Мъртви води

21

Втурнах се и отворих вратата. Щом хукнах навън, дъждът ме заблъска и залепи ризата за тялото ми. В яркия поток лееща се от вратата светлина различих светлия силует на белия лендроувър. Вратата откъм шофьора беше отворена, но вътре не светеше.

— Рейчъл? — извиках и се опитах да прозра в мрака.

— Тук съм, просто…

Чу се шум и пъшкане откъм пътя. Очите ми бяха започнали да свикват и хукнах в посока на звука. Успях да различа два силуета, които се бореха в тъмното. Преди да стигна до тях, по-едрият се откъсна. Посегнах към него, когато се олюля покрай мен, но вкопчих пръсти в мазен, мокър плат. Мярнах за момент подивял поглед на черепоподобно лице и след това непознатият се изтръгна от хватката ми. Плъзнах се и паднах на едно коляно в калта, а шляпащите стъпки се отдалечиха в дъжда.

— Дейвид?

Изправих се на крака, докато Рейчъл притичваше към мен.

— Тук съм. Пострадала ли си?

— Не, аз… добре съм, просто… — гласът й трепереше. — Това беше Едгар!

— Знам — казах и изтрих калта от ръцете си. Бях разпознал кльощавия тип дори в тъмното, а и се озовах достатъчно близо, за да надуша гнилата му животинска смрад. Толкова по въпроса, че бил безопасен. — Какво стана?

— Просто се появи, докато се качвах в колата. Извиках, така че вероятно съм го стреснала, защото ме сграбчи и взе да грачи неразбираемо. Опитах се да му се измъкна и точно тогава се появи ти.

Рейчъл вече ми звучеше почти нормално, но все пак попитах:

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, само малко разтърсена. Не мисля, че се опитваше да ме нарани. Стори ми се преди всичко уплашен.

Не беше единственият, помислих си, докато пулсът ми се нормализираше. Не виждах нито следа от Едгар, но беше толкова тъмно, че като нищо можеше да седи на десет метра от мен и да не го забележа. Дъждът удавяше всички звуци, които би могъл да издаде.

— Никога не съм го виждала такъв. Смяташ ли, че е добре? — разтревожи се Рейчъл.

Добруването на Едгар не беше основната ми грижа, но тя имаше право. Независимо дали бе имал намерение да я нарани, или не, не беше редно да скита наоколо в подобна нощ. Напоследък и без това бе имало предостатъчно трагедии. Втренчих се в мрака в посоката, в която бе изчезнал.

— Имаш ли представа накъде може да е тръгнал?

— Не, но неговата къща не е в тази посока. А сега е прилив, така че ако навлезе в тресавищата в това време, го заплашва неминуема опасност.

Това реши въпроса. Достатъчно зле беше да се опитва човек да върви из Бакуотърс посред бял ден и при отлив. Нощем, когато потоците и овразите са пълни и преливат? Не си го представях. Въздъхнах.

— Ще отида да го потърся.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда, ще го намеря.

— И после какво? Ще влезеш пак в потока ли? Не се ориентираш наоколо… — Рейчъл ме бутна леко в гърдите, но се усмихваше. — Мокър си до кости. Върви си вземи якето, докато загрея колата.

Не спорих с нея. Изтичах до къщата за гости, свалих си мократа риза и навлякох един пуловер, после си грабнах якето и излязох отново навън. Рейчъл вече обръщаше белия лендроувър, а фаровете му превръщаха дъжда във фин сребърен филигран.

— Той често ли скита нощем? — попитах.

Тя намали скоростта, когато стигна до завоя, и ускори, след като се убеди, че на пътя няма никого.

— Не мисля. Натъквала съм се веднъж-дваж на него по здрач, но не и толкова късно. Не мисля, че дори Едгар би излязъл из Бакуотърс по тъмно.

Да, но ето че го бе направил. И в главата ми бе започнала да се оформя идея — нещо, за което щях да съм се сетил досега, ако не бях толкова разсеян от всичко останало, което се случваше.

— Хората наоколо знаят за Едгар, нали? — попитах. — Знаят, че скита по пътищата?

