Мъртви води

14

Черноглавата чайка беше намерила нещо. Застина с наклонена глава и обърнато към тинята око, после удари с човка. Последва кратка, неравна игра на дърпанка и птицата извади от потока малък кафяв рак. Крачетата му шаваха, сякаш е паднал по гръб, инстинктът да оцелява продължаваше да го движи и в последните мигове на живота му. След това жълтата човка се стовари отново, разкъса чувствителното коремче и ракът се превърна в поредната брънка от хранителната верига.

Отклоних поглед, а чайката се зае с обяда си. На брега до мен Лънди се взираше в мокрия труп, окачен на бодливата тел.

— Значи на това му викаш да се кротнеш, а?

Каза го без злоба. Но и двамата знаехме, че тази находка е по-различна от маратонката.

Тя променяше всичко.

Трупът беше окачен на бодливата тел като камара мръсно пране. Нивото на водата в потока не беше спаднало достатъчно, за да го разкрие целия, но от кръста нагоре той вече стърчеше в цялото си разложено великолепие. Полицаите и криминолозите стояха в гащеризони на брега и чакаха водата да се оттече докрай, за да започнат неизбежната задача по изваждането. Поне отливът подсказваше, че няма да има нужда от водолази — докато стигнат дотук, потокът щеше да е пресъхнал толкова, че да не са необходими.

Точно сега обаче чакането изглеждаше дълго.

Бях се върнал до Крийк Хаус заедно с Траск, след като освободихме дъщеря му от бодливата тел. Нямаше смисъл да стоя при потока, докато дойде полицията. Трупът беше потънал отново и нямаше къде да избяга. Освен това трябваше да си сваля мокрите дрехи. Тъкмо бях оздравял от една простуда след намокряне и не беше нужно да си насилвам късмета.

Управлявах лодката, докато Траск прегръщаше дъщеря си. Погледнах ги и се почувствах като натрапник. Усетих неприятно чувство, което болезнено напомняше на завист. Макар Фей да бе по-голяма от дъщеря ми, по времето когато загина, пак бе по-малка, отколкото Алис щеше да е днес. Мисълта тежко пулсираше в главата ми, докато лодката бучеше по потока. Казах си, че вероятно се поддавам на студа и изтощението и се опитах да се съсредоточа върху по-належащите проблеми. Не можехме да се погрижим за раните на Фей на открито, но макар че щяха да й трябват шевове, порязванията не изглеждаха достатъчно дълбоки, за да доведат до сериозна кръвозагуба.

По-притеснителен беше рискът от инфекция от заразената вода. Разлагащият се труп е домакин на всевъзможни бактерии, включително и на потенциално смъртоносни. Заради естеството на работата си бях ваксиниран срещу повечето, а и бездруго пиех антибиотици. Но момичето щеше да има нужда от пълен курс ваксинации, както и баща й. И двамата си бяхме нарязали ръцете на бодливата тел, Траск — значително по-сериозно от мен.

Не мислех обаче, че има особена опасност. Бащата и дъщерята не бяха влизали в пряк контакт с тялото, а солените води на потока се опресняваха от постоянните приливи и отливи. Най-непосредствената заплаха за Фей бяха шокът и хипотермията. Макар че температурата на водата не беше чак толкова ниска, пролетта едва сега започваше и все още беше студено. Бях дал на архитекта сухото яке да я увие, но не можех да помогна много. С изключение на една дребна подробност.

Траск стоеше вцепенен и с обезкървено лице, докато палех двигателя и потеглях към къщата. Придържах се към дълбоката вода в средата на потока. Не казваше нищо, но не беше трудно да се познае какво мисли.

Той трепна стреснато, когато го побутнах по рамото, за да му привлека вниманието.

— Беше мъж — казах му тихо. — Чуваш ли? Мъж беше!

Стори ми се, че се прегърби, но после положи видимо усилие да се вземе в ръце. Кимна и притисна дъщеря си по-здраво, докато натисках газта и насочих лодката с рев по течението.

Надявах се, че съм взел правилното решение.

