Мъртви води

7

Меките брегове на потока бяха ерозирали. Вълни и течения се бяха наговорили да издълбаят дълбока дъга в песъчливата почва — като хапка на великан, обградена с плевели и блатна трева. Образуваше се естествен капан, в чиито бавноподвижни води плаваше какво ли не. Плавеи и клонки се люлееха редом с всевъзможни боклуци — мръсна маратонка, глава на кукла, пластмасови бутилки и кутии от храна, всички приклещени в кръглото заливче.

Тук, в Бакуотърс, цареше покой. Светът, изглежда, се управляваше от чайките, блатото и водата. И от небето — плоският пейзаж го правеше огромно и сводесто. Ако се обърнех да погледна откъде съм дошъл, едва щях да забележа къщата на Траск зад горичката на стотина метра от мен. След като допих кафето, тръгнах да се поразходя покрай потока. Намерих нещо като пътека, на практика само ивица гола пръст, която криволичеше през грубата жилава трева. Скоро обаче тя изчезна и открих, че е невъзможно да се измине сериозно разстояние, без да се отклониш покрай поредния пълен с вода овраг или езерце. Придвижването щеше да е много по-лесно с лодка, макар че дори тогава нямаше да е трудно да се загубиш сред водния лабиринт от блатна шир и тръстики.

Гледах как въртопът блъска маратонката срещу една тенис топка, без всъщност да ги забелязвам. Бях твърде изнервен да седя в мократа си кола, докато чакам пътна помощ. Все още не бях успял да се свържа с Лънди, но знаех, че брифингът на патолога вече трябва да е в ход. Нямаше да продължи дълго, а после Фриърс щеше да започне аутопсията независимо дали съм там, или не. Присъствието ми и бездруго нямаше да окаже значение. Съмнявах се, че ще съм способен да допринеса много, дори ако бях там. Вече не хранех илюзии за истинската причина да ме включат в разследването, а присъствието ми стана още по-излишно, след като сър Стивън идентифицира вещите на сина си. Независимо колко разложен беше трупът, потвърждението на самоличността и вероятната причина за смъртта в крайна сметка щяха да са просто формалност. Точно както мислеха всички — вероятно с изключение на баща му — Лео Вилиърс беше убил Ема Дерби, отчуждената си любовница, и след това се беше огънал под напрежението и се беше застрелял.

Тогава защо се притеснявах толкова?.

Загледах се в наводнената околност. Недалеч от мен лежеше захвърлена стара лодка, забила нос в брега с кърма, потънала във водата, беше ръждясала и изгнила. На брега до нея се бе навела умираща върба. Долната половина на дебелия ствол беше петносана и из по-ниските клони се вееха мъртви треви и плевели — напомняне, че потокът невинаги е толкова кротък. Не беше трудно да си представя как в този недостъпен лабиринт от тръстика и вода тялото на Лео Вилиърс остава скрито в продължение на седмици, потънало на дъното на някоя дълбока дупка, докато не е изплувало отново и отливът го отнесъл в естуара. Сценарият беше напълно логичен.

Само дето все още смятах, че шест седмици са прекалено дълъг период, за да се разиграе тази версия. Четири — може би, но не и шест. Дори ако трупът бе останал в руслото на потока през голяма част от това време, пак щеше да е подложен на влиянието на приливите два пъти дневно. Щеше да е влачен и дърпан по пясъчното дъно, да е блъскан в скали и камъни и да е обект на интерес за всички мършояди, които се натъкнат на него. През цялото време щеше да тече и процесът на вътрешно разложение, което допълнително ускорява разпадането на тялото.

Лесно можех да си кажа, че студената вода и въздух през зимните месеци са го съхранили, че преценката за периода, изминал от смъртта, не е точна наука дори в най-добрите условия, още по-малко в естуар като този. Но нямаше значение.

Шест седмици бяха прекалено дълго време.

