Мъртви води

25

Лънди побутна с крак парче изгоряла греда, което се търкаляше в мократа трева. Останките от къщата на Едгар бяха почернели и стърчаха без покрив на фона на сивото небе. Като изключим фасадата, от постройката не беше останало много. Горният етаж беше изгорял почти напълно, стърчаха само лишени от прозорци тухлени стени.

Въздухът бе натежал от смрадта на мокра пепел и изгоряло дърво. Високият чинар близо до вратата стоеше изгорял и почернял, половината му клони бяха превърнати на въглен. От къщата още лъхаше горещина, а земята пред нея беше обсипана с опърлени останки. Лънди я погледна и въздъхна.

— Мразя пожарите. Пламъците и пожарникарите не оставят нищо подире си.

Поне в къщата не бе имало човек.

— Много ли беше останало за претърсване?

— В къщата не. Почти бяхме приключили с нея, но чакахме още оборудване, за да започнем градината. Щеше да е добре да остане запазена.

Кокър бе положил доста усилия да разруши дома на Едгар. Бензинът гарантираше, че за пожарникарите няма да е останало много за спасяване, когато смогнат да се доберат дотук. Все пак се бяха постарали, две пожарни блокираха коловоза в края на пътя и поливаха с вода пламъците. След това се захванаха да преровят димящите останки за мебели и клетки, така че пожарът да не се разгори отново.

Лънди не беше стигнал до Едгар предишната вечер. Бях решил, че няма смисъл да му се обаждам. Дори ако близо до горящата къща имаше телефонен сигнал, пак нямаше смисъл да го безпокоя в дома му, и без това щеше да чуе за пожара съвсем скоро. Трябваше да научи за снимката на Марк Чапъл, но и тя не беше толкова спешна и можеше да изчака до сутринта. Така щях да дам шанс на Рейчъл да му разкаже за морската крепост. Предположих, че ще е по-добре да го чуе от нея, вместо от мен.

След като дадох показания пред полицията, оставих пожарникарите да продължат с овладяването на пламъците и потеглих обратно към къщата за гости. Спах лошо, но когато станах, едно нещо ми бе пределно ясно.

Знаех, че не мога да се върна в Лондон, без да поговоря с Рейчъл.

Бях упражнявал всичко, което се канех да кажа, и се разочаровах, когато телефонът й мина направо на гласова поща. Понечих да оставя обичайното сухо съобщение, но се спрях.

— Слушай, съжалявам за снощи. Сложно е, но… В момента не мога да обясня, но… не бях прав. Обади ми се.

Затворих телефона и покрих с длани лицето си. Проклет глупак, това ли беше най-доброто, което успя да направиш? Но стореното — сторено. Канех се да се обадя и на Лънди, но той ме изпревари. Беше на път към къщата на Едгар, за да оцени щетите, и попита дали мога да се срещна с него там.

Стигнах до къщата пръв и ме задържаха зад новия кордон от полицейска лента, докато не пристигне Лънди. Стори ми се притихнал и продължаваше да е унил, докато оглеждаше изгорялата къща.

— Вътре имаше ли още животни? — попитах.

— Не, "Защита на животните" и регионалните служби дойдоха вчера сутринта и ги изведоха. Прибраха и всички, които откриха в градината. Казаха, че им приличало на спешно отделение, най-болните били вътре, а тези в по-добро състояние — отвън…

Не ми прозвуча като поведение на човек, който ще спаси момиче и щом го доведе у дома, ще се превърне в откачен убиец.

— А Кокър? Ще повдигнете ли обвинения?

Лънди въздъхна и пак погледна къщата.

— Няма начин да ги заобиколим след стореното.

— Има смекчаващи обстоятелства. Видях го, не беше на себе си.

— Това не променя вината му… — инспекторът сви рамене, сякаш осъзнаваше, че е заговорил необичайно сурово. — Сигурен съм, че ще бъде взето предвид. Но не можем да пренебрегнем подобно поведение, без значение в какво състояние е бил.

— А ъглошлайфът, който видях в пикапа?