— Всички наоколо знаят всичко за всички останали — отвърна Рейчъл сухо. — Едгар е практически част от пейзажа, вече никой не го забелязва. Но хората като цяло са нащрек за него, ако идват насам. Освен когато са непознати като теб или…

Тя замлъкна, направила връзката. На мен самият ми бе отнело доста време, а само преди няколко дни едва не блъснах Едгар на пътя.

Ако бях карал по-бързо, може би нямаше да имам такъв късмет.

Рейчъл отпусна газта.

— Божичко, нали не мислиш, че със Стейси й се е случило това? Че е щяла да удари Едгар?

— Не знам — отвърнах.

Но сега, след като идеята ми беше хрумнала, се оказа трудно да я забравя. По думите на Лънди следите от гуми показваха, че колата е излязла от завоя, така че най-вероятно дъщерята на Кокър е карала твърде бързо и е изгубила контрол. Което наистина беше възможно. Но ако е взела завоя и внезапно е открила Едгар пред себе си… При скоростта, с която се движеше, когато я видях, не би имала време да мисли, а само да реагира. Инстинктът да кривне би бил автоматичен.

— Каза, че бръщолевел нещо. Имаше ли някакъв смисъл?

— Всъщност не. Звучеше ми горе-долу като "светлини във водата". Или под водата, не можах да разбера добре.

Знаех, че думите на Едгар може и да не означават нищо. Вероятно бяха просто случайни искри в объркан ум и щеше да е грешка да влагам твърде много в тях. Само че междувременно ми бе хрумнало нещо. Премислих миналата вечер, когато малката бяла кола ме бе олюляла с въздушната струя от преминаването си. Докато изчезваше в мрака, забелязах жълто сияние в надвисналия тунел от орлови нокти пред нея.

Фаровете й бяха включени.

Но сега нямах време да го обмислям. Далеч пред нас, в светлините на лендроувъра, се очерта олюляващият се Едгар.

Движеше се в средата на пътя, пристъпваше със сведена глава. Сигурно беше забелязал фаровете, но само присви глава още по-плътно между раменете си. Лендроувърът изръмжа, щом Рейчъл намали и свали прозореца си, когато забави ход зад него.

— Едгар? Моля те, Едгар, дали би могъл да спреш?

Не последва отговор — всъщност той по-скоро се забърза.

Рейчъл изпъшка.

— Дявол го взел! Сега какво?

— Пусни ме да сляза.

Тя спря, но остави двигателя включен. Слязох от колата, запримигвах под студения вятър и дъжда и забързах след отдалечаващия се пешеходец, очертан в светлината на фаровете.

— Здравей, Едгар! — говорех му спокойно и безгрижно, докато се изравнявах с него. — Добре ли си?

Нищо. Той упорито отклоняваше поглед и продължаваше да крачи, дъхът му димеше в студеното сияние на фаровете. Мократа коса беше полепнала по главата му и водата се стичаше в лицето му. При все дъжда дългият му шлифер беше разкопчан, промазаната тъкан пляскаше на вятъра като отпуснато платно.

Избързах пред него и тръгнах заднешком. Сега гледах право към фаровете, докато Рейчъл пълзеше зад нас с лендроувъра. Присвил очи, разперих ръце в жест, който се надявах да подейства успокоително, но същевременно препречих пътя.

— Късно е да си навън. Къде си тръгнал?

Уплашеният поглед на нещастника се стрелна към мен и пак се отклони. Едгар беше забавил крачка, но се опита да ме заобиколи. Отстъпих и се постарах да задържа разстоянието помежду ни, без да изглеждам заплашително.

— Рейчъл е в колата — казах. — Нали си спомняш, че говори с нея преди малко? Би искала да поговорите още малко за светлините, които си видял.

Това доведе до отговор. Едгар спря и сега видях какво е имала предвид Рейчъл като каза, че е развълнуван. Не усещах никаква заплаха от негова страна, но изглеждаше като животно на ръба на бягството.

— Какви бяха светлините, Едгар?

Устата му мърдаше беззвучно. Стори ми се по-спокоен, но избягваше контакт очи в очи и се озърташе, сякаш търсеше път за бягство. Зад него видях Рейчъл да слиза от колата. Приближаваше ни и остави двигателя да работи.

— Здравей, Едгар — поздрави топло. — Ще ни кажеш ли къде видя светлините?