Добре. Тогава Вилиърс се е заключил някъде и две седмици е пил като смок. А след това е излязъл и се е застрелял. Възможно беше. Макар че се отнасях скептично към мисълта човек като Лео Вилиърс да се откъсне напълно от света, все пак не го познавах. А хората бяха достатъчно непредсказуеми, дори когато не обмисляха самоубийство.

При все това не можех да повярвам и в тази версия.

По гърба ми премина студена тръпка и ми напомни, че е време да се връщам. Мобилният сигнал не беше стабилен извън двора на къщата, а като нищо можеше да се окаже, че Лънди се опитва да се свърже с мен. Трябваше да проверя и какво е положението с пътната помощ, както и да се обадя на Джейсън, за да му кажа, че явно няма да стигна за партито. С това поне, предполагам, извадих късмет.

Обърнах се и тръгнах обратно по стъпките си към къщата. Горещото кафе ме бе накарало да се почувствам по-добре и бях решил, че разходката ще помогне срещу главоболието. Сега започвах да мисля, че не е била особено добра идея. Потях се силно въпреки студения вятър, тресеше ме и ръцете и краката ми тежаха като оловни. Прибирането до колата сякаш отне цяла вечност. Постоянно бях принуден да криволича, когато се оказваше, че пътят е отрязан от поредния пълен с вода канал. Струваше ми се, че са много повече, отколкото на идване и когато стигнах къщата, се чувствах изтощен и треперех. Близо до моята кола на чакъления паркинг имаше още една, за нещастие, не беше на пътна помощ. Освен ако не ми бяха пратили стар бял форд "Фиеста" с яркочервена спортна лента върху капака.

Синът на Траск отново се бе пъхнал под стария лендроувър. До него стоеше руса тийнейджърка със скръстени ръце и здраво стиснати устни, предположих, че е собственичка на фиестата. Изглеждаше почти пълнолетна, хубавичка, макар и малко пълна. И прекалено официално облечена — тясната й пола, високите токчета и силният грим май бяха по-подходящи за събота вечер.

И двамата не забелязаха приближаването ми и гласовете им се разнасяха ясно по пътеката край потока.

— … хайде де, Джейми, защо не? — акцентът й беше чисто есекски.

Синът на Траск отговори, без да прекъсва заниманието си:

— Знаеш защо.

— Ама това беше преди сто века. Дойдох специално, щом чух!

— Не съм те молил за това, щом не можеш…

Той спря, когато ме забеляза. Момичето се обърна да ме изпепели с поглед, все едно аз бях виновен за спора им. Успях да си лепна уморена усмивка и продължих покрай тях към колата си. Без да ми обръща повече внимание, девойката пак се обърна към сина на Траск. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в ярко кървавочервено. Със същия лак бяха и пръстите на краката й, които се подаваха през отворените обувки.

— Хайде де, Джейми, той няма да разбере.

— Не ми пука.

— Тогава какъв е проблемът?

Джейми не отговори. Стараех се да не ги подслушвам, но беше невъзможно да не ги чувам.

— Джейми, защо не искаш да говориш с мен?

Въпросът отново остана без отговор.

Момичето смени обидения тон с обвинителен:

— Преди това не беше такъв!

— Стейси…

— Ами не беше! Не е моя вината…

— Исусе, просто забрави!

Чу се трясък от затръшването на капака на лендроувъра. Озърнах се и видях сина на Траск да крачи към къщата, остави момичето зад гърба си.

— Джейми? Джейми! Хубаво, майната ти тогава! — изкрещя Стейси след него. Трясъкът на предната врата отекна между дърветата. — Тъпак!

Тя се извърна, зачервена и гневна. Беше на косъм да се разплаче, но ме видя и изкриви уста.

— Ти пък какво зяпаш, мамка ти?!

Отвори със замах вратата на фиестата, метна се вътре и запали двигателя. Изпод гумите се разхвърча чакъл, а тя сърдито форсира и ускори към пътя.