— В лабораторията не откриха следи от кръв или костна тъкан по него, а би било много сложно да се почисти, ако го е използвал върху нечие лице. Все пак щеше да има следи. Нормално е Кокър да притежава инструменти. И аз имам ъглошлайф, ако в това е въпросът. Ще претърсим моргата, но се съмнявам да открием нещо.

— А дали е казал нещо?

— Само, че съжалява, задето Холоуей не е бил в къщата. Като баща не мога да го обвинявам. Проблемът е, че си го е изкарал на погрешния човек.

Погледнах инспектора.

— Вече официално ли е?

— Все още не сме казали никому. Но няма особени съмнения, че който и да е удушил Стейси Кокър, има по-малки ръце от Холоуей и е бил достатъчно умен да не оставя нито косъмче или отпечатък след себе си. Психолозите се съмняват, че Едгар изобщо е способен на подобна предпазливост, вероятно не е способен и на убийство. Поне не и в сегашното си състояние — допълни Лънди. — Все още стои въпросителната за случилото се с дъщеря му, но се съмнявам, че някога ще разберем каква е истината за нея.

— Какво ще стане с него?

Лънди свали очилата и си разтри носа.

— Предполагам, че ще го приберат в психиатрична клиника. Не можем просто да го освободим, не е в състояние да се грижи за себе си. Вероятно не е убил Стейси Кокър, но тя нямаше да катастрофира, ако не е скитал насред пътя. Така че все пак има вина. Както и да го погледне човек, няма да се върне тук.

Погледнах изгорялата коруба, останала от дългогодишния дом на Едгар.

— Тогава какво ще стане с къщата?

— Тук нещата стават интересни. Нали си спомняш, че се чудех каква връзка има между Холоуей и Лео Вилиърс? Не разбирах защо Вилиърс изобщо би знаел за съществуването на това място, камо ли да се чувства достатъчно сигурен, че да държи тук пушка. Е, проверихме и знаеш ли какво? Оказа се, че къщата е собственост на семейство Вилиърс.

— Едгар им е бил наемател?

Лънди се усмихна, вече изглеждаше почти на себе си.

— Те притежават земята и всички постройки в този район, но не предполагах, че и тази е тяхна. Става още по-интересно. Още преди няколко години сър Стивън е прехвърлил на сина си заниманията с местните наематели. Приятен независим доход са, а и вероятно се е надявал това да въвлече сина му в управлението като цяло. Не се е получило, но означава, че Лео Вилиърс е бил хазяин на Холоуей.

Погледнах изгорялата къща и си спомних ужасното й състояние.

— И му е вземал наем за това чудо?

— Там е работата. Не е вземал. Холоуей не е получавал помощи и нямаме сведения да е разполагал с приходи. Няма начин да е плащал наем кой знае откога. Намерихме чайка, гнездяща върху купчина стари банкови извлечения, и според тях е получавал авторски хонорари за учебниците по естествознание. Но надали са били достатъчни, че да живее от тях, а и сигурно източникът е пресъхнал отдавна. Смея да предположа, че семейните адвокати ще се опитат да ни убедят как в случая става дума за благотворителност, но не си представям Вилиърс да остави някого да не си плаща наема от добро сърце.

Съгласен бях. Независимо дали е възнамерявал да се възползва от безпомощния си наемател, или не, да остави Едгар да живее съвсем сам тук, така или иначе не бе проява на милосърдие. Вилиърс може и да не го бе наранил пряко, но му бе позволил да съществува в почти животински условия, докато умът му се разпада заедно с дома му. Само по себе си това бе форма на жестокост.

— Кога ще съобщите официално, че трупът в естуара не е на Вилиърс?

— Това зависи от шефката. Говори се, че е по-добре да се запази в тайна, така че да не се издадем пред Вилиърс, но този вариант бързо губи поддръжка. След всичко случило се неизбежно ще се разчуе, а след Стейси Кокър и изобщо не съм сигурен колко време можем да опазим тайната. Приоритетът сега е да открием негодника, преди да пострада още някой. Освен това — Лънди си погледна часовника — нали каза, че имаш нещо за Марк Чапъл?