Той извърна очи встрани.

— Във водата.

— Във водата? Имаш предвид, че са били на водата, като лодка?

— Във водата.

Рейчъл ме погледна и бях наясно, че мислим едно и също.

— Фарове на кола ли бяха, Едгар? Кола ли си видял?

Светлата му глава кимна утвърдително.

— Кога я видя? — попитах. Фаровете не изкарват дълго под вода, преди да дадат на късо. Ако е видял колата на Стейси Кокър, сигурно е било, когато е паднала в потока или малко след това.

Едгар не отговори и пак застрелка поглед наоколо. Рейчъл леко ме побутна по ръката и ми даде знак да я оставя да го разпитва.

— Няма нищо, Едгар. Не ти се сърдим, просто искаме да знаем за светлините. Кой беше в колата?

Той събра кокалестите си длани и ги притисна между краката си като в някаква странна обърната молитва.

— Видях й косата.

Рейчъл се поколеба, объркана.

— Чия коса?

— Като слънцето.

Погледнах да видя дали спътничката ми е в състояние да разбере нещо от казаното. Тя сви безпомощно рамене.

— Видя ли момиче в колата, Едгар? Русо момиче, това ли искаш да кажеш?

— Не беше тя! — той поклати глава с нарастващо вълнение и се размърда. — Трябва да вървя.

Рейчъл нежно протегна ръка.

— Моля те, Едгар, важно е. В колата е имало момиче, нали? Кажи ни какво стана с нея.

— Не! Аз не…

Той пристъпи напред, но Рейчъл не помръдна:

— Пострадала ли беше?

Той се люлееше от крак на крак, цялото му тяло излъчваше тревога и напрежение.

— Тя спи. Трябва да вървя…

— Къде спи? Къде е тя, Едгар? В твоята къща ли? В дома си ли я заведе?

Но Едгар бе приключил с приказките. Дъждът капеше от носа му, докато стоеше с наведена надолу глава. Беше измокрен до кости, а и ние с Рейчъл не бяхме в по-добро състояние.

— Хайде да го заведем у тях — предложих.

Мислех, че трудно ще го качим в колата, но след кратка съпротива Едгар ни последва достатъчно кротко. Лендроувърът се изпълни със смрадта на скитника, който се сгуши на задната седалка, целият мокър и присвит като жива въпросителна.

— Не знам какво да мисля — призна Рейчъл и даде на скорост. Включи радиото и остави нелепата музика с бесен ритъм да прикрива гласовете ни от пътника зад нас. Завъртя копчето на таблото, докато намери успокояващо пиано. — Когато каза "Не беше тя", не мисля, че говореше за Стейси.

Погледнах към задната седалка, опитвайки се да открия смисъл в думите на Едгар.

— Дъщеря му също ли е била руса?

— Имаш предвид споменатата от него коса като слънцето? Нямам представа, знам само, че би трябвало да е изчезнала. Но това се е случило преди години, а тя е била малко момиченце. Надали мисли Стейси за нея, нали?

Нямах представа, но нещо в тази идея ме накара да настръхна целия. Бях видял достатъчно от поведението на Едгар, за да знам, че се държи странно, дори по своите стандарти. Не беше просто разтревожен, а ужасен. Уплашен достатъчно, че да скита надалеч от къщата си в нощ като тази.

Каквото и да беше станало, бе лошо.

Чистачките блъскаха по стъклото с метрономно скърцане. Извадих телефона си. Рейчъл погледна към мен, докато набирах.

— На кого звъниш?

— На Лънди.

Или поне се опитвах. Сигналът потрепери почти подигравателно и след това изчезна. Продължавах да се мъча, докато Рейчъл караше през Бакуотърс, забави скорост да мине по някакъв дървен мост и след това ускори сред калните локви, с които беше пълен пътят. Радвах се, че тя настоя да дойде с мен. Лендроувърът беше създаден за такива условия, а и никога не бих се ориентирал наоколо сам.

Не бях успял да се свържа с Лънди, когато Рейчъл зави от пътя и се насочи по коловоз, обграден от разраснали се шубраци. Свършваше пред стара съборетина и, когато я видях, предчувствието, което изпитвах, се усили. Тънеше в мрак и беше висока, но непропорционална тухлена постройка с напукани и заковани прозорци. Обкръжаваха я големи, стари дървета, които се бяха вкопчили в нея с възлести стволове и мъртви клони.

