Мъртви води

18

Останах в моргата до след шест. Бих стоял и повече, но не бях забравил за поканата на Траск за вечеря и исках да се върна в къщата за гости да се преоблека. И бездруго по това време вече не можех да постигна кой знае какво.

Прекарах следобеда с останките от естуара. Извадих останалите почистени кости от кашата, образувана от разтворителя, и ги изплакнах, преди да ги наредя на масата да съхнат. Почистени от меките тъкани, отделните кости бяха кремавобели и гладки — от елегантната извивка на ребрата до сложните прешлени на гръбнака. Това беше човешко същество, сведено до най-основните си механични съставки, биологична скулптура, която не даваше усещане за личността, която някога е представлявала. Беше поредното унижение за онова, което до не толкова отдавна е било личност. Но бе необходимо и поне за мен далеч по-малко оскърбително от деянието, отнело живота на мъжа.

С малко късмет щеше да ни каже повече за миналото му.

Сглобяването на скелет става по-лесно с практиката. В крайна сметка то е набор от повтарящи се вариации на един и същ пъзел, където парченцата са познати, но различни всеки път. С очевидното изключение на черепа, скелетът беше в добро състояние. Не само липсваха зловещи травми, но нямаше и стари контузии, деформации или признаци на деградация поради заболяване или старост. Най-забележителното в него беше неговата незабележителност.

Ако времето не беше от такова значение, щях да изчакам до цялостното сглобяване на скелета, преди да го изследвам. И без това щях да повторя упражнението, преди да напиша доклада си. Но успях да добия добра представа за състоянието и характеристиките на костите, докато се занимавах с тях, и общата картина вече започваше да се оформя. Под акомпанимента на тихото съскане на лабораторната камина оставих витаещия гняв към сър Стивън да се оттече и потънах в заниманието си. Беше недвусмислена, еднообразна задача — нещо, което бях правил толкова пъти досега, че бе добило почти медитативни свойства. Когато един от техниците дойде да ми каже, че се обажда Лънди, останах изненадан колко бързо се е източил следобедът.

Напуснах ухаещата на химикали и готвено месо зала за аутопсии и отидох да се обадя по телефона. Лънди започна с извинение.

— Не трябваше да те поставям в това положение пред сър Стивън. Помислих, че може да е от помощ да чуе новината от първа ръка, но трябваше да се сетя, че ще те вземе на прицел.

— И по-лоши неща съм чувал — уверих го. — Просто ме изненада, че си е дал труд да ме проучи.

Лънди се засмя:

— Човек не стига до неговото положение, като оставя подробностите на случайността. Смея да кажа, че знае какво сме яли на закуска всички ние, включително шефката.

— Как мина разговорът? — попитах, припомнил си суровото изражение на Кларк, докато отиваше да разговаря със сър Стивън.

— О, да речем, че мачът е равен. Дипломацията не е най-силната страна на Кларк, но дори адвокатите на сър Стивън не могат да оспорят сериозните доказателства.

Бях имал време да помисля по въпроса на връщане от къщата на Лео Вилиърс към моргата. Както и да разглеждах ситуацията, поведението на сър Стивън изглеждаше неадекватно. Не толкова заради липсата на емоции — всеки се справя със скръбта по различен начин и невинаги публично, но настояването, че синът му е мъртъв изглеждаше някак перверзно. Познавах хора, които отказват да приемат смъртта на роднини, но никога не се бях сблъсквал с обратното.

— Защо според теб толкова настоява, че това е трупът на сина му? Несъмнено осъзнава, че ДНК резултатите ще докажат истината, така че какъв е смисълът? Не може да е просто фаза на отричане.

Лънди изсумтя.

— Може да е пожелателно мислене. Той прекрасно знае, че ако трупът не е на Лео, това поставя сина му в положението на убиец. И не става дума за Ема Дерби, този път говорим за налична жертва и доказателства, които сочат право към Лео Вилиърс. Което няма да се отрази добре на репутацията му. Възможно е сър Стивън да предпочита мъртъв син пред жив срам.

Не го разбирах. Каквито и да бяха провиненията на Лео Вилиърс, колкото и лош син да се бе оказал, не можех да проумея как един баща е способен да изпитва подобни чувства към собствената си плът и кръв. Но като си спомних студения, безупречно облечен мъж, когото бях срещнал, реших, че Лънди сигурно е прав.

