24

Когато паркирах пред Крийк Хаус, дъждът беше спрял. Светлината в оловносивото небе почти бе угаснала, а бурята от снощи беше затихнала до лек бриз, от който блатните треви шепнеха като бял шум на заден фон. Макар приливът още да не бе настъпил, потокът пред къщата изглеждаше готов да прелее. Морските птици по неравната му повърхност гребяха трескаво срещу приливното течение. Природата изглеждаше неспокойна, сякаш потръпваше от напрежение.

А може би потръпвах аз.

Рейчъл не пожела да сподели повече по телефона и ме остави да тъна в неведение. Въображението ми побърза да запълни празнотата по пътя, като се състезаваше с угризенията от вината, че идвам тук веднага след предупреждението на Лънди. Накрая се стигна до прост избор. Кое бих предпочел — да продължа да съм част от разследването, или да се отзова на молбата за помощ на Рейчъл?

И ето ме тук.

Докато се провирах през капещите клонки на белите брези, си казах, че технически не правя нищо лошо. Трупът от бодливата тел още не беше разпознат и Марк Чапъл би могъл да си живее честито някъде по света. Докато не се докаже обратното, Траск всъщност не беше заподозрян.

Но всички тези доводи звучаха кухо и засилваха гнетящата тревога, която ме бе обзела след онова, което Лънди бе казал за Рейчъл.

Изкачих се по стъпалата и почуках на входната врата. Чувах вътре да свири музика, а после Джейми ми отвори. Огледа ме недоверчиво и сведе очи.

— Татко не е тук. С клиент е.

Очите му бяха зачервени. След всичко случило се, не се бях замислил как ще му се отрази смъртта на Стейси Кокър.

— Няма нищо, дошъл съм при Рейчъл! — казах, облекчен, че Траск е излязъл.

Джейми безмълвно се отмести встрани и ме пусна в коридора. Музиката идваше от една от спалните на приземния етаж — ако се съди по звука, някаква момичешка група. Джейми затвори входната врата и тръгна към стаята, откъдето идваше музиката.

— Фей, намали малко! — Когато не получи отговор, отиде и почука на вратата. — да не си глуха? Казах да намалиш!

Отвътре се чу възмутен, но неразбираем отговор и след това звукът отслабна.

— Да ти се връща — пожела Джейми на затворената врата, след това се обърна към мен. — Рейчъл е горе. Качвай се направо!

— Благодаря… — поколебах се за момент. — Съжалявам за Стейси.

Той се стресна, после се намръщи. Кимна сърдито, понечи да се обърне и се спря.

— Какво ще стане с Едгар?

— Не знам.

— В затвора ли ще отиде?

Поколебах се, но честността беше по-добър избор от увъртането.

— Съмнявам се. Вероятно ще го пратят в психиатрична болница.

Това беше вярно, без значение дали е виновен, или не е. Много време щеше да мине, преди странникът отново да види Бакуотърс, каквото и да се бе случило.

Джейми здраво бе стиснал юмруци. Известно време се мъчеше да продума, видимо на ръба на сълзите.

— Той дали… я е… така де…?

Понечих да кажа, че не мога да споделя нищо, че дори не съм част от това разследване. Но вече бях прекрачил прекалено много граници.

— Не мисля — отвърнах кротко.

Следващите му думи направо се изляха.

— Аз съм виновен. За всичко съм виновен аз!

— Не можеш да се обвиняваш — възразих, наясно, че е по-лесно за казване, отколкото за постигане. Все едно какво му повтаряхме сега, последният му спомен за Стейси щеше да е как я гледа да заминава, след като са се скарали.

— Така ли? И откъде знаеш? — той изтри сълза от бузата си. — По дяволите! Просто искам да можех да върна…

Нямаше какво да му отговоря, а празните увещания нямаше да имат полза. Проследих как се прибира в стаята си и се качих горе да потърся Рейчъл.