Не само аз имах лош ден.

Ревът на автомобилния двигател заглъхна и отново се чуваха единствено плискането на водата в потока и крясъците на чайките. Проверих телефона за съобщения, но нямаше нищо нито от Лънди, нито от пътна помощ. Понечих да го прибера но точно тогава той звънна.

Беше инспекторът.

— Току-що получих съобщението ти, докторе. Бях на аутопсията. Май обичаш проблемите, а?

Погледнах към равната шир блата и вода, сякаш те можеха да ми предложат някакво вдъхновение в последния момент.

— Може и така да се каже.

Без да влизам в подробности, обясних, че колата ми е закотвена и нямам представа колко време ще отнеме ремонтът. Очаквах раздразнена реакция, но Лънди ми прозвуча дружелюбно като преди:

— Е, в момента няма особен смисъл да идваш в моргата. Фриърс беше готов да приключва, когато излязох. Няма особени изненади. Вероятната причина за смъртта е контактна рана от изстрел в главата. Трупът е мъжки, а рентгеновите снимки не показват някакви костни увреждания, които да ни накарат да смятаме, че не е на Лео Вилиърс. Часовникът има посвещение от майка му на задния капак, останалите дрехи също съвпадат с носените от него. Не можем със сигурност да твърдим, че са негови, но са все от скъпите марки, които харесваше. Така че, докато чакаме ДНК резултатите, идентифицирането ми се струва сравнително точно.

— А какви се оказаха парчето метал и гилзата, заседнала в гръкляна? — попитах, като погледнах към къщата, за да се уверя, че наблизо няма никого.

— Отидоха в лабораторията. Беше прав за сачмата или каквото е там — стоманена е, а не оловна. Изглежда от неръждаема стомана… — той изсумтя в слушалката. — Май това е. Доста стандартно, така че не мисля, че пропусна много.

И аз не мислех така, но все пак трябваше да съм там.

— Може да хвърля едно око утре. Колата ми би трябвало да е готова дотогава.

Дори и да не я поправеха, щях да наема някоя. Може би нямаше да съм в състояние да добавя кой знае какво към находките на Фриърс, но поне исках да опитам. Чух инспектора да си прочиства гърлото.

— Благодаря, но не мисля, че има особена нужда.

Ясно долових притеснението в гласа му. Потиснах импулса да се опитам да го убедя. Знаех, че думите му са резултат от заповед на Кларк и че каквото и да кажа, не би имало смисъл.

— Добре — съгласих се и преглътнах разочарованието си. — Уведомете ме, ако ви потрябвам.

Лънди ме увери, че ще го стори, и затвори. Свалих телефона от ухото си.

Е, страхотно се справи днес, Хънтър. Браво на теб!

Отключих колата си, наместих се уморено на шофьорската седалка и седнах с изпънати навън крака. Дотук бях значи. Направо не ми се вярваше, че денят започна така обещаващо.

Позяпах една чайка, която се къпеше долу в потока. Все още беше пълен, леки вълнички с гребени плискаха близо до ръба на брега. След още няколко часа наводнените солени тресавища щяха да се оттекат и да се превърнат отново в лабиринт от кални оврази, а след това целият цикъл щеше да се повтори — и така до безкрай.

Сигурен бях, че в това е скрит полезен урок по перспектива, но точно в момента бях толкова обезверен, че не можех да го оценя. Загърнах се по-плътно в якето си, разтърсен от нова тръпка. Сигурно става по-студено, казах си. Пак потреперих и след това, все едно тялото ми бе чакало да му обърна внимание, осъзнах, че изобщо не се чувствам добре. Толкова се бях навил да не пропускам аутопсията, че бях изключил всичко останало. Тръпките не бяха само резултат от студа. Определено ме тресеше. Главата ме болеше още по-силно, а ставите ми бяха схванати. Докоснах лимфните възли на врата си и усетих, че са подути. Поизправих се на седалката и си дадох сметка колко глупаво съм постъпил. От няколко дни се чувствах не съвсем добре и дори се бях събудил с усещането, че имам махмурлук. Накисването в потока само влоши нещата, но дори и след това не бях проявил достатъчно разум да си съблека мокрите дрехи. А сега, изненада, явно се бях простудил. За повечето хора това нямаше да е голям проблем.

