Портата на дявола

Остров Санта Мария, Вила ду Порту, 24 юни

След като приключиха с планирането в конферентната зала, Кърт, Джо и капитанът се заеха с няколко спешни задачи. Джо отиде в работилницата на „ Арго”, за да направи трансмитер, който да е достатъчно мощен, за да се задържи на корпус на подводница, развиваща 25 възела, и все пак достатъчно малък, за да остане незабелязан. Обеща да сътвори чудо до час.

Капитанът нареди светлините на „ Арго” да бъдат намалени до нормален режим, после се свърза с полицията на Вила ду Порту. Поиска да изпратят две коли, които да паркират на дока със запалени светлини. Предположи, че така ще предотвратят евентуални проблеми и ще отвлекат вниманието, докато баракудата тихо се плъзне във водата.

Междувременно Кърт отиде с Катерина до края на дока и двамата зачакаха да дойде да я вземе кола.

– Настойникът ти – пошегува се той.

– Не съм шпионин – настоя тя, – но като че ли цял живот някой ме надзирава.

– И как се справяш с това? – попита Кърт.

– Ами свикнала съм. Но можеш да си представиш колко трудно беше да ида на среща в Торино.

Той се засмя.

– А този тип?

– Сергей, майор Сергей Комаров.

Звучеше съвсем в стила на КГБ. За пръв път в живота си Кърт беше доволен от това.

– Стой близо до Сергей – каза той. – Заключвай вратата. Сигурен съм, че онези хора сега си имат по-важни занимания, но никога не можем да сме сигурни. Знаят, че ги видяхме, макар на тъмно и отдалече.

– Ще се пазя – обеща тя.

– Искам да ми кажеш защо се беше гмурнала в констелейшъна?

Тя се усмихна и поклати глава.

– На майора няма да му хареса.

– Е, може би утре или вдругиден – каза Кърт. Очите ѝ отново станаха тъжни.

– Вероятно ще тръгнем утре сутрин. Може да не те видя отново.

– Не разчитай на това – каза Кърт. – Винаги съм искал да посетя Русия като турист. Може би дори през зимата и да си сложа една от онези огромни шапки.

– Ела да ме видиш, обещавам, че няма да имаш нужда от шапка, за да се стоплиш.

Колата пристигна.

Сергей излезе и застана до вратата. Катерина целуна продължително Кърт и се качи.

След половин час всичко това вече беше спомен. Кърт и Джо се носеха през мастиленочерните води на Атлантика в своята баракуда, устремени към кулата от магнитна скала. Стигнаха до нея за по-малко от два часа, като приближиха района с голямо внимание.

– Не улавям нищо на сонара – докладва Джо.

– Ако вече са тук, вероятно звукът ще е като от копаене на чакъл – каза Кърт. – Поне ако са планирали да отнесат голямо количество от материала. Трябва да сме в обхват за видимост – продължи той. – Включи светлините.

Джо ги включи, дългите тънки жълтеникави лъчи се простряха над подводния ландшафт. Кърт отново се удиви от гледката на корабните останки по морското дъно. Веднъж бе имал късмета да се гмурка в лагуната Трук, където през Втората световна война американският флот бе потопила шейсет японски кораба и свалил над двеста самолета. Останките бяха по-разпилени от тези при Портата на дявола, но гледката бе много подобна на тази, която се стелеше сега пред очите му.

– Нека се спуснем до онзи стар кораб „ Либърти” – предложи Джо. – Там ще сме почти невидими.

Кърт погледна диаграмата, на която бяха обозначени останките. Плъзна умело подводницата до един празен участък точно до големия кораб. Докато се спускаше, имаше странното чувство, че е рибка в аквариум, наместена до огромния кораб, в който зееше голяма дупка.

– Изгаси светлините – каза той.

Джо премести няколко превключвателя и баракудата внезапно потъна в пълен мрак.

Кърт вдигна ръка, за да тества старата поговорка за пълния мрак, в който дори не можеш да видиш ръката пред очите си. Тук долу това важеше с пълна сила, поне до зазоряване.

– Колко въздух имаме? – попита той.

– За около десет часа.

