Мъртви води

26

Лънди ме остави с Рейчъл, докато се обади на разследващия екип, за да ги осведоми какво е замислил. Върна се по стълбите до брега под претекст, че търси сигнал, макар че по-вероятно просто искаше да обясни положението, без да го подслушваме. По принцип бих се зарадвал на възможността да говоря с Рейчъл, но сега не знаех откъде да започна. Не се и наложи.

— Затова ли беше всичко снощи? — попита тя, докато ровеше в малкото шкафче на кърмата на лодката. — Проверяваше и мен, и Андрю.

— Не беше така.

— Наистина ли? Защото точно на това ми приличаше!

— Виж, не знаех със сигурност за Майк Чапъл, докато не видях снимката. А и така или иначе не можех да ти кажа.

— Явно има доста неща, които не можеш да ми кажеш.

— Така е, не мога — и моето търпение беше на границата си. — А и какво щеше да направиш, ако ти бях казал? Ще обясниш на Траск, че сестра ти се е виждала със старото си гадже освен с Лео Вилиърс?

Това я накара да застине за момент.

— Не знам. Но и за миг не бих си помислила, че Андрю е извършил нещо лошо.

Нямаше смисъл да обяснявам, че всички казват така. Никой не иска да повярва, че близките му могат да се окажат убийци. Аз самият бях правил тази грешка в миналото.

Кеят се залюля при завръщането на Лънди. Инспекторът изглеждаше видимо притеснен.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Не можах да се свържа с никого. Оставих съобщение, така че ще знаят къде съм, ако им потрябвам. Ако приемем, че могат да ме открият там… — добави той сухо.

Лънди явно чакаше Рейчъл да реагира, но тя вече се бе успокоила и просто извади още една спасителна жилетка от шкафчето. Инспекторът се намръщи и със съмнение огледа лодката.

— Сигурна ли си, че това нещо е достатъчно голямо да ни изведе от естуара?

Рейчъл сложи спасителната жилетка зад гърба си и затвори шкафчето.

— Ще се справи. Плавала е и в много по-лошо време от това.

Лънди се почеса по врата.

— Е, щом си решена да го направиш, ще ни трябват няколко ясни правила. Ако времето се влоши или вълнението се окаже прекалено силно при излизането от естуара, се връщаме. Същото се отнася и за престоя ни в крепостта. Ако там има нещо, чийто вид не ми харесва, обръщаме лодката на момента. И бездруго съм си сложил главата на гилотината заради това плаване, така че не искам да спорим за глупости. Ясен ли съм?

Рейчъл кимна покорно. Лънди изсумтя, очевидно бе очаквал по-сериозна съпротива.

— Добре тогава. Разбрахме се!

Задържах лодката, за да може той тромаво да се качи на борда. Двамата седнахме на пейката в средата, а Рейчъл се настани на кърмата до кормилото. Лънди се намъкна в предложената му от нея спасителна жилетка и с усилие опъна ремъците през огромните си гърди, преди да зареже опита.

— Надали имаш по-голяма жилетка.

— Съжалявам, всички са един размер, като изключим тази на Фей.

Лънди погледна жилетката, опъната от двете страни на корема му, и поклати глава.

— Сигурно съм се побъркал.

След като потеглихме обаче, явно спря да се притеснява. Докато малката лодка ускоряваше, той седеше с лице, обърнато към вятъра, и всячески демонстрираше колко се наслаждава въпреки обстоятелствата. Видях да гълта няколко таблетки срещу киселини и си припомних за обаждането, което беше получил от болницата. Хрумна ми, че то може да е причината за не особено твърдата му съпротива срещу желанието на Рейчъл. Несъмнено се тревожеше за разговора в болницата и вероятно пътуването до крепостта му се струваше добър начин да се разсее от мислите.

