Мъртви води

28

Късно същата сутрин една жена бутнала тежкото остъклено крило на вратата и влязла в участъка. Младият дежурен полицай на входа говорел по телефона. Погледнал жената, забелязал — не съвсем професионално, — че е привлекателна и добре облечена, и й дал знак, че няма да се бави. Жената търпеливо изчакала, но обаждането се проточило и полицаят забелязал признаци на нервност. И нетърпение. Посетителката била вкопчила едната си ръка в дългата дръжка на чантата "Хермес", а изящните пръсти на другата потропвали в стакато по дланта.

Накрая младият полицай приключил разговора и се обърнал към нея. Жената била наистина поразителна. На около трийсет и пет, висока като модел, с гъста, почти черна коса и разкошно лице с високи скули. Носела дрехи с хубава кройка, очевидно скъпи и, макар че момчето не било сигурно какъв парфюм надушва, решило, че ароматът му харесва. Облегнало се на плота и се усмихнало възможно най-сладко с въпроса как да бъде полезно.

Гласът на жената го изненадал — нисък и меден. И колеблив. Казала му, че иска да говори или с главен инспектор Кларк, или с инспектор Лънди. Само те й вършели работа, така заявила с високомерна нотка. Когато полицаят попитал за допълнителна информация, жената отказала и повторила отново, че ще говори само с Лънди или Кларк. Този път не го отправила като молба и усмивката на младежа угаснала. Той спрял да се навежда към посетителката.

Имало нещо смътно познато в нея, осъзнал полицаят. Прикрил се зад обичайната длъжностна любезност, взел химикалка и попитал жената за името й. Когато тя му го казала, му се сторило, че не е чул добре. Помолил я да повтори и този път нямало грешка. Младият полицай я зяпнал с отворена уста.

След това грабнал телефона.

Лънди не бил там. Бил на път за Бакуотърс, за да се срещне с мен, и щеше да отнеме известно време, докато съобщението го намери. Но за късмет Кларк вече била в управлението и се подготвяла за, както се очертавало, неприятно събрание за обсъждане на бюджета. Разсеяна и вече в лошо настроение, отговорила на полицая, който й казал, че я търсят в приемната, в типичния си стил. След това обаче той споменал името на посетителката.

Кларк отменила събранието.

Малко по-късно стигнала до наблюдателната стая и се взряла в монитора, на който се виждала жената, седнала в другата зала. Посетителката се стараела да запази спокойствие, но поведението й я издавало. Трополяла с пръсти, постоянно се въртяла в стола си и притеснено поглеждала към видеокамерата. Междувременно слухът се разнесъл и другите полицаи се тъпчели в наблюдателната стая, за да се убедят с очите си. Не всеки ден потенциален мъртвец влиза в полицейския участък — и определено не в такъв вид. След като се съвзела от шока, Кларк наредила да излязат всички, освен пряко свързаните с разследването. След това си дала още няколко секунди да се вземе в ръце, изпънала рамене и отишла в залата за разпити.

При появата на главната инспекторка тъмнокосата жена предпазливо вдигнала поглед. Били се срещали и преди, макар че Кларк не би познала лицето пред нея. В никакъв случай. Сега вече знаела кой е посетителят, знаела и какво да търси и нямала грам съмнение. При все това трябвало да следва процедурата.

Жената вирнала брадичка, когато Кларк я попитала за името. Пресрещнала погледа на инспекторката със смес от притеснение и високомерие.

— Казвам се Лена Мърчант. Но доскоро ме наричаха Лео Вилиърс.

Взирах се в Кларк, забравил студа и дъжда.

— Сериозно ли?

Глупаво беше да го кажа, но все още бях потресен. Главната инспекторка имаше вид, все едно и на нея й е трудно да приеме истината.