– Добре – опита се да остане напълно спокоен Кърт, – сега можем само да чакаме.

След четири часа Кърт усети как Джо го потупва по рамото. Бяха решили да спят на смени по два часа. Кърт се надяваше това потупване да означава, че гостите им са пристигнали.

– Става ли нещо? – попита той, като се изправи и удари глава в тавана, а коляното си в панела отпред.

– Да, слънцето изгрява.

Кърт погледна нагоре. Оттам се виждаше неясна светлина. Но долу все още беше тъмно и единствената светлина идваше от сияещия фосфорен циферблат на часовника му за гмуркане, беше почти седем сутринта. Трябваше да е доста светло на повърхността.

Опита да се протегне, но не успя.

– Следващия път като правиш подводница, я направи по-височка.

– Разбира се – отвърна Джо.

– Тук е по-зле и от полет за Австралия в икономична класа.

– Там поне сервират храна – отбеляза Джо, – нищо че е само фъстъци.

– Така е – съгласи се Кърт, като си мислеше, че можеха да се подготвят и по-добре. Честно казано, не беше смятал, че ще се наложи да чакат толкова дълго. Най-големият му страх бе, че ще пристигнат твърде късно и ще видят как убийците вече работят, което щеше да направи задачата им доста по-трудна, дори невъзможна.

– Нещо не схващам. Предполагах, че няма да губят и минута, за да изкопаят колкото могат повече. Чуваш ли нещо на хидрофона?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Това нещо е на главата ми от толкова време, че се е сраснало с мозъка ми – каза Джо. – Но навън не се случва нищо, само по някоя риба минава и се чифтосва.

– Наистина ли ги чуваш как се чифтосват? – удиви се Кърт.

– Не, само романтичната музика на заден план – отвърна язвително Джо, – но ги знам какво правят.

Явно дългата самота и вслушването в звуците на морето бяха пообъркали мозъка на приятеля му. Кърт потърка очи и примигна няколко пъти. Много време мина, помисли си той.

– Няма да дойдат. Включи светлините.

– Сигурен ли си?

– Вече няма да имат време да изкопаят достатъчно, преди да се ометат, дотук с великолепната ми идея.

Джо включи мигащите светлинки и лампите по таблото. Щом очите им свикнаха с присъствието на слабата светлина, Джо включи главните външни светлини и всичко около тях се озари в познатото жълто-зелено.

– Нищо не се е променило – каза Кърт, почти очакваше кулата магнитна скала да е изчезнала под носа им. Но тя все така се издигаше в далечината.

Кърт погледна надясно и се взря в мрачната сянка на кораба „ Либърти”, до който се бяха плъзнали. Зеещият отвор под ватерлинията изглежда е бил фатален за кораба. За секунда Кърт се зачуди дали е бил потопен през Втората световна война, като корабите които видя в лагуната Трук. Не можеше да е толкова стар, по корпуса нямаше чак толкова много налепи. Беше тук най-много от няколко години, не повече.

Погледна в другата посока, където лежаха най-близки до тях останки. Първи беше малък самолет „Чесна“ с два двигателя. Спомни си какво му бе казала Катерина за констелейшъна с тройна опашка, че е направен от алуминий, метал, който не се влияеше от магнитното поле. Констелейшънът беше в самия край на района, но този тук беше съвсем близо до кулата. Защо?

Погледна към другите потънали кораби зад самолета. Имаше траулер, дълъг около двайсет и седем метра. Стандартен риболовен кораб. Не можеше да го види добре оттук, но си спомни, че бяха минали над него при първия оглед. И сега си даде сметка, че и по траулера няма много налепи, дори по-малко, отколкото по кораба „ Либърти”.

Зачуди се дали магнитното поле не оказва някакво влияние върху растежа на водораслите. Някои кораби използваха слаби електрически заряди, за да предотвратят обрастването на корпусите с водорасли. Може би и тук ефектът беше подобен.

Кърт се обърна към кораба, който се извисяваше до тях, и погледът му се спря върху зеещата дупка. Тогава го осени.

– Аз съм идиот! – извика той. – Пълен идиот!

