го направих. Вместо това си стоях в креслото, взирах се през прозореца към полека отстъпващия отлив и се опитвах да не влагам нищо повече в невинното предложение да ме повозят до града.

Подканен от куркащия си стомах, приготвих ранна вечеря от останките от доматената супа, с омлет и препечена филийка. Не беше точно изискана кухня, но се наслаждавах на всяка хапка. Докато последната дневна светлина се изцеждаше от небето, след вечерята отидох да се поразходя по брега на калния поток, този път тръгнах натам, където се вливаше в естуара. В тази посока придвижването беше много по-лесно, отколкото при навлизането в Бакуотърс сутринта. Нямаше пътека, но земята беше по-суха и по-стабилна, блатото отстъпваше пред ниски пясъчни дюни, покрити с остри треви. Не след дълго стигнах до огромен чакълен насип, част от стара стена за защита от приливите, която бе оставена да се орони дотам, че вълните да си върнат земята. Покатерих се отгоре и огледах оголените тинести равнини на естуара. По-навътре в сушата забелязах няколко светлинки, които взех за Крукхейвън, а в морето различавах прожекторите на товарни кораби, които полека се носеха към смрачаващия се хоризонт.

С удоволствие бих продължил разходката, но скоро щеше да се стъмни. Обърнах се, обзет от странно и нежелано безпокойство, което в началото не можах да разпозная. Чак когато почти стигнах до къщата за гости осъзнах, че гледката към устието ми беше напомнила за Бароус, което на свой ред бе размърдало мислите за тялото, което намерихме на пясъчните дюни.

Опитах се да го изтласкам от главата си, като си казах, че вече нямам задължения към него. Не се получи. Въпреки че вече не участвах в разследването, това не ме спираше да мисля за него. А и не бях приключил напълно с тази задача: Лънди ме беше помолил да му пратя снимките на маратонката. Нямаше как да стане от къщата за гости, но все пак можех да ги прехвърля от фотоапарата на лаптопа заедно с направените в Бароус.

И ако се случеше да им хвърля още един поглед, какво лошо щеше да има?

Върнах се в къщата, сложих чайника и свързах фотоапарата с лаптопа си. С чаша чай до себе си, огледах отново изображенията на маратонката. На големия екран на лаптопа бяха много по-подробни, но тъй като стъпалото като цяло беше скрито в обувката, не научих нищо, което вече да не знаех. Известно време се взирах в яркочервения чорап, уголемих го, за да видя по добре тъканта. Макар че не беше в полето ми на дейност, почти сигурен бях, че калният плат е синтетичен, а не естествена материя, беше от полиестер или някакъв подобен материал.

Това може и да беше само предположение, но за другото, което забелязах, не можеше да има съмнение. На подметката на обувката, скрита от пласта тиня, бяха отпечатани думи, които не бях забелязал преди това. Бяха достатъчно малки да не ги видя на екрана на фотоапарата, но на лаптопа се различаваха по-ясно. Увеличих изображението и си поиграх с контраста, докато не ги видях съвсем ясно. Три думи, щамповани или отлети в гумената подметка: Made in China.

Очевидно беше, че маратонката и яркият синтетичен чорап не съвпадат с образа, който си бях съставил за Лео Вилиърс, но това вече бе проблем на Лънди. Все пак отворих снимките, които бях направил на самото тяло, докато лежеше на пясъчния склон. Ставата на десния глезен стърчеше от мокрия крачол на джинсите, но не достатъчно, за да я разгледам. Отворих снимките на главата. Чудовищното нараняване беше точно толкова страшно, колкото го помнех. Избрах друга снимка, за да погледна странично. Огледах и изходната рана в опит да установя траекторията на изстрела.

Беше безсмислено да умувам. По няколко снимки нямаше да видя нищо, което полицията и патологът да не открият сами. Заставих се да затворя лаптопа, преди да се увлека прекалено, наясно, че това само ще ме разочарова. Вместо това си направих нова чаша чай и седнах с изключени лампи да гледам как нощта се спуска над потока.