— Съвсем. Вилиърс е транссексуален. Или може би трябва да кажа трансджендър. Именно тази тайна е криел. Все още е преди операция, но вече преминава "преход" — така се нарича, доколкото разбирам. Прекарал е последните няколко седмици в частна клиника в Съсекс. Един вид санаториум за хора с проблеми с половата идентичност, които имат нужда от уединение и пространство. Поне за тези, които могат да си го позволят — допълни инспекторката с близък до обичайния си сарказъм.

Трудно ми беше да приема това разкритие.

— Значи е бил там през цялото време? От изчезването насам?

— Така изглежда. Отрязал е всякакви външни контакти, така че не е имал представа какво става. Бил е там и при изчезването на Ема Дерби, затова не бил в състояние да предостави алиби. Не е могъл да признае къде се е намирал, без да разкрие, че е трансджендър, а тогава не е бил готов за подобна стъпка. Не мисля, че е имал намерение да се разкрива и сега, само дето вчера му попаднал местен вестник и там прочел, че уж сме намерили в естуара собственото му тяло.

Боже! Лънди беше прав, че Вилиърс крие нещо. Само че не това, което си мислеха всички.

— Вярвате ли му? — попитах, дори сега не бях напълно убеден.

Кичури рижа коса се ветрееха непреднамерено покрай бузата й, докато Кларк обмисляше въпроса ми.

— Все пак ще трябва да проверим. Но, да, вярвам. Клиниката подкрепя историята му, той се съгласи да покаже и медицинския си картон. Нищо чудно, че баща му не искаше никой да го вижда. Всичко е вътре, точи се от години. Вилиърс е пратен при психиатър след неуспешен опит за самоубийство и се оказва, че винаги се е чувствал жена, но не е искал да го признае. Дори на себе си, което, предвид възпитанието му, не ме учудва. Не променя факта, че се е държал като боклук, но поне обяснява защо.

Така е. Бях срещал трансджендър пациенти по време на следването и подготовката за общопрактикуващ лекар. Фактът, че някой може да се роди с полова идентичност, която не съвпада с биологичния му пол, отдавна бе известен на медицината, но обществото по-бавно приемаше всеки различен. Макар че отношението към тях се подобряваше, много от тези хора предпочитаха да пазят състоянието си в тайна.

Но това показваше поведението на Лео Вилиърс в съвсем различна светлина. Не само разюзданото женкарство, което сега изглеждаше по-скоро отчаян опит за отричане на фактите. Внезапно пиенето и депресията, дори предполагаемото писмо за самоубийство, добиваха съвсем различно значение. Не е смятал да сложи край на живота си, искал е само да го промени.

Както бе казал Лънди, всичко опираше до перспективата.

Погледнах през дъждовните капки към къщата на брега.

— Значи с това са изнудвали Вилиърс.

Кларк кимна.

— Миналата година му пратили снимки. Някой го бил снимал през прозорците как си слага грим и перука и изпробва рокли. Имало анонимно писмо, което твърдяло, че съществува и видеоклип, и че всичко ще бъде изнесено онлайн, освен ако не плати половин милион до седмица.

— Не е бил наясно кой го е пратил?

— Не, но предположил, че е замесена Ема Дерби. Била фотограф и имала достъп до къщата му, докато се занимавала с вътрешния дизайн. Вилиърс разполагал със специална гардеробна за женските си дрехи, но веднъж я оставил отключена, докато Ема била в дома му. Смята, че вероятно я е открила, и е събрала две и две. А аз мисля, че казва истината, когато отрича да са имали връзка. Не защото тя не се е опитвала да го свали, очевидно, така че е имала добра причина да го нарани.

Помислих си за онова, което Рейчъл ми беше разказвала за сестра си, спомних си и внимателно режисирания автопортрет в къщата за гости. Ема Дерби би се почувствала ядосана и унижена, ако Лео Вилиърс й откаже, което показваше в съвсем различна светлина публичните сцени и ледената атмосфера помежду им, съобщена от свидетели. Не е било заради края на връзка, а заради отказа от такава.