За няколко секунди, докато обсъждахме Едгар, бях забравил за това, но сега споменът за предишната нощ се върна с цялата си тежест.

— Рейчъл е намерила негова снимка сред тези на сестра си. Има трапчинка на брадичката, същата като на челюстта, която намерихме на останките от бодливата тел.

— И аз я видях — съгласи се полицаят. — Човек може да си паркира мотора в нея.

— Успяхте ли да го проследите? — попитах изненадано.

— Не съвсем. Изчезнал е преди седем месеца, горе-долу по същото време като Ема Дерби.

Въпреки че го очаквах, потвърждението не бе добре дошло. Не ми хареса как си пасваха парченцата от пъзела.

— Това не може да е съвпадение.

— Не — съгласи се Лънди. — За нещастие, понеже е живял в Лондон, никой не е направил връзката. И датите не съвпадат съвсем. Чапъл е бил видян за последно в петъка преди понеделника, в който изчезна Ема Дерби. Уволнили са го от музикалното видеопродуцентство преди година и накрая се е озовал във фирма, която снима късометражни филми за корпоративни уебсайтове. Доста ниска класа. Казал, че заминава за уикенда, но не споделил къде и после просто не се появил на работа. Колегите не обърнали внимание, понеже често си вземал болнични заради проблеми със зъбите. Предполагам, можем да приемем, че е минала още седмица, преди да го обявят за изчезнал. Шефът му си дал труда само защото Чапъл бил взел служебно видеооборудване. Заплашвали го с уволнение и преди, така че когато не се появил на работа, всички приели, че го е откраднал.

— Що за проблеми със зъбите е имал? — попитах, като се сетих за проучвания череп.

— Нямам представа. Важно ли е?

— Коста около предните зъби може да бъде отслабена от абсцес или инфекция, тогава би поддала по-лесно, когато е бил ударен. Ако Марк Чапъл е лекуван за подобно нещо, това ще е поредният факт, който подсказва, че трупът е негов.

— Ако е имал, ще бъде записано в зъболекарския му картон — уточни Лънди, без да е особено впечатлен. — Така или иначе, изчезването му съвпада по време прекалено удобно, за да го пренебрегнем. Траск е в командировка, а Ема би могла да си уреди среща с приятеля си, без да се притеснява, че ще я пипнат. Чапъл идва дотук с мотора и после им се случва случка.

— Откъде знаеш, че е дошъл с мотора?

Инспекторът се усмихна мрачно:

— Порових малко, след като ми каза за снимката на мотоциклета. Преди шест месеца в овраг на няколко километра оттук е намерен изгорял "Харли". Без регистрационни табели и някой е изтрил всички серийни номера, но съвпада с описанието на регистрирания на името на Чапъл.

Също като вдлъбнатината на челюстта, това не беше доказателство само по себе си. Но пъзелът около случилото се с бившия приятел на Ема Дерби започваше да се намества. И изведнъж ми хрумна нещо друго.

— Може да са се срещали в къщата за гости. Тя е била любимият проект на Ема Дерби, така че не мисля, че Траск много се е интересувал от нея.

Лънди се замисли.

— Би изисквало стоманени нерви, за да го правят точно под носа на Траск, но Чапъл е трябвало да отседне някъде, а наблизо няма кой знае какви възможности. Да си виждал следи, които да те наведат на мисълта, че е бил там?

— Не, но не съм поглеждал в хангара отдолу, има сума вещи… — бях влизал в пълното с вода долно ниво само веднъж, когато търсех с какво да си помогна за измъкването на маратонката. Не бях обърнал голямо внимание на останалите боклуци.

— Е, и без това съм тръгнал натам. Мога да хвърля едно око.

— Отиваш в къщата за гости?

— Рейчъл Дерби ще ми донесе снимките, които е намерила. Не искала Траск да научи за тях, затова предложи са се срещнем там… — Лънди изглеждаше притеснен. — Освен това… тя… държеше да знам, че е била в страната, когато сестра й е изчезнала. Обясни ми, че още тогава ни го е казала, и наистина е така. Но показанията й бяха взети от друг, така че предположих, че… Както и да е, всичко е проверено. Била е на сватба някъде.