Истината е, че не беше възможно да се познае полът на трупа — не и от краткия поглед, който бях успял да му хвърля. При нормални обстоятелства не бих си сложил главата в торбата. Но момичето имаше нужда от баща си, а Траск беше на ръба. Нищо чудно. Само преди два дни беше намерен трупът на заподозрения убиец на жена му. Достатъчно сериозен източник на притеснения за всекиго, без да се налага да умува дали не сме открили и нейните останки…

Затова реших, че е по-добре да говоря по-скоро като лекар, отколкото като съдебен антрополог. Ако бях прав, щях да спестя на семейството дни на мъчително чакане. Ако грешах… е, правил съм грешки и преди, и то по по-несериозни причини.

Вече от къщата се обадих на Лънди да му съобщя какво се е случило и се съгласих да се срещнем при потока. Траск се беше порязал лошо на бодливата тел и Джейми откара баща си и сестра си в болницата. Аз се преоблякох в сухи дрехи от пътната чанта и се погрижих за раните, доколкото беше възможно. Якето ми вече не беше нужно — загърнаха Фей в одеяло, но беше мокро и кално. Оставих го и приех предложеното от Рейчъл старо яке на Траск и чифт гумени ботуши, с които замених моите, които бяха прогизнали. Меланхолията, която ме бе завладяла по обратния път, се разсея покрай новите неотложни задачи. Предвид случилото се поне физически не се чувствах чак толкова зле. Лекото замайване се дължеше по-скоро на адреналина. Когато открих, че Рейчъл ще води раненото куче на ветеринар, я помолих да ме остави колкото се може по-близо до онзи участък от потока, където бяхме видели трупа.

Оказа се по-лесно да стигна дотам пеша, отколкото мислех. Пътят пресичаше малко мостче и то се намираше на няма и петдесет метра от мястото, където Фей се беше закачила на бодливата тел. Беше удобно като указание къде да дойде полицията, а и имаше нещо като пътека — слизаше от самия мост към потока. Оттам бяха нужни само няколко минути пеша по протежение на брега, за да се стигне до завиреното място с телта.

Първо пристигнаха двойка униформени полицаи. Единият остана да чака на моста, а аз заведох другия при потока, не след дълго се събра и останалата част от служебния цирк, задължителен за всяко местопрестъпление. Когато пристигнаха Лънди и Фриърс, нивото на потока беше спаднало все едно са му дръпнали запушалката, и се бяха разкрили намотки бодлива тел, които стърчаха от водата като ръждиви клони.

Сантиметър по сантиметър се появи и трупът. Първо главата, темето й се показа над повърхността като купола на медуза. После раменете, гърдите и ръцете. Мъртвецът носеше дебело кожено яке, или кафяво, или черно на цвят, макар че беше твърде мръсно и мокро, за да сме сигурни какво е. Висеше с лицето надолу. Единият лакът бе изкривен в невъзможна посока, а китките бяха окапали и в ръкавите на якето се виждаха кости и стави. Килната настрани, главата като че ли също беше на косъм да се отдели, поддържана по-скоро от бодливата тел, отколкото от оцелели тъкани.

Фриърс изчака нивото на водата да спадне достатъчно, за да огледа трупа, и после се насочи обратно към моргата. Очевидно беше, че освобождаването на крехките останки от бодливата тел, без да ги повредим, ще е бавен процес, а патологът не ми се струваше особено търпелив човек. Не че имаше смисъл да стои с нас. Кларк беше задържана по работа в съда, но Лънди беше напълно способен да надзирава операцията, докато тя пристигне.

Нямаше причина да стоя и аз — като свидетел, технически нямах право дори да съм тук. Но никой не предложи да си тръгна, така че седнах на една удобна могилка с пластмасова чаша с донесеното от Лънди кафе и се загледах как отливът постепенно разкрива своята тайна.

— Не е нещо, което човек иска хлапето му да види, а? — коментира инспекторът, докато криминолозите нагазваха в потока. Лошо място е избрало кучето й да поплува. Смяташ ли, че е могло да го надуши?

— Вероятно.

Разполагах с доста време за мислене, докато чаках. Кучешкото обоняние би било достатъчно чувствително да надуши силно разложен труп, който се е приближил до повърхността с намаляване на водата. Рейчъл ми бе споменала, че Траск е купил кучето за дъщеря си едва след изчезването на съпругата му и е при тях по-малко от седем месеца. През дългата и влажна зима навярно не се бяха разхождали особено често из Бакуотърс. Така че беше възможно — дори вероятно — до днес възбудимото младо животно да не е имало шанс да открие интригуващата миризма, лъхаща от водата.