Спрях на горната площадка. Кухненската част и дневната бяха празни. Огромните прозорци от пода до тавана хвърляха тъмно отражение, но единственият в него бях аз.

— Рейчъл?

— Тук съм.

Гласът й се разнесе иззад поставената напречно библиотечка в отсрещния край на дългото помещение. Зад книгите, отделен от останалата част на дневната, се намираше малък работен кабинет. Рейчъл седеше на бюрото със стъклен плот и се занимаваше с някакъв лаптоп. Сиянието от екрана му се отразяваше топло в големия прозорец, който кабинетът делеше с дневната и кухнята. Усмивката й ми се стори колеблива, когато се приближих.

— Не те чух да пристигаш — каза тя.

— Джейми ми отвори.

По лицето й пробяга сянка.

— Той приема много тежко случилото се със Стейси.

— А ти?

— О, аз съм добре. Така де… — тя сви леко рамене. Носеше избелели джинси и торбест плетен пуловер с навити ръкави. Черната й коса бе прибрана с широка диадема. Изглеждаше толкова истинска и открита, че гърдите ми се свиха. — Все още не съм го осъзнала напълно, честно казано. Ходенето до къщата на Едгар и… всичко, струва ми се някак нереално. Не мога да повярвам, че е направил такова нещо!

Не е. Но не можех да й го кажа.

— Звънях ти днес — подхвърлих.

— Знам, канех се да ти върна обаждането, но… — тя спря и смени темата. — Виж, да ти донеса ли нещо за пиене? Току-що направих кафе, но има бира и вино.

— Само кафе, благодаря.

Притеснението й засилваше моето. Последвах я в кухнята и изчаках мълчаливо да напълни чашата с горещо кафе от кафеварката.

— С мляко, без захар, нали?

— Точно така.

Рейчъл добави мляко и ми подаде чашата. Отпих от горещата течност, а любопитството ми растеше, докато тя отиваше до горната площадка да погледне надолу. Под нас още свиреше музика, но не се виждаше никой. Доволна, тя ме отведе отново зад лавиците. Образуваха ефективна преграда и ни скриваха от онзи, който би се качил по стълбите, но имаше достатъчно процепи между архитектурните учебници и списания, за да виждаме кой се качва.

— Вземи си стол — предложи Рейчъл и се настани на бюрото. Придърпах лакиран дървен стол от трапезарията. — Извинявай за цялата загадъчност, но исках да поговорим на четири очи. Бих дошла в къщата за гости, но Андрю е на посещение при клиент в Ексетър. След всичко случило се, не мисля, че е честно да оставям Джейми да гледа Фей.

— Добре — съгласих се търпеливо.

Рейчъл си пое дълбоко дъх и се загледа в отворения лаптоп. От мястото си виждах екрана под ъгъл. Синьото му сияние придаваше на затвореното пространство уютна, медитативна атмосфера — като в библиотека.

— Казах на полицията за снимката на мотоциклета — обясни Рейчъл. — Сещаш се — че може да е на бившия на Ема и е направена някъде тук.

Не й отговорих, но отново усетих вина.

— Ще проверят, но нямаше как да не се зачудя дали Ема е имала и други снимки на Марк наоколо. Такива, които не е рамкирала. Помниш ли, казах ти, че компютрите ни бяха откраднати при обира? Повечето от снимките на Ема се съхраняваха на тях и нямаме достъп до онлайн архив или облак, понеже Андрю не й знае паролата. Но тя имаше няколко кутии с разпечатки на хартия, така че тази сутрин се заех да ги преровя. И ето какво намерих…

Тя плъзна през бюрото обикновена картонена папка. Отворих я и извадих тънка пачка гланцирани снимки. Най-горната беше на висок мъж с тесни черни джинси и тениска. Беше около трийсет, хубавец и добре сложен, с рошава кестенява коса и прорасла брада. Дори на снимката си личеше самоувереността му, забелязваше се и повече от капка нарцисизъм в не съвсем небрежната му поза с ръце, скръстени така, че да подчертаят бицепсите му, докато се усмихваше срещу фотоапарата.