— Все още ли си на телефона, докторе?

— Да — съсредоточих се върху настоящето. — Намерихте ли нещо друго в къщата?

— Всъщност не. В гроба беше само кучето, а къщата все едно е стерилизирана. Гардеробите са спретнати и подредени, няма мръсно пране в коша. Единственото, което се появи на бял свят, беше фактът, че може би липсва още една пушка освен онова мобри.

— Може би?

— Все още се опитваме да установим фактите. Мобрито има собствен сейф в кабинета на Вилиърс. Икономката каза, че бил отворен и празен, още когато обяви собственика за изчезнал, така че поначало знаехме, че тази пушка липсва. Но когато е наредил да предекорират къщата миналата година, Лео е превърнал оръжейната във фитнес. Сейфът за оръжие е преместен в мазето заедно с други вещи, които не са му трябвали.

— Вилиърс е имал собствена оръжейна?

Защо ли смятах, че не е обичал стрелбата?

— Вървяла е в комплект с къщата. Сър Стивън беше изтъкнат ловец и организираше ловни екскурзии, когато семейството отсядаше тук. Като изключим мобрито, всички пушки са стари, датират оттогава. Сейфът би трябвало да съдържа шест броя, но вътре в момента има само пет. Никой от хората, с които говорихме, не знае откога или защо липсва едната. Или ако знаят, не споделят с нас.

— Заключен ли беше сейфът?

Чух някакво шумолене и когато Лънди заговори, беше ясно, че дъвче нещо — вероятно поредната таблетка срещу киселини.

— Беше. Доколкото ни е известно, само Лео Вилиърс и баща му са имали ключове, но икономката ни каза, че резервният стоял в чекмеджето на бюрото му и си беше там.

— Какво според теб е станало с другата пушка?

— Добър въпрос — инспекторът направи пауза, за да преглътне. — Но може и да е нищо, така че, докато не се появи, по-добре да не прибързваме със заключенията. А при теб как вървят нещата? Откри ли нещо друго, което да ни подскаже кого сме извадили от естуара?

— Всичко сочи, че е на двайсет и няколко години. Ставите почти не са износени, няма очевидни съпътстващи костни дефекти. И скелетът е извънредно пропорционален. Широки ключици и лопатки, добре оформени ребра, тесни бедра. Не мога да твърдя със сигурност, че е бил атлетичен, но притежава класически — образен торс. И вероятно е имал здрава мускулатура, която да крепи тези кости.

— Значи е бил здравеняк?

Здравата костна структура невинаги се превежда като "добро физическо състояние". Човек би могъл да притежава скелет на лекоатлет и да е затлъстял или в лоша форма, а тялото, което донесохме от естуара, беше прекалено разложено и подпухнало, за да се прецени по него. Но човекът беше млад и следователно е по-вероятно да е бил активен. А съдейки по размера на дрехите, които носеше, спокойно можех да изключа затлъстяването.

— Смятам, че е така, да — съгласих се. — Няма никакви деформации по скелета, като изключим пръстите чукчета, но при човек на неговата възраст бих предположил, че са резултат от някаква повтаряща се травма. Или просто е носил неподходящ размер обувки като малък, макар че изкривяването ми се струва прекомерно за такъв случай.

Имах чувството, че чувам мисловния процес на Лънди.

— Нали каза, че жертвата би могла да се окаже със смесен произход? Все още ли смяташ така?

— Нямам по-нова информация, а и тя се базира само на очните орбити и назалния мост. Не е нещо, което бих могъл да твърдя със сигурност… — припомних си, че Лънди се заинтригува от въпроса за расата още в къщата на Лео Вилиърс, макар да не каза защо. — Защо, имаш ли представа кой може да бъде?

— Всъщност не. Може би няма значение, но се сетих за скитника, за когото градинарят съобщи, че е забелязал около къщата преди изчезването на Вилиърс. Видял го само за миг, но му се сторил младичък и тъмнокож. "Като емигрант или бежанец" — така се изрази. Подсети ме, че в непосредствена близост нямаме големи емигрантски общности. Няма работа за чужденците, нито домове, а и ако търсиш къде да изкараш лодката си на суша, по брега има далеч по-добри места от Крукхейвън. Така че какво би правил тук бежанец?

— Смяташ, че би могъл да е просто човек със смесена кръв?