Криминолозите започнаха да се борят с бодливата тел, за да приближат трупа. Носеха дебели работни ръкавици и гумени гащеризони, но въпреки това не им завиждах за задачата. Лънди продължи да ги гледа, макар че говореше на мен:

— Чух се с Траск по пътя. Каза, че си му споделил, че трупът е на мъж — тонът му беше въпросителен и укорителен едновременно.

— Реших, че си има достатъчно тревоги и без да се чуди дали сме открили жена му.

— А ако грешиш?

— Тогава ще се извиня. Но дори ако това е жена, не би могла да е Ема Дерби.

Лънди въздъхна.

— И аз не мисля така.

Долната половина на тялото беше все още под вода, така че нямахме възможност да оценим ръста на мъртвеца. Но, дори ако имахме предвид набъбналата от газовете плът и дебелото кожено яке, ширината на гърдите и на раменете подсказваше много. Независимо чие тяло висеше пред нас, човекът беше едър и масивен.

Което не означаваше непременно, че е мъж. Определянето на пола на труп, особено на силно разложен като този, невинаги бе лесно. Макар че съществуват типични за мъжете и жените характеристики на скелета, границата между тях често е неясна. Скелетът на младеж от мъжки пол спокойно би могъл да напомня този на възрастна жена, например. А и не всички напълно развити мъже се подчиняваха на традиционния стереотип за едрокостна мъжественост, нито пък всяка жена беше непременно дребна и с леки кости.

Преди време работих по случай, който включваше скелет, висок над метър и осемдесет. Черепът имаше масивна, квадратна челюст и силно изразени надочни дъги, което като цяло са ясни показатели на мъжкия пол. Полицията смяташе, че може да е липсващ баща, изчезнал преди единайсет месеца, но в крайна сметка овално оформената тазова кухина и ширината на голямата седалищна изрезка разкриха, че тялото е женско. Зъбните отпечатъци в крайна сметка го идентифицираха като четиридесет и седем годишна учителка от Съсекс.

Поне доколкото ми е известно, изчезналият мъж така и не беше открит.

И въпреки всичко от малкото, което виждах от тялото, окачено на бодливата тел, ставаше ясно едно — беше прекалено едро, за да е принадлежало на слабата жена, чийто автопортрет стоеше в къщата за гости.

Нивото на потока беше спаднало до минимума, който обикновено достигаше. Пясъчният нанос образуваше ефективен бент от тази страна и оформяше езерце, широко по-малко от двайсетина и дълбоко около два метра. Криминолозите бяха извадили тялото до под бедрата, но краката все още бяха скрити под повърхността.

Лънди, криминолозите и отговорникът на местопрестъплението водеха дискусия за най-добрия начин за сваляне на трупа от телта.

— Не можете ли да измъкнете цялото нещо? — попита Лънди, докато колегите му джапаха из мътните води.

Една от тях, млада дама, напълно лишена от полови белези и неразпознаваема под защитното облекло, поклати глава.

— Твърде тежко е, предполагаме, че телта е закачена на дъното. Ще се опитаме да свалим тялото.

— Добре, но внимавайте с тези шипове. Не искам да се налага да попълвам формуляри за нещастни случаи.

Това му спечели гърлен смях. Лънди се взираше умислено в трупа.

— Колко време е престоял тук според теб? — попита.

И аз самият умувах над същото. Докато двамата с Траск не разместихме трупа, той вероятно е бил потопен в по-дълбоки води, завирени от наноса дори при отлив. Това би значело, че се е разлагал по-бавно, отколкото ако е бил изложен на слънце и въздух, а тъй като бодливата тел го е придържала на място, не е бил подложен и на дърпането и влаченето на приливните течения.

При все това имаше твърде много неизвестни, за да предложа нещо повече от приблизителна оценка.

— Започнал е да се разпада и е натрупал доста адипоцир. Той се образува бавно, така че — поне няколко месеца.

