Мъртви води

12

Малко са по-тъжните гледки от тази на работническо градче, в което вече няма работа. Крукхейвън изглеждаше точно така. По празниците всеки нормален крайбрежен курорт щеше да гъмжи от народ. Тук главната улица беше на практика празна и половината магазинчета на малкото пристанищно площадче стояха затворени. Имаше стара барачка за сувенири с вид, все едно не е отваряла от години. Витрината й беше облепена с жълт целофан, за да защити изложените стоки от слънцето, но ръбчетатата се бяха отлепили и сега висяха нещастно. Мъртви мухи се търкаляха редом с огърлици от рачета, сувенири от мидички и избелели пощенски картички, сякаш един ден собственикът просто е заключил и не се е върнал повече.

Тук-там се виждаха хора, но не бяха много. Притеснени млади майки се озъртаха напрегнато, докато бутаха количките си, а банда тийнейджъри се мусеха от една улична пейка и оглеждаха минувачите като потенциална плячка. Не бях обърнал особено внимание на градчето, когато минах през него първия път — бях по-загрижен за акцията по прибирането на трупа. Сега видях колко унило и мизерно е всъщност.

Отидох до ръба на вълнолома и надзърнах през него. Там, на мястото на плискащите се вълни, се простираше само мазна тиня, въпреки че отливът беше още далеч. Заливчето беше почти погълнато от наноси — дотам, че в него като в блато бяха прорасли плевели и жилава трева. Несигурен на вид дървен кей се проточваше към няколко малки лодки, закотвени в плитката вода, но имаше вид на самоделна временна конструкция.

Загледах някаква черно-бяла птица, която кълвеше из тинята, пристъпвайки на тънки, подобни на кокили крака. Лънди ми беше казал, че естуарът от години се пълни с пясък, но проблемът очевидно се влошаваше с приближаването до брега.

След още няколко години заливчето щеше да е напълно погълнато и тогава Крукхейвън би изгубил и последните причини за съществуването си.

Нищо чудно, че плановете на сър Стивън Вилиърс да построи яхтено пристанище се радваха на подкрепата на местните. След като го срещнах, трудно можех да си представя, че ще допусне нещо да му се изпречи на пътя, особено притесненията на "зелените". За хората, опитващи се да си вадят хляба в региона, перспективата за нова работа и нов икономически растеж навярно приличаха на спасително въже. Но добре си спомнях колко небрежно сър Стивън огледа останките на сина си и се радвах, че не ми се налага да поверявам бъдещето си на студения му и безразличен ум. Всякакво споразумение с него щеше да е фаустовско.

Бях се мотал достатъчно дълго. Обърнах гръб на пристанището и закрачих по улицата в посоката, в която Рейчъл ми показа бензиностанцията. От тази страна заливчето не беше така задръстено с наноси и над тинята дори танцуваха малки вълнички. На брега подминах труп на чайка с изкълвани очи и неестествено изкривена глава. Гледката ми напомни за Едгар, забързан във вечното си търсене на ранени животни. Или на мъртви, допълних, като се сетих за таралежа, който носеше — очевидно не правеше разлика.

Надявах се, че историята, която Рейчъл ми разказа за изчезналата му дъщеря, е само местна легенда, но не мислех, че е пълна измислица. Може подробностите да бяха поразмити или преувеличени с годините, но изчезването на малко момиченце от градче като това не се забравяше лесно от хората, дори и след двайсет и няколко години. И вероятно в крайна сметка не беше чак толкова отдавнашна случка, щом баща й все още се опитваше да я намери. Признавам, че след смъртта на Кара и Алис самият аз вероятно не бях съвсем с ума си. Болката е съсипваща дори за онези със семейство и приятели, които ги подкрепят. И не е трудно да си представиш как се разпада здравият разум на човек, който живее сам на изолирано място като Бакуотърс.

И аз можеше да свърша като него…

Каквото и да беше станало с Едгар, щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че социалните служби го държат под око.

Отбелязах си наум да се заема с въпроса, когато се прибера, вдигнах глава и видях табелата на бензиностанцията пред себе си. Но преди нея, откъм крайбрежната страна на пътя, имаше друга табела, голяма и изписана на ръка върху белеща се дъска: "Кокър. Морска морга и сервиз".

С по-малки букви отдолу беше написано: "Разглобяване, части втора употреба и ремонти". Явно не ги биваше чак толкова в ремонтите.