Рейчъл седеше до кормилото и тъмната й коса се вееше на вятъра. Под спасителната жилетка си беше сложила червеното яке, с което я бях видял в деня, когато открихме маратонката, и изглеждаше доста по-спокойна, докато насочваше лодката между бреговете на потока. Забеляза, че я гледам, и ми се усмихна. Но усмивката й беше неуверена и се зачудих дали не е размислила за начинанието. Силният вятър надигаше вълнички и матираше повърхността. Още не валеше, но небето беше оловносиво, а на хоризонта се виждаше по-тъмна ивица.

— Нали каза, че прогнозата е лоша? — попитах Лънди над рева на двигателя.

Той кимна.

— Предполага се да стане доста бурно малко по-късно. Днес е и пролетният прилив, така че ще бъде забавно. Трябва да гледаме да сме се върнали много преди това!

След няколко минути потокът се вля в естуара. Тук бяхме в по-открити води и лекото люшкане се превърна в гривести вълни. Лодката се тресеше под ритмичните удари на сблъсъците им с носа. Всяка вълна плисваше облак студени капки и оставяше по устните ни вкус на сол.

Кулите на морската крепост се намираха право пред нас, но видимостта отвъд естуара не беше достатъчно добра да ги виждаме ясно. Лека мъглица, която приличаше по-скоро на смог, отколкото на морска мъгла, закриваше високите постройки и ги свеждаше до кокилести силуети в далечината.

При навлизането в Бароус лодката забави ход, а шумът на двигателя затихна. Ниски, полегати гърбици стърчаха навред около нас като китове. Рейчъл маневрираше около тях, като оглеждаше водата за по-бурни или по-спокойни участъци, които биха могли да подсказват наличието на дюни под повърхността. Щом преминахме през теснината, тя пак даде газ и се наложи с Лънди да се вкопчим в бордовете, щом лодката се хвърли върху по-високите вълни. С приближаването на изхода от естуара къщата на Лео Вилиърс се появи отстрани. Стоеше на залесения нос, а извитите стъкла на панорамните й прозорци отразяваха чернота, тъй като гледаха към откритото море.

Подминахме къщата и излязохме от естуара. Оцелелите кули на старата военна крепост стърчаха от вълните пред нас. Отблизо изглеждаха още по-странно, чужди и страховити реликви, отдавна надживели времето си. Кулите бяха леко раздалечени и всяка се състоеше от правоъгълна, двуетажна метална кутия, която се крепеше на четири наклонени навътре крака. От постройките стърчаха паянтови на вид мостчета и изкривени и ръждясали тераси.

Най-близката кула изглеждаше и най-невредима. Рейчъл се насочи към нея, но Лънди се обади:

— Първо обиколи другите две. Нека ги изключим, преди да разгледаме тази.

Рейчъл се подчини и обърна лодката около външната страна на кулите. Но вече беше ясно, че ако сестра й е правила снимките на къщата на Вилиърс от крепостта, не е било от двете кули, които се намираха по-навътре в морето. Първата беше на практика празна черупка. Металните стени на платформата бяха почернели от огън, макар че, ако се съди по пласта ръжда, пожарът не е бил скорошен. Покривът беше изчезнал, както и външната рамка от тераси и стълби, която бях видял на снимките в уебсайта. Постройката беше напълно изкорубена и сякаш за да подчертаят това, чайките влитаха през зейнала дупка в основата на платформата, стрелкаха се зад останалите без стъкла прозорци и след миг излитаха през липсващия покрив.

Втората кула бе дори в по-лошо състояние. Основната й структура беше изчезнала напълно, стояха само четирите възлести подпори, които стърчаха от морето като ъгли на незавършена пирамида. Лънди свали очилата си и избърса солените пръски от стъклата им.

— Добре, а сега да разгледаме другата.

Рейчъл насочи лодката към последната кула. Дори тук морето беше пълно с наноси и плитко. Виждах бледото дъно там, където около третата кула се образуваше пясъчен нанос, който на места дори стърчеше над повърхността. Водата се удряше в подпорите и създаваше кръстосани вълни, които ни посрещнаха при приближаването. Плисъкът им стана по-звучен, когато Рейчъл ни вкара под крепостта.