— Не е невъзможно. Таблоидите разбуниха духовете покрай емигрантите, а Крукхейвън не е точно мултирасово кътче. Може би градинарят просто е стигнал до невярно заключение.

Като си припомних западащото градче, което посетих предния ден, затворените магазини и подивелите тийнейджъри, предположих, че може да е прав. Но въпреки това заключението ми се струваше изсмукано от пръстите.

— Не означава, че е бил същият човек. И не обяснява какво е правил около къщата на Лео Вилиърс.

— Не, не обяснява — съгласи се Лънди. — Неотдавна имаше бум на обирите в изолирани домове, така че, предполагам, някой е наглеждал къщата. Вилиърс имаше прилична алармена система и не са докладвани други опити за взлом, така че по онова време не изглеждаше от значение. Особено когато мислехме, че младият господар се е самоубил. Но започвам да се чудя дали случаят не е по-сериозен.

Аз също, макар да нямах представа как точно. Но Лънди ми припомни нещо друго.

— Рейчъл ми каза, че са обрали и тях. Скоро след изчезването на сестра й.

— Точно така, обраха ги — призна той замислено. — Те бяха едни от първите жертви.

— Смяташ ли, че има връзка?

Последва пауза. От телефона се разнесе шумолене. Помислих си, че е резултат от смущения, но после осъзнах, че Лънди си подръпва мустаците.

— Трудно е да си представя как, но започва да ми се струва, че съвпаденията стават прекалено много.

Така беше. Долавях, че Лънди е готов да приключи обаждането, така че побързах да го прекъсна, преди да затвори.

— Говорих с шофьора на сър Стивън при къщата — казах и му описах проведения разговор. — Не спомена откъде е разбрал за втория труп, но го изкара като нещо, което е подслушал.

— Я, каква изненада — отвърна Лънди кисело. — Предвид връзките на сър Стивън, не се изненадвам, ако знае какво става дори преди нас. Информация ли се опитваше да измъкне от теб шофьорът, или беше просто обичайното любопитство?

— Не знам, но така или иначе не му казах нищо. Смяташ ли, че се е надявал да докладва на сър Стивън?

Последва сумтене.

— Да речем, че не смятам, че сър Стивън би допуснал за него да работи човек, който не умее да си затваря устата. Особено ако не го устройва.

И аз бях на същото мнение.

— Именно заради това се изненадах, когато започна да плюе по Лео Вилиърс. Не си представям сър Стивън да реагира много добре, ако научи.

— Аз също… — отвърна умислено Лънди. — Добре, ще проверя и този въпрос.

Преди да затвори ми съобщи, че Кларк би искала да се заема и с трупа от телта. Не беше говорил с Фриърс и не знаеше резултатите от аутопсията, но ми обеща да ми изпрати доклада по имейла. Когато затворих телефона, се замислих, че само допреди ден смятах, че съм отстранен от разследването завинаги. Нямах намерение да оплесквам нещата за втори път.

Когато стигнах до къщата за гости, вече се здрачаваше. Изключих двигателя и поседях известно време, като просто се наслаждавах на тишината. Старата каменна постройка на брега на потока изглеждаше хомогенна част от пейзажа заедно с дюните и блатната трева. Това ми беше любимата част от деня — дългият миг, когато той увисва между следобеда и вечерта. Бях уморен, но с умората от добре свършена работа, не от болест.

Слязох от колата, протегнах се и отидох да извадя нещата си от багажника. Пътем бях минал през супермаркет да напазарувам: ако се канех да остана още няколко дни, щях да имам нужда и от други неща освен от хляб и яйца. Извадих торбите, отдръпнах се да затворя багажника и прехвърчалата покрай мен кола за малко да ме прегази.

— Исусе!

Олюлях се, блъснат от въздушната струя. Колата беше стар бял хечбек комби с червена спортна лепенка. Мернах русата коса на шофьорката, преди да изфучи нататък, а жълтото сияние на фаровете потъна в тунела от орлови нокти, който образуваше арка над пътя.

Боже!

Взирах се след колата, разтърсен от разминаването на косъм, но не толкова, че да не разпозная Стейси Кокър. Не мисля, че тя изобщо забеляза присъствието ми и, докато сърцето ми успокояваше ход, осъзнах, че идва откъм къщата на Траск.

Това сигурно обясняваше защо кара така бясно.