— А знаем ли нещо за полуголата жена, която чистачът е видял в спалнята му? — попитах, вече със сравнително добра представа какво ще отговори Кларк.

— Той е бил. Или по-скоро "тя"… — Главната инспекторка поклати глава. — Започнал е да проявява невнимание. Още тогава му е било трудно да поддържа целия този маскарад, а когато започнали да го изнудват, направо се паникьосал. Не е разполагал с подобна сума в брой, така че просто избягал. Затворил се в клиниката, където да реши дали иска да направи прехода, или не. Накрая решил, че не е готов, и се върнал у дома в очакване новината да гръмне. Което и се случило, но не както предполагал…

Боже, помислих си, докато се опитвах да си го представя. Вилиърс е заменил един кошмар с друг. Вместо тайната му да стане публична, се оказало, че е главният заподозрян за изчезването на Ема Дерби. И не можел да докаже невинността си, без да разкрие тайната. За първи път усетих към Лео Вилиърс нещо, което не вярвах, че съм способен да изпитам.

Симпатия.

— И защо е чакал толкова дълго, преди да се върне в клиниката? — попитах. Все още не можех да се накарам да мисля за Лео Вилиърс в женски род.

— Изпаднал в криза — отвърна просто Кларк. — Нямал представа какво става, а сега се налагало да се разправя и с всички въпроси и сочене с пръст. Бил е на успокоителни, пиел много и казва, че наистина е обмислял самоубийство. Бяхме почти прави поне за това. Последната сламка се оказала смъртта на кучето му.

— Кучето му?

— Знам — Кларк се усмихна студено. — Взел го като малко, след като го изритали от университета, и според него било единственото същество, което не се интересувало кой е и какъв е. Така че, когато се наложило да го приспи, нещо във Вилиърс просто се скъсало. Забавил се само колкото да го погребе и после просто си тръгнал. Буквално. Качил се на влака и оставил всичко зад гърба си. Къща, кола, пари. Лена казва, че не иска да има нищо общо с всичко това.

Кларк ми се стори скептична поне по този въпрос. Но това поставяше реакцията на Вилиърс в нова светлина, която не беше трудна за разбиране. За да се срути всичко, понякога е нужен само един последен натиск. И макар че обстоятелствата бяха много различни, не беше трудно да си представя как животът става толкова непоносим, че единственият начин да оцелееш е да му обърнеш гръб.

И аз го бях правил веднъж. Но макар че това обясняваше защо банковите сметки и кредитните карти на Вилиърс не са били използвани след изчезването му, то повдигаше съвсем различен въпрос.

— Ако не е използвал собствените си пари, как е платил на клиниката?

— О, той не е точно безпаричен… — Кларк раздразнено тръсна ветреещия се кичур от лицето си. — Майка му е оставила попечителски фонд, който се грижи да не умре детето й от глад. Мърчант е моминското й име, тоест скъсването със стария живот явно не стига до нея. Не иска да има общо само със свързаните с баща му неща.

Припомних си поведението на сър Стивън и предположих, че чувствата са взаимни. Сетих се за хладнокръвното настояване, че трупът, намерен в естуара, е на сина му. Лънди беше повтарял през цялото време, че бащата на Вилиърс крие нещо — вече знаехме какво. Моят син е мъртъв.

Поне от гледна точка на сър Стивън Вилиърс вероятно беше точно така.

— Знаете ли кого сме открили в дрехите му? — попитах.

Кларк кимна уморено.

— Точно заради това се е върнал. Антъни Ръсел, на двайсет и шест, бивш модел и танцьор. Индонезиец по майка, работил е в шивашко ателие в Лондон, където трансмъже и жени си поръчват специални дрехи. Поредната тайна на Вилиърс. Обикновено се срещали в Лондон, но понякога Ръсел идвал до Уилитс Пойнт. Бил почти същия размер като приятеля си и често вземал дрехи назаем, когато му гостувал. С изключение на обувките. Ръсел имал по-големи крака.