Отблизо тя се оказа по-голяма от очакваното. Подпорите бяха конусовидни и изработени от армиран бетон, но силно оронени и увити с водорасли под водната линия. Вееха се от тях като зелена коса и от време на време се чуваше отекващ тътен, когато в кухите тръби се блъснеше по-голяма вълна.

Погледнах нагоре, докато минавахме под тъмната долна страна на кулата на двайсетина метра над главата ми. Гредите, които образуваха основата й, бяха силно ръждясали и изцапани в бяло от птичи курешки и добавяха неприятна смрад с амонячна острота към мириса на водорасли. Рейчъл бутна лодката в котвената платформа, която бе монтирана между разперените крака на кулата, и бързо завърза въжето около гъбата на пристана. Щом вълните разлюляха лодката, тя се хвана за ръждивата стълба, която слизаше надолу във водата.

— Аз ще се кача пръв — каза й Лънди. — Ако някой ще пада в морето, най-добре е да съм аз.

Инспекторът изчака вълните, изтегли се на стълбата и стъпи върху стоманената платформа. Отърси ръждата от дланите си и закрачи напред-назад, така че цялата конструкция задрънча и се разтресе.

— Струва ми се достатъчно солидна. Добре, хайде да се качваме.

Рейчъл слезе втора и с лекота изкатери стъпалата. Последвах я не особено елегантно, но успях да се задържа, без да падна. Стъпалата бяха проядени от корозия, а самата платформа не беше в по-добро състояние. Но Лънди изглеждаше прав — нямаше непосредствена опасност да падне.

Последвах примера на спътниците си и свалих спасителната жилетка, след което се огледах. Още една стълба, по-нова на вид, се изкачваше до малко мостче, провиснало над нас. Оттам поредица метални стъпала водеше до масивна на вид врата към самата крепост. Нямаше друг път за влизане, поне доколкото виждах.

— Погледнете! — Рейчъл посочи назад към брега.

Отвъд откритото море празната къща на Лео Вилиърс стоеше с лице към нас на каменистия си нос.

Рейчъл извади от джоба на якето си бинокъл и огледа къщата през него, преди да го връчи на Лънди.

— Същият изглед като на снимките.

— Дошли сме подготвени, а? — коментира инспекторът, докато вдигаше бинокъла. — Не е точно същата гледка. Ъгълът е прекалено малък.

— Значи е направила снимките отвътре. Да идем да погледнем! — отвърна Рейчъл, чието нетърпение се беше завърнало.

Лънди огледа стълбата, която стигаше до долната стена на кулата.

— Това не би трябвало да е тук. Не ме радва особено — оповести, но съображенията му останаха неизказани, защото телефонът му звънна.

Музикалните трели прокънтяха не на място тук, но поне бяха знак, че сме достатъчно близо до брега, за да има мобилен сигнал. Това отговаряше на въпроса дали Ема Дерби е имала шанс да повика помощ, в случай на инцидент. Лънди брънка в джоба си и извади телефона.

— Ще трябва да вдигна — обяви, когато погледна екрана.

Отиде до другия край на платформата, за да говори. Рейчъл го погледа известно време, а после се обърна към стълбата и се заизкачва.

— Рейчъл… — подех притеснено.

— Няма смисъл да се мотаем, нали?

Тя вече беше на половината път до малкия люк. Погледнах към Лънди в очакване да й се скара. Но той май дори не бе забелязал. Беше ни обърнал гръб и стоеше с наклонена глава, вслушан в онова, което му казваха по линията.

Страхотно.

Въздъхнах и на свой ред започнах да се катеря. Тази стълба беше разтегателна, изработена от лека алуминиева сплав, а не от ръждива стомана. Лънди беше споменал, че оригиналните стълби са били демонтирани преди години, очевидно за да попречат на хората да влизат в крепостите. Явно някой не бе позволил това да го спре.

Чудех се кой ли.

