Мъртви води

22

Сините лампи пулсираха в мрака и хвърляха сапфирен оттенък от долната страна на короните на дърветата, скупчени около старата къща. Полицейски коли и камиони бяха паркирани на коловоза, който водеше към нея, натикани в шубраците от двете страни, за да оставят проход за достъп. В градината, ако можем да я наречем така, бяха монтирани прожектори и облечените в бяло криминолози хвърляха движещи се сенки по олющените стени.

Седях странешком на седалката на полицейска кола с отворена врата, стъпил на мократа пръст отвън. Дъждът беше спрял, но влажната свежест на въздуха бе нарушена от изгорелите газове от колите и генератора. Белият лендроувър беше изчезнал, също и Рейчъл, отведена да даде показания. Продължаваха да пристигат полицаи. Не знаех дали Едгар е още тук. Последно го видях, докато го сваляха от лендроувъра и го качваха в патрулка. Изглеждаше уплашен и недоумяващ, заслепен от ярките светлини и хаоса, завладели дома му. Докато минаваше покрай мен, чух тихо пльокане и видях по слабините му да се разлива растящо мокро петно. Макар да знаех какво, е сторил, ме жегна жалост.

Но после си спомних трупът на тийнейджърката, проснат на дивана.

На излизане не бях описал подробностите пред Рейчъл, но тя бе прочела достатъчно по изражението ми. Почувствах облекчение да изляза на чист въздух и да оставя мръсотията на къщата зад гърба си, макар че образът на видяното прогаряше ума ми. С радост бих оставил Едгар заключен в лендроувъра до пристигането на полицията, само дето ни оставаше немалкият проблем първо да ги извикаме. Мобилният сигнал беше несигурен както обикновено и нямах представа колко трябва да се отдалечим, за да се свържем. Накрая се наложи да се върнем в колата и да караме, докато успея да се обадя.

Беше напрегнато пътуване. Рейчъл караше, а аз бдях за кльощавия пътник отзад, докато чаках появата на сигнал на телефона. Едгар седеше достатъчно кротко, но след видяното вътре имах чувството, че делим колата с непредвидимо животно. И то такова, което е още по-опасно, понеже изглежда измамно безвредно.

Не се наложи да се отдалечаваме много, преди сигналът на мобилната мрежа да оживее. И двамата с Рейчъл излязохме от колата за разговора с Лънди, тъй като не исках да говоря пред Едгар. Колкото и да беше късно, детективът вдигна. Стори ми се уморен и въздъхна тежко, докато му обяснявах какво се е случило, макар и без да навлизам в подробности.

— О, боже! Много ли е зле?

Погледнах към Рейчъл, облегната на белия лендроувър. Струваше ми се мъничка и изгубена, взираше се в земята и вятърът рошеше косата й.

— Много.

Инспекторът ми каза да се върна и да стоим пред къщата, докато дойде полицията. Стори ми се най-естественото нещо на света да прегърна Рейчъл, докато чакахме. Тя безмълвно се облегна на мен и останахме така до появата на първата полицейска кола. Лънди пристигна след половин час, по това време къщата вече бе обезопасена зад тъничката преграда от пърхаща полицейска лента. Той спря да разменим няколко думи и попита дали с Рейчъл сме добре. След това, преди да влезе в къщата, отиде да говори с криминолозите и другите членове на екипа за обработка на местопрестъплението.

С Рейчъл се разделихме малко след това. Никой не предложи да напусна, макар че нямаше същинска причина да оставам. Каквото и да бе станало тук, работа за съдебен антрополог нямаше. Фриърс пристигна малко след Лънди. Гладкото лице на патолога изглеждаше подпухнало и бледо над синия гащеризон, все едно не си е доспал. Озари ме с тънка усмивка на минаване, докато си слагаше ръкавици.

— Пак си вършал наоколо а, Хънтър?

Проследих и неговото изчезване в дебрите на къщата. Минаха около двайсет минути, преди Лънди да се появи на прага, разпознах го по масивния силует, още преди да си свали качулката и да махне маската. Спря да поговори с ръководителя на екипа, а при приближаването му и аз се изправих на крака.

— Прав беше. Изглежда е била удушена… — поде инспекторът без встъпление. Беше зачервен и развълнуван, с дълбоки отпечатъци от врязалата се в кожата маска.

Очаквах го, предвид подутото лице и кървясалите очи на момичето.

— Откога е мъртва?

— Фриърс смята, че смъртта е настъпила преди девет-дванайсет часа.