Влязох в къщата, разопаковах покупките и сложих чайника на печката. Изритах си обувките и отидох до дивана, където бях оставил пътната си чанта. Изругах, понеже отново ритнах дръжката на капака под килима. Късно си спомних за предупреждението на Рейчъл, ругаейки разтрих пръстите на крака си, и вдигнах килима да погледна какво има отдолу.

Масивна желязна халка, вградена в дървен капак. Беше хлътнала в него, но все пак стърчеше достатъчно, че да се препъваш. Очевидно представляваше товарен люк за пристана отдолу, останал от времето, когато постройката все още се е използвала като хангар за лодки, а не като лъскаво ваканционно жилище. Опитах се да вдигна капака, но той запъна с дрънчене, очевидно заключен отдолу. Халката упорито отказваше да легне на място и дори се замислих дали да не довлека върху нея тежкия боров сандък, който играеше ролята на масичка за кафе. Но металната гривна стърчеше прекомерно, за да е стабилно нещо върху нея, така че накрая се отказах и пак я завих с килима.

Чайникът кипна. Проверих как съм с времето и отидох да си направя чай, преди да се преоблека за вечеря.

Паркирах на насипания с чакъл участък встрани от пътя, водещ към Крийк Хаус. Тук — далеч от светлинното замърсяване на градовете, мракът сякаш притежаваше физическа плътност. През горичката бели брези се виждаше блясък от електрическа крушка, но от такова разстояние той само подчертаваше тъмнината наоколо. Използвах фенерчето на телефона си, за да ме води по пътеката през дърветата, докато стигна достатъчно близо. Изключих го на излизане от горичката и в същия момент иззад ъгъла на къщата се появи Джейми. Стори ми се замислен и беше намръщен угрижено.

— Здравей!

Той се стресна и завъртя глава изненадано.

— Мамка му!

— Извинявай, не исках да те уплаша…

— А, не, аз просто… — той се огледа притеснен и засрамен.

— Баща ти ме покани на вечеря…

— О, вярно! Той е в къщата.

Джейми продължи покрай мен.

— Така и не ми се отвори възможност да ти благодаря за ремонта на колата — казах. — Наистина чудесно си се справил!

Той сви рамене, отново обзет от неудобство.

— Нищо сложно нямаше.

Очевидно не искаше да говори, така че извадих от джоба си плика с парите, които бях изтеглил от банкомата за него. Подадох му го.

— Ето. Надявам се това да покрие ремонта.

Джейми се намръщи към плика, без да го докосва.

— Какво е това?

— Каквото ти дължа.

— Не искам да ми плащате.

— Сумата е колкото би струвал ремонтът в сервиз. Дори вероятно по-малка… — допълних, като се сетих за Кокър. — Ако ще ходиш в университет, вероятно парите ще са ти полезни.

Младежът стисна здраво устни. Приликата с баща му беше невероятна дори на слабата светлина от крушката над предната врата.

— Кой ти го каза?

— Мислех, че…

Спрях, преди да кажа, че съм го чул от Рейчъл и баща му. Очевидно около бъдещето му се водеха спорове, в които нямах намерение да се забърквам.

— Може да не съм разбрал. Използвай ги за пътуване тогава.

— Няма да пътувам! Няма да ходя никъде, при положение че…

Той млъкна и се загледа встрани. Все още стисках плика и се чудех как това, че искам да платя на някого, се превърна в проблем.

— Е, добре, все пак ги вземи. Не са кой знае колко, но все ще са от полза.

— Казах ти, че не искам пари — сопна се момчето остро и, преди да успея да кажа каквото и да е, се упъти към колите.

Отпуснах ръката си със съжаление, че съм засегнал болезнена тема. Много тийнейджъри биха се зарадвали да се махнат след всичко случило се, но Рейчъл ми бе казала колко закрилнически се държи Джейми. И все пак да захвърли собственото си бъдеще, не би било от полза за никого.

Докато прибирах парите — сигурно щях да убедя баща му или Рейчъл да ги вземат от негово име, — бях изкушен от мисълта просто да се върна в колата и да си тръгна. Но вече бе прекалено късно да се отказвам. Поех си дълбоко дъх и почуках на вратата.

Отвори ми Траск. Изгледа ме безизразно и се запитах дали не е забравил за поканата.

— Не съм подранил, нали? — попитах, за да му намекна за нея.