— В Пул — казах.

— Точно така — без да ме поглежда, Лънди извади кърпичка и си избърса носа. — Съжалявам, ако това е объркало нещата по някакъв начин.

Не знаех дали да се чувствам облекчен, или по-голям глупак от всякога.

— Всичко е наред.

Той прибра кърпичката си.

— В моргата ли отиваш сега?

— Да — казах, но внезапно взех друго решение. — Ако нямаш нищо против, ще трябва първо да спра в къщата за гости.

— Забравил ли си нещо?

— Може и така да се каже.

Лънди се подсмихна, докато се обръщаше.

— Така и си помислих.

Смълча се, когато закрачихме по пътеката към мястото, където бяхме оставили колите си. Отключи своята и спря с ръка на дръжката на вратата.

— Може ли да те попитам нещо?

Първата ми мисъл беше, че пак ще става дума за Рейчъл. След това забелязах притеснението в очите му и осъзнах, че темата ще бъде друга.

— Разбира се.

— Обадиха ми се от болницата тази сутрин. Трябваше да се видя с лекаря да обсъдим резултата едва след няколко седмици, но той, хм, иска да ускорят процеса. Имам час за утре… — Лънди си прочисти гърлото. — Ти си бил на обща практика… Просто се питах дали правят такива неща за, така де… добри новини.

Нищо чудно, че ми се струваше потиснат.

— Зависи от лекаря, предполагам. Възможно е и оборудването да е дало грешка и да искат да повторят процедурата. Много причини може да има.

Щеше ми се да му предложа по-успокоителен вариант. Наистина не знаех, но на мястото на Лънди и аз щях да се притеснявам.

— Така си и мислех. Сигурно не е нищо важно… — той кимна и се върна към ролята на уверен полицай. — Добре. Ще се видим там.

Лънди бе казал, че трябва да проведе някакъв разговор, преди да тръгне, затова го оставих пред къщата на Едгар и подкарах към бившия хангар. Отпред не се виждаше никоя от колите на Траск, затова предположих, че Рейчъл още не е пристигнала. Но докато паркирах, я видях да чака пред входната врата. Държеше под мишница същата папка, в която бе сложила снимките снощи. Слязох от колата, бях изненадващо нервен, но се радвах да я видя. Приближих се, без да имам идея какво трябва да кажа. За момент никой от двама ни не продума.

— Добре ли си? — попитах.

Лицето й беше безизразно.

— Мислех, че се връщаш в Лондон.

— Така е, но по-късно. — Хайде де! Говори с нея! — Лънди ми каза, че сте се чули.

Тя ме погледна мълчаливо.

— За снощи… — продължих — Не трябваше да… Не исках да те разстройвам.

— Как според теб трябваше да се почувствам?

— Съжалявам, аз просто… ситуацията е сложна.

— И смяташ, че не го знам?

Рейчъл ме гледаше с объркано, почти ядосано изражение, но поне изглеждаше по-спокойна. Чух да приближава кола и знаех, че имам още само няколко секунди.

— Виж, не мога да си тръгна така. Искам да те видя пак.

Не бях планирал да го изтърся просто така и ако се съди по изражението й, Рейчъл също не го очакваше. Изглеждаше без думи. Но точно когато ми се стори, че ще отговори, колата на Лънди изхрущя по чакъла.

Рейчъл ми хвърли последен притеснен поглед, докато инспекторът се измъкваше от колата. Той сковано размърда рамене и разтри кръста си, загледан в тъмното петно на облак над морето.

— Май скоро ще завали.

— В костите си ли го чувстваш? — попита Рейчъл и ми стана приятно да видя усмивката й.

— Чух го по "Радио 2". Все същата работа… — той кимна към папката. — Това ли са снимките?

— Да — тя също погледна към папката. — Малко ми е странно. Андрю все още не знае нищо по въпроса. Не ми е приятно, че го правя зад гърба му…

— Няма нужда да го разстройваш, ако не е необходимо — разумно посочи Лънди. — Може би да влезем и да ги разгледаме?

И двамата с Рейчъл ме погледнаха и аз усетих, че се изчервявам.