Изтеглих се през отвора на самата платформа. Беше по-малка от онази долу и напластена с бели курешки. Вятърът тук горе виеше по-силно, студен и хаплив. Тромаво се изправих на крака и видях, че Рейчъл вече се е изкачила по металните стъпала към вратата на кулата. Дърпаше дръжката.

— Заключено е.

От една страна, изпитвах облекчение. Сблъсъкът с трупа на Стейси Кокър още беше свеж в паметта ми. Ако кулата съдържаше някакви изненади, по-добре да ги открие полицията, а не Рейчъл.

Но след като бях изминал целия този път, очевидно щях да остана разочарован, ако се върнем. Спътничката ми удари недоволно по вратата.

— Смяташ ли, че има друг вход?

— Съмнявам се… — крепостта беше построена за отбрана на крайбрежието — предполагаше се влизането в нея да е трудно.

— Има ли с какво да счупим катинара? — попита тя, когато изкачих стълбите.

Представях си какво ли би казал Лънди за подобна наглост.

— Не, а и да имаше, надали ще ни е особено лесно да го строшим.

И катинарът, и резето, на което беше сложен, изглеждаха нови и направени от здрава, неръждаема стомана. Даваха вид, че ще устоят на всичко, освен може би на пневматичен чук.

Рейчъл недоволно разтърси катинара.

— Това е глупаво! Как Ема е успяла да влезе, ако е било заключено?

Не знаех защо, но започвах да се притеснявам.

— Хайде, да вървим.

Обърнах се, но Рейчъл не помръдна от мястото си. Приклекна да огледа катинара, бръкна в джоба си и извади тежката халка с ключове на сестра си. Прерови ги, избра един и го изпробва.

— Какво правиш?

— Пробвам резервните ключове на Ема. Все някак е влязла и нямам представа за къде са половината от тези.

— Трябва да се върнем при Лънди — натъртих нетърпеливо, докато тя опитваше друг ключ.

— Само още няколко…

— Губиш си…

Катинарът се отвори с щракване. Рейчъл ми се ухили отгоре.

— Тад-а-а-а…

Целият настръхнах. Едно беше сестра й да направи еднократно пътуване до крепостта, за да снима оттам. Но ако Ема Дерби си беше дала труда да обзаведе вратата с катинар — и дори бе донесла тук резервната стълба — това предполагаше, че е идвала повече от веднъж. А и никой не би заключвал място като това, ако няма наистина сериозна причина.

Освен ако не държи вътре нещо, което никой друг не бива да вижда.

Рейчъл вече сваляше катинара от резето. Преди да кажа каквото и да е, отдолу се разнесе пронизително изсвирване. Отидох до ръба на платформата, надзърнах и видях Лънди да криви шия с два пръста, пъхнати в устата. Извади ги, когато ме зърна.

— Трябва да тръгваме! — извика.

— Тук има нещо и се налага да го видиш! — креснах в отговор. Зад гърба ми се разнесе стенание на ръждиви панти. Озърнах се и забелязах Рейчъл да се мъчи да отвори тежката врата.

Гласът на Лънди се разнесе отдолу:

— Ще трябва да почака. Възникнаха нови обстоятелства, трябва да се връщам.

Каквото и да беше, явно бе сериозно. Инспекторът ми се стори потресен, осъзнах, докато го гледах как стои на долната платформа. Не просто шокиран, а изумен.

— Разбрано — извиках и се обърнах към Рейчъл. — Хайде, най-добре да…

Входът се оказа празен.

По дяволите! Хукнах по стълбите. Тежката стоманена врата зееше отворена и разкриваше тъмен коридор с белещи се метални стени. Изчезваше в мрака, но не виждах следи от Рейчъл.

— Какво става? — в гласа на Лънди, отекнал в металния покрив, се долавяше раздразнение.

Обърнах се да извикам:

— Рейчъл влезе вътре.

Инспекторът промърмори отдолу:

— По дяволите! — а после чух стъпки нагоре по стълбата.

Преминах през вратата, неспособен да видя навътре в тъмните дебри.