Табелата висеше пред едноетажна постройка тип бунгало, вдигната пред малък пристан. На набучената с куки стена на пристана бяха закотвени и строени лодки с различни размери и в разнообразна степен на разпадане, оголените им бордове — покрити с водорасли. Кален пикап беше паркиран пред бунгалото заедно с няколко други коли, които очевидно се нуждаеха от сериозен ремонт.

Спрях, когато се сетих кое е това място. Хрумна ми да вляза и да намеря онзи, с когото говорих — вероятно Кокър, — но нямаше смисъл да започвам в спор. Човекът очевидно беше във вражда с Траск, и то достатъчно сериозна, щом беше готов да откаже работа. Ако се съди по вида на сервиза, явно не процъфтяваше.

Но преди да успея да продължа, иззад една от лодките излезе мъж. Беше на средна възраст, с петносан с масло гащеризон, опънат до скъсване по едрото му тяло, и също толкова мръсна бейзболна шапка, килната на русолявата глава. Държеше някаква машинна част в ръце и я бършеше с мазен парцал. Зяпна ме с очи, хлътнали между натежалите вежди и позатлъстелите бузи, и подканящо вдигна брадичка:

— Мога ли да съм ви полезен?

Хрипливият глас беше същият, с който говорих по телефона.

— Не, благодаря.

— Тогава какво интересно има в двора ми? — майсторът се усмихваше, но в думите му нямаше нищо дружелюбно. — Просто се възхищавате на гледката, а?

— Нещо такова.

— Аха, хората все така правят. Как е колата? Още ли е прецакана? — усмивката му се разшири при изненаданата ми реакция.

Кривите резци му придаваха хищно излъчване.

— Много ме бива с акцентите. А и нямаме кой знае колко посетители.

— Чудя се защо ли.

Усмивката трепна, но остана като залепена.

— Синът на Траск я е подкарал, нали?

— Да, подкара я — чудех се дали просто да не се отдалеча. Но по някаква причина разговорът ни приличаше на сблъсък и бях достатъчно умен да не обръщам гръб на врага.

Мъжът кимна. Продължи да бърше частта в ръцете си и бавно да я върти в парцала.

— Така си и мислех. Значи при тях сте отседнали?

— Защо?

— Ами може да му предадете едно съобщение — той направи гримаса и изостави всякакви преструвки. — Кажи на онзи чекидж…

Преди да довърши, вратата на бунгалото се отвори и отвътре излезе момиче.

— Татко, не мога да намеря…

Беше същото девойче, което видях при Джейми преди два дни. Днес не беше облечено така дръзко, но червените джинси и тесният пуловер все така не изглеждаха на място насред автоморгата. Млъкна, когато ме видя, позна ме и това изтри усмивката му. Но бързо продължи:

— Ъъъ, не можах да намеря кутията с дребните. Знаеш ли къде е?

Беше добър опит, но не успя да измами баща си. Той присви очи и погледна първо нея, после пак мен.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, че не! — отвърна момичето бързо.

— Тогава защо ми се струва, че се знаете?

Дъщерята на майстора примигна и отвори уста, сякаш се надяваше, че извинението само ще се измисли. Таткото се обърна към мен.

— Е?

Зад гърба му момичето ме гледаше притеснено, беше на ръба на паниката.

— Какво "е"? — попитах.

— Не ми хитрей. Откъде се познавате?

— Не се познаваме! — не го излъгах, може и да бях срещал вече дъщеря му, но не я познавах.

— Не съм шибан глупак, тя те е виждала някъде.

Едва тогава предположих какво става и преглътнах импулса да му кажа да пита дъщеря си. Момичето изглеждаше ужасено. Какъвто и проблем да имаше баща й с Траск, явно беше достатъчно сериозен, за да се плаши да не открие той, че е посещавала сина на врага му.

— Минах през града онзи ден — отвърнах. — Може тогава да ме е видяла.

— И какво си правил тук?

— Не е твоя работа — отвърнах спокойно.

Мой ред беше да го гледам изпитателно. Забелязах кипването на съмнението, докато майсторът се чудеше кой съм. Дъщеря му стоеше и притеснено човъркаше яркочервения си нокът. Моментът беше подходящ да си тръгна.

— Радвам се, че се запознахме — заявих, без да става ясно кого от двамата имам предвид.

Оставих ги да ме зяпат, обърнах се и си тръгнах.