Което ще рече, че е била убита този следобед. Докато съм се притеснявал за вечерята с Рейчъл, Едгар е изцеждал живота от дъщерята на Кокър.

Лънди дръпна ципа на предпазния гащеризон и порови в джоба си за кърпичка. Издуха носа си, преди да продължи.

— Това не е единствената контузия. Насинено е дясното слепоочие, има и още синини по торса. Вероятно от катастрофата, а не получени тук.

Кимнах — изхвърчала е от купето, докато колата се е търкаляла, и контузията на главата съответстваше на удар във вратата или прозореца.

— Фриърс смята ли, че е била изнасилена?

Едрите рамене насреща се вдигнаха.

— Няма видими травми, които да го подскажат, но ще разбере чак след аутопсията. За нейно и на семейството й благо се надявам да не е, но трябва да приемеш, че е имало поне намерения, иначе все още щеше да е напълно облечена… — Лънди въздъхна отново и поклати глава. — Разкажи ми пак какво стана!

Преминах през срещата с Едгар, включително възбуденото му състояние и точните му думи, когато Рейчъл се опита да го разпита. Инспекторът слушаше без коментар, докато приключих.

— Ако Стейси Кокър е взела завоя и е видяла Холоуей пред себе си, това би обяснило защо е излязла от пътя. А щом той е видял фаровете на колата във водата, вероятно се е намирал наблизо. Не са светили дълго.

— Холоуей?

— Така се казва. Едгар Холоуей… — Лънди погледна към озарената от светлина къща. — Това ще разлае здравата кучетата…

— Заради неговата дъщеря ли имаш предвид?

Инспекторът вдигна вежди.

— Откъде си чул за това?

Обясних как Рейчъл ми е споделила за изчезването на момиченцето на Едгар. Лънди потърка брадичка с опакото на дланта си.

— Трябва да е било… преди двайсет години, че и отгоре. Случаят на Роуън Холоуей беше един от първите, по които работих след преместването си тук. Предизвика доста вълнения на местно ниво. На девет годинки, излязла една сутрин през ваканцията и не се върнала. Така и не открихме какво се е случило с нея, макар че…

— Макар че?

Той се усмихна уморено:

— Канех се да кажа, че отначало заподозряхме баща й. Бил е сам у дома в деня на изчезването на Роуън, така че неизбежно го проучихме. Ще трябва да потърся досието, но доколкото си спомням, бяха го описали като странна птица. Дори тогава бил затворен, не общувал с хора. Съпругата му работеше в магазин в Крукхейвън и мисля, че той беше някакъв естествоизпитател, пишеше учебници или нещо такова. Спокойно пускали дъщеря си да скита сама из Бакуотърс, така че се вдигна голям шум, когато изчезна.

— Обвиниха ли Едгар?

— Не, не се намериха доказателства, а учителите й смятаха, че момиченцето изглеждало доволно от живота си у дома. След това Едгар преживя криза, ако правилно си спомням, и по-нататък разследването просто… забави ход.

— Дъщеря му руса ли е била?

— Сега като го спомена, да. Но ми се струва слабо вероятно да е сбъркал Стейси Кокър с дъщеря си, само защото и двете са имали "коса като слънцето", така де. Роуън беше само на девет, когато изчезна, и сега щеше да е към трийсетте.

— Не съм сигурен, че Едгар е способен на подобни рационални размишления. А и беше тъмно, вероятно първо е видял русата коса. Това му е стигнало, за да се хвърли да я вади от потока и да я донесе право тук.

Лънди порови пак в джоба си и извади пакет таблетки срещу киселини.

— Може би, но това е работа за психиатрите. А и ако Стейси Кокър му е напомняла за дъщеря му, това прави случилото се тук дори по-ужасно, не мислиш ли?

Тази непоносима мисъл остана да витае помежду ни.

— Като каза, че ще разлаем кучетата, нямаше предвид само Роуън Холоуей, нали? — попитах.

— Не — Лънди сдъвка няколко таблетки. — Сега хората ще започнат да се питат как е било допуснато Холоуей да живее по този начин. Социалните ще трябва да обяснят доста неща, очевидно не е трябвало да остава насаме тук, в нищото. Освен това не можем да пренебрегнем вероятността да носи отговорност и за други изчезвания, не само за това на дъщеря си. Това ще обърне с краката нагоре разследването за Ема Дерби.

Исусе. Разтрих очи, твърде уморен, за да мисля праволинейно.