През нощта се събудих само веднъж, разтревожен от продължително грухтене и странен печален вой. Тюлени, осъзнах сънено. Рейчъл беше права, казах си, преди да заспя отново. Наистина звучаха като пияни лабрадори.

Алармата на телефона ми ме изтръгна от дълбок сън без сънища. Чувствах се по-отпочинал, отколкото от много време насам. Единствените последствия от вируса бяха задържала се болка в ставите и ненаситният апетит. Изкъпах се и се избръснах, след това опекох останалите филийки и ги изядох с последните яйца. Не знаех дали ще се връщам в къщата за гости, след като вземем свещи от Крукхейвън, така че щом измих чиниите, прибрах малкото си багаж обратно в чантата.

След като приключих с тази задача, ми остана само да чакам. Седнах пак до прозореца и се постарах да не си гледам часовника и да не си признавам колко нервен се чувствам. Тя ще те закара, за да купиш автомобилни части. Спри да се държиш като ученик!

Когато чух хрущене на гуми по сгурията отвън, скочих и на косъм се спасих от удар на пръстите в дръжката на капака, скрита под килима. Огледах студиото и ме обзе леко съжаление, че го виждам за последен път.

Взех си якето и чантата и побързах да изляза.

Рейчъл се беше навела през отворената задна врата на стария бял дифендър и разчистваше отзад. Видях хаос от спортно оборудване, имаше и нещо като водолазен костюм.

— Добро утро! — Тя избута настрани кутия, пълна с навито въже. — Кълна се, не знам откъде Джейми взема всички тези боклуци. Само да видиш в какво състояние е стаята му — веднъж погледнах и хлопнах вратата колкото се може по-бързо. Ето, искаш ли да си сложиш чантата? Вече има място.

Днес носеше бежово велурено яке и под него — черен пуловер над джинсите. Ако изобщо си беше сложила грим, не успях да различа твърде фино нанесения слой, но косата й изглеждаше по-старателно вързана от обикновено, изтеглена назад, за да разкрие още повече от гладкото чело и волевите черти. Хванах се, че се питам дали го е направила заради мен, преди да си кажа да не изглупявам.

Натиках чантата си на пода под седалката, след това се качих до Рейчъл.

— Заключих вратата — подадох й ключа. — По силата на навика. Току-що преживях провален опит за кражба в апартамента си, но предполагам, тук няма нужда да се притеснявате от подобни проблеми.

— Ще се изненадаш — отвърна тя и запали колата. — Имаше поредица кражби скоро след като дойдох. Нахлуха и в Крийк Хаус.

— Много ли неща взеха? — наистина бях изненадан, че крадците биха си дали труда да дойдат чак дотук.

— Нищо незаменимо, само компютри и такива работи. Но моментът не беше особено подходящ… — тя се намръщи на спомена, докато потегляхме. — Кара те да се замислиш за хората, нали?

Рейчъл изглеждаше дребна зад волана на голямата кола, но я управляваше добре. Беше опитен шофьор и очевидно добре познаваше капризите на нестабилния скоростен лост.

— Навремето карах такава кола — споделих, опитвайки се да разведря настроението. — Мислех моята за древна, но не беше толкова стара като тази.

— Да, Джейми казва, че това е един от първите модели. Намери я в една морга и я възстанови част по част… — Траск ми беше казал същото, но всъщност не оцених колко добре се е справил синът му. При все възрастта си, старият лендроувър беше прекрасно ремонтиран. Рейчъл със сила смени скоростта, щом приближихме поредния завой. — Как ти се струва?

— Харесва ми — признах.

Пътуването, в дифендъра ме връщаше към стари спомени и не всички бяха приятни. Но това не беше по вина на колата.

— Да, добри товарни коне са. Няма хидравличен волан, та малко прилича на каране на танк. По тези пътища обаче са много удобни.

— Предполагам, шнорхелът също е от полза.

Тя се усмихна лекичко:

— Особено когато някое гражданче се заклещи в прилива.

— Удар под пояса!