— Това е Марк Чапъл — представи го Рейчъл. — Снимката е стара, но сестра ми очевидно я е запазила.

Лесно се досетих кой е. Макар че беше трудно да се съди по снимката, стори ми се висок, поне няколко сантиметра над метър и осемдесет. Но брадичката с наболата четина бе решаващият елемент от пъзела. Марк Чапъл имаше волева, много изразена брадичка, леко изкривена под ъгъл спрямо основата и с дълбока фотогенична трапчинка в средата.

Бях видял точно такава — в мандибулата, която принадлежеше на трупа, изваден от потока.

Погледнах следващата снимка. В началото си помислих, че е по-малко копие на снимката с мотоциклета от къщата за гости. Виждаше се същата лъскава машина, паркирана на пясъчната дюна, със същите пресичащи се самолетни следи високо в небето. След това се вгледах по-внимателно и осъзнах, че кадърът не е съвсем идентичен — опашките от изгорели газове бяха по-разпръснати, отколкото ги помнех, а ъгълът на снимане — малко по-различен.

Прелистих следващите няколко снимки. Всяка представляваше малко по-различен вариант на предишната.

— Ема имаше навика да им вика "допълнявки" — обясни Рейчъл. — Затова предпочиташе да снима с цифров фотоапарат. Можеше да направи колкото кадъра си поиска и после да разпечата най-добрите. Ако погледнеш последните два, ще видиш морската крепост много по-ясно.

Права беше — на последните две от групата снимки с мотора, трите оцелели кули на морската крепост ясно се виждаха на заден фон. Стърчаха от вълните като сцена от "Война на световете".

— Сигурна ли си, че е тъкмо тази крепост?

— Сигурна съм. Ето, погледни и тук.

Тя обърна лаптопа, така че да видя и аз. На екрана беше уебсайтът за морските крепости "Монсел". Виждаше се снимка със същата подредба на трите кули, която си спомнях и от излизането в Бароус с Лънди, но с много повече подробности. Крепостта беше забележителна структура. Всяка от разпадащите се кули представляваше ъгловата, подобна на кутия постройка, стъпила на четири дълги крака, наклонени навътре така, че образуваха пирамида. Само една от кулите стоеше непокътната, другите две бяха рухнали частично с годините. Надписът под снимката посочваше "Оцелелите кули на военното укрепление на устието на Солтмиърския естуар".

— Това е същата крепост, която се вижда зад мотоциклета — каза Рейчъл. — И виж какво още открих…

Тя прерови снимките от папката и извади една.

— Ето, на тази се вижда номерът на мотора. Предположих, че полицията може да го използва, за да потвърди, че е на Марк. Дори ако той не знае нищо, полицията вероятно ще иска да говори с него.

Сигурен бях, че ще искат, ако останките му не бяха открити да се разлагат в бодливата тел. Но Рейчъл не знаеше това. Що се отнасяше до нея, трупът от потока нямаше никаква връзка с липсващата й сестра, а Марк Чапъл не беше мъртъв.

— Има ли нещо? — попита тя.

— Не, просто си мислех, че Лънди ще иска да ги види.

Без да я поглеждам, отделих настрана снимките на мотоциклета и погледнах останалите. Имаше около дузина, всичките бяха направени от морето и гледаха назад към брега и голяма викторианска къща, обкръжена от три страни от дървета. Гледната точка за момент ме изненада, но след това разпознах уникалните панорамни прозорци на крайбрежния дом на Лео Вилиърс. Снимките варираха от панорамни на цялата къща до близки кадри на отделни акценти. На някои се виждаше терасата, но повечето показваха отделни прозорци, през които можеш да надникнеш в стаите.

Рейчъл се наведе през ръката ми, за да види и тя.

— Позната ли ти е? Това е къщата на Лео Вилиърс.