Също и пръсти чукче, помислих си аз. Често срещан проблем при танцьорите. Бях казал на Лънди, че е възможно мъртвецът да е бил с атлетично телосложение, но не бях направил връзката. Раздразних се от грешката си. Индонезийският произход все пак обясняваше смесените характеристики на черепа. Както и вероятно представата на градинаря за бежанец в Уилитс Пойнт. Не е бил бандит, нито чужденец, просто част от личния живот на господаря му, която той искал да запази в тайна.

Хрумна ми и още нещо.

— Ръсел бил ли е далтонист? — попитах, замислен за натрапчиво аления чорап в евтината маратонка.

— Нямам представа. Защо?

— Няма значение — чувствах се твърде уморен, за да обяснявам.

Кларк ме погледна изпитателно, но продължи:

— Ръсел бил единственият, който знаел, че Вилиърс е трансджендър. Но са се скарали, когато Лео му казал, че възнамерява да си смени пола. Очевидно танцьорът имал скъпи вкусове и страст към леките дроги, така че представата за беден и приключил прехода Вилиърс му се струвала много по-непривлекателна от тази за богаташ, който продължава да се крие. В крайна сметка Вилиърс му хвърлил ключовете от къщата и изхвърчал, като казал на Ръсел, че може да се обслужва както му харесва. Не очаквал буквално да се хване за думите му, но когато прочел за трупа, предположил чий е…

— Вилиърс има ли представа кой може да го е убил?

— Не, но Ръсел обичал да си играе с пушките му. Стрелял по бутилки, забавлявал се с чайките… Макар че надали би се застрелял преднамерено, би могло да е станало, докато е бил пиян или надрусан.

— Така ли смятате?

— Смятам, че ако беше толкова просто, вече щяхме да сме намерили пушката. И отдавна съм спряла да вярвам, че в този случай има нещо случайно — горчиво отвърна тя.

Тропотът от слизащ по стълбата човек ни накара да се обърнем и двамата. Но се оказа само Фриърс. Тромав в обемния гащеризон, патологът се спусна несръчно и приближи до нас. Мрачно сви рамене.

— Както можеше да се очаква… — в гласа му не звучеше обичайната игрива нотка. — Един изстрел с пушка в стомаха й гръдния кош, тежка травма и масивна кръвозагуба. Изглежда стрелецът го е изненадал на слизане по стълбите. Минимално разпръскване, не е стреляно от повече от пет-шест метра. Сачмите, които намерихме, приличат на бисмутна сплав за птици, вероятно номер четири или пет. Не са големи, но от това разстояние не е имало особено значение.

Патронът, който бяха намерили в дома на Едгар, беше номер пет за птици, по-скоро от бисмут, а не от олово. Същото се отнасяше и за тези в дома на Лео Вилиърс.

— Ако това ще е някаква утеха, съмнявам се, че е усетил кой знае какво — Фриърс прозвуча почти извинително. — С такава травма тялото е започнало да изключва от шока почти незабавно. Честно казано, изненадан съм, че е живял толкова дълго след изстрела.

Като по даден знак над нас закипя дейност. Умълчахме се, докато изнасяха трупа на Лънди от кулата. Първо изкараха на горната площадка трупния чувал, вързан за носилка. Оттам единият полицай слезе по стълбата, за да я стабилизира срещу вятъра и полека смъкнаха товара на въже до платформата. Понечих да помогна за посрещането на трупа, но около стълбата вече беше пълно с народ. Неколцина се пресегнаха да поемат товара, щом носилката и нейният пътник се спуснаха достатъчно ниско.

Кларк беше пребледняла и стискаше устни, докато пренасяха трупа на Лънди до очакващия го катер.

— Сега какво ще стане? — попитах я, докато Фриърс се качваше на борда.