— Ъъъ… пуснах ключа през отвора за пощата на излизане.

Когато сутринта отидох да се видя с Лънди при къщата на Едгар, не мислех, че ще се връщам. Инспекторът ме погледна, но не каза нищо

— Няма проблем, имам резервен ключ — Рейчъл извади тежката халка с ключове на сестра си и подрънча с тях, преди да намери необходимия.

Оставих ги с Лънди да влязат първи. Инспекторът се наведе за ключа, който бях пуснал вътре. Вдигна вежди, когато се обърна към мен.

— Да го дам ли на Рейчъл, или ще се връщаш отново?

Реших, че колкото по-малко кажа, толкова по-добре, и го последвах вътре. Бях разчистил, когато си тръгнах, оставих завивката и чаршафите сгънати на дивана. Кутията, в която Рейчъл донесе десерта, стоеше настрани с няколко парчета кафеникав кейк в нея. Беше прекалено сладък за мен, но реших, че това ще попадне някъде в долния край на списъка с прегрешенията ми. Докато тя оставяше папката на масата, Лънди се насочи към купчината снимки в рамки, облегнати на стената. Мотоциклетът още беше най-отпред.

— Сигурна съм, че е на Марк Чапъл — увери го Рейчъл, докато той я оглеждаше. — И се вижда морската крепост на заден фон. Ето, на тези разпечатки е по-ясна!

Когато тя се обърна да отвори папката, Лънди забеляза, че го гледам, и кимна леко като потвърждение, че мотоциклетът отговаря на намерения от него изгорял "Харли". Дойде при масата, на която Рейчъл беше разпръснала по-малките снимки.

— Тези са направени на плажа при вълнолома — тя ги прерови. — Същият мотор е, на същото място, а крепостта определено е тази при естуара. А тук, на тези снимки, е къщата на Вилиърс. Ема сигурно ги е направила от една от кулите. Няма откъде другаде да са били направени.

Лънди ги разгледа с непроницаемо изражение.

— Имаш ли представа защо сестра ти би ги направила?

— Всъщност не. Тя се занимаваше с обзавеждане на къщата, но само с вътрешен дизайн. И дори ако е искала външни снимки, могла е да ги направи от предната морава. Не е било нужно да ходи чак дотам.

Лънди пак прелисти снимките, подравни ги в спретната купчинка и ги върна в папката.

— Може ли да ги взема? Ще ги върна, щом направим копия.

— Предполагам, но те не са мои…

— Не се притеснявай, ще ги пазим добре.

Рейчъл кимна, но въпреки това не изглеждаше доволна.

— Какво да кажа на Андрю?

— Засега нищо. Най-добре първо да проучим нещата. Защо да го караме да си вади прибързани заключения, ако няма причина?

Съществен детайл, понеже би могъл да се окаже и заподозрян в убийство, помислих си аз. Мразех да крия истината от Рейчъл и следващите й думи ме накараха да се чувствам още по-зле.

— Е, значи ще разпитате Марк Чапъл?

Радвах се, че тя попита Лънди, а не мен. Той пъхна папката под мишница.

— Това зависи от инспектор Кларк. Преди да тръгна, дали мога да хвърля набързо едно око долу?

— В хангара за лодки ли? — Рейчъл изненадано сви рамене. — Щом искаш. Защо, какво търсиш?

— О, нищо съществено. Просто бих искал да разгледам, така и така съм тук.

— Провериха го, когато Ема изчезна. Няма нищо освен боклуци.

— Въпреки това искам да погледна.

Виждах, че Рейчъл не е убедена. Изчакахме Лънди да остави снимките в колата си, след това се спусна по дървените стълби, които водеха надолу покрай къщата до потока. В края на пристана бе завързана лодка и когато я видях, си дадох сметка защо отпред не е паркиран някой от лендроувърите. Рейчъл не бе дошла с кола. Беше същата лодка, с която с Траск търсехме дъщеря му и сега здраво опъваше въжето заради течението. Рейчъл спря на дървената площадка до люка. Откачи въженцето, което държеше дървения капак на мястото му.