Бензиностанцията се намираше малко по-нататък по пътя. Беше съвсем малка, с две колонки гориво с марка, която не бях чувал дотогава. Но тъй като освен свещите, от които имах нужда, продаваха и скромен набор хранителни стоки, успях да напазарувам замяна на всичко, донесено от Рейчъл в къщата за гости.

На връщане минах покрай моргата и почти очаквах отново да ме приклещят, но не видях следи от обитателите й.

На площадчето намерих банкомат и изтеглих сума, която се надявах, че ще е достатъчна, за да платя на Джейми. Ако не стигаха, щеше да се наложи да пратя останалата част, след като се прибера в Лондон. Мисълта за връщането беше потискаща, избутах я и вместо това отидох да се срещна с Рейчъл.

Кафенето се казваше точно така, с главна буква, да не би случайно някой да не е разбрал. Приличаше повече на старомодна чайна, отколкото на кафене, стъклената витрина беше пълна с торти и сандвичи, наблъсканите нагъсто маси бяха застлани с червено-бели карирани покривки. Имаше дори звънче, което весело запя, когато влязох вътре.

Но нямаше и следа от Рейчъл. Или от други хора — аз бях единственият посетител. Зад щанда заварих видимо уморена жена с топла усмивка. Поръчах кафе и отидох на една от масите до прозореца. Въпреки че се чувствах много по-добре, възможността да поседна след разходката ме зарадва. Отвън заливът вече не изглеждаше така мрачен, понеже не виждах замърсеното дъно. Не беше трудно да си представя, че едно време Крукхейвън е бил приятно градче — преди естуарът да се задръсти и водата да избяга.

Опитах се да не си гледам часовника, докато чаках, но го направих веднага щом спрях да полагам съзнателно усилие. Рейчъл закъсняваше с десет минути. Не беше много, но се хванах, че се притеснявам да не би да си е променила намеренията или дори да е забравила за уговорката — и точно тогава вдигнах очи и я видях да бърза през площадчето.

Носеше торба с покупки и изглеждаше притеснена. Изражението й се проясни, когато погледна към витрината и ме забеляза. Звънчето над вратата се обади отново при влизането й.

— Съжалявам за закъснението — извини се задъхано. — Здравей, Деби, как си?

— О, оцелявам… — жената зад щанда изглеждаше доволна да я види. — Имаме прясно изпечени мъфини с портокал и канела. Или, ако предпочиташ, кейк с кафе и орехи, вчера съм го правила.

Рейчъл театрално изкриви лице в престорено болезнена гримаса.

— Лошо ми влияеш, нали знаеш? Ти какво ще хапнеш?

Гледаше ме очаквателно, докато сядаше, но аз не си падам много по сладкото.

— Ще си остана с кафето, благодаря.

— Той ще яде кейк — заяви Рейчъл на жената с усмивка. — На мен дай мъфин и лате, моля.

Вдигнах ръце примирено.

— Кейк с кафе да е.

— Не е редно да ме оставяш да ям сама — Рейчъл погледна към щанда, където жената се бе заела с латето и прикриваше разговора ни под съскането на гореща пара. — Старая се винаги да спирам тук, когато идвам в града. Деби изгуби съпруга си миналата година и има две деца, така че й е нужна цялата подкрепа, която може да получи. Освен това всичко е домашно и наистина я бива в сладкарството.

— Разбрано. Готов съм да се жертвам. Купи ли всичко, от което имаш нужда?

— Аха, бяха просто няколко дреболии, които ни свършват. Някой е изял всичките яйца и е изпил млякото.

— Значи добре, че и аз купих малко… — вдигнах торбата си.

Тя се засмя.

— Това да ми е за урок. Сериозно, не трябваше да го правиш. Търсех си извинение да се измъкна за час-два от къщата. Не вреди да оставяш другите на спокойствие от време на време…

Това беше първият й сериозен намек за напрежението, което смазваше семейството, но ми се стори, че просто й се изплъзна, не беше покана за разговор по темата. Припряно продължи нататък.

— Е, купи ли свещи?

— Да, купих. Освен това имах доста любопитна среща с онзи тип с морската морга. Кокър, нали така се казва?

Тя посърна.

— Какво стана?

Разказах й, че съм опитал да наема Кокър за ремонта на колата и колко неприятно се е държал.

— Май чувствата между него и зет ти не са особено нежни.