— Сега ли? — безжизнено повтори въпроса ми тя. — Сега ще отида да се видя със Сандра Лънди. След това ще продължа да разпитвам Лео Вилиърс или проклетата Лена Мърчант, или както там се нарича, за да открием какво още знае. Поначало това разследване почива на твърде много предположения, особено за ролята на Ема Дерби. И като стана дума, все още не сме открили тялото й и това ме кара да се чудя. След случилото се днес нямам намерение да приемам нищо за даденост.

Когато проумях казаното от нея, по гърба ми пролази тръпка и тя нямаше нищо общо със студа. От самото начало бях приел, че изчезналата съпруга на Траск е била жертва на Лео Вилиърс. Но ако грешахме за това, върху всичко друго падаше сянка на съмнение. Изчезването на Ема Дерби бе размътило водата, но от всички жертви тъкмо нейният труп подозрително липсваше.

Ами ако сестрата на Рейчъл носеше вина не само за изнудване?

— Какво ще искате от мен? — попитах.

Кларк откъсна поглед от сцената на катера.

— Щом дадеш показания, можеш да се върнеш в Лондон.

— В Лондон ли? — изненадах се. — Все още имам някои неща за довършване в моргата…

— Всичко може да почака. Вече си твърде дълбоко нагазил в цялата история и не мога да си позволя повече усложнения, понеже един от консултантите ми се е забъркал със семейството на жертва. Не и след случилото се.

— Но все още мога да…

— Не те моля, доктор Хънтър — тросна се Кларк с внезапна твърдост. Въздъхна. — Виж, оценявам стореното от теб и знам, че искаш да помогнеш да заловим виновника. Но не можеш. Трябва да ни оставиш да се оправяме сами от тук нататък.

Бях готов за спор. Но след това видях напрежението, изписано на лицето й, спомних си Лънди — и желанието ми за борба угасна.

Кимнах.

Кларк понечи да се отдалечи, но се обърна.

— И още нещо. Ще съм благодарна, ако, докато не разберем какво става, не се срещаш с никого, свързан с това разследване. И имам предвид никого, ясно?

Рижата коса се вееше около лицето й, докато главната инспекторка се взираше в мен в очакване на потвърждение, че съм разбрал правилно. След това се обърна и се отправи към катера.

На смаляващата се дюна под мен чайките лакомо се бореха за последните бели раци.

Докато лодката на Морския корпус ме връщаше на брега, времето съвсем се развали. Поривите на вятъра носеха поройния дъжд на почти хоризонтални пластове и ставаше невъзможно да го различиш от пръските, които бълваха през затъпения нос. Откритият кокпит не предлагаше никакъв заслон и треперех въпреки дъждобрана, който ми дадоха назаем. Беше дебел, но яркожълтият найлон нямаше подплата. Полицаите от корпуса се държаха любезно, но спазваха дистанция — нямах нищо против. И аз не бях в настроение за приказки.

По-големият катер на бреговата охрана беше отвел Кларк и Фриърс по-нататък по брега, където имаше дълбоководно пристанище, оттам щяха да доставят трупа на Лънди в моргата. Лодката се насочваше към стридоловната база, където беше разположен мобилен команден център за спешни случаи. Зад нас на въже подскачаше и се клатушкаше лодката, с която с Рейчъл и Лънди бяхме отишли до морската крепост.

Струваше ми се, че е било преди векове.

Когато стигнахме до кея, натежалото небе вече тласкаше деня към ранен здрач. Качих се по същите стълби, които бях изкатерил и сутринта след изнасянето на трупа от Бароус. Като насън вървях през покрития с локви бетон към полицейската каравана, за да дам официални показания. Неведнъж полицайката, която ги записваше, трябваше да повтаря въпросите, понеже вниманието ми се разсейваше.

— Моля? — попитах, осъзнал, че пак съм се унесъл.

— Питах дали искате да ви прегледа лекар? — на облото лице на младата дама бе изписана професионална загриженост. — Може да страдате от шок.

Вероятно беше права, но не ми трябваше лекар. Човекът, когото исках да видя, бе Рейчъл, но все още не знаех какво да предприема. Тя вероятно вече бе изпратена вкъщи, но не мислех, че появата ми в Крийк Хаус би била добра идея, дори ако Кларк не ме беше предупредила изрично срещу подобни действия.