— Това ли е единственият начин да се влезе? — попита Лънди скептично. Отворът не беше по-голям от метър и двайсет на височина и шейсетина сантиметра ширина и явно нямаше да го преодолее лесно.

— Портата отпред е с катинар — отвърна Рейчъл. — Не разполагам с ключ.

В гласа й вече се долавяше остра нотка. Лънди бутна капака и пантите изскърцаха при завъртането му навътре, а тя се обърна и ме погледна. Изражението й подсказваше, че е наясно, че не й казваме всичко, но след това се чу трополене и ругатня, а инспекторът хлътна през отвора. Гласът му отекна кухо от вътрешността на хангара.

— Ох! Проклетото нещо е по-ниско отвътре.

— Съжалявам, трябваше да предупредя — каза Рейчъл, но явно не го мислеше.

Обърна ми гръб, пъхна глава през отвора и сръчно се промъкна през люка след инспектора. Последвах я, като поспрях във влажното помещение, за да позволя на очите си да привикнат към тъмнината. Мрачната вътрешност лъхаше на мухъл, на влажна пръст и на солена вода — точно като предишния път. Докът бе частично наводнен и по стените танцуваха неравни лъчи светлина, отразени от плискащите се вътре вълни. Дървеното мостче обикаляше по протежение на две от стените, претъпкано със стари мрежи, коркови шамандури и всякакво друго оборудване. Останах до люка с Рейчъл, докато Лънди си проправяше път към затворената порта, прекрачвайки пробитото кану.

— Не бих се отдалечавала на твое място — каза му тя. — Дъските са доста изгнили.

Той спря, повярва й безпрекословно. Очертан от ивиците светлина, които бликаха през дъските на крилата на вратата, Лънди погледна към водата под нас.

— Оттича ли се напълно водата при отлив?

По скования врат и рамене на Рейчъл съдех, че е започнала да се ядосва. Тонът й го потвърди.

— Защо да не се оттича?

Знаех, че Лънди си мисли за потопения труп на Марк Чапъл и се пита дали не е възможно да има нещо скрито и във водата под къщата за гости. Но когато влизах тук за веслото, беше отлив и не видях по тинестото дъно на потока нищо по-зловещо от камъни и мръсни вейки.

— Няма причина — съгласи се Лънди. Вдигна поглед към гредореда на тавана. Не видя нищо особено освен неодялани греди, които едва се виждаха в мрака. — Да излезем отвън?

Отстъпих назад през люка на малката площадка и с радост излязох на свеж въздух. Тръгнах по стълбите веднага след появата на Рейчъл, но спрях, понеже осъзнах, че тя не ме следва. Беше останала на площадката, намусена и сърдита, докато чакаше излизането на Лънди. Детективът прекрачи през люка със сумтене.

— Нямам телосложение за такива работи — изръмжа той и преметна през куката въженцето, което държеше люка затворен. Изправи се и се обърна да си тръгне, но спря, понеже откри, че Рейчъл не е помръднала.

— Какво става? — поинтересува се тя.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че премълчавате нещо.

— Не мога да навлизам в подробности за разследване и го знаеш. А сега защо не…

— Не настоявам за подробности. Просто ми писна да не ми казвате нищо. Има някаква причина да искаш да огледаш хангара. И избегна въпроса, когато попитах дали ще разпитвате Марк Чапъл. Не съм тъпачка. Очевидно е, че става нещо.

Лънди въздъхна.

— Просто се налага да ми се довериш.

— Да ти се доверя ли? Аз съм тази, която рискува и идва тук зад гърба на Андрю, а сега дори не искате да ми кажете защо? — Рейчъл ме стрелна с поглед и ме включи в обвинението, преди отново да се обърне към Лънди. — Защо сте толкова потайни за Марк Чапъл? Да не смятате, че той е виновен за случилото се с Ема?

— Не, нищо подобно.

— Тогава какво има, бога ми? И ако дори не сте го разпитали все още, откъде знаеш, че… — Домакинята ни замлъкна и се ококори. — Нещо му се е случило, нали?

Лънди се озова притиснат до стената.