Рейчъл изключи двигателя. Няколко секунди тишината бе нарушавана само от тропота на дъжда по покрива на колата, после Рейчъл се обърна на седалката си с лице към Едгар. Не беше помръднал по време на пътуването и не показваше признаци да иска да излезе и сега.

— Пристигнахме, Едгар. У дома…

Не последва отговор.

— Хайде де, не искаш ли да се прибереш?

Той поклати глава и се сгуши още по-плътно в дрипите си. Рейчъл ме погледна притеснено, преди да се обърне отново към него:

— Защо не? Какво не е наред?

Едгар се сви още по-плътно и наведе брадичка към шията си, за да избегне гледката на тъмната къща.

— Мисля, че той трябва да остане тук — споделих тихо, загледан в неосветения му дом. — Имаш ли фенерче?

Това на телефона ми не беше много ярко, а и щях да съм по-доволен апаратът ми да остане свободен. Рейчъл порови в претъпканата жабка и извади оттам тежко водоустойчиво фенерче. Не казах нито дума, когато излезе от колата заедно с мен. Знаех, че няма смисъл, а и не исках да я оставям сама с Едгар. Щях да предложа да заключим лендроувъра, докато сме вътре, но нямаше нужда да й го казвам. Пътникът ни не забеляза щракването на ключалките и не даде знак, че осъзнава какво означава.

Без светлината на фаровете, навън цареше пълен мрак. Дъждът почти беше спрял, но вятърът продължаваше да вие зловещо и караше невидимите листа и треви около нас неспирно да шептят. Когато включих фенерчето, лъчът му замахна като меч през плетеница шубраци и плевели. Рейчъл потрепери, щом осветих тъмната къща.

— Боже, как не ми се влиза вътре! Смяташ ли, че трябва?

И аз не исках, но не виждах какъв друг избор имаме. Нещо беше прогонило Едгар от дома му в ужас и ако имаше дори мака вероятност вътре да се намира Стейси Кокър, не можех да я пренебрегна. Нито да чакам пристигането на полицията. Ако той беше довел момичето тук, несъмнено беше тежко пострадало, иначе досега да се е свързало с някого. А и думите на Едгар продължаваха да звънят в ушите ми.

Тя спи.

— Остани тук. Ще вляза да погледна — казах й. Вероятно нямаше нужда да се говори тихо, но въпреки това шепнех.

Тя се засмя нервно и също заговори шепнешком.

— О, да, ще се чувствам много по-добре, ако остана тук сам-сама!

Осветих с фенерчето обраслата градина, докато напредвахме към вратата. Лъчът очерта поредица предмети в тревата. На неравни интервали от нея стърчаха черупки, камъни и парчета плавей. Предположих, че са поставени за украса, но после видях от прясна на вид купчинка пръст да стърчи стридена черупка и осъзнах какво гледаме.

— Пациентите на Едгар — възкликна Рейчъл.

Или поне онези, които не се бяха оправили. Когато преместих фенерчето, от мрака ме погледнаха блестящи очи. Совата премига срещу нас от вътрешността на нещо, което приличаше на стара клетка за зайци.

Животинското гробище изчезваше в мрака, а аз отново обърнах фенерчето към къщата.

Предната врата отдавна бе изгубила и последните останки от боя, които може да е имала. Изкривена и прогнила, висеше накриво в рамката си. Дръжката задрънча хлабаво в ръката ми, когато я натиснах. Не беше заключено. Вратата се отвори на ръждивите си панти и отвътре блъвна амонячна смрад на животински изпражнения.

— Боже! — промърмори Рейчъл и сбърчи нос.

Посрещна ни тъмен коридор. Осветих с фенерчето белещите се мухлясали тапети и голия под. Нямаше други мебели освен един счупен стол. Дюшемето беше покрито със стари вестници и купчинки, които ми заприличаха на фекалии — надявах се, животински.

— Стейси? — извиках.

Не получих отговор, но вече чувах тихо шумолене и пърхане, което се носеше от дълбините на къщата.