— Не, не, нищо подобно. Заповядай! — той затвори вратата след мен. Коридорът беше тъмен, но от кухнята по стълбите се лееше светлина. — Имам да довършва нещо, но Рейчъл е горе. Ще дойда след малко.

Той се насочи по коридора към открехната врата, през която виждах чертожна дъска, озарена от силна светлина. Питах се дали идването тук все пак няма да се окаже грешка, но тръгнах по стълбите. Уханието на готвено се усили с изкачването — мирис на варено месо със сос, който предизвика нежелани асоциации с бидона с накиснати кости в моргата.

Рейчъл се занимаваше с нещо на печката, а Фей седеше на бар стола пред гранитния плот и неохотно бъркаше нещо в купа с дълга лъжица. Кучето лежеше в краката й, потънало в самосъжаление. Няколко големи ивици от козината на Кейси бяха избръснати, отдолу се виждаха участъци гола кожа и превръзки, а на врата й беше нахлузена защитна яка, която й пречеше да ги облизва.

Вдигна глава, когато ме видя, и потупа леко с опашка по пода, преди отново да легне с трагична въздишка. До бълбукащите тенджери Рейчъл се обърна и ме озари с театрално широка усмивка.

— Здравей, не чух вратата. Вечерята ще е готова след петнайсетина минути.

— Мога ли да помогна?

Тя духна кичур коса от челото си, изглеждаше прегряла и притеснена.

— Не, благодаря. Просто се настани удобно.

Погледнах дъщерята на Траск. Стори ми се бледа, със сенки под очите. На ръцете и китките имаше лейкопласт и виждах очертанията на по-обемисти превръзки под блузата й с дълги ръкави.

— Здравей, Фей. Как се чувстваш?

Тя сви рамене с безразличие.

— Добре.

— Добре, благодаря — подсказа й Рейчъл, но лицето на Фей остана безизразно. — Опитахме се да убедим докторите да й сложат яка като на Кейси. Но те отказаха, не знам защо.

Фей я възнагради с изпепеляващ поглед, преди да се върне към разбъркването. Рейчъл ме погледна над главата на момичето и вдигна очи към небето. Аз пък вдигнах бутилката вино, която бях донесъл. Беше бялото "Бордо", което планирах да отнеса на Джейсън и Аня, все още студено от хладилника в къщата за гости.

— Да го отворя ли?

— Да, ако обичаш! — после безмълвно оформи с устни: — Слава богу!

— Татко не пие вино — заяви Фей, без да вдига очи.

— Така е, но аз пия — отвърна Рейчъл. — А доктор Хънтър също би желал да го опита.

Племенницата й я изгледа презрително.

— Защо? Случаят не е специален.

— Не е необходимо да бъде. Понякога хората обичат да пият вино, докато се хранят.

— Алкохолиците, имаш предвид?

— Не, нямам това предвид — отвърна Рейчъл с преувеличено търпение. — Хайде, Фей, не започвай отново.

— Какво да започвам?

— Знаеш какво.

— Не, не знам.

Момиченцето се взираше в нея с премерено безочие. Рейчъл недоволно поклати глава.

— Добре, щом така искаш. Защо не оставиш за малко кучешката торта и не сложиш масата?

— Уморена съм — отвърна Фей, безцеремонно заряза купата на плота и се отправи шумно надолу.

Рейчъл въздъхна при отдалечаването на стъпките на момичето.

— А дори още не е навлязла в пубертета…

— Логично е да е разстроена след вчера.

— Знам го. Но това държание на малка примадона не е нещо ново, тя просто знае, че в момента ще й се размине по-лесно… — Рейчъл се усмихна мрачно. — Радваш ли се, че дойде?

Радвах се, когато я видях, но вече започвах да мисля, че е било лоша идея. Поканен или не, в къщата имаше достатъчно напрежение и без моето присъствие да го засилва.

— Забравих да донеса якето, което ми даде назаем — казах, решил да премина към по-безопасни теми.

— Не се притеснявай и бездруго е старо. Просто го остави в къщата… — Рейчъл кимна многозначително към бутилката с вино. — Тирбушонът е в горното чекмедже.

— Няма нужда да го отваряш заради мен.