Гледаше ме очаквателно. Опитах се да се съсредоточа и отново разгледах снимките. На нито една нямаше хора и всички изглеждаха припряно нащракани, липсваше им усещането за плакатно изкуство, което вдъхваха другите снимки на Ема Траск.

— Съжалявам, не схващам. Пропускам ли нещо?

— Не забелязваш ли нещо странно в тях?

Прехвърлих ги отново и не видях нищо по-различно. Приличаха ми просто на снимки за калибриране, вероятно от времето, когато Ема Дерби е била наета да редекорира къщата на Вилиърс.

— Не. Трябва ли?

Рейчъл ми се стори разочарована.

— Откъде според теб са направени?

Замислих се. Снимките до една гледаха към брега, очевидно снимани от морето.

— От лодка, предполагам.

— И аз така си помислих отначало. Но погледни ъгъла. Прекалено високо е — Рейчъл определено се развълнува. — Човек не може да получи такава гледна точка от лодка. А и морето около устието е прекалено задръстено с наноси, за да може нещо по-голямо да се приближи достатъчно, за да бъдат направени.

Права беше. Замислих се за онзи път, когато ходих до къщата при откриването на гроба на кучето, и се опитах да визуализирам гледката към морето. Не ми отне много време.

— Смяташ, че е снимала от морската крепост?

— Очевидно. Там няма нищо друго освен вода.

Рейчъл се беше зачервила. Изглеждаше доволна от себе си. Обърнах се отново към лаптопа и снимката на сайта на крепостта. Дори и оцелялата кула изглеждаше в лошо състояние — ръждива коруба, петносана от солени следи.

— Крепостта е в руини. Кулите не са ли запечатани? — попитах със съмнение.

— Нямам представа — отвърна домакинята ми. — Би трябвало, но не съм ходила там. Не мисля, че някой ги посещава, не и от времето, когато през шейсетте години са помещавали пиратско радио.

— Тогава защо Ема би отишла до старата крепост?

— Нямам представа. Може да е ходила с Марк Чапъл. Той беше в музикалния бизнес, тази работа с пиратското радио щеше да му хареса. Важното е, че очевидно го е направила. Видя снимките, откъде другаде биха могли да са?

Не можех да намеря грешка в логиката й — просто не виждах какво значение има.

— Добре, да речем, че е снимала къщата на Лео Вилиърс от една от кулите. Какво доказва това?

Рейчъл поклати глава, сбърчила разочаровано чело.

— Може би нищо, но откакто намерих тези снимки, не мога да спра да мисля за тях. Ема винаги е била импулсивна и да отиде някъде с фотоапарата, без да каже никому, звучи напълно в неин стил. Ами ако е имала инцидент или е успяла да влезе вътре и се е заключила там? Знам, че звучи глупаво, но полицията не откри и следа от нея. Ами ако това е причината?

Не ми звучеше глупаво, но Рейчъл не разполагаше с цялата картина. Тя смяташе, че трупът на Лео Вилиърс е намерен в естуара. Не знаеше, че той очевидно е фалшифицирал собствената си смърт и е възможно дори да е убил Стейси Кокър. Нито че бившият приятел на сестра й, Марк Чапъл, вероятно също е мъртъв, с нацепено лице и труп, захвърлен в потока на километър от тази къща.

Дотук с уверенията пред Лънди, че няма да възникне конфликт на интереси.

Вдигнах поглед и се стреснах, когато зърнах нечие лице да се взира към мен през прозореца. Беше моето собствено, осъзнах секунда по-късно, отражението ми се виждаше редом с това на Рейчъл в черното стъкло.

— Споменавала ли си за това на някого другиго?

— Още не. Андрю го няма цял ден, пък и какъв е смисълът да го безпокоя, ако се окаже, че няма нищо сериозно? За малко да се обадя на Боб Лънди, но исках да се уверя, че не ми се привиждат призраци. Как смяташ?

Не й се привиждаха. Не знаех какво е мястото на рухналата морска крепост в цялата история, но тя беше нова потенциална улика. И ненавиждах, че Рейчъл ми се е доверила, а аз не можех да съм честен с нея на свой ред.