— Сериозно ли смяташ, че той може да има нещо общо с това?

— Един бог знае. Но ще трябва да претърсим това място сантиметър по сантиметър. Отвътре и отвън… — Инспекторът поклати глава и се загледа в черупките и парчетата плавей, осеяли като маркери обраслата градина. — Не е нещо, което очаквам с нетърпение. Няма да знаем дали тук има човешки останки, ако не разкопаем целия парцел. Достатъчно лошо беше с кучешкия гроб при Вилиърс, а това място е като проклето гробище за домашни любимци!

Дадох си сметка, че е прав. Не стига че гъстите шубраци трябваше да се разчистят, но и гниещите тук животински трупове щяха да объркат всяко обучено за търсене на останки куче.

Но споменаването на Ема Дерби ми припомни нещо друго.

— Рейчъл спомена ли ти за мотоциклета?

— Не, но и не съм я виждал, откакто я отведоха за показания. Какъв мотоциклет?

Предпочитах Лънди да го чуе от нейната уста, но той трябваше да знае за откритието ни. Разказах му за снимката на блестящия "Харли Дейвидсън" на дюната и за възможността старият приятел на Ема Дерби да се е навъртал наоколо.

— Чакай да видим правилно ли разбрах, забелязала е морската крепост едва сега? — попита той смръщено.

— Познала мотора, но смятала, че снимката е стара. И крепостта почти не се вижда. Разпознава се по формата — и то само защото е показана по-добре на други снимки от същото място.

Усетих, че звуча закрилнически. Лънди въздъхна.

— И няма представа кога е снимано?

Поклатих глава, но той не очакваше отговор. Разтри лицето си.

— Прекрасно. И какво друго каза Рейчъл за този…

— Марк Чапъл. Само че сестра й се срещала с него в Лондон и той продуцирал музикални видеоклипове. И притежавал "Харли", досущ като този на снимката.

— Като или същия?

— Не знам, но и не исках да разпитвам прекалено много. Рейчъл вече знае, че сме намерили нов труп и не исках да направи връзката.

Лънди ми се стори озадачен.

— Каква връзка?

— Между мотора на снимката и байкърското яке и ботуши на трупа от потока.

Прозрението се разля по лицето му.

— Боже, май остарявам! Добре, ще трябва и аз да погледна снимката. И ще видим какво още ще изскочи за този Марк Чапъл. Може да е задънена улица, но ще трябва да изключим и него, ако не друго.

Инспекторът погледна покрай мен и се изправи, като направи видимо усилие да се отърси от умората.

— Ето я и шефката.

Обърнах се и видях Кларк да напредва между паркираните полицейски коли. Светлият й тренчкот беше разкопчан и се вееше около нея, докато крачеше в наша посока. Когато спря пред мен, ми се стори уморена и раздърпана, но преди всичко ядосана.

— Фриърс е още в къщата, мадам — обади се Лънди с нетипично официален тон.

Главната инспекторка му кимна едва забележимо, но беше очевидно, че аз съм в основния фокус на вниманието й. Бухналата й рижа коса заплашваше да се изскубне от хлабавия черен ластик, който я придържаше на опашка, докато Кларк ме гледаше, сърдито стиснала устни.

— Просто за да съм наясно, доктор Хънтър, можете ли да ми обясните защо сте влезли в къщата, преди да ни се обадите?

— Знаех, че вътре може да има ранено момиче, което се нуждае от помощ.

— И сметнахте, че сте най-подходящ да я окажете? Вместо да речем "Бърза помощ"?

— Наоколо нямаше линейка. А аз бях тук.

— Значи затова сте решили да замърсите местопрестъплението.

Търпението ми беше на изчерпване. Аз също бях уморен и прекарах последния час в преразказване на случката, като се чудех дали съм могъл по някакъв начин да я предотвратя.

— Не знаех, че е местопрестъпление, преди да вляза вътре. Много внимавах къде стъпвам и не съм докосвал нищо, освен това излязох веднага, щом осъзнах какво е станало. Така че, да, много съжалявам. Но не толкова, колкото щях да съжалявам, ако бях допуснал нечия смърт, докато седя отвън и кърша пръсти.

Осъзнах, че съм повишил глас. Лънди помръдна притеснено, а Кларк се взираше в мен изпод рижия си бретон със студени очи, обградени от светли клепки. Ето моментът на истината, помислих си.

От къщата се разнесе шум. Изнасяха носилка, черният чувал за трупове върху нея мътно отразяваше проблясващите сини лампи, докато го прехвърляха към микробуса на моргата. Кларк погледа още малко и въздъхна.