— Не е заради теб. Не обръщай внимание на Фей. Тя просто… си е Фей. Андрю вече не пие, но няма нищо против другите да пият. Ема определено пиеше, а и на мен наистина много ми се иска една чаша… — тя направи гримаса. — Боже, наистина прозвучах като алкохоличка. Но денят е от онези…

Намерих тирбушон, отворих виното и налях в чашите, извадени от Рейчъл.

— Сигурна ли си, че няма с какво да помогна? — попитах, докато тя отцеждаше тенджерите.

— Не, всичко е готово, благодаря. Макар че… Защо не сложиш паницата с кучешката торта в хладилника? На плота има тава за печене, в която да я пресипеш.

Тя ми посочи купата, която Фей с нежелание разбъркваше. Вътре имаше кафеникава каша, а наблизо бе оставена тефлонова тавичка.

— Значи това е, хм, лакомство за Кейси? — попитах неуверено, докато го сипвах в тавичката.

Рейчъл избухна в смях.

— Не, това е пудинг. Накиснати бисквити, стафиди и разтопен шоколад, води се лек десерт. Просто така му викат в семейството, понеже прилича на, така де…

— Кучешка храна?

Стана ми приятно да я гледам как се смее.

— По-вкусно е, отколкото изглежда. Честна дума!

Стъпките по стълбите известиха пристигането на Траск. На яркото осветление в кухнята забелязах, че изглежда по-добре от предния ден, макар и не много. Пуловерът бе заменен с избеляла черна дънкова риза и джинси, а небръснатата, прошарена четина започваше да прилича повече на брада. Очилата му бяха вдигнати на темето.

Той погледна чашите с вино.

— Идеята ми се струва добра.

Рейчъл притеснено проследи как се упътва към шкафа и вади още една чаша.

— Извинявай, не мислех, че ще пиеш и ти.

— Е, ще пия.

Тя се извърна, докато той наливаше вино в чашата си, но успях да забележа притеснението на лицето й. Те явно държаха вино, а Траск нямаше против другите в дома да пият. Но очевидно тук имаше някакъв проблем и се надявах, че не съм станал причина за залитане в стара зависимост.

Траск кимна одобрително, след като вкуси.

— Не си го купил в Крукхейвън.

— Не, в "Теско".

— Да, стори ми се, че разпознавам специфичен тероар.

Архитектът полагаше усилия да води неангажиращ разговор. Дадох си сметка, че надали скоро са имали гости.

— Благодаря за поканата. Оценявам я.

— Не се дръж глупаво, това е най-малкото, което мога да сторя след вчера — отвърна той, но не вложи особена страст в думите си. Отпи отново от виното, после взе бутилката и доля и трите чаши. Включително моята, преди да успея да го спра. — Къде е Фей? Смятах, че ти помага.

— Така и правеше. Просто отиде до тоалетната… — Рейчъл отнесе една тенджера до мивката и я отцеди. Долових напрежението в гласа й, но май само защото знаех за дребната лъжа — Траск май не забеляза.

— А Джейми?

— Сблъсках се с него отвън — обадих се аз.

Архитектът се намръщи.

— Какво правеше?

— Нямам представа — отвърнах с надежда, че не съм се намесил ненужно. Божичко, Рейчъл бе права, наистина бе като да стъпваш по тънък лед.

Андрю стрелна Рейчъл с поглед.

— Казах му, че тази вечер ще се храни с нас. Надявам се, че не е хукнал пак нанякъде!

— Няма, той знае — гласът й прозвуча безстрастно, очевидно беше свикнала с подобно посредничество. — Някой може ли да сложи масата, моля?

Станах да се заема, но Траск ми махна да си седна.

— Ще я оправя. Сигурно си имате предостатъчно работа, нали, доктор Хънтър?

— Наричай ме Дейвид — предложих, за да заобиколя въпроса му.

Питането може и да бе напълно невинно, но нямах намерение да бъда въвлечен в обсъждане на случая.

Траск взе прибори и тръстикови подложки от едно чекмедже и отиде да ги подреди на масата.

— Е, знаеш ли вече колко време ще останеш?

— Вероятно още няколко дни. Но ако отсядането в къщата за гости е проблем, ще намеря друга квартира.

— Ако беше проблем, изобщо нямаше да си там — той приключи с оправянето на масата и отпи отново от виното. Погледна към почти празната бутилка, отиде до хладилника за вино и избра друга.

Видях Рейчъл да го поглежда притеснено.

