Мъртви води

13

През по-голямата част от пътя до Крийк Хаус Рейчъл караше мълчаливо. Не можеше да ми каже нищо повече, освен че дъщерята на Траск излязла преди час след скарване с брат си и оттогава не са я виждали. Нито кучето й.

— Имаш ли представа къде може да е отишла?

Тя намали скоростта, докато вземахме един тесен завой, после отново натисна газта. Прибирахме се по друг път, доста по-бърз, тъй като отливът позволяваше на стария дифендър да прегазва все още наводнени бродове.

— Вероятно в Бакуотърс. Явно й е доскучало да ме чака и е поискала Джейми да я изведе с лодката. Той бил зает, така че тя си тръгнала сърдита.

Чувах ясно самообвинението в гласа й и се чувствах по същия начин. Ако не бях поканил Рейчъл на кафе, вече щяхме да сме се прибрали. А Джейми вероятно е бил зает с моята кола.

— Правила ли е такива неща и преди?

— Веднъж-дваж. Андрю й е забранил да излиза сама, но сам знаеш как действа това на децата.

Почувствах се малко поуспокоен, щом го чух. Изчезването на момичето звучеше по-скоро като детски бунт, отколкото като нещо сериозно.

Бяхме стигнали до същия брод, където колата ми заседна в прилива. Все още беше частично покрит с вода, виждаше се само светла ивица под повърхността, но Рейчъл не се поколеба. Мина на ниска предавка и навлезе в потока, като вдигна вълна от вода около гумите. Инстинктивно се свих, после се отпуснах. Очевидно не за първи път минаваше оттук, а и подобният на комин шнорхел на стария лендроувър превръщаше прехода в песен.

Изкачихме отсрещния бряг и Рейчъл отново настъпи газта. Подмина къщата за гости и пристигнахме в Крийк Хаус за време, доста по-малко от онова, което бе нужно на Траск да ме довлече с колата. Джейми вече тичаше към нас, когато спряхме на чакъления паркинг. Собствената ми кола стоеше наблизо, непокътната, но с отворен капак. Рейчъл дръпна ръчната и скочи от колата.

— Върна ли се вече?

— Не — синът на Траск беше пребледнял и разтревожен. Почти не ме погледна. — Татко приготвя лодката.

— Какво стана? — попита Рейчъл, когато тръгнаха към къщата.

Не знаех какво друго да правя, така че ги последвах.

— Нищо, но нали знаеш каква е Фей. Вдигна голям скандал, понеже не исках да зарежа всичко и да я изведа с лодката.

— Видя ли я да излиза?

— Не, но малко след това татко дойде и попита къде е. Не беше при къщата, Кейси също я нямаше. Не са наоколо, значи е отишла сама към Бакуотърс. Боже, тя е толкова глезено…

— Стига толкова — Траск се появи иззад къщата точно когато излязохме от горичката, навиваше в ръце найлоново въже. — Ако проявяваш повече търпение към нея, може и да не се държи все така.

— Не съм виновен само аз, нали? — промърмори под нос Джейми. Баща му се обърна и стисна зъби.

— Какво каза?

— Нищо.

Започвах да се чувствам все по-излишен. Нямах работа да си пъхам носа в семейните им свади. И те определено нямаха нужда от мен.

При все това не можех просто да вдигна ръце.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, по-скоро за да сваля напрежението.

Траск за последно премери сина си с поглед и се обърна към мен.

— Не, няма нищо. Можеш да…

Всички чухме кучето едновременно. Започна с тихо скимтене отдалеч и след малко дребното мелезче се появи между дърветата. Козината му беше мокра и кална, все едно е плувало в потока, и видимо куцаше. Погледнах зад него, но дъщерята на Траск не се виждаше. Животното изскимтя пак и когато приближи, видях, че козината му е изцапана с нещо по-тъмно от кал.

— Тя кърви! — извика Рейчъл и се втурна към кучето. — О, цялата е нарязана!

Малкото кученце изквича и размаха опашка, докато биоложката се опитваше да го огледа. Трепереше нещастно, а кървавите петна по калната му козина вече се виждаха ясно.

— Приличат на ухапвания! Явно нещо я е нападнало… — заключи Джейми.

— Може ли да погледна? — попитах.

Той се отмести. Кучето се разквича, когато разтворих гъстата му козина, за да погледна по-добре раните. Бяха като цяло повърхностни — или накъсани порязвания, или малки дупчици.

— Не са ухапвания — заявих. Зъби или нокти щяха да разкъсат плътта много по-дълбоко. По-добрата новина бе, че не са и с чисти ръбове от нож. — Приличат ми повече на разкъсвания. Все едно се е закачила на нещо.

— На какво? — попита Джейми, все едно вината беше моя.

