Портата на дявола

На борда на „Кинджара Мару” Кристи Нордгрюн се бореше с мрака. В ушите ѝ звънтеше странен звук, главата ѝ пулсираше така, сякаш бе прекалила с пиенето. Лежеше на пода със сковани крайници, които бяха извити под тялото ѝ под странен ъгъл.

Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни как се бе озовала тук, да не говорим, че нямаше никакъв спомен какво се беше случило. Ако съдеше по това колко сковани са краката ѝ, явно е била в тази поза доста време.

Все още не можеше да се изправи, затова се подпря на стената и се опита да се пребори със замайването.

Намираше се в най-отдалечената част на отделението за екипажа, на няколко нива под палубата, близо до центъра на кораба. Беше дошла тук, защото тук беше офицерската столова и тя щеше да вечеря със съпруга си, преди да се оттеглят в каютата. Огледа се, но не го видя. Това я разтревожи.

Ако беше изгубила съзнание за известно време, той със сигурност щеше да я открие. Но пък ако корабът е в беда, той трябва да е при екипажа си.

Кристи усети дим. Не помнеше никаква експлозия, но на кораба определено имаше пожар. Съпругът ѝ беше казал, че има места по света, където терористи минират морето. Но пък не изглеждаше притеснен за това пътуване.

Тя отново се опита да стане, но падна настрани, върху маса, на която имаше кутийки с безалкохолно. В мрака чу странен звук, сякаш наоколо се търкаляха камъчета.

Шумът се отдалечаваше, но продължи, докато не бе прекъснат от няколко тъпи подрънквания. В този миг Кристи осъзна какво става – кутийките се бяха затъркаляли по пода, бяха набрали скорост и накрая се бяха ударили в стената.

Напълно беше изгубила равновесие, но пък и подът явно не можеше да поддържа такова. Корабът се накланяше. Обзе я паника. Корабът потъва!

Кристи пропълзя до стената, блъсна се в нея и после продължи към вратата. Тя се отвори на няколко сантиметра и се удари в нещо меко. Кристи я побутна отново с рамо и успя да я отвори още няколко сантиметра. Опита да се провре и установи, че вратата е препречена от човешко тяло на пода.

Продължи да натиска и мъжът се помести малко, претърколи се и изстена.

– Кой сте вие? – попита Кристи. – Ранен ли сте?

– Госпожо Нордегрюн... – успя да изрече мъжът.

Тя го позна по гласа, беше един от матросите на мостика. Хубав мъж, от Филипините, съпругът и казваше, че един ден ще стане добър офицер.

– Господин Талан?

Той седна и отвърна:

– Да. Добре ли сте?

– Не мога да пазя равновесие – каза тя. – Мисля, че потъваме.

– Нещо стана – рече той. – Трябва да напуснем кораба.

– Ами съпругът ми?

– Той е на мостика – каза Талан. – Изпрати ме да ви взема. Ще успеете ли да изкачите стълбите?

– Да – отвърна тя. – Ако трябва, ще пълзя.

– Дори е по-добре да пълзите – каза той, напипа ръката ѝ и я поведе към стълбището.

– Така е – съгласи се Кристи. – Трябва да се придържаме под дима, доколкото можем.

Преди да се омъжи, тя беше работила като парамедик, а после като сестра в травматологията. Бе работила по много тежки инциденти и пожари и дори при срутване на сгради. Въпреки страха и объркването в този момент, опитът взимаше връх.

Запълзяха по пода. След петнайсетина метра откриха друг член на екипажа, но не успяха да го събудят.

Кристи се опасяваше от най-лошото и трябваше да се увери. Провери пулса му.

– Мъртъв е.

– Как е умрял? – попита Талан.

Тя не знаеше. Всъщност не виждаше никакви рани по него, а и вратът му не беше счупен.

– Вероятно от дима.

Димът тук беше по-гъст, но не чак толкова, че да е смъртоносен.

Кристи остави ръката на мъртвия на гърдите му и продължи да пълзи с Талан. Стигнаха до стълбите и отвориха вратата. Кристи с облекчение видя, че от другата страна димът не е толкова гъст, хвана се за перилата и се изправи.