— Трябва да говоря с Фриърс.

Лънди тръгна след началничката си, а погледът, който ми отправи, би могъл да е както предупреждение, така и порицание.

Докато се отдалечаваха към озарената от прожекторите къща, се чу затръшването на задната врата на микробуса. Обърнах се и видях асистент-патолога да затваря и страничната врата, с което скри от очите ми вътрешността на купето и товара му.

Закараха ме до къщата за гости, но въпреки това успях да си легна едва след три. И не можах да заспя. Сигурно беше плод на въображението ми, но ми се струваше, че още подушвам животинската миризма на немито на Едгар Холоуей. Затворех ли очи, виждах подутото лице на Стейси Кокър и ужасната студенина на кървавочервените й очи. Лежах буден — първо по време на хрипливия лай на тюлените, после през утринния грак на чайките. Небето вече просветляваше, когато най-после се унесох в неспокоен сън.

Когато алармата ме събуди, ми се стори, че не съм успял да мигна. След дълъг душ и спретната набързо закуска се почувствах малко по-човешки. Рейчъл не вдигна, когато се опитах да й се обадя, но и също бе стояла до късно. Нямах представа по кое време се е прибрала, а и щеше неизбежно да й се наложи още със ставането да съобщи новината на Джейми.

Оставих съобщение, за да кажа, че се надявам да е добре, и подкарах към моргата. Никой не ми бе казал да не го правя и, докато не ми наредяха друго, възнамерявах да продължа да си върша работата. Не забелязах следи от Фриърс, но той или беше работил по аутопсията на Стейси Кокър нощес, или щеше да се подготвя да я извърши тази сутрин.

Не му завиждах.

Отсъствието му означаваше, че мога да работя без прекъсване по моята задача, което ме устройваше. Лан предложи да помогне, но я уверих, че ще се справя. Преоблякох се в манта и гумена престилка, и влязох в прохладната и подредена зала за аутопсии. Затворих вратата почти с облекчение.

Нощното изкисване бе довършило започнатото от месеците на дъното на потока. Колкото меки тъкани бяха останали, вече бяха опадали от костите и ставите на труп от бодливата тел. Систематично ги отстраних от неприятната супа, в която се бе превърнал разтворителят, след това изплакнах костите и ги оставих да съхнат. Това ми даде възможност да проуча предните краища на ребрата, хълбочната кост и лонната симфиза, всички кости, които биха ми дали някаква представа колко възрастен е бил индивидът, когато е починал. Докато работех, се постарах да не размишлявам прекалено за бившия приятел на Ема Дерби. Все пак жертвата можеше да е съвсем различен човек, а байкърското яке и ботушите в крайна сметка да се окажат съвпадение.

Така или иначе, съвсем скоро щяхме да разберем.

Докато вадех почистените кости, се изкуших да разгледам по-подробно многобройните фрактури, претърпени от скелета, особено на десния крак. Но те можеха да почакат. Ако онова, което бях видял на рентгена, се явяваше меродавно, нямаше съмнение на какво трябва да обърна внимание преди всичко.

Истинската история се криеше в черепа.

Колкото и да са полезни рентгеновите снимки, те са само двуизмерни. На места с множество травми предизвиканите от нараняването контузии могат да се припокрият една с друга на снимката и така трудно да се изясни точно какво се е случило. Такъв беше случаят тук. Предния ден бях свалил откачената и зле увредена долна челюст, преди да поставя черепа да се кисне. Дори преди челюстната кост да е добре почистена, виждах дълбоката цепнатина в средата й, приживе дарявала собственика си с трапчинка на брадичката. Оставих я настрани и поднесох скалпел с тънко острие към процепа между втория и третия шиен прешлен, за да прережа гръбначния стълб. След това поставих черепа да се кисне в отделен съд. Не исках малките костни фрагменти, паднали от него, да се смесят с тези от всички други телесни части.

Сега, докато го плакнех, забелязах, че криминологът в крайна сметка грешеше в твърдението си, че уврежданията са причинени от перка на лодка. Някакво бързо движещо се въртящо се острие бе минало през деликатните лицеви кости като вършачка. Бързо движещо се, понеже извивката на разрезите в костта, оставена от острието, беше с чисти ръбове и много малко нацепване. А въртящо — заради формата на вдлъбнатините — по-плитки в двата края, но по-дълбоки в средата, което предполагаше кръгово движение.