Само че аз не бях като повечето.

Освен с белег на корема, нападението с нож в апартамента ми ме беше оставило и без далак. Това отслабваше имунната ми система и се налагаше да пия профилактично антибиотици всеки ден до края на живота си. Като цяло не ме притесняваше — възстановявах се от простуди и вируси като всички останали. Но винаги имаше риск някоя инфекция да прерасне в явление, наречено "сепсис при пациенти след спленектомия[8]". Беше рядко, но за сметка на това се развиваше бързо.

И се случваше да бъде фатално.

Изправих се, слабостта в краката ми бе поредният знак за глупостта ми. Та аз бях лекар, дявол да го вземе, очакваше се да проявя малко повече разум, а не да пренебрегвам предупредителните знаци. Сега онова, развило се просто като кофти ден, прерасна в нещо напълно различно.

Почувствах се слаб и нестабилен, когато отидох да отворя багажника на колата. Работата ми често включва пътуване — или поне включваше — и понякога попадах на места, по-изолирани и от това тук, така че си носех постоянен запас антибиотици за извънредни случаи. Амоксицилинът, широкоспектърен антибиотик, беше много по-силен от пеницилина, който пиех всеки ден. И двата нямаше да са ми от полза при атака на вирус, но щяха да помогнат в борбата с бактериална инфекция.

Изпих ги с бутилка вода от запаса, който също носех в багажника, след това рухнах обратно на шофьорската седалка, докато спорех със себе си какво да правя. Ако състоянието ми прераснеше в сепсис, мястото ми беше в болница. От друга страна, можеше да се окаже и невинен, макар и досаден вирус, от който да се отърва без особени проблеми.

Е, нямаше начин да се разбере. В момента не се чувствах достатъчно болен, за да отида в болница, но това скоро можеше да се промени. Особено ако продължавах да си седя с мокрите дрехи.

Добре тогава.

Бързо премислих вариантите. Връщането в Лондон очевидно не беше сред тях, нито мотаенето тук неизвестно колко време. Главата ми пулсираше, когато се изправих. Почаках световъртежът да отмине и след това тръгнах по чакълената пътека, която минаваше между дърветата.

Отблизо къщата на Траск изглеждаше дори по-поразителна, ъгловата и модерна с обветрени кедрови стени, предназначени да се слеят с околната среда. Бетонните колони, които я издигаха над земята, може и да я правеха устойчива на наводнения, но освен това означаваха, че ще се сблъскам със стъпала за изкачване до входната врата. Чувствах се слаб като бебе, докато се мъкнех нагоре и спрях да си поема дъх, преди да почукам на дървената врата. Чух кучето да джафка отвътре и след малко Траск ми отвори.

Не ми се стори много зарадван да ме види.

— Дойде ли пътната помощ?

— Не, аз… има малка промяна в плана. Има ли хотел наблизо?

— Хотел? — Траск го каза така, сякаш концепцията му е съвършено чужда. — Нямам представа. Не мисля.

— Ами мотелче? Кръчма?

— Не, не и на километри оттук. Защо? Не ми казвай, че си решил да превърнеш престоя си в почивка? — част от раздразнението му се разсея, след като ме огледа. Намръщи се. — Добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Добре съм, това е просто… просто вирус… — изиграх последната си карта; идеите ми се бяха изчерпили. — Подминахме някаква къща по пътя насам, къща за гости беше. Знаете ли чия е?