— Както казах, не мога да навлизам в подробности…

Но Рейчъл беше пребледняла като мъртвец. Вдигна ръка към устата си.

— О, боже, трупът на бодливата тел при Фей! Това той ли е бил? Бил е Марк?

— Нямаме потвърждение за самоличността му — запъна се Лънди, но домакинята ни гледаше мен.

— Знаел си, нали?

Господи!

— Не можех да кажа нищо. Съжалявам.

— Аз му наредих да не говори — намеси се Лънди. — Това е разследване в ход и не можем да…

— Не мога да повярвам! — Рейчъл ми се стори потресена. — Какво се е случило с него? Нима Вилиърс ги е убил и двамата?

За няколко секунди Лънди се поколеба, после въздъхна.

— Не знаем.

— Е, ако не е бил той, кой… — видях го в очите й, когато й хрумна. — О, не, не може да си мислите, че Андрю…

— Нищо не си мислим в момента — отвърна уморено Лънди. — Но докато не разберем повече, това е строго поверително. Не бива да казваш на никого. Разбираш ли?

Рейчъл не го слушаше. Беше пребледняла.

— Направо ми се гади.

— Искаш ли да седнеш? — попитах.

— Не, не искам да сядам, да му се не види! — сопна се тя и се обърна към Лънди. — А морската крепост? Какво ще направите по въпроса? Или и това също е тайна?

— Морският корпус най-вероятно ще отиде да хвърли един поглед — призна Лънди с вид на човек под обсада.

— Кога? Днес ли?

— Не, не знам кога. Но дори ако сестра ти е ходила там…

— Ако! Нали видя снимките!

— Не си представям каква връзка може да има. Махнаха стълбите за достъп още преди години, така че няма как да е влязла вътре. А щом е проявила снимките, значи очевидно се е върнала оттам, така че няма причина да прибързваме…

Имах чувството, че Рейчъл ще спори с него. Тя беше застанала срещу Лънди със скръстени ръце и гневна червенина по бузите.

— Добре! — извърна се, спусна се по останалите няколко стъпала до кея и тръгна към лодката. Погледнах Лънди и забързах след нея.

— Къде отиваш?

— Ти къде мислиш? — попита тя, без да спира, принуждавайки ме да я настигна.

— Нали няма да ходиш до крепостта?

Рейчъл не отговори. И нямаше нужда. От самото начало беше планирала да отиде, затова беше докарала лодката. Ядосвах се все повече, докато тя се наведе да отвърже въжето, на лодката.

— Моля те, поне спри за секунда!

— Защо? Писна ми само да чакам. Ако никой друг няма да стори каквото и да било, тогава аз ще се заема.

— Нямаш никаква представа в какво състояние е крепостта! Нямаш представа дали изобщо ще успееш да влезеш вътре!

— Ема е успяла.

— Сама каза, че може да й се е случило нещо! Две от кулите вече са паднали.

Рейчъл продължи да се занимава с въжето.

— Ако не се върна, с инспектор Лънди можете да вдигнете тревога.

— Стига де, това е… — щеше ми се да кажа "глупаво", но се спрях. — Знам, че си ядосана, но да отидеш там съвсем сама няма да помогне на никого. Помисли малко!

— Вече мислих. И отивам.

— Тогава идвам с теб.

Това я накара да спре. Най-сетне ме погледна.

— Не съм те молила за подобно нещо.

— Не си, но въпреки това ще дойда.

Кеят се разлюля от тежките крачки на Лънди. По киселото му изражение познах, че ни е чул.

— Няма нужда да казвам и на двама ви какви са възраженията ми, нали?

— Не — Рейчъл гневно дръпна въжето. — Знам, че никой друг не го смята за важно, но Ема сигурно е имала причина да отиде там горе и искам да разбера каква е била.

Лънди въздъхна недоволно.

— Е, не мога да ви спра, но ми се ще поне да изчакате малко. Прогнозата за времето е ужасна.

— Бурята е още далече — увери го Рейчъл и нави въжето. — Ще се върна много преди да започне.

Инспекторът погледна към потока и поклати глава в отговор на някаква реплика, казана наум.

— Дявол да го вземе! — изпъшка накрая.