Разрезите минаваха успоредно един на друг и повече или по-малко хоризонтално спрямо лицето. Един от тях, дълъг няколко сантиметра, бе прорязал горната аркада на очните орбити и ниската част от носния хребет, която се намира помежду им. Друг разрез минаваше точно под първия, като разделяше зигоматичните кости и от двете страни. Под тях контузиите се сближаваха все повече, на места дори се сливаха, така че беше трудно да се различат отделните вдлъбнатини. Долната назална област беше пръсната на няколко парчета, а максилата — горната челюст, в която са били горните зъби, бе напълно надробена в областта непосредствено под носа. По-внимателен оглед на парченцата показа, че необичайната порьозност на костта я превръща кажи-речи в пемза.

Щеше да е нужна внимателна реконструкция, за да се образува ясна картина на случилото се. Липсваше голяма част от костната маса — хлабави парчета, опадали или отхапани от водни мършояди. По местата си бяха останали малко на брой зъби и сред тях нямаше здрави — бяха цепнати от преминаването на въртящото се острие.

Но аз исках да огледам самите разрези. Приготвих силиконово желе и внимателно го нанесох в двата най-добре изразени прореза. Когато изсъхнеше, отливките щяха да покажат извивката в подробности, да разкрият що за шарка е оставило острието по костта. Оставих силикона да се втвърдява и насочих вниманието си към костния израстък, който беше потънал на дъното на съда. Именно него забелязах първоначално на снимките, почти скрит сред черно-бялата каша от припокриващи се травми. Представляваше тънка, подобна на листенце костица с неравен край на мястото на отчупването си от черепа.

Оглеждах тъкмо нея, когато вратата се отвори и в залата нахлу Фриърс.

— Добър ти ден, Хънтър! Не бях сигурен дали ще се появиш днес.

Оставих парчето кост и се запитах дали Кларк не е споменала нещо в смисъл, че ме отстранява от случая.

— Защо не?

— О, я си виж само покрусената физиономия! Имах предвид след драмата снощи. Умираш си за наказания, това ти го признавам.

Отпуснах се и се смъмрих, че се плаша от сенки.

— Приключи ли с аутопсията?

— На момичето ли? Още преди закуска… — патологът ми се струваше в по-добро настроение днес. — Вероятно можеш да се досетиш за резултата. Кръвонасядания по гърлото, смачкан гръклян и счупена подезична кост, всичко съвпада с удушване. Другите травми са типични за катастрофа с кола. Спукани ребра, охлузвания, насиняване. Има съвсем лека фрактура на черепа, но липсва вътрешно кървене. Получила е лошо сътресение, но е нямало да бъде фатално.

— А дали е била в съзнание?

— Трудно е да се каже. Надали е била в състояние да излезе сама от колата. Но ако имаш предвид дали е била в съзнание по време на удушването, няма как да знаем. Липсват следи от борба, което предполага, че не е била… — Фриърс взе чифт хирургически ръкавици от една кутия и започна да ги нахлузва. — Всъщност това е и единствената странна находка. Доста изненадващо, като се има предвид състоянието на разголване, но нямаше следи от сексуално насилие. Нищо, което да намеква за изнасилване или дори за скорошна сексуална дейност. Изглежда нашето момче е гледало, но не е пипало.

И това беше нещо, макар че надали щеше да утеши семейството на Стейси Кокър. Помислих си за нещастника, сгушен на задната седалка на лендроувъра снощи, и колко ужасено се бе дърпал от нас на пътя. Как го беше утешавала Рейчъл, като дете или уплашено животно. Не се притеснявай, той е безобиден!

Фриърс звучно шляпна с втората си ръкавица и отиде до поставения на металния поднос череп.

— Е, как се разбирате с нашия приятел от бодливата тел? Гледам, че правиш отливки на раните от перката.

— Не са предизвикани от перка.

Това привлече вниманието му.

— Наистина ли?

— Направени са от нещо, което се върти много бързо, но приличат повече на жлебове, не на прорези — казах. — Раните от перката на лодка биха били нанесени от всяко от остриетата, което многократно е удряло костта. Но случаят не е такъв. Тези изглеждат направени от плътен диск.

— Става все по-любопитно. Колко време има до изсъхването на отливките?

— Би трябвало да са готови вече.

Отидох до черепа и нежно почуках силиконовото желе. Беше се втвърдило, така че внимателно свалих отливките. Напречно оставената от въртящия се диск следа беше квадратна, стените й се събираха на дъното под прав ъгъл. Вътрешните повърхности бяха грапави и показваха ясни признаци на абразия.