Нямах отговор. Траск и бездруго бе изгубил интерес към кучето. Закрачи през горичката в посоката, от която то беше дошло и сви шепи около устата си:

— Фей! Фей!

Не получи отговор. Огледа празната шир, после се върна.

— Ще изкарам лодката нагоре в Бакуотърс. Джейми, ти тръгни по потока към къщата за гости. Вземи си телефона и ми се обади в мига, в който намериш нещо.

— Ами ако няма…

— Просто действай!

— Ами аз? — попита Рейчъл, когато Джейми се затича.

— Ти стой тук. Ако Фей се върне, ми се обади.

— Но…

— Няма да споря! — Траск вече крачеше към ъгъла на къщата. Тръгнах след него.

— Ще дойда с теб!

— Нямам нужда от помощ.

— Може да ти потрябвам, ако дъщеря ти е пострадала.

Той ме изгледа сърдито, сякаш се ядосваше, че съм изразил на глас страха му. Но Рейчъл ни бе последвала и се намеси, преди Траск да реагира.

— Той е лекар, Андрю. Видя Кейси.

Траск се поколеба, после кимна отсечено. Стигнахме предната страна на къщата. Тя беше почти изцяло от стъкло, с огромни прозорци, които гледаха право към потока. На водата се полюляваше понтонен кей, за него беше привързана лека лодка от стъклопласт с извънбордови двигател. Понтонът се залюля, щом Траск се засили по него и се качи в лодката.

— Отвържи въжето!

Отвързах го и се качих, зелената вода се плискаше около покритото с водорасли дъно при люлеенето на лодката. Седнах на носа, а Траск запали двигателя със силен изблик изгорели газове. След това даде газ и потеглихме нагоре по течението.

Погледнах през рамо и видях Рейчъл да се взира след нас, приклекнала до кучето.

Траск не каза и дума, докато лодката ревеше нагоре по потока и навлизаше все по-навътре в Бакуотърс. Отливът бе оголил кални брегове и от двете страни, но все още имаше достатъчно вода в средата за плитко газеща лодка като тази.

Проследих една чайка, която се спускаше и издигаше над нещо във водата, но се оказа само найлонова торба.

— Дъщеря ви има ли телефон?

— Не…

— Така си и мислех. Очаквах да се ограничи само с този отговор, тъй като упорито се взираше напред по течението на потока. Той обаче допълни: — Казах й, че е прекалено малка.

Нямаше смисъл да се опитвам да поддържам разговор. Единственото, което щеше да го накара да се почувства по-добре, беше да намерим дъщеря му. Можех да си представя мислите му в този момент, познавах ги с болезнена яснота.

— Има ли много места, където може да е отишла?

Андрю зави около ивица вълнички във водата, единственият знак, че точно под повърхността се крие пясъчна дюна.

— Няколко са, но пеша се стига трудно. С лодката можем да обиколим повече площ.

Солените тресавища отстъпиха пред високи редици тръстики. На места заради отлива се издигаха дори над главите ни и лодката сякаш се носеше в канал между тях. От време на време Траск викаше дъщеря си по име, докато бръмчахме напред. Получаваше шумен отговор от обезпокоените птици, но нищо повече. Подминавахме цепнатини в бреговете, които приличаха на вторични канали, разклоняващи се от основното течение, но когато ги приближавахме, виждах, че са задънени. Нищо чудно, че тук идваха твърде малко лодки — беше лесно да се изгубиш в лабиринта от тръстики и вода.

Отливът сериозно бе напреднал за краткото време от потеглянето ни — сега бреговете на потока се издигаха и от двете ни страни като тинести каньони. Макар да се придържахме в самия център на канала, беше очевидно, че няма да успеем да стигнем много по-далеч, преди да излезем на сухо. Когато стигнахме до място, където дълга наносна гърбица разделяше потока на две, Траск остави лодката да бръмчи на празен ход и задъвка напуканата си устна, докато изучаваше разделящите се канали.

— Какво има?

— Не знам кой път би хванала оттук, а отливът няма да позволи да претърсим и двата.

Той решително угаси двигателя. Лодката се разлюля, когато се изправи и изкрещя във внезапната тишина.

— Фей!

Не получи отговор. Водата се плискаше в корпуса, докато лодката полека дрейфуваше назад. С мрачно изражение Траск отново извика името на дъщеря си и после се пресегна да запали двигателя.

— Задръж! — обадих се аз.

Имах чувството, че съм чул нещо, точно когато той помръдна. Траск спря и се вслуша.

— Не мога да…

И тогава се повтори. Ужасеният глас на момиченце:

— Татко!

Този път и Траск го чу:

— Тук съм, Фей, идвам! — извика той и запали двигателя.