— Не се притеснявай. Не беше първият, съмнявам се, че ще си й последният… — усмивката на Рейчъл угасна, понеже видя какво става пред нас. — О, страхотно!

По средата на пътя покрай потока се влачеше дългурест мъж, запътил се в същата посока като нас. Дори по гърба познах онзи, когото за малко да прегазя на път към моргата. Стори ми се, че не забелязва приближаването на лендроувъра отзад.

— Хайде, Едгар, махни се от пътя! — въздъхна Рейчъл и забави почти до спиране.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Всички наоколо го познават. Прави така през цялото време.

— Знам. За малко да го блъсна онзи ден… — свих рамене, когато тя ме погледна. — Той е причината да се опитам да мина през брода.

— Обзалагам се, че първоначално е изглеждало като добра идея! — тя свали прозореца и подаде глава. — Едгар? Едгар, махни се от шосето, ако обичаш!

Беше повторение на случилото се преди два дни. Мъжът си крачеше, без да бърза и без да се оглежда. Торбестото му палто пърхаше около коленете му, докато калните гумени ботуши пляскаха ритмично по асфалта.

— Какво носи? — попитах. Беше свил шепи и прегръщаше нещо, притиснато към гърдите му, но не можех да видя какво.

— Един бог знае. Винаги спасява разни създания, дори когато нямат нужда… — Рейчъл се наведе отново през прозореца. — Хайде де, Едгар! Едгар!

Слабият пешеходец си продължи напред, без да дава знак, че е чул призива й.

— Дявол да го вземе! — промърмори тя и спря колата. Излезе и след малко я последвах и аз. Мъжът не ми се струваше склонен към насилие, но колкото и слаб да беше, все пак спрямо него Рейчъл изглеждаше като джудже. Аз също, ако трябва да съм честен.

Тя закрачи редом с нещастника.

— Аз съм, Едгар. Рейчъл!

Едва сега той като че ли забеляза присъствието й. Заговори, без да я поглежда и да забавя ход.

— Бързам!

— Знам, но трябва да вървиш по банкета на пътя, не в средата. И преди съм ти казвала… — тя говореше твърдо, но дружелюбно. — Какво носиш?

— Ранен е.

Гласът му беше тих и приглушен, сякаш мислеше за друго. Но поне й отговаряше, което беше повече, отколкото постигнах аз при предишната ни среща. Вървях отзад, за да не го стресна, но бях достатъчно близо да видя вързопа бодли, притиснат към гърдите му. Таралеж, отпуснат и неподвижен. Спомних си чайката, която носеше предния път.

— Мъртъв е, Едгар — каза нежно Рейчъл. — Не можеш да му помогнеш.

— Ранен е — повтори той.

Тя ме погледна многозначително.

— Добре, Едгар. Но трябва да вървиш отстрани по пътя. Отстрани, разбра ли? Не в средата. Ще те блъснат, както почти е станало онзи ден. Помниш ли доктор Хънтър?

Пронизващият поглед на мъжа мина през мен.

— Здравей, Едгар — поздравих го аз.

Адамовата му ябълка прескочи, но това беше единственият знак, че е разбрал за присъствието ми. Рейчъл ми даде знак да изостана и понижи глас.

— Май ще е по-добре да останеш там. Той не обича нови неща.

Загледах се несигурно в подобния на плашило скитник.

– Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Не се притеснявай, той е безобиден!

Поизостанах, докато тя побърза да догони пешеходеца, но останах достатъчно близо, в случай че преценката й се окаже грешна. Не долавях нищо заплашително у Едгар, но страхът прави хората непредсказуеми. Колкото и кльощав да беше, ако нещо го провокира, би могъл да нарани някого и без да е преднамерено.

Но Рейчъл вече го насочваше към банкета, беше го подхванала под мръсния лакът. Говореше му успокоително и твърде тихо, за да чуя, но каквото и да му каза, явно свърши работа. Върна се при колата, без да откъсва поглед от мъжа, за да е сигурна, че продължава да върви отстрани.

— Добре, да тръгваме, преди да си е променил намеренията!