Ако собствениците се окажеха местни и имаха възможност да ме пуснат за няколко нощи, тогава можех да си почивам, докато антибиотиците подействат. Разбира се, наясно бях, че се държа глупаво и залагам на вероятността да не се влоша повече, вместо да се разбързам да се спасявам. Но не беше сигурно, че ще ме сполети сепсис.

Траск ме погледна неуверено.

— Старият хангар за лодки, него ли имаш предвид?

Кимнах, облекчен.

— Знаете ли чий е?

— Наш е — той ми се стори смутен. — Жена ми го реновираше.

При друг случай навярно щях да забележа, че нещо не е наред, но точно в момента цялата ми енергия отиваше да остана на крака.

— Знам, че се натрапвам, но мога ли да отседна там тази нощ? Ще ви платя за цяла седмица — допълних, забелязал колебанието му.

Той отклони поглед и прокара пръсти през косата си.

— Аз не… всъщност не е готов.

— Няма значение. Ако има легло и някакво отопление, това ми стига.

Траск въпреки всичко не изглеждаше доволен. Но, след като ме погледна отново, видът ми явно го накара да се реши.

— Чакай тук, ще ида да доведа Рейчъл. Тя знае за къщата повече от мен.

С тези думи затвори вратата и ме остави да стоя отвън. Чувствах се твърде зле, за да ме е грижа, и просто приех, че не иска да заразя семейството му с неизвестния си вирус. Облегнах се на стената и отпуснах глава на обветрените греди. Стори ми се, че мина доста време, преди вратата да се отвори пак. Този път беше съпругата на Траск. Уморени бръчки скриваха привлекателните й черти, но в зелените й очи витаеше студ.

— Андрю казва, че искаш да наемеш хангара за лодки.

— Само за тази нощ.

— Лош случай на грип, а? — тя ми подаде връзка ключове. — Хайде, иди да изчакаш в колата, докато събера това-онова! Пусни си парното.

Чувствах се твърде изтощен, за да се срамувам от себе си — просто се завлякох обратно през горичката до паркираните лендроувъри. Съпругата на Траск не каза коя от колите ще ползваме, но ключовете имаха електрическо копче, значи не беше древният дифендър. Качих се в новия сив лендроувър с чувство за дежавю при спомена за колата, която карах навремето, и запалих двигателя. Докато чаках парното да загрее, извадих телефона си да отменя заявката за пътна помощ. Не ми беше приятно да причинявам допълнителни неприятности на Траск и семейството му, но явно нямах друг избор.

Второто ми обаждане беше до Джейсън — да го осведомя, че няма да успея да стигна до Котсуолдс. Първоначално прозвуча скептично, вероятно предположи, че просто си намирам извинение, за да пропусна партито, но нещо в гласа ми очевидно го убеди. "Погрижи се за себе си", поръча ми, очевидно притеснен. Казах, че ще го направя, макар да бях наясно, че съм закъснял. Тъкмо прибирах телефона, когато се появи жената на Траск. Носеше кашон и торби, в които, както предположих, имаше кърпи и чаршафи. Слязох от колата — инстинктивен опит да помогна, но тя само поклати глава.

— Ще се справя.

Май така беше по-добре. Докато тя недоволно стоварваше багажа на задната седалка на лендроувъра, аз си взех лаптопа и пътната чанта от колата, а краката ми се подгъваха на всяка крачка.

— Това ли е? — попита Рейчъл, след като се върнах. — Да тръгваме тогава!

Въпреки отоплението в колата още треперех. По пътя домакинята не ми проговори, но демонстрираше недоволството си всеки път, когато превключваше скоростите. Мълчанието се трупаше, докато не го наруших.

— Съжалявам за всички неприятности, които ви причинявам. Много благодаря, че правите това за мен!

— Все пак хангарът е къща за гости. За това служи.

Поредната злостна смяна на скорости. Пак опитах.