— Чакай, нека опитам осветлението… — Рейчъл ме подмина и се пресегна към ключа на стената. Щракна го няколко пъти, но не се случи нищо. — Добре, тъпа идея.

Внимавах къде стъпвам, когато прекрачих прага. Спътничката ми ме следваше по петите, докато прекосявах коридора. Навътре смрадта беше още по-ужасна и усетих срам и яд, че Едгар е оставен да живее сам в тези условия. Радвах се, че фенерчето тежи. Отидох до най-близката врата и я бутнах.

Тишината избухна, натрошена от оглушителни писъци.

Рейчъл ме хвана за ръката и лъчът на фенерчето бясно се залюля. Светлината му улови една чайка, която ни гледаше високомерно от вътрешността на самоделна дървена клетка.

— Исусе! — Рейчъл ме пусна, но остана наблизо.

Плъзнах лъча на фенерчето по странната сцена в помещението. Бях открил източника на необяснимите досега шумове. Стаята се оказа кухня или поне навремето е била. Покритата с мръсен пласт мивка беше почти погребана под мръсни чинии и празни кутии от храна, а стените бяха целите в клетки. Бляскави очи ни гледаха от древни клетки за птици и хамстери, зайчарници и дори от стар аквариум за рибки. Повечето бяха обитавани от морски птици, но имаше и дребни животни — гризачи, зайци, таралеж и дори млад язовец, всички бяха ранени, някои с шинирани крила или крака. От мръсната фурна, чиято вратичка бе заменена от ограда ситна мрежа, ни гледаше млада лисица.

— Как е могъл да живее по този начин? — попита приглушено Рейчъл. — Никой ли не е разбрал?

Очевидно не. Оставихме менажерията на Едгар в мрака и се върнахме в коридора. Светнах с фенерчето наоколо и се чудех дали да не проверя спалните на горния етаж. Не ми се искаше.

— Задръж, светни насам! — посочи Рейчъл. — Долу, на пода…

Очертана като театрален реквизит в лъча на прожектора, до полуотворена врата се търкаляше позната вещ.

Женска обувка.

Беше катурната на една страна със скъсана каишка и тиня по бялата кожа. Чувах напрегнатото и тежко дишане на Рейчъл до мен. Светнах с фенерчето през вратата и се помъчих да надзърна през цепнатината в отсрещната стая.

— Стейси?

Не получих отговор. Рейчъл стоеше плътно до мен, когато тръгнах по коридора. Почудих се дали да не й кажа да остане на място, но знаех, че няма да ми обърне внимание. Сложих ръка на вратата.

— Стейси? — подвикнах пак и леко я побутнах.

Вътре имаше още клетки, макар и по-малко, и повечето бяха празни. На едната стена висеше мръсен гоблен, бродиран с първия стих от псалма "Всички неща, цветни и прекрасни". С гръб към вратата беше обърнат голям диван, от чиято напукана кожена тапицерия пълнежът стърчеше като гъби.

От единия му край висеше бос крак. На светлината на фенерчето ноктите ми се сториха лакирани в черно, но ги бях виждал на дневна светлина и знаех, че са яркочервени.

— Не мърдай оттук — наредих на Рейчъл.

Тя не възрази, а и не се опитвах да й спестя гледката. Неестествената неподвижност на стъпалото ме бе подготвила какво ще открия и колкото по-малко хора оставеха следи в тази стая, толкова по-добре.

Не исках да влизам и аз самият, но трябваше да се убедя. Направих още няколко предпазливи крачки навътре в помещението, докато ми се открие видимост към онова, което се намираше на дивана.

На светлината на фенерчето дъщерята на Кокър лежеше отпусната и неподвижна на възглавниците. Русата й коса обкръжаваше неестествено подутото и потъмняло лице. Отворените й очи бяха оцъклени сякаш от изненада, склерата — цялата в спукани кръвоносни съдове.

Отклоних лъча на фенерчето, повдигаше ми се. Докато тъмнината скриваше отново момичето, поех няколко пъти дъх, за да се овладея, толкова бях разтърсен от видяното. На влизане в къщата знаех, че има голяма вероятност момичето да е мъртво. Бях подготвен за това.

Но не бях подготвена за факта, че Стейси Кокър е гола от кръста надолу.