Взех шублер да премеря ширината на едната отливка, докато Фриърс оглеждаше другата. Изсумтя изненадано.

— Разбирам какво имаш предвид. Следата от перката би трябвало да е гладка, но тази тук е грапава като мечи задник. Прилича на ошкурено. Някакъв електрически инструмент ли е според теб? Може би моторен трион?

— По-скоро си мислех за ъглошлайф — казах и оставих шублера. — Режещите дискове са абразивни и с плосък ръб, стандартната им ширина е седем милиметра. Същата като при тези контузии.

— Явно си си написал домашното — Фриърс кимна замислено. — Да, определено пасва. Раната ще прилича на следа от перка, така че няма автоматично да предизвика подозрения, ако тялото бъде открито. Макар че това повдига въпроса как нещастникът си е строшил кокалите. Ако изключваме инцидент с лодка, ще трябва да обмислим вероятността да е бил жив, когато някой е поднесъл ъглошлайф към лицето му. Каква забавна мисъл…

И на мен ми бе хрумнало същото. Костите след смъртта са сухи и крехки, реагират различно на травми в сравнение с все още живите. Фрактурите и разрезите имаха вид на нанесени, докато костта все още е притежавала някаква еластичност, което ще рече, че травмите са предшествали смъртта или са нанесени горе-долу по същото време.

За съжаление, би било трудно да се установи дали се е случило малко преди, или малко след смъртта. Нямах илюзии за жестокостта, на която са способни някои хора, но колкото и мрачна да бе теорията на Фриърс, бях виждал и по-лошо. Но не мислех, че случаят е такъв.

— Съмнявам се — отвърнах. — Още не съм имал възможност да ги огледам както трябва, но тибията и фибулата не изглежда да са счупени при удар с нещо. Бих казал, че травмите са в резултат от сили на съпротивление. Нещо е държало глезена неподвижен, докато останалата част от крака е била усукана настрани, достатъчно силно, за да се извади тазобедрената става и да се счупят костите. Освен това трябва да имаме предвид и счупения врат. Увредени са два прешлена, но не и черепът. Как е възможно да бъде ударен достатъчно силно, за да му се счупи вратът, но без да се нанесе травма на черепа?

Патологът вдигна черепа.

— Смяташ, че е паднал?

— Не виждам какво друго може да е. Падане с висока скорост от мотор или удар от кола могат да причинят подобни увреждания, но по тялото или дрехите липсваха следи от ожулвания. По-вероятно е падане отвисоко. Ако стъпалото е ударило нещо или се е заклещило по пътя надолу, инерцията е счупила крака. Останалите фрактури също съответстват на версията. Предполагам, че черепът е бил защитен от ръка или рамо, когато се е приземил, но внезапният откат е счупил врата.

Фриърс кимаше.

— И след това някой е взел ъглошлайфа, за да се опита да прикрие самоличността му и да инсценира удар с лодка.

— Да, но си мисля, че има и други интересни факти — вдигнах крехкото парче кост с форма на листо. — Това какво е според теб?

Фриърс го взе от мен с гримаса.

— Част от ралника. Какво за него?

— Беше вкаран навътре в черепа.

— Не раз… О! — Все още стиснал костта, той забърза към рентгеновите снимки, закачени на светещото табло. Гледа ги известно време и после поклати глава. — Дявол ме взел! Подобно нещо не се вижда всеки ден!

Ралникът е тънко, вертикално острие от кост, което се намира в задната част на носа и разделя назалната кухина на две. На снимките беше скрито от по-очевидните лицеви травми зад начупената мозайка повредени кости. Но се различаваше леко призрачен бял силует с връхче, все още забито във фронталния лоб на мозъка отзад.

— Когато го видях, предположих, че трябва да е тласнат нагоре от въртящо се острие или диск — казах на патолога. — Но в подобен случай ралникът щеше да е срязан, а не избутан навътре. И определено не под ъгъл нагоре, както е тук.

— Именно — Фриърс ми се стори недоволен от самия себе си. — Не си го представям да се случва и при падане!

Аз също. Трупът трябва да е паднал по лице, което само по себе си щеше да предизвика сериозни травми. Не виждах следи от подобно нещо… При все това щеше да е нужен силен удар под точния ъгъл, за да забие ралника във фронталния лоб. Което означаваше, че причината за участта на жертвата беше зловеща катастрофа.

Или екзекуция.