— Но говорим за месеци, не за години?

— Бих казал, че да… — Повече време и главата щеше да падне. Въпреки, че тялото е стояло потопено, водите на потока бяха относително топли и плитки, и постоянно се движеха от приливите и отливите. — Няма ли още някой местен в неизвестност?

— Само Ема Дерби, а нея можем да я изключим. Просто за да съм сигурен, ти смяташ, че трупът е прекарал във водата повече време от онзи от Бароус, нали?

Изражението на Лънди не издаваше нищо, но знаех какво мисли. Намирането на второ тяло толкова скоро след първото беше потенциално — и нежелано — усложнение, особено ако уликите доказваха, че жертвите са умрели горе-долу по едно и също време.

Можех да го успокоя поне за това.

— Много по-дълго, за да е в това състояние. Под водата би се разлагал доста по-бавно, отколкото на повърхността, но зависи от това колко дълго се е носил по течението, преди да се закачи тук.

— Ако изобщо се е носил.

Погледнах инспектора.

— Не мислиш, че е плавал?

Той поклати глава.

— Още не съм сигурен. Но ми се струва прекалено добре набучен.

Бях се съсредоточил върху трупа, а не върху телта, в която беше заплетен, тъй като предположих, че е донесен тук от приливите. Сега обърнах повече внимание на намотките. От тях като празнични флагчета висяха снопове треви и разкъсани найлони. Бодлите бяха забити дълбоко като рибарски куки и бяха уловили и дрехи, и плът. Възможно бе да се е случило по време на приливите и отливите, собствената тежест на тялото постепенно би могла да забива ръждивите върхове все по-дълбоко. Но дали бе възможно трупът да е набучен на толкова много места? Или да е чак толкова омотан? Имаше намотки дори на гърба, преметнати привидно случайно. Може и да бяха резултат от естественото движение на водата в потока, както и на приливите, отливите и бурите, които биха могли да разместват и трупа, и телта…

Но сега, след като Лънди бе посадил семето на съмнението, видях какво има предвид. Преди това бях ядосан на човека, така небрежно хвърлил бодлива тел в потока.

Но може би в постъпката не бе имало нищо небрежно.

Изваждането на тялото се оказа по-сложно, отколкото бяхме очаквали. Беше прекалено силно разложено, за да могат да се откачат шиповете, докато е все още във водата, така че се взе решение да останат забодени, а телта да се отреже със секачи. Лънди ми сподели плана, без да ме попита за съвет, но се съгласих, че това звучи като разумен подход. Едва тогава той се обърна към криминолозите и им даде разрешение да започнат.

Всеки път, когато разрежеха участък от телта, трупът провисваше и цялата маса намотки се огъваше, вибрираше като струни на китара. Отне над половин час, но в крайна сметка и последната намотка се отдели с иззвънтяване. Трупът, все още набучен с парчета отрязана тел като груби косми, беше положен на носилка и отнесен встрани. Отстъпих, когато положиха тялото на брега. Отблизо се долавяше познатата смрад на разложение. Няколко мухи се завъртяха наоколо, но гниенето бе твърде напреднало дори за техния непретенциозен вкус.

Това беше първата ми възможност да огледам находката както трябва и не открих нищо, което да противоречи на инстинктивното уверение, което дадох на Траск, че е мъж. Жертвата беше едър индивид, не гигант, но определено над метър и осемдесет. Якето се оказа байкърско, изработено от дебела тъмна кожа, с ръждив метален цип. Черна риза, вече мръсна и скъсана, висеше свободно над черни дънки. Десният крак бе изкривен под странен ъгъл и нещо стърчеше под денима в областта на коляното, което ме накара да мисля, че са счупени тибията и фибулата[10] на глезена, както вероятно и левият лакът. Очаквах стъпалата да са паднали, също като китките, и ми беше хрумнало, че десният крак, който намерих в маратонката преди това, би могъл да идва от тези останки, а не от Лео Вилиърс. Лънди не беше споменал повече стъпалото, но идеята, че евтината маратонка принадлежи на богат провален политик продължаваше да ме смущава.