Започнаха да се изкачват, до тях достигна тънък лъч светлина. В коридора работеха някои от аварийните светлини и в първия момент Кристи си помисли, че лъчът светлина идва от аварийните лампички по стълбите, но в светлината имаше нещо странно – беше по-бяла, по-естествена и като че ли помръкваше и просияваше спорадично.

Две нива по-нагоре имаше врата с матирано стъкло. Кристи предположи, че светлината идва оттам, но пък това нямаше смисъл. Беше тъмно, когато влезе в столовата на кораба. Как бе възможно да вижда дневна светлина?

Знаеше, че трябва да има обяснение. Продължи да се изкачва, като опитваше да не изостава от Талан. Когато стигнаха площадката на върха на стълбите, видя, че отвън струи дневна светлина, помрачавана от валма пушек.

– Съмнало е – рече объркано Кристи.

– Явно сме били в безсъзнание дълго време – каза Талан.

– И никой не е дошъл да ни потърси? – попита тя, а гърлото ѝ се сви, щом помисли какво може да означава това.

Изглеждаше невероятно да е минало толкова време и никой да не дойде да ги потърси, но с очите си виждаха, че е истина.

Тя пристъпи напред и почти изгуби равновесие. Талан я прихвана, облегна я на стената и каза:

– Дръжте се!

– Добре съм – измърмори Кристи.

Талан я пусна и тръгна към вратата, докосна я внимателно, сякаш проверяваше дали не е гореща. Кристи забеляза, че стъклото на прозореца се е огънало и обезцветило като разтопен восък.

– Всичко е наред – каза Талан. – Вече няма огън. Той бутна вратата и тя се отвори със скърцане.

Талан излезе навън и помаха на Кристи да го последва. Тя пристъпи прага и се вкопчи в корабните перила.

Докато Талан се взираше към носа и се опитваше да прецени ситуацията на кораба, един мъж се появи от носещите се валма дим на двайсетина метра от тях, откъм кърмата. Беше едър, с широки рамене и целият облечен в черно. Кристи не помнеше някой от екипажа да е бил облечен така.

Мъжът се обърна към тях. В ръцете си държеше автомат. Кристи ахна, а Талан, явно воден от инстинкт, я блъсна на земята точно в мига, в който автоматът затрещя. Кристи гледаше безпомощна как в гърдите на филипинеца се забиват куршуми. Той политна през перилата и падна в морето.

Кристи се хвърли към вратата, дръпна я, но преди да успее да я отвори, мъжът я настигна и затисна вратата с тежкия си ботуш.

– Няма да стане, скъпа! – изръмжа той. – Идваш с мен!

Кристи се опита да се извърти, но той протегна огромната си лапа и я сграбчи за яката.

Кърт Остин стоеше на наблюдателната палуба до мостика, докато корабът пореше вълните. При трийсет възела носът цепеше океанът на две и вдигаше ветрила от пръски.

Кърт оглеждаше повредения кораб през бинокъла. Видя някакви мъже да тичат от люк на люк и да хвърлят гранати или други експлозиви в тях.

– Адски странно – каза той. – Сякаш искат нарочно да потопят кораба.

– При пиратите никога не се знае – вметна капитан Хейнс.

– Така е – съгласи се Кърт, – но обикновено нападат кораби за откуп или за да продадат товара им на черния пазар. Не можеш да направиш нито едното от двете, ако корабът е на дъното на океана.

– Прав си – каза Хейнс. – Но може би ще отвлекат екипажа.

Кърт отново се загледа към палубата. Отсекът с каютите беше на кърмата. Структурата – която някои моряци наричаха „замъка” – се извисяваше на пет нива от палубата, подобно на жилищна сграда.

Издигаше се високо и гордо, но плоският фордек беше почти над водата, носът беше едва на половин метър от повърхността на океана. Нищо друго не се виждаше от пламъците и дима.

– Видях да застрелват поне един нещастник – каза Кърт. – Може би са взели важния за тях пътник, а останалите смятат да убият. Така или иначе съмнявам се, че ще се предадат без бой.