— Смятам, че трябва да кажеш на Лънди.

— Мислиш ли, че ще го приеме на сериозно? — попита тя със съмнение и пак вдигна снимките.

— Според мен трябва да научи за тях — погледнах към снимките, без да ги виждам. Напрежението, което бавно се трупаше в мен след разговора с Лънди, задушаваше всички останали мисли.

Рейчъл ме гледаше.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Просто я попитай.

— Когато сестра ти е изчезнала… Каза ми, че си била тук. В Англия.

Изглеждаше объркана.

— Точно така. За сватбата на една приятелка. Беше в Пул.

— Лънди, изглежда, мисли, че все още си била в Австралия.

Гледах как изражението й се променя. Объркването отстъпи място на нещо друго и по страните й изби руменина.

— Е, не бях. И обясних всичко това на полицията още в самото начало.

— Добре — беше ми трудно да срещна погледа й. — Просто се чудех, защо той не знае.

— Може би защото тогава не ме разпитваше той, а някакъв полицай. Не очаквам Лънди да помни всяка дребна подробност. А може и просто да е сметнал, че не е важно. Той все пак е само инспектор, какво ли разбира?

Изобщо не трябваше да подхващам темата, преди да го обмисля.

— Не исках да…

— Ако искаш, мога да изровя бележките от хотела. Искаш ли да погледнеш и самолетния ми билет? — Не ми даде шанс да отговоря. — Исусе Христе, ама ти сериозно ли? Мислиш, че бих могла да направя нещо на Ема? Или на Лео Вилиърс? Или и на двамата?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо питаш?

Лицето й потъмня. Изглеждаше така, сякаш е на ръба да заплаче, но по-скоро от яд. Безпомощно вдигнах рамене.

— Защото… — Защото трябваше да го направя. Защото и преди са ме лъгали. — Беше грешка.

Грешка?

По стълбите се чуха стъпки. Джейми се показа, вероятно привлечен от шума. Погледна ме, преди да се обърне към Рейчъл.

— Наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

Той отново ме изгледа, а после се обърна и се върна долу. Лицето ми гореше, когато се изправих.

— По-добре да тръгвам.

— Да, по-добре си върви.

И двамата мълчахме, докато слизахме по стълбите. Лицето й си бе върнало нормалния цвят, с изключение на две червени петна на бузите. Поколебах се, когато Рейчъл отвори вратата.

— Утре се връщам в Лондон.

— О! — в очите й за миг проблесна нещо, после отново станаха непроницаеми. — Андрю ще ти подготви сметката за наема на хангара. Можеш да пуснеш ключа през отвора за пощата, след като заключиш.

Бавно като в транс пристъпих във влажния нощен въздух. Каквото й да кажех, само щеше да влоши нещата, но не исках да си тръгвам просто така. Вятърът все още беше лек, носеше заплахата от дъжд и солен привкус от морето, когато се обърнах.

— Чао — отсече Рейчъл.

Вратата хлопна тежко.

Докато крачех през горичката, си преповтарях разговора, все едно това някак би променило края му.

Идиот, идиот, идиот!

Господи, как можах да изтърся всичко просто така?! Е, поне Лънди вече нямаше защо да се тревожи за конфликт на интереси. Съмнявах се, че Рейчъл ще иска да говори с мен занапред.

Потънал в мисли, за малко да се блъсна в човек, който идваше от другата посока през горичката. Траск спря на пътеката, очевидно толкова изненадан да ме види, колкото и аз него. През рамото му беше преметната оръфана кожена чанта, а под мишница носеше цилиндричен калъф за чертежи. Външното осветление от къщата вдълбаваше бръчките по лицето му дори повече от обикновено.

— Пак ли си бил у нас? — попита той предпазливо.

— Дойдох да видя Рейчъл.