– За какво говориш? – попита Джо.

– Как може да съм толкова глупав? – измърмори Кърт, все още потънал в мислите си.

– Е, и двамата имаме доста практика – отбеляза Джо.

– Знаеш ли в какво още имаме доста практика? В извличането на кораби от дълбините. И в изпращането им на дъното.

Обърна се и се опита да погледне към Джо.

– Колко кораби си потопил, като част от програмата за изграждане на крайбрежни рифове?

– Ами поне петдесет – каза Джо. – Ако броим всички от последните десет години.

– Аз съм участвал поне при половината. И как ги потопяваме?

– Ами поставяме взривове под ватерлинията – каза Джо. – Пробиваме дупки в корпуса. Как иначе?

– Погледни дупката на този кораб.

„Баракуда” вече беше с включени главни светлини, но Джо активира и допълнителните, които бяха насочващи се и ги извъртя към дупката в корпуса на „ Либърти”. Нямаше никакво съмнение.

– Взривен е отвътре – отбеляза Джо.

– Някой е потопил този кораб.

– Може да е станала вътрешна експлозия. Не знаем какво са пренасяли. Освен това дупката е по-голяма от онези, които бихме могли да направим.

– Защото ние искаме корабът да потъне бавно и сигурно, да легне на дъното така, че да се оформи добър риф. Но ако просто се опитваш да го потопиш бързо и без никой да види, го правиш точно по този начин.

Кърт включи витлото и „Баракуда” се издигна от морското дъно. Той я насочи отвъд устието на Портата на дявола, право към траулера. Там видяха подобна повреда. Силен вътрешен взрив беше потопил и този кораб. С третия положението беше същото.

– По всички тези кораби има малко растителност, най-много от година – каза Кърт. – Единствено по онзи констелейшън имаше много налепи, тези кораби не са тук от години. Всички са потопени по едно и също време.

– И как така не сме го забелязали? – попита Джо.

– Бяхме твърде заети с учените – отвърна Кърт. – Всички бяха обсебени от скалната кула и с изключение на Катерина, никой не огледа внимателно тези кораби.

Когато се спуснаха пред зеещата дупка в корпуса на третия кораб, Кърт се опита да сглоби картината.

– Всичко тук е измама.

– Определено изглежда така – съгласи се Джо. – Но защо? Какъв смисъл има? Кой би направил подобно нещо?

Кърт предполагаше, че и двамата знаят отговора на последния въпрос, но не и причините, които стоят зад него.

Премисли отново всички събития, като отчаяно търсеше връзка. Имаше усещането, че се задава нещо зловещо, нещо като буря, която няма как да бъде избегната. Не разбираше каква полза би имал някой от подобна измама.

Ако хората, които бяха нападнали „Кинджара Мару”, бяха отговорни и за това, за какво им беше всичко това? Не можеше да им достави още материали. Не можеше да им донесе повече пари. Всъщност вероятно бе струвало цяло състояние да се извърши подобно нещо.

– Някои терористични групировки обичат да привличат общественото внимание – каза Кърт.

– Има по-ефективни начини за това – отвърна Джо.

И беше прав. Досега, ако не се брояха неколцина не особено изтъкнати репортери, Кърт не беше видял магнитната колона да привлича огромен интерес.

Всъщност след първото обявяване, малцина като че ли проявяваха някакъв интерес към откритието. Тук бяха дошли единствено експерти по магнитни полета и свръхпроводници.

Кърт изпъшка, когато осъзна истината.

– Учени! – възкликна той. – Търсят учени! На Джо му трябваше секунда, за да загрее.

Неизвестната група искаше по много от всичко и експертните умения явно също влизаха в списъка им за шопинг. Ако Кърт беше прав, то те бяха захапали примамката, като бяха довели експерти от целия свят. Надяваше се само, че капанът вече не е щракнал.

Джо стисна лостовете и запали двигателя. Веднага изви носа на подводницата нагоре и се отправиха към сивата светлина, която се процеждаше от повърхността. Трябваше да излязат горе и да изпратят съобщение на „ Арго”.

Научните екипи трябваше да бъдат предупредени.