– Подготвихме три лодки – каза му Хейнс. – Бързата и два от тендерите. Ще участваш ли?

Кърт свали бинокъла.

– Нали не мислиш, че ще се мотая тук и ще гледам?

– Тогава слизай в оръжейния склад – нареди му капитанът.

– Тъкмо екипират групата.

На борда на „Кинджара Мару” огромният водач на „пиратите” влачеше Кристи Нордгрюн по палубата. Той беше известен под името Андрас, но хората му понякога го наричаха Ножа, защото обичаше да си играе с остриета.

– Защо правите това? – попита Кристи. – Къде е съпругът ми?

– Съпругът ти ли? – попита я той на свой ред.

– Той е капитан на кораба. Андрас поклати глава.

– Съжалявам, скъпа, но отново можеш да се броиш за мома.

Тя се хвърли към него и го зашлеви по лицето. Със същия успех можеше да удари и каменна стена. Той я хвърли на палубата и извади една от любимите си играчки – сгъваем нож с тринайсетсантиметрово титаново острие. Отвори го и го насочи към лицето ѝ.

Тя се сви назад.

– Не ме дразни, или ще те разкрася с това! – каза хладно мъжът. – Разбра ли?

Тя кимна бавно, страхът в очите ѝ казваше всичко.

Всъщност Андрас не искаше да я разкрасява, щеше да му докара повече пари с неразкрасена физиономия, но не ѝ трябваше да знае това.

Той свирна на хората си. Екипажът беше мъртъв, корабът потъваше, последната част от работата им беше свършена. Време беше плъховете да напуснат потъващия кораб.

Хората му се събраха около него и един от тях, мърляв мъж с жълти зъби и белег на горната устна, отдели специално внимание на Кристи. Наведе се и докосна косата ѝ.

– Хубавка е – каза той, като подръпна златистите ѝ кичури. В този миг един тежък ботуш се заби в главата му.

– Махай се! – изрева Андрас. – Намери си своя плячка!

Със синина на лицето и стреснато изражение, белязаният се отдалечи като сритано куче.

– Какво ще правите с мен? – попита Кристи.

Андрас се усмихна. Щеше да я пробва, а после щеше да я продаде на черния пазар. Малък хубав бонус към парите, които щяха да му платят за свършената работа. Но на нея не ѝ трябваше да знае това.

Без да отговори на въпроса ѝ, той прибра ножа и се наведе над нея. Върза с тел ръцете ѝ, после запуши устата ѝ с парцал, за да кротува.

Преди да я изправи, над него се чу глас.

– Приближава кораб!

Андрас вдигна рязко глава. Опита се да различи нещо през гъстия дим, но не успя.

– Къде е, глупако? – извика той. – Дай направление!

– Западсеверозапад! – изкрещя мъжът.

Андрас се опита да види нещо през облака сажди и пушек. Не беше добре, че приближава такъв голям кораб, но той забеляза нещо още по-лошо – тясна бяла диря близо до корпуса на „Кинджара Мару”.

Видя я в пролуките между валмата дим. Тя водеше към предната част на кораба, където изчезваше в черните облаци. Той погледна към носа, който вече бе потънал на половин метър под водата.

След секунда мазната мъгла се раздели и надуваема лодка на райета излетя от дима, като се плъзна право на носа. Двама мъже се бяха проснали по корем в предната ѝ част и стреляха с автомати М16.

Андрас видя как двама от хората му падат, трети беше ранен и закуцука. Другите хукнаха да търсят прикритие, щом лодката се озова на палубата близо до втория товарен люк на „Кинджара”.

Няколко мъже с работни комбинезони изскочиха от лодката, докато един от стрелците – мъж със сребриста коса – се прицелваше и стреляше със смъртоносна точност.

Още двама от хората на Ножа паднаха, преди стрелецът да се претърколи от лодката и да се прикрие зад един от отворените люкове на трюма.

– Американци! – изсъска Андрас. Откъде се бяха взели, по дяволите?