Качихме се. Рейчъл потегли и караше бавно, за да заобиколи отдалеч кльощавия Едгар.

— Ще се оправи ли? — попитах.

— Наоколо няма много коли. Пък и ако го заведем у тях, пак ще излезе.

— Имаш ли представа какво му е?

— От медицинска гледна точка? Нямам представа. Просто не изглежда наясно какво става около него. Чудила съм се дали не страда от аутизъм например, но явно никой не знае. Обаче има някаква слабост към ранени животни. Вечно спасява някое. Бог знае какво прави с тях!

Не бях експерт, но макар Едгар навярно да се класираше някъде в аутистичния спектър, от видяното съдех, че има и други проблеми.

— Къде живее?

— В една разпадаща се къща в Бакуотърс. Минавала съм няколко пъти оттам и е доста зловещо място. Ако мислиш, че ние сме изолирани, трябва да видиш неговия дом.

— Сам ли живее?

От това, което бях видял, Едгар не ми се струваше способен да се справя самостоятелно.

— Сега — да. Очевидно е бил някакъв учен или естествоизпитател. Бил е женен и е имал дъщеря, но после момиченцето изчезнало. Един ден излязло от къщи да си поиграе и повече не се върнало. Всички смятали, че се е удавило, но Едгар така и не го преодолял, и сега прекарва дните си в обиколки из Бакуотърс в търсене на дъщеря си. Поне ако се вярва на местните — допълни тя.

— Полицията не е успяла да я намери, така ли? — попитах, поразен от странно сходство със случая със сестрата на Рейчъл. Ако историята беше вярна, Ема Дерби не беше първата жертва на Бакуотърс.

— Не, но няма връзка с Ема, ако това се питаш — гласът на Рейчъл бе равен. — Случило се е преди повече от двайсет години и голяма част от историята е просто клюки. Някои хора твърдят, че Едгар е убил собствената си дъщеря, други — че спасява животни и птици, защото не е успял да спаси нея. Най-добре да не вярваш на всичко.

Вече бяхме близо до града. Рейчъл замълча, когато подминахме очукана табела, обявяваща "Добре дошли в Крукхейвън". Отдолу някой беше написал със спрей: "И чупката".

— Готин девиз — отбелязах, за да сменя темата.

— Почакай само да видиш града!

Подминахме няколко малки бунгала и стигнахме до главната улица и нейните тухлени покрити с мозаечна мазилка магазинчета. Рейчъл спря до бетонен вълнолом, целият осеян с метални куки за закотвяне, щръкнали от ръба като вкаменени дървесни пънове.

— Ето какви точно свещи ти трябват според Джейми — Рейчъл ми подаде лист хартия с надраскани на ръка инструкции. — Бензиностанцията е малко по-нататък по улицата. Няма начин да я пропуснеш. Трябва да купя едно-друго, така че ще се чакаме там, да речем след половин час?

Казах добре, като се постарах да не показвам неочакваното си разочарование.

Какво очакваше? Тя да дойде с теб и да те държи за ръчичка?

— Докато съм тук, има ли нещо, което да си струва да се види? — попитах.

— Зависи от това дали харесваш затворени магазини и купища кал.

— Да приема отговора за "не", така ли? — отвърнах и погледнах през прозореца на колата към унилото крайбрежно градче.

— Боя се, че е "не". Каквото и интересно да се е случвало в Крукхейвън, обърнало е корема много преди да дойда насам. Има фургон с пържена риба и картофки, който вероятно е отворен, както и кафене до пристана, което се старае да поддържа ниво. Ако забележителностите ти омръзнат, там правят хубаво лате.

— Защо не се срещнем там?

Казах го, преди дори да го обмисля. Рейчъл ми се стори изненадана и се наругах, задето я поставям в това положение. Канех се да се опитам да се измъкна от неловката ситуация, когато тя ме изненада на свой ред.

— Предлагаш ли и торта към кафето?

Престорих се, че го обмислям.

— Възможно е.

Тя се ухили.

— Ще се видим там тогава!