— Рейчъл? — извиках. — Рейчъл, трябва да тръгваме!

Чу се приглушен отговор някъде от вътрешността на кулата, но беше твърде неясен. Изругах, разкъсван между желанието да хукна след нея и да изчакам Лънди. Но от тромавия тропот по стълбата съдех, че ще му отнеме повече време да стигне до входа, отколкото на нас. Пак изругах и влязох по-навътре.

В кулата беше студено. Въздухът се оказа влажен, с пиперлив мирис на мухъл и ръжда. Веднъж влязъл в коридора, открих, че не е толкова тъмно, колкото ми се стори отвън. През малките правоъгълни прозорчета и зацапаните им с мръсотия стъкла се процеждаха тънки лъчи. Имаше и счупени прозорци и от тях се лееха ярки правоъгълници дневна светлина и разкриваха древен генератор, застанал като страж в подножието на поредните стъпала. Навътре се виждаха и други помещения, но бяха само сенки в здрача. Всички повърхности бяха покрити със сол, а под нея корозията бе довела до червеникав оттенък на металния под и стените, които се лющеха. Беше като оживяла черно-бяла снимка.

Парчета ръжда и стара боя скърцаха под краката ми, докато минавах покрай генератора към стълбите.

— Рейчъл?

— Тук горе!

Гласът й отекна от горния етаж. Понечих да се кача, но дрънченето отвън подсказа, че Лънди е стигнал до площадката. След секунди се появи на прага със зачервено лице и задъхан.

— Къде, по дяволите, е тя?

— На следващия етаж. Вратата беше с катинар, но се оказа, че сестра й е имала ключ.

— Дявол да го вземе! — Лънди поклати глава, все още тежко задъхан. — Схванали сме грешно нещата. Напълно погрешно!

— Какво имаш предвид? — попитах, но той махна с ръка:

— После. Да идем да я намерим!

Поспрях да заклиня масивната стоманена врата до стената, като проверих дали няма да се затвори сама, сетне забързах след него. Стъпките ни задрънчаха по металните стълби, докато се качвахме на следващия етаж. На горната площадка имаше друг коридор, който се разклоняваше. Отворените врати позволяваха да разгледаме руината. Стаите бяха опразнени, като изключим голите метални рафтове, вдигнатите подпори за койки и счупени столове. Избеляла снимка на усмихната млада дама в бански костюм все още смигаше от мястото си на стената. Вдигнах глава и видях, че стълбите продължават до покрива, но вратата, която водеше към него, беше затворена.

— Рейчъл? Къде си?

— Тук! — гласът й се разнесе от една стая в другия край на коридора, където стоманената врата беше открехната. — Трябва да видите това!

Обикновено спокойното изражение на Лънди бе заменено от гневно стиснати устни, когато ме изпревари и закрачи натам. Каквото и да му беше казано по телефона, сериозно го бе разтревожило.

— Това е проклета глупост! — обяви той, бутна вратата и влезе. — Нали ти казах да не…

И спря.

След тъмнината, която обгръщаше останалата част от кулата, тази стая ни изненада.

Дневната светлина се лееше през прозорците и като изключим празните метални скоби, все още закрепени за пода, от военния й произход не беше останала и следа. До едната стена имаше построена стъклена будка с белещ се плакат за отдавна забравен концерт на "Кинкс"[14]. В будката имаше бюро с два древни грамофона и празна стойка за микрофон.

Знаех, че крепостта е била пиратска радиостанция през шейсетте, но явно някой я бе използвал много по-скоро. Стаята беше обзаведена като звукозаписно студио. Студеният метален под бе покрит с турски килим, а пред калорифера имаше сгъваема маса и столове. Видях и стоманена печка за къмпинг, а импровизираното легло представляваше два надуваеми матрака, поставени на дървени палета. На очи се набиваха и други домашни елементи — захранвани с батерии фенери, покрити с разноцветни платове, книги с подгънати страници и празни бутилки от вино, наредени на полица, изработена от тухли и дървени дъски. Над леглото имаше залепен разпечатан на компютър плакат с алени букви, които гласяха:

Ако не си живееш живота, вече си мъртъв.