— Наистина не знаех чий е, когато попитах за стая.

— А щеше ли да има някакво значение?

— Аз просто… се надявах да ви се махна от главата.

— Е, планът ти проработи, а?

Гледано в профил, лицето й изглеждаше сърдито и безкомпромисно. Нямах представа защо е толкова разстроена, но ми беше писнало.

— Знаеш ли какво, забрави за къщата. Просто… ме остави където и да е.

— Сега пък си промени мнението, така ли?

Исусе!

— Просто спри, ще сляза тук!

И от двете страни на потока нямаше нищо друго, освен тресавища и ниви, но не ми пукаше. Жената се намръщи.

— Държиш се глупаво. Не мога да те оставя насред нищото.

— Тогава ме хвърли някъде, където мога да си хвана такси. В града, все едно, не ми пука.

Тя ме погледна изпод вежди. Мъчех се да спра да треперя, но не можех.

— Не ми изглеждаш добре — заключи.

— Добре съм — заявих, наясно, че инатът ми граничи с глупост.

Съпругата на Траск не реагира. Продължи да кара известно време, преди да заговори.

— Не си хванал просто простуда, нали?

Канех се да кажа, че няма значение. Но по-рационалната ми половина се досети, че в момента не мога да си позволя прояви на гордост.

— Имам проблем с имунната система — признах.

— Какъв?

— Не е заразно — уверих я, бях наясно какво си мисли. Не исках да й обяснявам, но не виждах начин и да го заобиколя. О, да му се не види. — Далакът ми е отстранен…

— По дяволите — Рейчъл ми се стори загрижена, а не само стресната. — Не трябва ли да те види лекар?

— Аз съм лекар. На антибиотици съм, просто имам нужда да полегна някъде.

Това ми спечели поредния поглед, този път скептичен.

— Не си ли казал на Андрю, че си съдебен специалист?

— Така е — искаше ми се изобщо да не бях започвал разговора. — Преди това бях общопрактикуващ лекар.

— Явно не си особено добър в професията. Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш — да се разкарваш наоколо с мокри дрехи? Защо не каза нищо?

Като се замисля, това не беше от добрите ми идеи, но нямах енергия да споря.

— Ще се оправя — повторих вяло.

Съпругата на Траск ме погледна така, че стана ясно какво мисли по въпроса.

— Надявам се. Вече пристигнахме.

Тя вкара лендроувъра в покрит със сгурия паркинг и вдигна ръчната. Хангарът за лодки представляваше малка каменна постройка, щръкнала на брега на потока. Долната й половина бе нагазила във водата, а на стената беше драсната черта, за да личи докъде стига високият прилив. Горната половина представляваше етаж, вдигнат на едно ниво с брега на потока. Две малки прозорчета от двете страни на вратата й придаваха вид на детска рисунка.

Съпругата на Траск отиде до нея и подпря кашона на стената, докато прерови дрънчаща връзка ключове.

— Хайде де, къде си… — мърмореше си под нос. — Съжалявам за това!

Най-сетне намери правилния ключ и отвори врата с хълбок. Вътрешността на хангара ме изненада. Липсваха интериорни стени, помещението беше едно и голямо, обзаведено като студиен апартамент. Оказа се много по-светло, отколкото ми се струваше, гледано отвън.

Неизмазаните каменни стени бяха боядисани в бяло и светлината се лееше през голям еркерен прозорец, който гледаше към потока. Малкият кухненски бокс бе преграден от едната страна, от другата имаше камина на дърва и пред нея — диван и кресло. Мебелите бяха в скандинавски стил от шейсетте, с изчистени линии и пастелни цветове, а част от дървения под бе покрита с тъмночервен килим.

Всичко изглеждаше ново и неизползвано, във въздуха още се носеше слаб мирис на прясна боя. Колкото и малка да беше къщата, изглеждаше светла и просторна — от онези, които се срещат по страниците на лъскавите списания за пътуване. Траск беше казал, че жена му я е реновирала — беше свършила прекрасна работа.