— Аха! — Траск намести презрамката на чантата на рамото си. — Ужасна е тази история със Стейси Кокър. Абсолютно ужасна. Не съм вярвал, че Едгар Холоуей е способен на подобно нещо. Как е баща й?

— Не съм го виждал — не исках да бъда рязък, но колкото по-малко казвах, толкова по-добре. — Просто наминах да си взема довиждане. Заминавам утре.

Траск внезапно наостри уши.

— Свърши ли вече?

— Трябва да се прибера в Лондон — обясних мъгляво. — Така или иначе, благодаря за спасяването. Благодаря и за това, че ме пусна в къщата за гости. Все пак трябва да си платя престоя.

Андрю раздразнено махна с ръка:

— Боже, не се безпокой за това. Особено след всичко, което стори за Фей.

— Аз наистина…

— Настоявам. Мислиш ли да се връщаш насам?

Помислих си докъде бяха стигнали нещата с Рейчъл.

— Съмнявам се.

— Е… — май нямаше какво повече да си кажем. Той кимна рязко: — Лек път.

Неловко си стиснахме ръцете и Траск продължи през дърветата към къщата. Аз продължих към колата си. Има хора като Лънди, които просто срещаш и ти се струва, че си ги познавал цял живот. С други се разминаваш, без дори да направиш или да оставиш впечатление.

Но мислите ми бяха прекалено заети с кавгата с Рейчъл, за да се занимавам с Траск. Опитах се да се убедя, че така е най-добре. Тя бе преминала през сериозни изпитания и последните няколко дни се оказаха толкова емоционално натоварени, че собствената ми преценка вероятно не бе съвсем точна. И без това помежду ни не се беше случило нищо. Та ние едва се познавахме.

Но колкото и да си го повтарях, нямаше значение. Вярно, не можех да определя чувствата си към нея, но каквито и да бяха, бяха достатъчно силни, че да се чувствам ужасно, докато карах към бившия хангар за лодки.

Потънал в мрачни размисли, в началото не забелязах сиянието. Един завой на пътя го изведе право пред очите ми — блещукаща светлина в мрака от едната страна. Не беше далеч и дори с мъглявата си ориентация из Бакуотърс можех да позная, че горе-долу тук се намира домът на Едгар. Полицията сигурно още претърсва къщата, казах си.

Само че това не беше яркото сияние на прожекторите. Беше болезнено жълта светлина, която примигваше на фона на черното небе. Пак я загледах с нарастващо притеснение. Полицията не би оставила местопрестъплението неохранявано. Не и докато не бъде претърсено изцяло, а не си представях, че са успели да проучат буйните храсталаци в градината. След това светлината внезапно отскочи нагоре и всичките ми съмнения изчезнаха.

Имаше пожар.

Не бях сигурен, че ще успея да намеря пътя към къщата на Едгар в тъмното. Предната вечер дотам бе карала Рейчъл, а аз бях по-загрижен за уплашения пътник на задната седалка, отколкото да внимавам откъде минаваме.

Но пък нямаше кой знае колко варианта за маршрути, а, и пламъците ми се струваха ефектен маяк. Очертаваха се ясно на фона на нощното небе, озаряваха дърветата около мен с люлеещи се сенки. После завих по неравния черен път, който водеше към къщата на Едгар, и пожарът се озова точно пред мен.

Къщата гореше. Бълваше искри и валмата гъст дим се издигаха в нощното небе. Едно от съседните дървета също се беше запалило, а пукането на разпространяващия се през клоните пожар звучеше като трошене на кости. Парче полицейска лента, все още привързано в единия край, се вееше бясно на горещото течение. Полицейска каравана стоеше в края на пътя и точно зад нея се виждаше паркиран пикап. На треперливата светлина на пожара различих надписа "Кокър. Морска морга и сервиз".

Отзад на фона на пламъците се очертаваха борещи се силуети.