Но стаята все пак изглеждаше изоставена. Влажният солен въздух бе накъдрил кориците на книгите, по нагънатата завивка на леглото се бяха появили черни обриви мухъл. Матракът бе спаднал доста и след бягството на затворения в него въздух безволево се бе отпуснал над палетата.

— Дом, сладък дом… — прошепна Рейчъл.

Лънди се озърташе и попиваше всички подробности.

— Пипала ли си нещо?

Тя поклати глава, пъхнала ръце дълбоко в джобовете.

— Не. Погледнете през прозореца.

Чуваше се тих тропот на дъжд по металните стени и ми се стори, че усещам лекото полюляване на кулата под напора на вятъра, докато следвах Лънди към прозореца. Стъклото беше много по-чисто от другите, които видях, но вече бе замъглено от натрупалата се сол. Макар и недостатъчна, за да закрие гледката на къщата на Лео Вилиърс, която се взираше към нас отвъд морето.

— Оттук е направила снимките Ема — заяви Рейчъл.

Без да отговори, Лънди отиде до спихнатите върху палетата самотни матраци. Огледа мухлясалата завивка, преди да подуши смачканите филтри, захвърлени в паничка на самоделната лавица.

— Сестра ти пушеше ли трева?

— Не, нищо не е пушила. Мразеше цигарите.

Лънди се изправи.

— Е, някой е обичал да подръпва коз.

— Сигурно Марк Чапъл. Ема ми е казвала, че пуши марихуана… — Рейчъл гневно поклати глава. — Цялото това място е толкова… негово. Да се устрои на къмпинг някъде в нищото, да речем в стара пиратска радиостанция. И този глупав надпис! Боже, все едно го чувам да го казва!

Тя гневно посочи принтирания девиз, окачен над леглото. Но вниманието на Лънди бе съсредоточено другаде. Коленете му изпукаха, когато клекна да огледа нещо на пода.

— Какво е това? — попитах.

— Прилича на капачка за обектив — отвърна той, без да я докосва. — Пише "Олимпус".

— Същата марка като фотоапарата на Ема — уточни Рейчъл. — Боже, направо ми се ще да я шамаросам! Какво, да му се не види, си е мислила!

Инспекторът понечи да се изправи, но явно забеляза нещо друго. Проследих погледа му и открих засъхнали пръски. На фона на ръждивия метал не се виждаха веднага и на пръв поглед приличаха на вино или кафе.

Но по лицето на Лънди съдех, че не са.

— Боже, това кръв ли е? — попита Рейчъл.

Инспекторът се изправи сковано на крака, точно когато поредният порив на вятъра се блъсна в кулата.

— Приключихме тук. Да тръгваме, преди…

Шумно издрънчаване отекна в кулата. Разнесе се отдолу, някъде откъм входа. И тримата застинахме, когато завибрира по стоманената структура и затихна полека.

Лънди ме погледна.

— Ти нали застопори вратата?

Не шепнеше, но говореше тихо. Кимнах. Спомних си солидната тежест на стоманената врата и колко сковани и неохотни бяха пантите, докато я натисках назад към стената.

— Да не се е измъкнала… — и Рейчъл говореше с приглушен глас.

И двамата с Лънди не отговорихме. Вратата беше прекалено тежка, за да се затвори сама, и за да я помести, щеше да е нужен по-силен от сегашния вятър.

Тишината в крепостта сякаш набираше тежест. Инспекторът си пое дъх, сякаш си даваше обещание.

— Чакайте тук.

Тръгна към вратата. Запътих се след него.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма. Затвори вратата и пусни резето, докато се върна.

Той излезе, преди да измисля аргумент. Напредваше леко за толкова едър човек, затвори вратата зад себе си и я намести в рамката с тихо издрънчаване.