Без значение какво искаше главната инспекторка обаче, нямаше начин да си тръгна, без поне да говоря с Рейчъл. На излизане от караваната вече вадех телефона си и потърсих убежище под навеса на стридоловната база, докато й позвъня. Когато се включи гласова поща, оставих съобщение да ми звънне и се опитах да измисля как да постъпя.

Отново ме обхвана вцепенението, което бях изпитал и преди. Знаех, че Кларк ще се ядоса, задето съм се опитал да се свържа с Рейчъл, но това вече нямаше значение. Обективно погледнато, бях наясно, че съм отстранен от разследването само временно, че е въпрос на време всичко да се изясни. Засега обаче карах на автопилот и се съсредоточавах само върху непосредствените проблеми.

Които в момента се изчерпваха с въпроса как да стигна до къщата за гости, където бях оставил колата си. Полицаите не ми предложиха да ме закарат и нямах намерение да ги моля в такъв момент. Прекарах няколко минути със стичащ се по жълтия дъждобран дъжд и се взирах глупаво в неравната повърхност на естуара, преди да осъзная, че отговорът е право пред носа ми.

Един от полицаите от Морския корпус тъкмо се беше заел да отвърже малката лодка на Траск от катера с надуваеми бордове, когато му предложих да я върна обратно до къщата за гости, откъдето по-лесно може да бъде прибрана. Проведе се кратка дискусия по радиото, но полицаите имаха по-важни неща за вършене от това да връщат някаква лодка на собственика й.

— Сигурен ли сте, че ще се справите с нея? — попита ме сержантът, загледан в белопенните вълни из естуара.

— Просто ще се кача нагоре по потока.

— Добре, но гледайте да не се задържате много… — той погледна неспокойното небе, а от жълтия му дъждобран се стичаше вода. — Пролетният прилив приижда и положението много ще се влоши, преди стихията да отмине. Казаха ни да приберем всички от морската крепост в рамките на един час, независимо дали са приключили, така че и вие не трябва да сте навън повече от наложителния минимум.

Обещах му да внимавам, но всъщност не ми пукаше за времето. Бях плавал при лошо време като по-млад, а и щях да се нося по прилива, вместо да се боря с него. Двигателят запали на втория опит и веднага щом се отделих от кея, усетих течението да сграбчва леката лодка. Въпреки че го очаквах, се оказах неподготвен. Преборих се с лодката, която се опитваше да ми се изплъзне, успях да обърна носа и се насочих по естуара към потока.

Стана по-лесно, щом се озовах в средата на течението. Не бях виждал естуара толкова неспокоен, но не беше чак толкова бурен, че да заплашва да преобърне лодката. Радвах се, че има с какво да занимавам мислите си и сивият ритъм на вълните ме хипнотизираше. Полюлявах се в синхрон с лодката и се хващах, че не мисля за абсолютно нищо друго, освен за простата задача да поддържам курса. След секунда в борда се удари по-голяма вълна и аз трепнах при трясъка на пушката, отекнал в мислите ми.

И изведнъж вцепенението ми изчезна. Пълното значение на случилото се ме връхлетя и аз с мъка поех няколко дълбоки вдишвания от солените пръски. Разкритието за Лео Вилиърс, освобождаването ми от разследването и несигурността около Рейчъл. Всичко това бледнееше пред убийството на Лънди. Мисълта за него ме напрегна физически. Без значение казаното от Кларк, някой бе дошъл до морската крепост с намерението да избие всички вътре. Някой, който вече беше убил четирима души и най-малко двама от тях само защото са били на неподходящо място в неподходящия момент. А сега, след като изключихме Лео Вилиърс, нямахме никаква идея кой го е сторил.

Или защо.