Кокалчетата му бяха побелели на кормилото, докато насочваше лодката в лявото разклонение. Изгнили дървени колци обграждаха бреговете, стърчаха от тинята като счупени зъби. Подминахме разпадащите се останки на стара, ръждива метална барака, после лодката взе поредния завой и видяхме дъщерята на Траск.

Лежеше наполовина потопена във водата, ридаеше и беше покрита с тиня. Навсякъде около нея от повърхността на потока стърчеше нещо, което помислих за оголена от отдръпващата се вода трева. След това се приближихме и осъзнах какво виждам.

Потокът бе задръстен от бодлива тел.

— Боли ме, тате! — изхълца Фей, когато скочихме от лодката и заджапахме през студената вода към нея.

— Знам, няма нищо, скъпа! Опитай се да не мърдаш!

Тя и бездруго не можеше да помръдне. Само едната й ръка беше свободна; другата бе оплетена от ръждивата тел. Бодлите се забиваха в кожата и дрехите й, а тинята, която я покриваше, беше смесена с кръв. Над водата се виждаше само торсът на Фей, но не се съмнявах, че и краката й под водата са омотани в телта.

Беше пребледняла, с лице цялото в сълзи.

— Кейси скочи във водата и започна да пищи. Опитах се да й помогна, но тя се освободи, а аз пропаднах и… и…

— Шшшт, спокойно. Кейси е добре, прибра се у дома.

Траск приклекна до дъщеря си и внимателно опипа телта.

Държеше се като съвсем различен човек от онзи, с когото пътувах досега — нежен и търпелив. Но в погледа му имаше страх, когато се обърна към мен.

— Ще трябва да държиш телта неподвижна — заяви с тих глас.

— Можем да извикаме спасителен отряд… — подех, но той поклати глава.

— Ще им отнеме прекалено много време да стигнат дотук. Няма да я оставя в това състояние.

Разбирах как се чувства — ако това беше моята дъщеря, и аз нямаше да чакам. Но не бях сигурен кой от двама ни може да я освободи, без да влоши нараняванията.

Виждах обаче, че Траск е взел решение. Фей се паникьоса, когато видя какво се кани да направи.

— Не, не, не, не, аз…

— Шшшт, трябва да си храбра! Хайде, дръж се като голямо момиче!

Тя стисна здраво очи и извърна лице встрани, а баща й се захвана за работа. Наясно, че ще ни потрябва, аз си свалих якето и го окачих на сухия бряг, преди да се присъединя към тях. Да се мокря сега, едва възстановил се от болестта, не бе добра идея, но нямах избор. Траск бе стиснал здраво устни, докато, мрачен и съсредоточен, клечеше до гърдите във вода и опипваше за бодлите под повърхността. Тинята ме всмукваше, когато посегнах да взема вече освободената намотка и се постарах да я удържа неподвижна. Не беше лесно. Макар да бях издърпал ръкавите на ризата си, за да си пазя ръцете, и двамата с архитекта скоро кървяхме — острият метал разкъсваше кожата ни като хартия.

Дори при това условие знаех, че сме извадили късмет. Ако настъпваше прилив, историята щеше да се развие съвсем различно. Докато гледах Траск и дъщеря му, усетих облекчение и радост, но ме прободе и болката от собствената ми загуба. Сега обаче не можех да си позволя да се разсейвам. Изтласках мисълта надалеч и огледах по-внимателно бодливата тел. Потокът тук бе частично преграден от пясъчен нанос, който образуваше езеро, на вид достатъчно дълбоко да остане пълно дори при отлив. Над повърхността стърчаха само няколко намотки тел, размърдани от борбата на момичето. По принцип бодливият капан щеше да стои напълно потопен и се вбесявах от мисълта, че някой идиот е захвърлил толкова опасно нещо в потока.

Траск се мръщеше от усилие, докато посягаше под водата.

— Добро момиче. Само още една! — каза на дъщеря си. Погледна ме. — Приготви се да изтеглиш телта!

Напрегна рамене и момичето изпищя от болка. След това Траск вече вдигаше Фей и водата се стичаше и по двама им, когато се изправиха. Телта беше по-тежка, отколкото очаквах, и едва помръдваше, докато я издърпвах встрани, за да може Траск да изнесе дъщеря си по тинестия бряг. Фей хълцаше и се притискаше към баща си, който й шепнеше успокоително. Трепереше и кървеше, но раните й не изглеждаха сериозни. Слава богу, помислих си, и пуснах телта.

В този момент момичето погледна към мен и очите й се разшириха от ужас. Обърнах се и видях вълнение в средата на потока. Водата се завихри, все едно отдолу се върти голяма риба, която приближава повърхността.

Окачен на бодливата тел, трупът се показа бавно във въздуха с ръце и крака, увиснали като на счупена кукла. Фей се разпищя, а бледата глава обърна празно око към небето.

После, все едно се криеше от дневната светлина, трупът потъна отново и водата го погълна.