Стъпките му замряха отвън. В последвалата тишина, Рейчъл се обгърна с ръце.

— Все пак може да е вятърът, ако вратата е стояла отворена, може да е довял нещо вътре?

Може и да беше права. Вятърът със сигурност набираше скорост и ниското му бучене се смесваше с трясъка на вълните, които се разбиваха в кухите крака на кулите. Може би вратата все пак не е била застопорена толкова здраво, както си мислех. Изведнъж ми се стори глупаво да се крия тук, докато Лънди проверява празните коридори самичък.

— Какво правиш? — попита тихичко Рейчъл, когато тръгнах към вратата.

— Ще проверя къде е Лънди.

— Каза да го чакаме.

— Знам, но…

Взривен трясък разтърси тишината. Отекна в металните стени, много по-високо и по-близо от първия звук. Сега обаче нямаше въпроси дали е предизвикан от вятъра. Нямаше никакво съмнение какво е.

Изстрел от пушка.

Рейчъл ме гледаше с разширени от ужас очи.

Въпреки инструкциите на Лънди не бяхме пуснали резето и докато екотът от изстрела заглъхваше, посегнах към бравата.

— Не!

Рейчъл се провря пред мен и вкара горното резе в скобата, преди да успея да я спра.

— Никъде няма да ходиш.

— Трябва да намеря Лънди…

— И какво като го намериш? — Макар лицето й да бе изпънато от страх, по него се четеше решителност. — Това беше пушка, какво според теб ще можеш да направиш?

Нямах отговор на този въпрос. Бог знае, че и аз бях достатъчно уплашен, но не можех да оставя Лънди навън. Пресегнах се зад нея към резето.

— Заключи след мен.

— Не, няма да…

Зад Рейчъл се чу тихо изскърцване на несмазан метал. И двамата млъкнахме, втренчени във въртящата се надолу брава на вратата. Вратата изпука, притисната към дебелото резе, което Рейчъл бе поставила на мястото му. Инстинктивно понечих да изрека името на Лънди, но се спрях. Ако инспекторът бе в коридора, щеше да е казал нещо досега.

Който и да беше от другата страна, не беше Лънди.

Рейчъл отстъпи и се приближи към мен. Усетих как трепна, когато нещо блъсна вратата отвън. Горното резе изтрака, но удържа, а бравата отново се заклати. Рейчъл се втурна напред и плъзна в халките и долното резе.

Вратата се разтресе още веднъж, после всичко спря. Тишината бе непоносима. Сестрата на Ема Дерби се обърна към мен и отвори уста да каже нещо, когато пушката отново изрева.

Цялата кула се разтресе като камбана, когато вратата се огъна от изстрела. Извъртях се и се присвих над Рейчъл, за да я защитя, докато шумът барабанеше по нас като физически удари.

Убеден, че вратата е поддала, че старите резета не се устояли на изстрела, бавно погледнах над рамото си.

Стоманената врата беше непокътната, резетата си стояха на място.

Ушите ми звънтяха мъчително, а серният мирис на барут изпълваше стаята. Лицето на Рейчъл бе побеляло и тя се взираше във вратата в очакване. Не се случи нищо. Ушите ми продължаваха да звънят, но сега туптенето на сърцето ми ги заглуши.

— Тръгнаха ли си? — прошепна Рейчъл.

Не отговорих. Който и да беше отвън, можеше още да чака в засада. Начинът да разберем беше само един.

Рейчъл се опита да ме спре, когато дръпнах горното резе.

— Какво правиш?

— Не мога да изоставя Лънди.

Пресегнах се към долното резе. Стоманеният ръб на вратата беше деформиран по средата — изстрелът беше прицелен там, където би трябвало да се намира резето, ако е единично и е поставено над бравата. Дръпнах долното резе назад, но оставих последния един сантиметър. Постоях, вслушан за признаци, че отвън пред вратата чака някой, и с надежда, че ще го подлъжа да се издаде.

Не последва нищо.

Обърнах се към Рейчъл.