Бях се разсеял и за малко да изпусна самия поток. Когато осъзнах колко бързо се движа, припряно се насочих към него, но недооцених силата на прилива. Двигателят нададе вой, когато дадох газ и завъртях лодката под по-остър ъгъл, за да компенсирам. Сега вълните се удряха странично в борда. Стиснах пейката, когато една голяма вълна се блъсна в корпуса, напълни го с кипнала пяна и за малко да ме преобърне. Когато малката лодка се стабилизира, се озърнах и едва сега забелязах колко са се влошили условията. Естуарът бе хаос от кипнали вълни, които вече се разбиваха близо до горния ръб на бреговете и нивото продължаваше да се покачва. Бях твърде погълнат от мислите си, за да обърна внимание на предупреждението на сержанта. Сега обаче не можех да си затварям очите.

Устието на потока се плъзгаше покрай мен с притеснителна скорост. Нямаше начин да вляза в него, без да изложа лодката странично на пълната сила на вълните, а вече се бях убедил, че това носи сериозен риск от преобръщане. Избърсах пръските от лицето си и обърнах кърмата така, че отново да заплавам по течението. Вече бях подминал потока, но нямаше какво да направя. Погледнах през рамо и се опитах да оценя ритъма на вълните, преди да дам газ и да завъртя лодката в бърз завой. Тя понечи да се разлюлее, блъскана странично от пенестите гребени, но след това носът ме послуша и лодката застана насочена право срещу вълните и вече се катереше по естуара към потока.

Това означаваше, че се боря с пълната сила на течението и вятъра. Двигателят се давеше и лодката едва напредваше, блъскана от вълна след вълна. В продължение на няколко агонизиращи минути ми се струваше, че потокът изобщо не приближава и си помислих, че нямам избор, освен да се отдалеча по естуара или да се опитам да стигна до най-близкия бряг. Постепенно обаче приближих обграденото от шибащи треви устие и накрая успях да насоча лодката в относителното му укритие.

Вълните тук също бяха големи, но далеч не така сурови като в по-открития естуар. Вкусих сол, когато изтрих дъжда и морската вода, смесили се по лицето ми, и поотпуснах ръката, с която стисках лоста, докато приливът носеше лодката нагоре по руслото към Бакуотърс. Сега не беше толкова трудно да поддържам курса и можех да оценя колко необичайно високо е нивото на водата. Набъбналият поток вече заливаше по-ниските участъци на бреговете и се носеше към околните ниви. А приливът тепърва прииждаше.

Макар да знаех, че в тази част от страната често стават наводнения и да бях видял следите от високите приливи по дърветата и сградите, доскоро не осъзнавах колко бързо настъпва водата. Времето дори не беше особено лошо — в сравнение с атлантическата буря, в която бях попаднал веднъж на Външните Хебриди, това беше просто скромен порой. Но Хебридските острови бяха крепости от скала и камък. Тук равната земя бе подложена на капризите на приливите, уязвима и лесна за заливане.

Като сега. Почти не разпознавах пейзажа около мен, докато насочвах лодката нагоре по течението. Пясъчните възвишения представляваха миниатюрни острови, а от набразденото лице на водата стърчаха тръстики и високостеблени треви. Освен това се смрачаваше и тъмните дъждовни облаци поглъщаха и малкото останала дневна светлина.

Но не ми оставаше кой знае колко път. Все още не бях измислил как да постъпя, когато се прибера в къщата за гости, и като по даден знак телефонът ми звънна. Намалих газта и оставих течението да ме носи, докато ровех в джоба си.

Беше Рейчъл. Сигналът беше лош и гласът й прекъсваше.

— Получих съобщението ти.

— Исках да видя как си. Вкъщи ли се прибра?

— Да. Хванах такси, след като дадох показания. Къде си, едва те чувам?

Обърнах се с гръб към вятъра и се опитах да прикрия телефона от дъжда.

— По потока. Връщам лодката в къщата за гости.

— Навън си в това време?