Но още щом трупът се показа от водата, бях видял, че все още носи чифт кожени ботуши до прасеца. Те защитаваха уязвимата глезенна става и бяха предпазили стъпалата от отпадане. Погледнах ги и после пак се обърнах към якето, на ръба да уловя полуоформена мисъл.

Но каквато и да беше, тя ми се изплъзна. И бездруго имаше по-съществени теми за размисъл. Очите бяха извадени от мършояди, по-голямата част от косата се бе отлепила от скалпа, запазили се бяха само няколко мокри кичура с неопределим цвят. Мръснобял пласт адипоцир се бе образувал по цялата глава и по шията, с което придаваше на трупа восъчно манекеноподобно излъчване. Дори това не можеше да прикрие контузиите, причинени на лицето. От челото надолу то беше насечено от дълбоки, успоредни разрези, проникнали през плътта и костта. Назалната част беше на практика унищожена, а поредица от прорязвания бе отнесла по-голяма част от зъбите и бе натрошила останалите. Раните продължаваха по гърлото и гърдите, врязваха се през дебелото яке и стигаха чак до ребрата отдолу, преди да изчезнат.

Погледнах към Лънди да проверя дали мисли същото като мен. Това беше вторият труп, намерен във водите на естуара с напълно унищожени лицеви белези, които подлежат на идентификация. Този път не с пушка, но щетите бяха също толкова ужасни.

— Знам — отвърна Лънди в отговор на незададения ми въпрос. — Не е задължително да се окаже повече от съвпадение.

— Перка на лодка — вметна един от криминолозите, едър тип със зачервено от усилията лице. — Виждал съм подобни белези и преди. Трупът плава точно под повърхността, минава лодка и бам!

Той удари дланта си с юмрук. Лънди го изгледа неодобрително, преди да се обърне към мен.

— Какво мислиш, доктор Хънтър?

— Възможно е — признах. Раните биха могли да са причинени посмъртно, а на пръв поглед ми се струваха съответстващи на успоредните разрези, каквито може да причини перката на малка лодка. Или поне това, което виждах от тях под адипоцира. Но в тази теория имаше малка грешка.

— Но не съм сигурен как би могла да го удари перка в лицето. Не и право отпред. Трупът би следвало да плава с лицето надолу, не по гръб.

— Знам как плават труповете — сопна се криминологът. — Лодката би могла първо да го обърне. Гледам, че са му счупени ръка и крак, това ще обясни и контузиите.

Въпреки всичко версията не ми харесваше, но нямаше смисъл да споря. Докато трупът не бъде разгледан както трябва в моргата, всичко е спекулация. А, както си напомних, с това щеше да се занимава някой друг. Лънди ми беше направил услуга, като ми позволи да остана за изваждането, но не хранех илюзии, че Кларк внезапно ще си промени мнението и ще ме допусне отново в разследването. И преди тази случка беше достатъчно изнервена от мен.

Шефката още не се беше появила, но Лънди получи обаждане от нея, докато внимателно полагаха останките в чувал за трупове. Отдалечи се по брега, за да говори, но гледаше трупа неотлъчно. Послуша, кимна, приключи обаждането и се върна към нас.

— Това беше шефката. Задържана е в съда, така че ще отиде направо в моргата.

Беше добро въведение към онова, което си мислех:

— Ще ви е нужен съдебен антрополог.

Обмислях го, докато той говореше по телефона, осъзнавайки, че вероятно това ще е последният ми шанс да защитя участието си. Лънди само кимна.

— Вероятно си прав. Как са ти ръцете?

Бях забравил за раните от телта. Размърдах покритите си с лейкопласт пръсти и усетих болката.

— Добре са — заявих, без да й обръщам внимание. — Виж, след като съм тук, не мислиш ли, че ще е глупаво да не хвърля едно око?

— Това зависи от шефката — инспекторът ме погледна развеселено. — На твое място обаче не бих я наричал "глупава".

Бях допуснал разочарованието ми да подрие бдителността.

— Все пак бих искал да говоря с нея.

— Добре. Може да го обсъдите в моргата.

— В моргата? — бързото му съгласие ме изненада. — Значи… Кларк все пак иска да огледам тялото?

— Не знам, не спомена нищо по въпроса — Лънди ме погледна сериозно. — Но има нещо друго, за което ще искаме мнението ти.