— Приготви се да отвориш и, щом изляза, веднага затвори.

Тя трескаво поклати глава.

— Не, трябва да изчакаме да…

— Броя до три — предупредих я.

Тя затвори очи, след това внезапно ме прегърна:

— Пази се!

Беззвучно преброих, после кимнах. Щом Рейчъл дръпна резето, отворих рязко вратата и се втурнах в коридора.

Беше празен.

Син дим изпълваше въздуха и мирисът на барут тук бе много по-силен. Осъзнах, че спътничката ми не е затворила вратата. Беше ме последвала отвън и оглеждаше коридора с разширени от ужас очи.

Поклати глава.

— Идвам с теб!

Нямаше време за спорове. Тръгнах към стълбите, като се опитах да стъпвам колкото се може по тихо. В средата на тъмния коридор спрях и проверих дали вратата към покрива все още е затворена и с пуснато резе. Точно тогава чух и далечния рев на отдалечаващ се двигател.

Заминаваща лодка.

Но облекчението, което почувствах, беше бързо заместено от нарастващ ужас.

— Лънди? — извиках. — Лънди!

Викът ми отекна и заглъхна. И тогава чух нещо — басов, дрезгав звук откъм стълбите. Изтичах до горната площадка и оттам го видях.

Лънди лежеше на средата. Беше проснат по гръб, с огънат под себе си крак и изпънати край хълбоците ръце. Гърдите му бяха целите в кръв. На слабата светлина изглеждаше така, сякаш има нещо върху стомаха и гърдите си. След това гледката пред очите ми се фокусира в оголени вътрешности и ребра.

Стъпалата бяха хлъзгави от кръвта. Вече беше започнала да се съсирва, събираше се на зловещи купчинки на местата, където бе протекла от едното стъпало към следващото. Смътно осъзнавах, че Рейчъл е зад гърба ми, когато коленичих на тясното стълбище до инспектора.

— Лънди? Боб, Боб, чуваш ли ме?

Беше все още жив. Гърдите му се надигаха и отпускаха полека, с усилие. Шумът, който бях чул, се оказа дишането му — астматично и тежко. На лицето му беше изписана изненада, а от време на време теменуженосините му очи примигваха зад опръсканите с кръв очила, втренчени нагоре към тъмното.

— О, Боже! — изпъшка Рейчъл. — Боже, погледни го!

Смъкнах си якето и го направих на топка, за да запуша ужасната рана.

— Излез навън — наредих й и притиснах топката с две ръце. — Намери сигнал и се обади за помощ!

— Не трябва ли да…

— Излез! Веднага!

Все още поддържах компресията, но се преместих на една страна, за да й направя място да мине. Опитваше се да не стъпва в кръвта, която беше прекалено много. Докато ме подминаваше, забелязах, че на долното стъпало вече има друг отпечатък.

Не се и замислих за него обаче. Промених позата, за да облекча китките си и продължих да натискам раната. Свитото на топка яке вече бе напоено, а ръцете ми лепнеха от кръвта. Тя бълваше по-бавно, но знаех, че не е в резултат от моите действия.

— Добре, Боб! — казах, като се стараех да говоря спокойно и ведро. — Рейчъл отиде за помощ, така че само трябва да стискаш зъби, докато спасителите пристигнат. Само искам да стоиш буден и да се съсредоточиш върху гласа ми, става ли? Ще можеш ли, Боб?

Лънди не отговори. Задържа поглед втренчен в тавана над нас, а гърдите му бавно се надигаха и отпускаха. Продължих да говоря. Разказвах за съпругата му, за дъщеря му и внучката, за рождения ден на малката и за всичко друго, за което се сещах. Не знаех дали ме чува, но продължавах да говоря, понеже ми се струваше, че така е редно, и понеже нямаше какво друго да сторя. Продължавах да говоря, когато Рейчъл се върна и тихо застана до стълбите. Продължих и когато обемистият гръден кош спря да се движи и тежкото дишане кротко затихна, макар да знаех, че говоря на себе си.