— Почти пристигнах… — прекъснах, докато избегна голям храсталак, явно изкоренен от брега и вихрено понесен от наводнението. — Какво искаш да направя с лодката?

— Няма значение, просто я остави там… — Рейчъл ми се стори разстроена. — Чу ли?

За момент се обърках и реших, че говори за Лънди, после осъзнах, че няма предвид стрелбата. Ставаше дума за нещо друго.

— Какво да чуя?

Гласът й заглъхна, след това се върна достатъчно силен.

— … полицията отведе Андрю за разпит.

О, Исусе, помислих си! Кларк не губеше време.

— Мислех, че е на среща с клиент. Той не може ли да потвърди къде е бил?

— Клиентът отменил часа в последната минута, така че Андрю все пак отишъл до Ексетър. Но не се е срещал с никого и не може да го докаже. Полицията го е прибрала право пред Джейми и Фей, за бога! Знаеше ли?

— Не, разбира се, че не — казах и върнах лодката в средата на течението.

— Както не знаеше и за Марк Чапъл, така ли?

Взирах се в мръсната вода, събрана в краката ми, твърде уморен да отговоря. Но Рейчъл побърза да продължи.

— Съжалявам, не трябваше да го казвам. Аз просто… вече не знам какво става. Все си мисля за… случилото се днес. А сега и това. Сякаш няма край.

От качулката ми капеше дъжд, който се стичаше на студени поточета по ръкава, докато се опитвах и не успявах да измисля какво да кажа.

— Да дойда ли?

— Не, по-добре недей. Фей е в криза, а Джейми е направо побеснял. За малко да откачи, когато полицията отведе Андрю.

— Значи утре. Ще ти се обадя.

На Кларк нямаше да й хареса, но ако не участвах в разследването, не й влизаше в работата. Последва пауза. Помислих, че сигналът е прекъснал, но накрая Рейчъл попита:

— Какво ще правиш тази вечер?

Не бях планирал толкова напред. Не можех да се заставя да се върна в Лондон, но и вече не разполагах с ключове от къщата за гости. Дори да имах, не бях сигурен, че апартаментът ще остане сух, ако потокът продължи да качва нивото си. На места вече беше залял бреговете и започваше да се слива с каналите и овразите наоколо. Погледнах потопената местност, пълните мащаби на наводнението бяха прикрити от дъжда и сгъстяващия се здрач.

— Ще намеря къде да преспя.

— Добре, но пътищата около Бакуотърс няма да са проходими, ако бурята продължи. Пази се!

Обещах да се пазя и приключих разговора. Избърсах телефона от дъжда и го прибрах в дъждобрана. Поне Рейчъл, Фей и Джейми щяха да са на сигурно място в Крийк Хаус. Точно за такива условия я бе проектирал Траск и бетонните й колони щяха да я държат далеч над всякакви наводнения.

Аз самият също трябваше да се добера до по-високо място. Отново дадох газ в желанието си да се махна от потока и Бакуотърс колкото се може по-скоро. Но не смеех да се движа прекалено бързо, за да не заседна някъде. Потокът преливаше и ставаше все по-трудно да се различи къде са бреговете. Дърветата и плетовете сякаш растяха от самата повърхност на разширяващо се езеро, а от едната страна видях водата да се лее през нисък участък от пътя почти толкова бързо, колкото напредваше и лодката. Щеше да е въпрос на късмет да се измъкна с колата навреме и почувствах облекчение, когато най-сетне забелязах познатата сграда на къщата за гости.

Пристанът вече бе потопен. Виждаше се само горната половина от дървената порта към дока на хангара и вълните вече покриваха първите стълби почти до малката платформа до люка. Но тук брегът беше малко по-висок и потокът не беше стигнал до самата къща за гости. И слава богу, понеже колата ми беше паркирана отзад. С облекчение открих, че все още е непокътната от прииждащата вода. До нея беше паркирана и друга кола.

Дори на слабата светлина разпознах елегантния черен силует на даймлера на сър Стивън Вилиърс.