— Може и така да се каже — Рейчъл млъкна, понеже собственичката й донесе кафето и кейка. Усмихна й се. — Благодаря, Деби. Страхотно изглежда.

Вярно си беше. Взирах се в парчето в чинията си и се запитах дали ще успея да го изям. Щом Деби се върна зад щанда, усмивката на Рейчъл угасна.

— Съжалявам, нямах представа, че вече си се сблъсквал с Дарън Кокър, иначе щях да те предупредя да стоиш далеч от него. Той води някаква вендета срещу Андрю и Джейми. Всъщност май срещу всички ни. Дълга история, но не мислех, че и ти ще попаднеш в месомелачката.

— Няма нужда да ми обясняваш. Надявам се само да не съм предизвикал неприятности.

Рейчъл се усмихна мрачно и разбърка кафето си.

— Повярвай ми, няма начин да влошиш положението с Дарън Кокър.

Не бях особено сигурен.

— Дъщеря му също беше там.

— Стейси ли? — Рейчъл вдигна глава, забравила за кафето. — Откъде я познаваш?

— Видях я при къщата онзи ден. Тя ме позна и баща й го забеляза.

— О, боже, пак ли е идвала да се вижда с Джейми?

Имах чувството, че нагазвам в по-мътни води, отколкото бях възнамерявал.

— Не казах нищо на Кокър и тя го отрече. Но не мисля, че й повярва.

Рейчъл затвори очи и въздъхна.

— Да, прав си. Вероятно си се досетил, но Джейми е имал връзка със Стейси. Били са хлапета, но ситуацията се оплескала и… предизвикала проблеми. Кокър й забранил да го вижда, а честно казано, Джейми и бездруго вече не се интересува от нея. Загубил интерес преди доста време, но Стейси не е от хората, които приемат "не" за отговор.

— Общо взето се досетих.

Това ми спечели усмивка, макар и доста напрегната. Рейчъл побутна мъфина с вилица.

— Не мога да виня баща й, задето е закрилнически настроен. Тя е единствена дъщеря на Кокър и Андрю не е най-тактичният човек на света, когато си изпусне нервите. Но механикът наистина прекали и превърна случката в тази глупава вендета. Все едно сме Монтеки и Капулети, само дето всичко е едностранно и Стейси не е Жулиета.

Стори ми се изненадана, когато се засмях.

— Знам, звуча субективно. Но се е случило, преди да дойда тук, така че няма нищо общо с мен. За първи път узнах чак месец след… след като пристигнах и се сблъсках с Кокър в града. Нямах идея кой е, но той се нахвърли върху мен с… някаква тирада, че на Андрю му дошло дюшеш изчезването на Ема, наричаше я "заседналата кучка" и по-лошо. Така де, кой говори подобни неща? И то на човек, когото дори не е срещал?

Лицето на Рейчъл се бе зачервило, но не бях сигурен дали е разстроена, или по-скоро гневна.

— А ти какво направи?

— Казах му да си го завре отзад — тя взе вилицата и ръгна свирепо мъфина. — Май подейства.

Помъчих се да си представя дребната жена пред мен лице в лице с гръмогласния собственик на морската морга и реших, че всъщност не е нужна кой знае колко фантазия.

— Каза ли на полицията?

— За какво? Не, но те разпитваха Кокър при изчезването на Ема заради проблемите с дъщеря му и Джейми. По-скоро рутинно. Той е задник, но нищо повече… — спътничката ми се загледа умислено в чинията ми и изкриви устни в суха усмивка. — Най-добре си изяж кейка!

Схванах намека и зарязах темата. След това поведохме по-лек разговор, като избягвахме личните теми. Тя ми разказа как навремето Крукхейвън бил процъфтяващо крайбрежно градче, което печелело от съседната стридоловна компания и било дом на малка флотилия рибарски катери. Но намаляващите рибни пасажи и наносите в естуара променили всичко.

— Не мисля, че някой е осъзнавал колко голям проблем са наносите, поне отначало — каза ми Рейчъл, свила шепи около чашата с кафе, която държеше над трохите от мъфина. — Понеже не се случило за една нощ, хората като цяло пренебрегвали пясъка. Повече се притеснявали за намаляването на рибата, отколкото за залива, а когато осъзнали какво става, вече било твърде късно.

— Не може ли да се мине с драга?