— Е, как върви разследването?

— Напредва.

— Напредва, значи… — Андрю извади тирбушон от чекмеджето и с острието смъкна фолиото от гърлото на бутилката. — Ами онова нещо в потока? Имате ли вече представа кой е бил?

— Андрю, сигурна съм, че Дейвид…

— Аз пък съм сигурен, че Дейвид може сам да отговори — той завинти тирбушона на мястото му. — Държа се като добро момче и не питам нищо за Вилиърс. А смятам, че имам право да се поинтересувам за трупа, с който дъщеря ми делеше бодливата тел.

Тапата изскочи с пукот. Траск остави отворената бутилка и ме погледна предизвикателно.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа нищо — отвърнах, което беше истина, откъдето и да го погледнеш.

— Твърдиш, че полицията не е споменала нищо друго за него?

— Не и за това кой е.

Все още нямах представа за самоличността му, така че бях искрен. Дори не бях имал възможност, да прочета доклада от аутопсията, изпратен ми по имейла от Лънди, въпреки че успях да го сваля на компютъра си, докато бях в моргата. Траск не ми се стори доволен, но преди да успее да попита още нещо, на долния етаж хлопна входната врата.

— Това трябва да е Джейми — Рейчъл ми се стори успокоена от промяната. Отиде до площадката и подвикна надолу: — Джейми, ще кажеш ли на Фей да се качва? Вечерята е готова.

Траск се смълча, докато отивахме към масата, изсипа в чашите остатъка от донесеното от мен вино и доля своята от бутилката, която току-що беше отворил. Видях Рейчъл да го поглежда с тревога, но не каза нищо.

Осъзнах, че изобщо не трябваше да приемам поканата. Наемането на къщата за гости беше едно, но споделянето на вечеря на масата със собственика й бе съвсем друго. Прекалено много беше да искам от него да избягва всякакви разговори, свързани с разследването. И трябваше да проявя достатъчно здрав разум, за да предвидя в какво положение ще се озова. Всички извън разследването все още смятаха, че Лео Вилиърс е мъртъв и че именно неговият труп е прибрала полицията от естуара. Така че не само се канех да седна на вечеря със семейството на изчезнала жена, но и щях да се преструвам, че не знам, че заподозреният й убиец все още е жив.

Къде ми беше умът?

Осъзнах, че Рейчъл ме гледа, когато донесе чиниите на масата. Заставих се да се усмихна. Вече бях тук. Можех поне да се постарая да направя най-доброто от вечерта.

Фей се домъкна по стълбите с мъченическо изражение на отегчение.

— Къде е Джейми? — попита Траск.

Дъщеря му издърпа със скърцане един стол и се пльосна в него.

— Каза, че не бил гладен.

— Ще отида да го доведа — предложи пъргаво Рейчъл, но Траск вече се беше изправил. На лицето му бе изписано същото изражение със стиснати устни, което бях видял преди това и при сина му.

— Не, не си прави труда.

Рейчъл притеснено проследи спускането му по стълбите. Кучето дойде да седне в краката на Фей и докато тя беше заета да го гали и да му говори, станах от масата и отидох при Рейчъл, която вадеше тавичка от печката.

— По-добре да си вървя — заявих.

Рейчъл погледна към Фей, остави съдинката и се обърна към мен.

— По-зле ще е, ако тръгнеш сега.

Не виждах колко по-зле може да стане.

— Съжалявам, не трябваше да идвам.

— Радвам се, че дойде! — отвърна тя тихо.

Усетих нещо да трепва и да се разплита, докато зелените й очи се взираха в мен, възел, който носех от толкова време, че вече бях спрял да го забелязвам. Рейчъл задържа погледа ми, докато стъпките по стълбите обявиха завръщането на Траск и сина му. След това взе няколко чинии от плота и ми ги подаде.

— Ако обичаш?

По дяволите!

Чудех се какво си мисля, че правя, но отнесох чиниите. Траск и Джейми се появиха, докато ги слагах на масата. И двамата не изглеждаха доволни, докато мълчаливо сядаха по местата си. Джейми въздъхна превзето при сядането си и впи поглед в сестра си, която се наведе да погали кучето.

— Струва ми се, че водите състезание коя от вас ще си сложи най-много превръзки.

— Млъквай.

— Според мен Кейси печели. Трябва да почнем да й викаме ФранкенКейси отсега нататък.