Тя остави кашона на кухненската маса.

— Не очаквахме гости преди началото на сезона — обясни и бързо обиколи да включи уредите. От монтирания на стената отоплител лъхна горещ въздух. — Не е довършено още, но ще ти е достатъчно удобно. Камината също работи, ако ти потрябва. Няма интернет и телевизия, но като цяло би трябвало да хванеш мобилен сигнал. О, а банята е ето тук!

Тя ми посочи врата в малко помещение, скрито в ъгъла.

Кимнах, но бях забелязал, че нещо липсва.

— А леглото къде е?

Притесних се да не би малкият диван да се разтяга на легло, по жената на Траск се насочи към част от стената, покрита с необработени дъски. Хвана една кожена лента, дръпна и целият панел се завъртя, за да разкрие прибиращо се легло.

— Та-да! — обяви тя без ентусиазъм. — Донесох чаршафи и кърпи, в колата са. Спокойно си почини, докато подготвя къщата. Не спорих с нея. До еркерния прозорец имаше кресло. Сгуших се в него, виеше ми се свят и треперех при все топлия въздух от отоплението. Вече ме тресеше, цялото тяло ме болеше и губех сили. Видях, че нивото на водата отвън в потока изглежда много по-ниско. Докъдето ми стигаше погледът, съзирах само поля, дюни и вода. Зачудих се дали съм постъпил правилно с идването тук и дали не е трябвало просто да потърся болница. Ако състоянието ми се влошеше, не можех да очаквам помощта да пристигне бързо. Щях да завися само от себе си.

Именно така и бях свикнал.

Станах, когато съпругата на Траск се върна, но тя само махна с ръка на предложението ми да й помогна.

— Няма нужда! — Дори ми се усмихна. Вярно, насилено, но все пак топло. — Просто поседни, преди да паднеш.

Права беше. Не й отне много време да оправи леглото. След това спря и се огледа.

— Добре, мисля, че това е всичко. Оставих ти чай, кафе, малко супа и провизии, така че не би трябвало да умреш от глад. Да ти е нужно нещо друго?

— Не, благодаря — просто исках да си тръгне, за да мога да рухна в леглото.

— Ще взема ботушите ти. Имаме сушилня и ще ги сложа в нея. Все някой ще намине да ти ги остави утре… — тя ме погледна неуверено. — Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Ще се оправя.

— Ще ти напиша номера ми в случай на… Е, за всеки случай… — тя го надраска на тефтерче от едно от кухненските чекмеджета и ми го връчи. — Трябва ли да се обадя на някого, за да го уведомя къде си? Съпругата ти, някой друг?

— Не. Но все пак благодаря.

Рейчъл все още не ми изглеждаше доволна, когато се упъти към вратата. Посегна да я отвори, но се спря.

— Виж, съжалявам, че се държах лошо с теб отначало. Просто… денят беше странен. Твърде емоционален. За всички ни.

Ако не се чувствах толкова съсипан, щях да се почудя какво ли значи това.

— Не се притеснявай. Оценявам всичко, което със съпруга ви правите за мен.

— Съпругът ми ли? — стори ми се озадачена, после очевидно разбра какво имам предвид и изражението й се промени. — Андрю ли имаш предвид?

Осъзнах, че съм направил ужасна грешка.

— Съжалявам, помислих…

— Андрю не ми е съпруг. Той ми е зет.

Беше се изчервила. Стигна до вратата, докато се чудех какво да кажа.

— Обади се, ако ти потрябва нещо — заяви тя, без да ме поглежда, и излезе.

Вратата се затвори зад гърба й. Погледнах тефтерчето в ръката си. Вече знаех какво ще видя. Над телефонния номер с разкривени букви беше написала името си.

Рейчъл Дерби.