— Може, но положението е толкова лошо, че ще излезе безумно скъпо. Още десетина години и целият район ще е като Бакуотърс — или тинести равнини, или солени блата. Което не е лошо от гледна точка на околната среда, но е като бедствие на забавен каданс за хората, които живеят тук. В определен смисъл е по-ужасно от наводненията. След края им поне може да се застрои наново, дори след бедствия като Голямото наводнение в Северно море. Чувал ли си за него?

Не бях. Представата ми за историята на този тип бедствия беше в най-добрия случай смътна, но ми се струваше, че всяка година носи депресиращи новини за все повече селища, ударени от водата. Макар че очевидно явлението не беше ново.

— Било голямо бедствие през петдесетте — обясни Рейчъл и остави чашата си. — Голямо цунами заляло нас и Северна Европа. Убило стотици по Източното крайбрежие, а Югоизтокът бил ударен наистина тежко. Канви Айлънд бил обезлюден, а Крукхейвън — практически изравнен със земята. Градчето го преживяло, но сега е различно. Без залива е трудно да си представиш как биха се възстановили.

— Ами развитието на яхтеното пристанище? Това няма ли да промени положението? — едва след като го казах, осъзнах, че вероятно въвличането на Вилиърс в разговора не бе най-добрият избор. Но дори да имаше нещо против, Рейчъл не го показа. Само изпухтя.

— Не ме карай да подхващам темата! Да, ако бъде направено както трябва, вероятно би могло да ограничи щетите. Не съм от крайните Зелени, които прегръщат дърветата. Наясно съм, че трябва да има компромиси. Сегашната схема обаче като цяло изисква целият район да мине под ножа, да се погребат блатата под бетон и асфалт, а всичко наоколо да се превърне в скъпарски воден парк. И понеже големите клечки знаят, че хората са отчаяни, размахват пред носа им перспективата за работа и просперитет и се опитват да изринат с булдозера всички възражения. Боже, всеки път, щом чуя името Вилиърс и… — тя си прехапа езика и се усмихна тъжно. — Е, няма значение. Май трябва да се прибираме. Обещах на Фей, че ще я изведа после, а тя не търпи да чака!

Рейчъл се усмихна, докато говореше, любовта й към дъщерята на Траск беше очевидна. Почудих се дали това е причината да остане със семейството толкова дълго. Но и не бях осъзнал колко късно е станало — часовникът на стената зад щанда показваше, че седим в кафенето вече над час. Когато станахме, сърцето ми натежа. Настоях да платя и похвалих собственичката на кафето за кейка, макар още да чувствах зъбите си покрити със захар.

— Какви са плановете ти сега? Предполагам, че полицията ще иска да погледнеш стъпалото от вчера? — попита Рейчъл, докато вървяхме към лендроувъра. Направи гримаса. — Ама че странно прозвуча. И не се притеснявай, просто питам. Наистина не искам да чувам подробности.

— В пълна безопасност си. И без това няма да работя по него.

Тя ме погледна изненадано.

— Как така? Мислех, че си повикан като специалист.

— Май полицията смята, че съм сторил предостатъчно.

— Но ако не беше ти, нямаше да го намерят!

Свих рамене, понеже не исках да навлизам в темата.

— Понякога е така.

— Значи в такъв случай тръгваш право за Лондон?

— Веднага щом колата ми бъде готова.

Рейчъл мълча, докато прекосихме целия площад пред залива. Изненадан бях колко лесно се говореше с нея и се надявах, че и тя се чувства по същия начин. Но помежду ни сякаш внезапно се породи напрежение. Стори ми се умислена. Извади ключовете си пред колата, отключи и спря.

— Не го приемай погрешно, но…

Телефонът й прекъсна онова, което се канеше да каже. Да не приемам погрешно кое, почудих се притеснено. Опитах се да се сетя дали съм сгрешил някъде, докато тя вдигаше телефона.

— Здравей, Андрю, аз просто… Не, защо?

Видях изражението й да се променя. Каквото и да чу отсреща, не беше хубаво.

— Кога? — Рейчъл се вслуша. — Добре, идвам веднага!

— Всичко наред ли е? — попитах, когато тя пъхна телефона в джоба си и захвърли отзад торбата с покупките.

— Трябва да тръгваме.

Вече се качваше и палеше. Едва успях да стигна до седалката от другата страна, и тя вече обръщаше колата.

— Какво е станало?

Лицето й беше бледо и съсредоточено, но стърженето, с което рязко смени скоростите, издаваше емоциите й.

— Фей е изчезнала.