— Не, не трябва.

— О, то е живо, господарю! То лае!

— Спри! Ти приличаш на Франкенщайн!

— И сътворих псето! Стани, Франкенкейси, стани!

— Млъквай! — нареди сестра му, но и двамата се смееха.

— Добре, стига толкова! — обади се Траск и мигът веселие свърши. Отново се възцари тишина и Рейчъл донесе печеното на масата.

Стърженето на лъжицата за сервиране звучеше твърде силно, докато тя сервираше храната. Погледнах през големия прозорец и видях, че нощта отново го е превърнала в тъмно огледало. Потокът беше изчезнал зад замъгленото отражение на стая, където петима души седяха около маса като нашата. Не изглеждаше да се забавляват повече от нас.

— Сипете си картофи и броколи — предложи Рейчъл, разпредели димящо готвено пиле по чиниите и ги раздаде.

Фай се намръщи.

— Мразя броколи.

— Това е, защото е храна за мозъка, а ти нямаш такъв! — тонът на брат й беше все още шеговит, но тя се намръщи.

— По-умна съм от теб!

— Да, ама друг път.

— Напротив! Ако си толкова умен, защо се издъни на глупавите изпити?

— Стига толкова! — отсече Траск. — Фей, изяж броколито и спри да се хвалиш.

— Няма да…

— Казах, стига толкова!

Музикалното издрънчаване на приборите сякаш подчерта настъпилото мълчание.

— Храната е превъзходна! — обявих и си взех нова хапка.

Рейчъл се усмихна, по-скоро благодарна за опита за разговор, отколкото за комплимента.

— Благодаря. Рецептата се нарича пиле "Строганов", но е просто засукано име за запечено пиле с гъби.

— Много е добро — добросъвестно се включи и Траск: Пресегна се да си сипе още вино. Забелязах Рейчъл да го следи. Джейми също.

— Може ли и на мен една чаша?

— Не.

— Защо не?

— Нека просто вечеряме, може ли?

— Не виждам защо да не мога да пийна малко вино. На осемнайсет съм, навън пия.

— Не и в тази къща. Щом отидеш в университет, можеш да правиш каквото си искаш, но докато си тук, ще постъпваш както аз кажа.

Усетих присвиване в стомаха, след разговора с Джейми вече знаех какво ще последва. Момчето се намръщи.

— Казах ти, че няма да ходя в университет.

Траск спря да дъвче за момент, после си отряза ново парче пиле.

— Не започвай пак.

— Не съм започнал. Ти повдигна темата.

— Тогава я зарежи. Няма да водим този разговор точно сега.

— Добре. И бездруго няма за какво да го водим. Решението е мое и вече съм го взел.

Фей дъвчеше бавно и ги гледаше с ококорени очи.

— Не искам Джейми да заминава!

Брат й се усмихна насилено.

— Всичко е наред, никъде не съм тръгнал.

— Не се меси, Фей — озъби й се Траск. — А ти, Джейми, не давай на сестра си обещания, които не можеш да удържиш. Не е честно да й подхранваш надеждите.

— Какво общо има честността? — поинтересува се Джейми. — Това си е моят живот и мога да постъпвам както пожелая!

— Джейми… — обади се Рейчъл, но нито той, нито баща му й обърнаха внимание.

— Не и ако ще се държиш като проклет идиот! — избухна Траск. — Няма да допусна да захвърлиш всичко заради някаква детинска прищявка!

— О, понеже ти си такъв специалист?

— Защо? Вярно е и всички го знаем! Ако не бе настоявал да ни довлечеш чак тук, тя нямаше да…

Столът на Траск изскърца по дървения под, когато той скочи на крака. Опитах се да измисля нещо, което ще разсее напрежението, но не ми хрумна нищо.

— Какво ще направиш? Ще ме удариш ли? — лицето на Джейми пулсираше в гневно червено. — Давай тогава, от толкова време ти се иска. Защо не го направиш?

— Спрете! — викът на Рейчъл сряза напрежението в стаята. — За бога, спрете! И двамата, просто… спрете!

Всички се обърнаха към нея. Тя се взираше в масата, гърдите й се надигаха и спадаха. Напрежението се сгъсти. Траск си пое дъх да заговори, но в същия момент отдолу се разнесе силно чукане.

На входната врата имаше някой.