Блъсна ме горещина, когато изскочих от колата и се втурнах към тях. Промуших се покрай пикапа и успях да различа едрите рамене на Кокър, който се бореше с полицайка. Служителката на реда се мъчеше да удържи побеснелия собственик на моргата. Наблизо партньорът й бе застанал на колене с ръце на земята, клатеше замаяно глава, а фуражката му се търкаляше до него.

Когато притичах, Кокър отблъсна полицайката и се надигна. На светлината на пожара лицето му блестеше от сополи и сълзи. Сграбчих го, когато вдигна ръка да удари жената.

— Добре, стига! — извиках.

Кокър се отскубна и замахна с юмрук към главата ми. Ударът не бе съвсем точен, но все пак ме закачи по бузата. Вкопчих се в него и се помъчих да го издърпам настрани от полицайката, но в този момент нещо ме се блъсна изотзад.

Тупнах в прахоляка, убеден, че Кокър ме е ударил пак, но се оказа полицаят. Той заби рамо в корема на противника и се вкопчи в него с ръгби хватка. Полицайката също се бе съвзела. Когато механикът удари партньора й, тя отново се хвана за ръката му и я изви зад гърба.

— Мамка ви, махнете се! — изрева той, когато двамата заедно успяха да го свалят на земята. Тупна тежко, но продължи да се бори. Успях да се изправя, но преди да се притека на помощ, полицайката предупредително ме погледна.

— Не мърдай от място! — извика, докато търсеше нещо на колана си. Усука по-здраво ръката на Кокър, а полицаят се вкопчи в размаханите му крака. — Не мърдай! Легни неподвижно, иначе ще те напръскам!

Кокър ругаеше и се бореше с тях, почти успя да се освободи. С мрачно изражение полицайката пръсна право в лицето му спрей от флакон. Разнесе се агонизиращ вик и едрият им противник се загърчи още по-силно.

След това изведнъж борбата спря. Кокър се отпусна и не оказа повече съпротива, докато двамата полицаи извиваха ръцете му зад гърба и му слагаха белезници. Сега вече коленичи и с изненада осъзнах, че плаче.

— Той я уби. Той уби моята Стейси!

Широките му рамене се тресяха от силата на риданията. Полицаите отстъпиха встрани задъхани. Наблизо забелязах голяма туба от бензин, катурната настрани с капачка, паднала в калта.

— Добре ли си, Тревър? — попита жената.

— Аха, ама хубавичко ме прасна.

Мъжът изглеждаше на около двайсет. Вече виждах, че са служители от доброволната отбрана, а не полицаи. Сигурно не е изглеждало особено вероятно някой да си даде труда да дойде толкова навътре в пустошта, след като къщата е била вече претърсена…

Пламъците блестяха по кръвта, която се стичаше по брадичката на младия доброволец. Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох.

— Спокойно, чиста е — предупредих. Това ми спечели подозрителен поглед.

— Кой сте вие?

Двамата видимо се отпуснаха, когато обясних. Докато говорех, риданията на Кокър затихнаха, но все още плачеше. Стори ми се смазан, едва ни забелязваше.

— Горкото копеле — процеди доброволецът, когато им обясних за дъщеря му.

— Да бе, горкичкият — съгласи се жената и, масажирайки рамото си, изгледа недоброжелателно арестанта.

Силен трясък накара и трима ни да подскочим — покривът на къщата на Едгар рухна. Във въздуха лумнаха пламъци, придружени от порой искри, и ни обгърна облак горещ въздух. Надявах се, че всички животни са били изведени, преди Кокър да подпали къщата.

— По дяволите! — промърмори полицайката. — Шефовете ще откачат!

Докато отиде до караваната, за да се обади за подкрепление, аз се върнах по коловоза до колата си. От бързане бях оставил фаровете да светят и вратата — отворена. Когато подминах пикапа на Кокър, погледнах отзад в каросерията. На светлината на пожара виждах малък преносим генератор, обграден с намотки от мазно въже и парче от верига. Купчина разнокалибрени инструменти бяха покрити с промазан брезент.

Сред тях бе и голям ъглошлайф.

Загрузка...